Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Древната Църква и римското право

Вторник, 20 Април 2021 Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Юдаизмът и Новият Завет“

В римския свят бракът е разбиран на първо място не като средство за осигуряване на потомство, а като съглашение между две свободни в избора си страни. Известният принцип на римското право, според който „бракът не е в съжителството, а в съгласието“ (nuptius non concubitus, sed consensus facit), както и тезата, популяризирана от Модестин, че „съжителството със свободна жена представлява брак, а не конкубинат“, което приема за даденост, че една робиня не може да дава своето свободно съгласие и че, следователно, съжителството с нея при никакви условия не би могло да се нарече брак, представляват същинската основа на гражданското право на всички съвременни цивилизовани страни. Същността на брака лежи в съгласието, което, на свой ред, осмисля и узаконява брачното споразумение, или договор.

Фактът, че според Римското право бракът се възприема като съглашение между две свободни страни говори за значителен социален прогрес, особено ако това бъде сравнено с господстващите възгледи в други древни цивилизации. Това е осигурявало законовата рамка за цялостната еманципация на жените и тяхното равенство пред закона с мъжете.

Като юридически договор, чиито субекти са били само страните по него, бракът не е имал нужда от каквато и да било трета страна, която да му придаде правна валидност. Държавата обаче е осигурявала улеснения в регистрирането на брачните споразумения. Регистрацията е предполагала контрол на тяхната съгласуваност с държавните закони и е предоставяла готов материал за съдилищата, когато същите е трябвало да отсъждат по конфликти, свързани с конкретни брачни отношения.

Римското право – също както и Моисеевият закон – е предвиждало и възможността за прекратяване на брачния договор. Условията за развод са били твърде разнообразни както преди, така и след началото на християнската епоха.

Както по време на гоненията, така и в периодите на своя съюз с римската държава, Християнската църква е възприемала римските закони, регулиращи брака. Дори когато християнството става господстваща държавна религия, древните определения за брака като „договор“ продължават да се възприемат в държавните закони и даже в църковния Номоканон в четиринадесет титула. Откриваме ги и в славянската версия на Номоканона, т. нар. Кормчая книга,[1] която е била основата на каноничното право в славянските страни до началото на деветнадесетото столетие.

Същата съгласуваност с римските представи и терминология за брака се открива и в трудовете на ранните отци на Църквата. В своята Апология (гл. 33), адресирана до имп. Марк Аврелий,[2] авторът от второто столетие Атинагор пише, че при християните жена на всеки е тази, която той е взел „според установените от вас [римляните] закони“. Също и св. Йоан Златоуст († 407 г.) се позовава непосредствено на „гражданския закон“, когато определя брака като „нищо друго освен близост или свързаност“.[3]

Броят на светоотеческите цитати по този въпрос може да бъде увеличен до безкрай. Смисълът на казаното в тях обаче не е че Църквата е останала безразлична към въпроса за брака, нито че тя е нямала своя собствена гледна точка, а просто е възприела като свое господстващото римско схващане за брака като договор. Следващите глави ще покажат, че всъщност е било точно обратното. Никога в цялата си история Християнската църква не е демонстрирала по-ясно, че тя въвежда в света една нова, безпрецедентна божествена реалност и присъствие. Новозаветните пък текстове, цитирани по-горе, показват, че тази нова реалност е предполагала също така съвършено ново отношение към брака, коренно различно както от юдейските, така и от римските разбирания. Първоначално тази нова реалност не се е изразявала в някакъв особен и отделен брачен ритуал, и по същество не се е състояла в потъпкване на законите, установени от светското общество. Християните са разбирали достойнствата на римския ред и са ценели напредъка, който някои аспекти от римското право са въвеждали в човешките отношения. Макар и възприемайки обаче всичко това, те никога не са забравяли и особения, съвършено нов опит и посвещаването, прието от тях в Кръщението и Евхаристията. За тях, следователно, от значение е била не конкретната церемония, използвана за да се сключи бракът, а въпросът кой е приемал брачното съгласие. Ако встъпващите в брак са били християни, то християнски е ставал и самият брак, и този брак е предполагал и християнска отговорност, и християнски опит. За тях бракът е бил тайнство, а не просто юридически договор.

Следва

Превод: София Ангелова

* „The Early Church and Roman Law“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir's Seminary Press“ 32000, p. 16-18 (бел. прев.).

[1] Да не се бърка с гръцката „Кормчая“ или Πηδάλιον – компилация от канонически текстове от 18 в., която е достъпна и на английски език.
[2] Става дума за съчинението на Атинагор Застъпничество за християните (Πρεσβεία περὶ χριστιανῶν) от 177 г. (бел. ред.).
[3] Беседи върху книга Битие 56, 2.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6cxu8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме