Моето пътуване с о. Александър (пътят като Литургия)

Литургия и живот

Тиха литургия в ранното утро. Отец Александър никога не беше повече щастлив – просто щастлив – от времето, когато се готвеше да извърши св. Литургия рано сутрин в делничните дни. Отиваше пеша до семинарията, влизаше в празната църква, гледаше влизащите през прозореца първи лъчи на зимното слънце и се радваше на тихата и мълчалива среща с олтара. Оправяше покрова, запалваше свещите… Той знаеше, че скоро ще започнат да идват хората и съслужващите с него свещеници, нервни дякони и хористи, и сънeни студенти, и той ги посрещаше готов. И често говореше колко много обича тези тихи утринни часове. Всеки ден – през целия ден – го затрупваха телефонни обаждания, посещения, проблеми. Ранната литургия обаче беше благословено време, проведено в Царството Небесно. За него това беше всичко – и радване на природата, и възможност да се освободи от всекидневните грижи, и стоене пред Кръста, и висшето щастие. И причастяването в олтара – от най-ранно детство той желаеше да се намира тъкмо там. Оттам той проповядваше Царството Божие, там повече от всичко страдаше и повече от всичко се радваше. Защо обаче страдаше? Защото именно там много явно усещаше неудовлетвореността, недостатъчността на своя живот, на своите действия, на своята проповед – усещаше тяхната несъизмеримост с Царството Божие, в което той се намираше по време на св. Литургия и което е любов и мир, и благодарение.

Спомням си, как по време на един от нашите сутрешни разговори аз задавах на Александър множество въпроси за смъртта: какво става три дни след смъртта? Какво е значението на деветия ден? Какво е това чистилище? Какво ще стане на Страшния съд? и т. н. Все повече се дразнех от липсата на ясни отговори, започнах да се сърдя. И тогава той се обърна към мен и много сериозно ми каза: „Уляна, не си блъскай главата!” – и продължи с цитат от Посланието на ап. Павел до коринтяни: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Колко често Александър се позоваваше на този цитат с пълна вяра, доверие и предусещане! Той бе интелектуалец, мислител, но аз знаех колко проста и доверчива беше в действителност неговата вяра. Тези думи – „не си блъскай главата!” – показват как обикновената сила на вярата и увереността в незаслуженото от нас милосърдие на Бога ни позволяват да стигнем до Царството Божие: „Господи, добре е да бъдем тук!”.

Повече от всичко той обичаше да служи, да учи и особено да пише. Но времето за всичко това катастрофално не му стигаше. Налагаше му се да пише под натиска на обстоятелствата и винаги беше притиснат от сроковете, в които трябваше да предава материалите. В Лабел, по време на почивките, той прекарваше голяма част от деня зад бюрото в писане. Но да служи в олтара за него беше най-голямата радост и тази радост умееше да предава на онези, които го заобикаляха – студенти, колеги, семейство. Ние винаги споделяхме заедно тази радост. Именно благодарение на него, Дейвид Дрилок се научи да разбира, обича и преживява църковните служби с непомръкваща радост и дори двадесет години след смъртта му идваше при мен след утринната на Велика сряда – на която се пее един особено красив канон – и ми казваше: „Матушка, аз зная, че отец Александър беше днес с нас”; или, след кондака на Възнесение: „Спомняте ли си, колко много го харесваше отец Александър?”. Сега, когато размишлявам върху това кое беше истинският център на живота на Александър, мога с пълната отговорност да кажа: това беше божествената литургия пред Господния олтар.

Често го канеха да чете лекции в римокатолическите и епископални семинарии и храмове. Вселенският характер на християнството в Америка, толерантността, разнообразието и заинтересоваността на толкова голямо множество хора изпълваха о. Александър с безкрайна благодарност. Той обикновено отиваше там с неохота, уморен от многобройните си занимания, но се връщаше вдъхновен и изпълнен със сили: „Там, където са двама или трима събрани в Моето име…”.

