Моето пътуване с о. Александър (Америка)

Преместване в Америка

Институтът „Св. Сергий” в Париж се ръководеше от група професори, които подкрепяха дейността на о. Александър, но не смятаха за необходимо да привличат млади хора, както и внимателно се пазеха от всеки, който не дай Боже, можеше да внесе в живота на института каквито и да са нови идеи или промени. Те не насърчаваха тясното общуване на преподавателите със студентите или с околните. Повечето от тях приемаха за истина само това, което по-рано е било в Русия и според тяхното мнение, всичко трябваше да си остане такова и сега, и занапред. По-младите преподаватели не бяха допускани да участват в заседанията на професорския преподавателски състав, разрешено беше присъствието само на „вътрешни” членове.

По това време о. проф. Георги Флоровски емигрира в САЩ, където оглави малка духовна семинария в Ню Йорк. „Св. Владимир” беше разположена в няколко къщи, принадлежащи на протестантската Обединена богословска семинария (Union Theological Seminary). Отец Георги преподаваше, проповядваше и беше истински поразен от перспективите за мисионерска работа на Православната църква в Америка. Той написа писмо на Александър и му предложи да работят в семинарията. В същото време на о. Александър му предложиха да работи в Англия, в Оксфорд, където да преподава история на Източната Църква. Без дори да се замисли, Александър избра Америка. Беше млад, енергичен, изпълнен с ревност за мисионерска дейност. За мен мисълта да се разделя с родителите ми и да заминем отвъд океана ме хвърляше в ужас. Но дори на ум не ми минаваше да се боря с естественото развитие на събитията в нашия живот, нито да променям техния ход, за да останем в Париж, където за Александър и неговото семейство очевидно нямаше никаква перспектива. От моя страна това не беше нито послушание, нито жертва. Ние с Александър вече бяхме толкова единни, че решението да се преместим в Америка беше общо. Роднините и приятелите ни реагираха много негативно на нашите планове. „Вие наистина ли искате да отидете в Америка, в тази страна на долара и без култура, далеч от семейство и приятели?”. Родителите ни бяха много натъжени. Но не се и опитаха да ни разубедят, защото добре знаеха, колко силно е желанието на Александър за активен свещенически и преподавателски живот. Реакцията на професорите в института само потвърди нашето решение, още повече, че о. Георги Флоровски така живо описваше в писмата си до нас огромната мисионерска работа, която ни очакваше в Америка. Александър беше много благодарен на своите учители в института „Св. Сергий”, но прекрасно разбираше, че там бушува и търси изход една енергия, която няма приложение във Франция. Със своите 28 години той жадуваше за широко поле на дейност, искаше да работи.

И ето, билетите за „Queen Mary” бяха получени, паспортите бяха поръчани, визите също. Когато Александър попълваше документите за американски визи в посолството на САЩ на площад „Съгласие”, към него се приближи някакъв човек и го попита дали не иска да поддържа връзка с правителствена организация, в случай, че се налага да сподели някаква информация. И аз, и отец Александър бяхме поразени и никак не можехме да разберем за какво става въпрос, но за всеки случай отказахме. Много по-късно, когато вече живеехме в САЩ, ние узнахме за съществуването на ЦРУ и разбрахме, че са се опитали да ни вербуват, като са ни предлагали да станем източник на информация, вероятно поради руския ни произход и връзка с руските емигранти.

Друга конфузна ситуация се получи във фотографското ателие, където отидохме да се снимаме за нашите паспорти. Тригодишната Маша категорично отказа да бъде снимана и викаше от ужас при вида на странния апарат и тайнствената фигура под голямото черно платнище. „Маша, ако не стоиш спокойно, ние всички ще отидем в Америка, а теб ще оставим тук”. На снимката в паспорта и до днес може да се види нейното сърдито и обидено личице…

Заминахме. Вава остана с моите родители – нейната виза още не беше готова. Истински ужас за мен бе прощаването с баща ми – никога през живота си не бях преживявала нещо подобно. Той беше и си остава и до ден днешен мой кумир. Бяхме така близки, мислехме и чувствахме еднакво. Освен това, той страдаше от емфизем и слабо сърце. Дъщеря ми Ана и днес помни как се беше вкопчила в щорите и отказваше да излезе от къщи. В крайна сметка тръгнахме, опаковали малка част от имуществото ни в два големи старомодни сандъка. С влака стигнахме до Нормандия, където се качихме на борда на „Queen Mary”.