През целия си живот о. Александър четеше много. Разнообразието на неговите интереси поразяваше, но можем да отбележим, че повече от всичко обичаше да чете мемоари, дневници, биографии и автобиографии. Дълбочината и разнообразието на човешкия живот го увличаха. Той четеше за атеисти, без никога да се нахвърля върху тях с критика, но се опитваше да разбере и да си обясни защо човек се придържа към такива възгледи. Можеше да забелязва слабите страни, фалшиви нотки, неубедителни аргументи и гледни точки, но никога не осъждаше. Действително той даваше шанс на всички да бъдат убедителни, без да пресява чуждите идеи през филтъра на собствените си убеждения. Поезията не само беше близка до неговото сърце, тя беше част от него. Имайки прекрасна памет, той наизуст рецитираше Верлен, Пушкин, Тютчев, Робърт Фрост, Рембо и др.

Интересуваше се и от политика и особено от самите личности на политическите дейци; с интерес следеше изборите (ще бъде ли избран? няма ли?). От теснопартийни страсти обаче никога не се увличаше. В действителност той беше истински демократ, който уважава способността на американския народ да избира и след това да приема резултатите от избора си. Следеше и френската политика, редовно четеше френските ежедневници „Експрес”, „Ле Пуант” и др.

Докато се подготвяхме за лятната ни почивка на „Лабел”, Александър с голямо старание подбираше книги за лятното си четене. Той никога не се скъпеше да купува книги и домът ни беше пълен с книги, които отразяваха разностранните интереси на своя домакин. Изключителната му памет пазеше имена, дати и събития, и т. н. „О, да, това е този, който е написал…”. Когато отивахме в Париж, обикаляше по любимите си книжарници като „Либрери Галимар”, а да се рови из книгите беше неговото любимо занимание и до днес си спомням с чувство за срам, как ми се налагаше да го карам да побърза.

През живота си о. Александър на няколко пъти започваше да си води дневник. Първият дневник се отнасяше за годините на неговата младост. А дневникът, започнат в 1973 г., той води до самата си смърт. Пишеше за това, до което сам се беше „докоснал”. Този дневник вкарва читателя във вътрешния му свят, показва как той живееше през последното десетилетие от своя живот. Чрез своя дневник той наблюдаваше хората, живееше с тях, общуваше със света. Дневникът не е пристрастен анализ на самия себе си, а по-скоро начин да видиш себе си в контекста на цялото творение, „да обясниш” на себе си самия себе си.

През целия си живот Александър бе заобиколен от приятели. Те принадлежаха към най-различни слоеве от обществото. В известен период от време ние просто бяхме обградени от дисиденти, пристигнали от Съветския съюз. Александър ги привличаше с гостоприемството си, с широтата на своите възгледи, с ясното убеждение и разбиране за това, което те са преживели в родината. В пасхалната нощ те идваха в семинарията, а след нощната служба се събираха в кабинета му с водка и колбаси. Те пушеха толкова много, че скоро кабинетът се изпълваше целият с дим. И тези хора, сред които имаше и невярващи или все още невярващи – и евреи, и бивши марксисти – въпреки това бяха способни да споделят с нас радостта от Пасха – тази радост, която излъчваше самият о. Александър, независимо от пълното изтощение след Страстната седмица.

Понякога се страхувах, че буквално „ще изпият” от него живота. Но той имаше удивителното умение да се зарежда с енергия от книгите и тишината, която, впрочем, бе така малко! Няколко часа сутрин между утринното богослужение и първата лекция, пътят до семинарията и обратно, насладата от току-що падналия сняг, преминаващата бързо пред очите в ранната утринна мъгла картина от чужд живот в осветен прозорец на някой дом – всичко това обновяваше духа му и го зареждаше за новия ден.

Езерото Лабел

Сега ще разкажа за Лабел. Веднага ми се иска да пиша с възвишен и тържествен стил, да си позволя да съм романтична и сантиментална. Подобни чувства от детството бяха присъщи на моята руска душа, но картезианското рационално образование във Франция направи много, за да ги изкорени.