На мен и децата ни беше предоставена мъничка каюта с още по-малка тоалетна, а Александър беше в съседната каюта заедно с трима непознати. Всъщност, ние през цялото време бяхме заедно, като преместихме двете най-малки деца на една койка. Два дена проучвахме кораба и колкото можехме, се развличахме, а на третия се разрази силна буря, която продължи два дни и всички лежахме в каютата, страдахме от морска болест и дъвчехме пресни бисквити, които старателният стюард ни носеше. Бурята започна, когато с Александър гледахме филма „Хамлет”, а децата бяха в игралната зала под грижата на детегледачка. Когато Хамлет на върха на кулата произнасяше своите знаменити думи „Да бъдеш или да не бъдеш – това е въпросът…” тази кула пред очите ни изведнъж започна силно да се клати. Веднага разбрахме, че е по-добре „да не бъде” и придържайки се към натегнатите въжета, се отправихме към децата. Но в игралната зала нямаше никой. Къде са? Корабът вече силно се клатеше и по коридорите нямаше никой. И изведнъж видях на стъпалата на стълбите нашите ангелчета. Аня държеше здраво, притиснати към нея, по-малките и така, мълчаливо и търпеливо, те очакваха нашата поява. Трябва да кажа, че това бяха удивителни деца – весели, обичащи, надеждни. Аня още от ранна възраст смяташе, че носи отговорност за по-малките си брат и сестра, винаги ги наблюдаваше и се грижеше за тях. Сергей бе находчив, храбър и „творчески” опасно момче. Маша, добра и спокойна, не се отдалечаваше от мен нито на крачка.

Бурята утихна, както и беше започнала. И скоро след това в далечината се появи статуята на Свободата! Корабът навлезе в пристанището на Ню Йорк на 13 юни 1951 г. Нямахме и представа къде ще се наложи да се подслоним първата нощ. Всъщност, не само ние – никой на кораба нямаше такава представа. На брега ни очакваше моят чичо Сергей Гагарин – най-малкият брат на мама, с жена си Елисавета. Не бях го виждала петнадесет години, но той беше моят кръстник и някога бяхме много близки. Той ни забеляза още на палубата, когато корабът бавно се приближаваше и извика: „Вава намери сина си!”. Първият поздрав на американска земя беше тази чудесна новина. В руския вестник в Париж се появила кратка обява: „Ако на някой му е известно местонахождението на Александра Старицка, моля да известите нейния син в Триест, Италия”. Но изминаха още осем години преди Вава окончателно да се събере със сина си Михаил. От Италия го пратиха в Австралия. Тя първо дойде при нас в САЩ и от тук подаде молба за виза. Три пъти нейната молба беше отхвърляна, но накрая през 1959 г. тя замина за Австралия, като живя с нашето семейство четиринадесет години.

Да се върнем обаче към нашето пристигане в Америка. Моят чичо ни заведе в семинарията „Св. Владимир”, където ни настаниха в студентска стая с четири самостоятелни легла. Американски пари нямахме, английски почти не говорехме (по това време аз не знаех нито една английска дума).

Като хапнахме набързо, сложихме децата да спят, а сами с такси тръгнахме към дома на Гагарин. И там избухнах. Никакво приветствие от о. Г. Флоровски, студентите бяха във ваканция, лекции нямаше, горещо, задух, малка стая, железни легла, матраци без чаршафи! А какво ще стане утре? Аз плачех, а бедният Александър, като не знаеше какво да прави, повтаряше: „Утре ще ти купя красива рокля!”. Рокля?! Защо ми е? Не искам рокля, а дом!

На следващия ден ни казаха, че до началото на есенните занятия ще ни настанят в Толстойската ферма във Valley Cottage. И тръгнахме натам. Това действително беше ферма. Натовариха Александър със задачата да води заниманията по Закон Божи в детския летен лагер, в който се намери работа и за мен, а Аня и Сергей също ги приеха в лагера. Маша остана с мен и непрекъснато ме следваше по петите. Всички спяхме в „митрополитската” стая. По такъв начин през цялото лято имахме покрив, хранеха ни и живеехме в селцето. По това време Александър бе на двадесет и девет, а аз на двадесет и седем.

Семинарията „Св. Владимир” ни плащаше съвсем скромна заплата, без да ни предоставя жилище. Александър получи енория в Ню Йорк, недалеч от семинарията и ние трябваше да живеем там. Църквата се намираше в Астория, в Куйнс, точно под естакадата, по която преминаваха влаковете на метрото. В една ранна есенна утрин Александър, заедно с член на енорийския съвет, отиде в храма за да отслужи литургия и да се срещне с енориашите. На вратата на храма видели голям катинар и бележка „преминахме под юрисдикцията на Задграничната църква”. Членът на енорийския съвет бил в пълно недоумение и казал: „Да идем някъде да пием по кафе или нещо по-силно”. Но Александър не се съгласил: „Днес е неделя. Ще отидем в съборната църква и там ще се причастим”. В събора още нищо не знаели за преминаването на храма в Астория под юрисдикцията на Задграничната църква. Предложиха на Александър да служи при тях като трети свещеник и му предоставиха две стаи с кухня. Александър се върна при мен във фермата и ми разказа за случилото си, а аз веднага започнах да търся в „Жълтите страници” имената и адресите на училищата в този район. Този от вас, който е бил на 2-ра улица в Манхатън, ще разбере моите тревоги. Но както често се случваше в нашия живот, изведнъж се появи щастливо решение. Отец Флоровски ни намери квартира в самата семинария. По онова време „Св. Владимир” разполагаше с жилищна сграда с много квартири, наблизо бяха Колумбийският университет, Обединената богословска семинария, Еврейската богословска семинария и Бърнард колидж. В средата на септември ние, с два все още затворени сандъка, се прехвърлихме на ъгъла на 121-ва улица в Бродуей, където живяхме следващите десет години от нашия живот.