За първи път дойдохме на Лабел в 1952 г., година след пристигането ни в САЩ. И тогава, и сега Лабел е едно прекрасно селце на едноименното езеро, с един светофар, няколко магазинчета за различни хранителни продукти и старомоден магазин за стоки за личното стопанство, където можеш да намериш абсолютно всичко, което ти дойде наум. Езерото – дълго и тясно (дълго е четиринадесет мили, а ширината му е такава, че може с лекота да се преплува) – е разположено на петнадесет минути с автомобил от самото село. Когато дойдохме, от нашата страна на езерото преминаваше тесен черен път, който вече е асфалтиран, но както и преди често се нуждае от ремонт. От другата страна на езерото има покрити с гора хълмове, а хората започнаха да се заселват там едва преди двадесет години. В началото от там се разнасяше вой на вълци, а знаехме, че и мечките предпочитат да ходят за малини точно на това място, на което и ние обичахме да ходим и да ги събираме. Предупреждаваха ни: „Взимайте със себе си камбанка, те се плашат от нейния звън”. Местните жители ни разказваха множество истории за хора, които неочаквано се оказвали в малинака заедно с мечките. В Лабел бяхме поканени от Сергей и Люба Трубецкие, когато още живеехме във Франция. Имението им се намира приблизително на равно разстояние от двата края на езерото. На нашето семейство бе дадена голяма стая и малка спалня. В коридорчето имаше малка електрическа печка с два реотана, един от които не работеше. В къщата нямаше водопровод и взимахме вода от кладенеца. Тоалетната беше в двора, а перяхме в езерото; там се и къпехме.

Още по времето на нашия първи престой там, семейство Трубецкие ни отдели терен от тяхната земя и на следващото лято започнахме да строим свой собствен дом. Довършителните работи извършвахме сами и за тях много ни помогнаха нашите по-големи деца Аня и Сергей. Поставяха балатум, лепяха тапети, шиха завеси, сглобяваха етажерки. Цялото семейство участваше в построяването и обзавеждането на дома. Мебелите купувахме от втора употреба и бяхме много щастливи, защото намерихме истински съкровища – например, дъбова кухненска маса за пет долара и осем масивни дъбови стола – по един долар всеки. Тези столове ползваме и днес.

Още с нашето пристигане, Сергей Трубецкой построи малък параклис, където о. Александър започна да служи. Задължителна бе и литургията в средата на седмицата. Именно след една такава литургия параклисът изгоря. В този ден духаше силен вятър, огънят бушуваше – беше много зрелищно. Всички съседи направиха верига от кладенеца до параклиса. Трябваше да спасим къщата и пристройката към нея, които бяха в непосредствена близост до параклиса. Изчерпахме всичката вода от кладенеца, но потушихме огъня. Постройките оцеляха, но от параклиса остана само част от камбанарията и иконата на св. Сергий, на който и бе посветен параклисът. Александър и Люба Трубецкая отпътуваха за Монреал, за да съобщят за случилото се на Сергей Трубецкой, който работеше през седмицата там. Той ги изслушал, помълчал минута и казал: „Е какво, ще построим нова църква”. Работите по изграждането на нов параклис започнаха веднага. В неделята след пожара отслужихме литургията в голяма палатка.

За нас Лабел беше рай – далеч от градския живот, великолепна девствена природа, абсолютно чисто езеро, заоблени хълмове, брези, липи и полета, дори ферма с крави и стар кон, шумни гъски, непрекъснато пърхащи пилета. Пиехме горещо мляко, имахме свежа сметана, яйца. Децата живееха на воля. При тях идваха непрекъснато приятели и домът ни бе винаги пълен с деца, които трябваше да храним и за които да се грижим. Благодаря на Бога за консервираната шунка и картофеното пюре! Хранихме се обикновено и живеехме весело.