Заплатата от семинарията стигаше за половин месец. Започнах да преподавам френски в малко училище с името „Желязната ръка в кадифена ръкавица”. Стопанката на училището ми намираше ученици, с които аз се занимавах по домовете и затова ѝ давах половината от цената на урока. Втората заплата ни помагаше да доживеем до края на месеца. По това време Александър започна да работи в радио „Свобода”. Това помагаше да свързваме двата края. Появиха се близки и верни приятели. Един от тях, йезуит, ни продаде за един долар автомобил, лимузина Буик, производство 1942 г. Това бе разкошна кола, със стъкла, отделящи предната седалка от задната. Отзад бе много широко и благодарение на двете допълнително повдигащи се седалки в автомобила лесно се събираше цялото ни семейство заедно с присъединилата към нас скоро след пристигането ни Вава. Благодарение на стъклата, преграждащи предната и задната седалка, децата можеха да шумят на воля, без да пречат на шофьора.

Много се сприятелихме със семейство Неболсини. Те се бяха преселили в САЩ преди доста време и познаваха прекрасно американския начин на живот. Именно те ми препоръчаха частни училища за децата и ни осигуриха необходимите препоръки. Живееха в прекрасен дом в Бриджхамптън, на Лонг Айлънд и там не веднъж ние прекарвахме незабравими летни ваканции с децата, наслаждавайки се на красотите на тази част от света. Животът в Бриджхамптън, на брега на могъщия Атлантически океан – същия, който обикнахме още във Франция и който сега предизвикваше понякога носталгия по детството и младостта – беше спокоен и безгрижен. Техният дом в Лонг Айлънд беше типичен за това място: стар, обширен, покрит със сиви керемиди, със скърцащ и неравен под. Там весело гореше огън в камината и всичко беше така старомодно, в стила на стара Америка. Библиотеката пазеше завидна колекция книги, до уютните кресла лежаха купчина стари списания. Гостоприемството на семейство Неболсини към нас бе много повече от проста покана да погостуваме в техния летен дом. До момента, в който купихме от йезуита своя Буик, те ни бяха предоставили за ползване един от старите си автомобили. Нощно време го оставяхме пред дома ни в Ню Йорк и веднъж го откраднаха. Те веднага ни дадоха друг, а за откраднатия им беше изплатена застраховка. Всичко това – открадването на автомобила, предоставянето на друг веднага и въобще този практичен подход към живота ме поразяваше. Семейство Неболсини бяха приели нашето семейство в сърцето си и се отнасяха към нас с голяма доброта и щедрост, и това много ни помагаше при адаптирането ни към американския живот.

Моят кръстник – чичо Сергей Гагарин – и съпругата му Елисавета Бутенева, бяха нашите най-близки роднини в Ню Йорк. Обичаха ни и ние ги обичахме. Никога няма да забравя нашия първи октомври в САЩ, когато чичо ни заведе със своя малък автомобил в Кънектикът да се полюбуваме на красотата на есента в Нова Англия. Отстрани изглежда, че в това събитие няма нищо особено, но ние тъкмо бяхме пристигнали в непознат град и вида на есенните листа на фона на синьото небе ни изпълваше с радост и надежда. Тук трябва да добавя: изпълваше мен, защото радостта и надеждата бяха винаги присъщи за личността на Александър.

Следващото лято, през 1952 г., отидохме на езерото Лабел в Лаврентийските планини в Канада, след като прекарахме един месец в Лонг Айлънд, тъй като селото и природата бяха за нас задължителна част от живота ни. И до днес моята Маша обича да си спомня, как в детството си е била уверена, че всички заедно ще прекараме месец на океана, а следващите два на езерото. Тя смяташе, че това е част от обичайния живот. Това бе и нашето убеждение тогава и остава такова за моите деца, внуци и правнуци, които продължават да се събират заедно всяко лято на езерото Лабел.

Имах и друг чичо, Сергей Трубецкой, който преди също живееше във Франция и идваше у нас на гости. Когато бях малко момиче, често ме изпращаха при него във фермата. В САЩ той дойде много по-рано от нас и по време на Втората световна война служеше като офицер в американската авиация. През 1945 г. го бяха пратили в Париж с някаква мисия. Тогава той дойде в храма в Кламар и като видя там моя Сергей, който тогава бе на четири месеца, каза, че неговата жена Люба (Оболенска) също очаква дете след няколко седмици. (Става въпрос за неговото трето дете, момиче – Елисавета, която сега има четири големи сина и която също всяко лято идва в своя дом на Лабел). След това добави: „Ако вие някога се озовете в Америка, то помнете, че имам дом в най-прекрасното място на земята. Това място се нарича Лабел”. Тогава още въобще никой не си и помисляше за преместване в Америка. Но щом веднъж се оказахме в Ню Йорк, решихме, че на следващото лято ще отидем на Лабел – любимото място на моя чичо в Канада. И ние ходим там от 1952 г. и до днес.

Ню Йорк след Париж

В Ню Йорк всеки ден откривахме нещо ново за себе си. Този град така силно се различаваше от Париж! В Париж живеехме в тесен кръг: семейството, храма и руските емигранти. В колежа „Св. Мария” получих добро образование. Независимо от това, че беше учил във френски лицей, Александър беше много повече руснак, но той винаги се интересуваше от световната култура, много и непрекъснато четеше. Общуваше с руски богослови и мислители и знаеше какви усилия им коства да изпълняват своята мисия. Отец С. Булгаков – професор по догматика, например, беше обкръжен от група свои последователи, които приличаха на секта в привързаността си към неговата „София”. Беше претърпял операция от рак на гърлото и можеше да говори само чрез специален апарат. Една група от мъже и жени, които почти го боготворяха, присъстваха на всяка литургия, която той отслужваше на празниците в института. Нито аз, нито Александър участвахме в подобно поклонение пред личността на о. Булгаков, въпреки че прекрасно разбирахме, че този свят човек притежава невероятен творчески талант и неслучайно и до днес той е така много уважаван, а трудовете му продължават да се изучават. Живо си спомням една такава литургия. Беше ранно зимно утро. На улицата беше още тъмно, а храмът не се отопляваше. Отец Булгаков, облечен в леки светлосини одежди (заради болестта вече не можеше да се облича дебело), служеше на Господа по един неизразим начин, той вече беше там, в Царството Божие. А и цялата атмосфера в института беше някак друга. Освен това всички винаги бяха малко гладни и много премръзнали.

В Ню Йорк никой не гладуваше и не мръзнеше, поне не и в семинарията. Ние не можахме веднага да свикнем с това. Струваше ни се, че финансовите и административни трудности, изпитвани от семинарията „Св. Владимир”, се дължат на някакъв нереалистичен подход към църковните проблеми. В Париж храмовете бяха бедни, нито един енорийски свещеник не можеше да просъществува, ако нямаше друга постоянна работа. Институтът „Св. Сергий” просто мизерстваше – особено по време на войната, когато о. Александър трябваше да присъства на занятия с бинтовани пръсти, понеже му бяха измръзнали и изпитваше силна болка. В института почти нямаше отопление, стаите бяха студени. Както вече писах, независимо от това ние с Александър не бяхме лишени от нищо. Сега това ни се струва много чудно. Нямаше никакви пари и такова отношение към живота бе напълно естествено. Животът се състоеше от поредица от малки чудеса: неочакван подарък, колет от Америка… И аз, и Александър запазихме това чувство за цял живот. Искрено мога да препоръчам този подход към живота: той не само съответства на Евангелието, но е и много удобен.

В Ню Йорк обаче трябваше да свикнем да мислим различно, да се научим да сме практични, за да се грижим за децата и за семинарията. Което се оказа не чак толкова трудно, както осъзнавам днес. Ние свикнахме да се приспособяваме и да сме доволни с това, което имахме, а което бихме могли да имаме. Писането всеки ден на проповеди и предаването им в Русия чрез радио „Свобода”, и ежедневните литературни коментари, ни носеха по сто долара и това беше чудесно. Отец Александър беше добре познат на аудиторията в СССР, където хората с нетърпение очакваха седмичните му предавания. Александър Солженицин, например, не пропускаше нито една от неделните му проповеди! Атмосферата в „Св. Владимир” беше топла, задружна, животът там беше пълен с приятни изненади и събития, с мисионерско дръзновение и израстване.

Точно до семинарията на 121-а улица се намираше красива римокатолическа църква, „Corpus Christi”, а към нея училище, което се ръководеше от доминикански монахини. Записах там Аня и Сергей, съответно във втори и първи клас и преди Рождество Христово Аня стана победител в конкурса за правопис. Децата много бързо заговориха английски и се чувстваха прекрасно в топлата, религиозна и радостна атмосфера на училището. Маша ходеше на детска градина с много играчки и пособия, които помагаха за развитието на децата. Александър преподаваше и служеше в семинарията. Кварталът много ни харесваше, имаше много образователни и културни институти! Имахме дори прекрасно място за разходки, чудесен парк покрай реката, развит по течението на Хъдсън. Децата вече добре разговаряха на английски и настъпи време да ги преместим в по-сериозно училище.