В селото Александър имаше строго разпределена дневна програма. Сутрин той пишеше, четеше, размишляваше. Отначало, докато още не си бяхме построили дом, за своите занимания той ходеше в училището – съвсем близо до дома на Трубецкие. След обед се разхождахме дълго и надалеко, като изследвахме околностите. Както вече писах в самото начало, тези разходки продължиха до последното негово лято в Лабел и ние измисляхме най-различни имена на своите маршрути, отличаващи се едно от друго и свързани с някаква забележителност по маршрута. Например, един от маршрутите си нарекохме Chemin des Ruines (пътека на руините), защото там имаше останки от стара каменна постройка, напомняща ни на някакви европейски развалини. По-рано вече споменах за „Версай”…

На децата също беше предоставена пълна свобода, като в същото време някои от заниманията бяха задължителни. Например, четях им на руски всеки ден след обяда – най-често в сянката на прекрасния стар бряст. Изучаването на Закон Божи също беше част от ежедневните задължителни занимания. Отец Александър обличаше бяло расо и събираше всички деца. Всеки път те избираха за своите занимания ново място, но винаги под открито небе. Веднъж дори отидоха за занимания далече в гората, защото децата бяха построили там колиба. Децата бяха много, те разполагаха с предостатъчно свободно време и измисляха всякакви интересни занятия, фантазията им бе творческа, съзидателна. Основаха, например, Клуб Лабел, който поставяше постановки, издаваше вестници, построиха и индианско селище с вигвами. По-възрастните също прекарваха времето прекрасно. За мен Лабел представлява ъгъл в душата ми, в който винаги живее предвкусването на рая. Същото мога да кажа и за Александър. За нас Лабел е църквата и езерото, кръщението и венчанието, и последните сбогувания, и печал, и радост… И, продължавайки да се наслаждаваме на летния ни рай, винаги чувствахме присъствието на онези, които вече ни бяха напуснали.

Последният път

Колкото по-непълни и накъсани изглеждат спомените ми, толкова по-реално усещам присъствието на Александър в своя живот. Опитвам се да бъда обективна, но как да го направя? Та ние с него винаги сме били едно цяло! Това усещане за единство вероятно беше най-яркото, най-осезаемото чувство по време на болестта му и последния му път – път към Царството Божие. След няколко седмици на странно виене на свят, на непрекъснато главоболие и обща слабост, ние с него посетихме няколко лекари, които първоначално обясниха всичко това със „стреса (!)”. Впоследствие обаче изследванията откриха няколко отока в мозъка. Оказа се, че има рак на белия дроб, който отдавна е дал метастази в мозъка. Отец Александър, дъщеря ни Анна Хопко и аз бяхме заедно, когато лекарят ни съобщи резултатите от изследванията. След като се върнахме у дома, той веднага извика о. Тома Хопко, Дейвид Дрилок и о. Павел Лазор, и им съобщи за болестта си. След това позвъни на митрополит Филарет, а два дни по-късно го приеха в болницата, където го подложиха на пълно изследване и проведоха курс по облъчване и химиотерапия. Спомням си за тези дни като за време на пълно спокойствие, сериозност и трезвост – ние някак си веднага се оказахме на съвсем друго ниво на живота. От самото начало с Александър не ни беше нужно да говорим за това, което се случва. Дойде брат му Андрей и Александър му показа как върви строителството на новия храм. Беше енергичен и изглеждаше толкова здрав! Изглеждаше много добре, независимо, че от лъчелечението и химиотерапията загуби почти цялата си коса.

О. Александър винаги молеше Бога да му даде преди смъртта период на болест. Мисля, че целият му живот щеше да се окаже в някакъв смисъл незавършен, ако беше умрял внезапно, без Бог да е изпълнил молбата му. Някой ми предаде следните негови думи: „Първоначално се почувствах сякаш някой ме е ударил по главата, но по-късно разбрах, че именно това не достигаше в живота ми. Не самата болест като такава, а извършващата се промяна, другият образ на битието”.