Когато отидох в частното девическо училище „Chapin School” – да запиша Аня и да видя, дали няма някаква стипендия за нея – директорката ме попита дали няма да се съглася да преподавам там френски вместо досегашната учителка, която бе излязла в дълъг отпуск. Почти не говорех английски, но вероятно съм успяла да я убедя, че моето образование, диплома и култура са достатъчни за тази позиция. Точно в това училище се научих да говоря добре английски, като помолих колегите да ме поправят, когато греша при говор, а също и с правописа на думите. На следващата година ми позвъниха от „Spence School”, още едно частно девическо училище в Ню Йорк, и ми предложиха да преподавам и при тях. По такъв начин никога не търсех работа, тя сама се спускаше до мен от небесата! Работих в „Spence School” в продължение на 27 години, от които четири като директор на училището. Истинска американска кариера! Преподаването в тези чудесни училища ни помогна да планираме образованието на нашите деца и ни запозна отблизо с американската образователна система, която много ни впечатли. Сергей постъпи в „Collegiate School”. Училището бе с отлична академична програма, театрални занимания, музика, изкуства, спорт. В това училище за момчета той имаше много истински приятелства. Маша отиде в „Spence School”, в четвърти клас, и – също като Аня – учи там до дванадесети клас, т. е. до самото си завършване.

Две години след пристигането ни в Ню Йорк, получих телеграма от родителите си, че баща ми е на смъртно легло. Любимата ми леля и братовчед ми само час след моя разговор с тях по телефона ми изпратиха шестстотин долара и аз успях да си купя билет за самолета до Париж. По това време всички деца бяха болни от шарка, но Вава вече беше с нас и можех да ги оставя на нея и да замина за Париж. Това бе моят първи полет със самолет. Тогава по пътя не се сервираше храна, а всеки си носеше. Трябваше да спре в Исландия и целият път продължи осемнадесет часа. В последната минута преди да тръгна Александър ме предупреди, че от двигателите на самолета ще излизат пламъци. Добре, че се сети да ме предупреди, защото щях да умра от ужас. В Париж се оказа, че баща ми е малко по-добре. Невъзможно е да опиша нашата среща! Останах у дома шест седмици, наслаждавайки се на общуването с родителите ми, с роднините и приятелите. След това взех баща си със себе си и го доведох в Ню Йорк. Шест месеца по-късно в Америка дойдоха и майка ми, брат ми и най-малката ми сестра. По същото време най-голямата ми сестра Марина, заедно със съпруга и децата си, се преместиха в Канада. Скромната ни квартира в Ню Йорк се запълни с легла, с куфари и т. н. Накрая брат ми и сестра ми си намериха работа и квартира с гледка към река Хъдсън, където се преместиха и родителите ми. Животът отново се върна в нормалното си русло.

Пътуването до Франция се оказа много разтоварващо за мен. На първо място аз успях да бъда с родителите си, които ми липсваха повече, отколкото можех да си представя. Беше прекрасна почивка: никакви задължения и ежедневни грижи, никакви тревоги за децата. Пълна свобода! Но най-важното беше че това ми позволи да разбера колко щастлива съм в действителност в моята нова страна. Пътуването до Франция ми напомняше пътуване до музей – приятно, но без никакво отношение към моя настоящ живот. Сега вече точно знаех къде е моето място. Живеех в Америка, защото исках това, защото имах цел и мисия. Бях щастлива да се окажа във Франция, и бях щастлива да се върна в Ню Йорк – у дома.

Голяма част от живота ни преминаваше сред отново откритите роднини и сред приятели. Често ни канеха на литературни вечери. Мисля, че Александър привличаше живото любопитство на тези хора, свикнали със свещеника, но слабо запознати с литератора и философа, незаинтересувани от проблемите на света, от политическата еволюция или съвременната литература. Тази нова среда – дисиденти от СССР, много от тях евреи или руснаци, без църковен опит – за нас също бе много интересна. Тяхната среща със Запада, вътрешната им борба и руският им патриотизъм бяха страстни и ярки. Беше поразително, че Александър привличаше тези хора като магнит. Той беше гостоприемен, търпелив, щедър, ласкав; наистина му бяха интересни и той се отнасяше към тях с искрено внимание.

Веднъж в месеца се събирахме у дома, където сервирах чай с бисквити. Отначало говореше някой поет или писател, или политически или обществен деец, сетне всички присъстващи активно обсъждаха казаното и често гостите си тръгваха след полунощ. За всички нас това бе важно и интересно. Александър се чувстваше напълно свободен в тази среда на различни таланти, убеждения и житейски опит. Трудно ми е да предам атмосферата на тези срещи, разтърсващите разкази за разбити съдби, отминал живот, тъга и мъка, енергия и надежда. Много от тези хора станаха наши близки приятели. Те нямаха никакво отношение към семинарската ни среда и към църковната организация, но ги привличаше личността на Александър – неговите възгледи, неговата търпимост, широтата на мисълта му, душевната му щедрост. Виждаха в него човека и свещеника (той винаги носеше расо), с когото можеха да разговарят по всички интересуващи ги въпроси – за култура и т. н. Жилището ни така се изпълваше с цигарен дим, че дори и стълбищата след това трябваше да се проветряват…

Освен всичко това Александър участваше в цикъл лекции, които се четяха всеки четвъртък на руски език. Техен организатор бе професионалният социален работник Георги Новицки. Беше решил, че именно Александър може да привлече слушатели за сериозни занимания. Веднъж месечно изпращахме покани по списък и в продължение на няколко години Александър чèте лекции на духовни, религиозни и културни теми. Тези вечерни лекции събираха от година на година все повече слушатели и разбрахме, че руските емигранти знаят твърде малко за своята Църква, за религия и култура.

Живеехме в Ню Йорк, на ъгъла на „121-ва” и „Бродуей”. Домът ни имаше кухня, баня, гостна, две малки спални и още две стаи. В тях живееха трима студенти – сърбите Кокич, Кесич и Миша Йованович. По-късно към тях се присъедини Василий Нагоски. Много ни провървя, че тези прекрасни млади хора живееха с нас. Не зная дали те се чувстваха също така щастливи да делят дом със семейство с три малки деца и куче. По време на една от многобройните ни разходки при нас дойде кученце, което очевидно се беше загубило. Един приятел каза: „Аз разбирам от кучета. Това е двумесечно пале”. Нарекохме го Снап и то стана любим член на семейството. Кученцето се оказа момиче.

Двамата с Александър спяхме на разтегателен диван в гостната, а децата и Вава – в малките спални. Кухнята и банята се ползваше от всички обитатели на дома. След живота в „избичката” с единствен кран, от който течеше само студена вода и с тоалетна на улицата, този дом бе за мен връх на лукса. В първото писмо до родителите си писах: „Само си представете: пет крана с топла вода! И газова печка! И централно отопление! И не трябва повече да цепя дърва или да нося въглища!”. В дома под нас една от стаите беше превърната в параклис. Семинарията имаше още четири квартири в тази сграда. В едната живееше о. Георги Флоровски, а в другите – двадесет и шест студента.

Александър бе затрупан от работа: преподаваше, участваше в църковния живот, начело на който стоеше митрополит Леонтий и се опитваше да се справи в съвършено новата за него църковна ситуация, която бе така различна от тази в Париж. Студентите трябваше сами да се грижат за себе си. В семинарията нямаше обща кухня и никакъв обществен живот освен лекциите, които се провеждаха в аудиториите на Обединената богословска семинария, от другата страна на улицата. Всекидневните богослужения се извършваха в нашия параклис, а неделните – в най-близкия до нас храм, този на о. Ал. Киселев, руски емигрант, и семинаристите ходеха там за съботните и неделни служби.

Нуждата, както се казва, е най-добрият учител. Научих английски, за да мога да пазарувам, да се ориентирам в стоките и цените и т. н. В Ню Йорк веднага се почувствахме като у дома, както никога не се почувствахме във Франция. Учехме във френски училища, но винаги ни се струваше, че сме чужденци. И до днес ме боли, като си спомням за всичко това. В Париж, когато бях на дванадесет, с баща ми пътувахме в метрото и разговаряхме помежду си тихо на руски. И изведнъж седящият срещу нас човек грубо и на висок глас каза: „Връщайте се обратно в своята комунистическа страна и ни оставете да дишаме свободно!”. Замръзнахме на местата си и стояхме неподвижно до момента, когато влакът стигна нашата спирка. Никога няма да забравя ужаса, който изпитах тогава – не толкова физическия, колкото душевен дискомфорт. Несправедлива и незаслужена обида! Повече от всичко преживявах баща ми, който беше безупречен джентълмен. Та как може да се върне „у дома” – в страната, където болшевиките убиха братята му? Друг път, много години след това, отидох да се запиша на опашката за получаване на противогази, които по време на войната всеки трябваше да има. Тогава ми казаха „за чужденците нямаме противогази!”. Тогава имах Нансенов паспорт, който се даваше на бежанците. Разказвам това, защото в САЩ нищо подобно не можеше да се случи. Тук веднага ни посрещнаха радушно.