Последното наше лято прекарахме на Лабел. Александър пишеше, четеше и се разхождаше, но през цялото време се намираше на друго ниво на живота. Постепенно преминаваше там; правеше го мирно, тихо, без да се оплаква и да губи време в празни разговори. Той, – който толкова обичаше и умееше да говори! – мълчеше. Усещах това мълчание, тази тишина, уважавах я и просто бях до него, предлагайки единственото, което можех да предложа – мълчалива подкрепа, покой и безкрайна любов. Това беше лесно, защото той самият беше силен, спокоен и любящ.

Силите постепенно го напускаха, сеансите химиотерапия го изтощаваха и той се чувстваше все по-зле. След година лечение, в средата на 1983 г., написа текст за радио „Свобода”, който трябваше да се излъчи в ефир за празника Сретение Господне. Тази проповед, която привеждам тук цялата, е неговото „Нине отпущаеши” (Сега отпускаш Твоя раб, Владико…):

Колко необичаен, колко прекрасен е този старец с Детето на ръце, колко странно звучат неговите думи: „Защото очите ми видяха Твоето спасение…”. Заслушваме се в тях и постепенно започваме да постигаме дълбокия смисъл на събитието, отношението му към нас, към мен, към нашата вяра.

Какво може да бъде по-радостно на този свят от срещата, от „сретението” с този, когото обичаш? И наистина, животът е очакване. Тогава обаче не е ли срещата символ на високото и прекрасно очакване, на целия дълъг човешки живот? Този старец, който цял живот е очаквал такава светлина, която да озари всички, такава радост, която да би изпълнила всичко със себе си?

И колко е удивително, колко неизказано хубаво е това, че светлината и радостта, че отговорът са били дадени на стареца Симеон чрез Младенеца.

Когато си представяме тези треперещи старчески ръце, приемащи с любов и с внимание Четиридесетдневния, очите, устремени към малкото същество и заливащата всичко похвала: „… Сега вече можеш да ме отпуснеш с мир. Аз видях, държах в ръцете си, прегръщах Този, Който съдържа в Себе си самия смисъл на живота”. А той е чакал. Чакал е през целия си дълъг живот. И не означава ли това, че е мислил, че се е молил, че се е вглъбявал в това очакване, така че накрая целият му живот да се превърне в едно навечерие на радостната среща.

И не е ли време да попитаме и самите себе си: а какво чакам аз? Какво е онова, за което все по-силно ми напомня сърцето? Преобразява ли се постепенно моят живот в очакване на срещата с главното? Това е въпросът на Сретението. Тук човешкият живот е показан като прекрасно съзерцаване на душата – все повече и повече свободна, все по-дълбока, все по-очистена от дребното, от суетното, от случайното. Тук самото стареене, самото чезнене, земният дял на всеки от нас са показани толкова просто и убедително – като ръст и като подем до онзи последен миг, когато от цялата си душа, в пълнотата на благодарността казвам: „Сега отпускаш”. Видях светлината, пронизваща света. Видях Младенеца, Който носи в света толкова много Божествена любов, Който отдава Себе си за мен. Няма страх, нито неизвестност. Има само мир, благодарност и любов.

Ето какво донася със себе си празникът на Господнето Сретение – празникът на срещата на душата с Любовта, на срещата с Този, Който ми е дал и живота, и силата да преобразявам този живот в очакване.[1]

За последен път о. Александър отслужи св. Литургия в Деня на благодарността – 24.11.1983 г. – буквално две седмици преди своята кончина. Той благодари на всички за техните молитви за него и каза, че е здрав. Някои се усъмниха, че той действително осъзнава истината за своето състояние, но аз знаех, че той имаше предвид истинското си здраве. Сетне извади от джоба си три ръкописни листчета и прочете благодарствена проповед:

Всеки, който е способен да благодари, е достоен за спасение и вечна радост.
Благодарим Ти, Господи, задето си благоволил да приемеш тази Евхаристия, която ние принасяме на Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух – и която изпълва сърцата ни с радост, мир и праведност в Светия Дух.
Благодарим Ти, Господи, задето си ни Се открил и си ни дал да предвкусваме Твоето Царство.
Благодарим Ти, Господи, задето си ни съединил един с друг, в служение на Теб и на Твоята света Църква.
Благодарим Ти, Господи, задето ни помагаш да преодоляваме всички трудности, напрежения, страсти и изкушения, възстановявайки сред нас мира, взаимната любов и радостта в общението ни със Светия Дух.
Благодарим Ти, Господи, за изпратените ни страдания, тъй като те ни очистват от нашата себичност и ни напомнят за „едното потребно”, за Твоето вечно Царство.
Благодарим Ти, Господи, задето си ни дал тази страна, където можем свободно да Ти служим.
Благодарим Ти, Господи, за това училище, в което се възвестява името на Бога.
Благодарим Ти, Господи, за нашите семейства: за мъжете, за жените, и особено за децата, които – със своята радост, оживление и свята глъчка, ни учат как да славим светото Ти име.
Благодарим Ти, Господи, за всекиго и за всичко.
Велик си, Господи, и чудни са делата ти, и нито едно слово не е достатъчно, за да възпее Твоите чудеса.
Господи, добре е да бъдем тук! Амин.[2]

На 1 декември беше последната среща на отец Александър с членовете на Съвета на настоятелите, на която той им благодари и им каза: „Грижете се за семинарията!”.

След това бързо започна да слабее и го приеха в болницата, а на мен разрешиха да бъда постоянно до леглото му. Буквално след няколко дни той ясно ми каза: „Ляна, искам у дома”. И го отведох у дома. Семейството се събра. От Москва пристигна Сергей със съпругата си и децата, братът-близнак на Александър – Андрей – дойде от Париж, Маша и съпругът ѝ – от Канада; Аня и отец Томас живееха и работеха в семинарията и постоянно бяха с нас.

Докато Александър умираше, митрополит Теодосий, Дейвид Дрилок и цялата семинария се подготвяха за погребението. Всички уроци и изпити бяха отложени за по-късен период. Всички се занимаваха с организирането на службата, печатаха се репродукции на икони и писма, и всичко се получи много красиво. На 13 декември 1983 г. отец Александър тихо напусна този свят, ограден от своето голямото семейство.

Опелото му беше извършено от единадесет епископи, деветдесет свещеници и огромен народ. Църквата беше препълнена – който не можеше да влезе вътре, слизаше в долните помещения, където бяха поставени предаватели и екран, на който излъчваха службата, така че всички да могат да участват в нея. Панахидата беше отслужена от архиепископа на Гръцката църква Яков и митрополита на Антиохийската – Филип. За изпълняващ длъжността ректор беше назначен проф. В. Кесич. Заупокойната литургия отслужиха митрополит Теодосий и множество свещеници. Хорът пя великолепно и въобще всичко беше прекрасно. Това действително беше тържество на живота!

И ето, стигнах до края на живота на о. Александър на тази земя, което обаче по никакъв начин не означава и край на неговото присъствие сред нас. Неговите студенти, неговите колеги, неговите приятели и семейство постоянно усещат и изпитват неговото присъствие. Книгите на о. Александър Шмеман се четат, някои от неговите съчинения бяха публикувани веднага след смъртта му – например, Евхаристията. Тайнство на Царството. Взех трудното решение да публикувам и дневниците му и дори ги преведох на английски език. Не съжалявам нито за миг за стореното, защото тяхното издаване предизвика множество възторжени и благодарни отзиви. Тези спомени са моят начин да благодаря за щастието, което споделих с о. Александър, и затова и аз, заедно с него, повтарям:

Господи, добре е да бъдем тук.

13 декември 2005 г.

Превод: Венцислав Каравълчев