Всички семинарски професори бяха семейни. Децата на проф. Борис Ледковски, който преподаваше църковна музика, бяха връстници на нашите. На същата възраст бяха и децата на проф. Сергей Верховски, който дойде от Париж две години след нас и също живееха в квартира под наем. През октомври 1959 г. от Париж дойде отец Йоан Майендорф с четирите си малки деца – две момчета и две момичета. Атмосферата в семинарията се променяше, общината растеше.

Александър пишеше докторска дисертация в института „Св. Сергий” и в същото време водеше курсове по църковна история, литургика, омилетика и т. н. Работеше в тясна връзка със студентите, като се опитваше да ги обедини в общо семейство, да внесе жив дух в семинарията. Самият той помагаше много на студентите – например Дейвид Дрилюк, Павел Лазор, Франк Лазор (по-късно митрополит Теодосий), Том Хопко и др. Още съвсем млади, току-що дошли от провинцията и влезли в дивия свят на големия град, те харчеха малкото пари, които имаха (ако въобще) за хамбургери и развлечения. Александър им помагаше да се ориентират в големия град, да опознаят Ню Йорк, показваше им откъде могат да си купят по-евтино храна и т. н. Създадоха се групи за обсъждане на определени въпроси, организираха се празници, възникваха общи идеи и цели. Спомням си веднъж една вечеринка, на която Франк Лазор „отговаряше за музиката”: в семинарията имаше стар грамофон. От далечен Бруклин дойдоха няколко момичета, една от които, Барбара, още същата вечер „открадна” сърцето на нашия Дейвид Дрилок. Тя изглеждаше толкова красива в своята раирана пола и ярко червен пуловер. Друг наш близък студент беше Даниил Губяк. Малко преди това той се беше оженил и неговата съпруга живееше в Бруклин при брат си, докато Дан делеше в семинарията една стая с Алвиан Свиренски, който беше известен със своите кулинарни умения и с любовта си към чесъна. Нашите сръбски студенти си готвеха в кухнята на дома ни, когато отсъствахме. Всичко това създаваше топла, приятелска атмосфера.

Тези промени много безпокояха о. Г. Флоровски и между него и Александър все по-често избухваха конфликти поради неразбирането и абсолютно противоположните възгледи на двамата за значението и бъдещето на семинарията. Накрая стана ясно, че ситуацията е без изход. Първоначално си тръгнахме ние – в пълна неизвестност. Но се намеси директорът на семинарията и о. Георги се премести в Принстън – да преподава там в университета, а проф. Верховски и Александър започнаха да търсят ново и постоянно място за семинарията. Една от стаите в нашата квартира беше превърната в библиотека. Колко различна беше тя от днешната великолепна библиотека в Крестууд! Семинарията вече не можеше да се помести в няколко квартири.

В живота на нашето семейство също настъпваха промени. Децата растяха. Най-голямата Аня бе ухажвана от един семинарист, Томас Хопко, и се радваше на неговото внимание, в резултат на което те често и дълго разхождаха нашето куче. Прозорците на стаите на Аня и на Том гледаха към изхода на „121-ва” и те си бяха сложили столове, за да могат да надничат кога някой от тях ще излезе. Аня извеждаше кучето на разходка и буквално след минутка Том се оказваше до нея и те разхождаха кучето дълго, дълго.

През това време работех по цял ден. Започнах работа малко след пристигането ни в Америка и продължих да работя повече от четиридесет години.

Отец Йоан Майендорф всяка втора седмица работеше във Вашингтон, в Центъра за византийски изследвания „Дъмбъртън Оукс”, защото заплатата в семинарията не му стигаше да изхранва семейството си. Съпругата му гледаше четири деца и те живееха в малка тъмна квартира. Семейство Верховски живееха точно под нас. Всички редовно се борехме с нашествието на хлебарки, докато накрая не разбрахме, че дезинфекцията трябва да се извършва едновременно във всички квартири, защото в противен случай те съвсем свободно напускаха тази, в която се извършваше дезинфекцията, и отиваха в съседната. Всички тези грижи ни най-малко не пречеха на нашата близост, на нашето преживяване на живота като ежедневно приключение.

Всяко лято прекарвахме на езерото „Лабел”, защото и аз, и Александър, имахме дълги ваканции. Александър обичаше да пише сред природата, там работата му беше особено продуктивна. Вода взимахме от кладенеца, тоалетната беше навън и естествено нямаше телефон. Но с всяка изминала година животът ни там се усъвършенстваше. Отначало купихме парче земя. Следващото лято местните фермери ни построиха дом, чийто архитект бях аз. Тази къща се ползва и до днес от нашите внуци и правнуци. За децата това бе техният първи и истински дом, техният корен. Вероятно от мен е щяло да излезе не лош архитект! Днес Сергей и Маша имат на „Лабел” свои домове, понеже за нашето голямо семейство в първата къща няма достатъчно място.

Както вече писах, аз преподавах френски език първо в „Chapin School”, а сетне и в училището „Спенс”, където след дълги години, през 1975 г. ме избраха за директор. Наслаждавах се на новата работа, харесваше ми да ръководя училището. Но скоро след това се разболях и претърпях две операции на главния мозък. Това изтощи сериозно силите ми и четири години по-късно напуснах директорския пост и се завърнах към преподавателска работа, като приех предложението на друго частно училище, където работих още четиринадесет щастливи години, преди да изляза в пенсия.

Живеехме недалеч от Харлем, район, населен с негри, който започваше от „125-та улица”. Веднъж, когато Александър минавал по една от харлемските улици, до него се приближил слаб, висок черен мъж с добро изражение на лицето и му казал: „Свети отче, много Ви моля, искам да поговоря с Вас”. Александър бръкнал в джоба си и му подал някакви пари, за да си купи храна. „Не, не, свети отче – отговорил човекът – не са ми нужни парите Ви. Искам само да поговоря с Вас”. Александър го завел в близкото кафене, поръчал кафе и сладки и го попитал за какво иска да си говорят. „Свети отче, обяснете ми, какво е това Света Троица. Кои са Те и защо Са трима?”. И Александър завинаги запомни този разговор. Смяташе го за своята най-важна богословска, човешка и божествена среща в живота си и често си мислеше дали е бил на равнището на този разговор, дали е дал правилен, разбираем отговор на човека, дали онзи е получил това, което е търсил.

Александър неведнъж се срещаше с жителите на Харлем и те винаги се отнасяха с голямо уважение към него – както понеже беше свещеник и носеше неизменно своето свещеническо облекло, така и поради факта, че винаги се държеше с тях като с равни.

Вече писах, че той водеше всяка седмица предаване за СССР в радио „Свобода”. Отначало пишеше проповеди, след това правеше предавания на литературни теми – коментари на произведения от руската литература, размисли върху трудовете на Тейар дьо Шарден, върху творчеството на Франсоа Мориак, на Жан-Пол Сартр, върху руските поети като Пушкин и, разбира се, за Достоевски. Разказваше и за исляма, за юдаизма, за християнството и всичко това беше отражение на неговия дълбок интерес към всяко човешко творчество.

Много важни за него бяха отзивите, идващи от Съветския съюз, съобщенията, че хората наистина слушат предаванията му и буквално попиват проповедите му, които ги приобщаваха към тяхната православна вяра, разбираемото и на ясен език обяснение на църковните празници, предаващи любовта на Александър към Божията майка и дълбоката почит, която питаеше към нея. Тези предавания му отнемаха много време, но ни носеха и така необходимите допълнителни средства. Същевременно много скоро връзките, възникващи покрай тези предавания, молбите за духовна помощ и тайната кореспонденция с Русия се превърнаха във важна част от неговия живот.

След смъртта му, когато избирах между стотиците текстове за тези предавания, реших да се фокусирам върху три теми: вярата, празниците и Света Богородица. Една от моите най-любими проповеди, за празника Сретение Господне, Александър написа три седмици преди смъртта си. Избраните от мен проповеди издадох в три неголеми тома под заглавието Тържество на вярата.

Александър имаше широк кръг от приятели и познати, и този кръг постоянно растеше, тъй като все повече хора намираха при него отговор на своите въпроси и на жаждата си за духовна помощ. За тях той бе преди всичко свещеник, но едновременно с това и културен, творчески човек, на когото беше интересно да общува и с атеисти, и с вярващи, и с много други. Стремяха се към него, слушаха го и го обичаха мнозина.

Съвсем различно бе приятелството, което го свързваше с нашия бъдещ зет Томас Хопко, с Дейвид Дрилок и Павел Лазор. И тогава, и днес ги обединяваше пълното им единомислие, истинската им преданост на Църквата. О. Томас се ожени за нашата Аня и ни подари петима внуци и петнайсет правнуци. Служеше в три енории, а след това се върна в семинарията – първо като преподавател, а по-късно стана неин ректор. Отец Павел Лазор се ожени за Наташа, очарователно руско момиче от Калифорния, и също, след много години енорийско служение, се върна в семинарията. Днес той е заместник ректор на семинарията и предстоятел на семинарския параклис. Скъпият ни Дейвид Дрилок остана в семинарията, докато не се пенсионира през 2004 г. Беше инспектор и професор по музика, диригент на семинарския хор и ръководеше администрацията. Под неговото ръководство беше създадено и развито много от съществуващото днес в семинарията: библиотеката, издателството за книги и магазинът, финансирането, обезпечаването на нормалното функциониране на растящото учебно заведение. Той не оставяше нищо без внимание, винаги бе изпълнен с енергия и с ентусиазъм в работата си за семинарията, която толкова много обичаше.

Следва…

Превод: Венцислав Каравълчев

* Schmemann, J. My journey with father Alexander, Montreal, 2007, p. 53-69 (бел. прев.).