Бракът като тайнство или „тайна“

Продължение от „Древната Църква и римското право“

„Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата“ (Еф. 5:32). В Глава 5 на Послание до ефесяни ние откриваме различното значение на християнския брак – онзи елемент, който не може да бъде сведен нито до юдейския утилитаризъм, нито до римския легализъм: възможността и отговорността, дадени и на мъжа, и на жената, да преобразят своя „договор“ в реалността на Царство Божие.

Всяко човешко същество е част от земното общество, гражданин на своята страна и член на своето семейство. Той не може да избегне потребностите на материалното съществуване и е длъжен да изпълнява своите обществени задължения. Евангелието не отрича отговорностите на човека в света и обществото. Истинското християнство никога не е призовавало към отричане на света. Дори монасите принасят специфично служение на света, като отричат не неговото съществуване и важността му, а неговите претенции за контрол над човека и за ограничавате на неговата свобода. Призванието на човека – „Божият образ и подобие“ в него – представлява преди всичко едно неограничено, „божествено“, свободно използване на неговия творчески потенциал, устрем към абсолютното добро, към висшите форми на красотата, към истинската любов, към възможността за реално преживяване на това добро – затова защото Сам Бог е това Добро, тази Красота, тази Любов; защото Самият Той обича човека. И човекът може да Го призовава, да чува Неговите отговори, да изпитва любовта Му. За християнина Бог не е някаква абстрактна идея, която трябва да бъде разбрана, а Личност, Която може да бъде срещната: „Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20). В Бога човек открива собствената си човешка природа, защото той е бил сътворен именно като „образ на Бога“. Христос пък, бидейки истински Бог, заедно с това е показвал и една истинска човешка природа – не въпреки своята божественост, а тъкмо защото Той е бил истински Бог: в Него ние виждаме божествената природа като истинския стандарт на човешката природа.

Когато човек е кръстен и стане „едно тяло“ с Христос в Евхаристията, той всъщност става по-цялостно самия себе си; възстановява една по-истинска връзка с Бога и с другите около себе си и се завръща към светските си отговорности с целия даден му от Бога безграничен потенциал за творчество, служение и любов.

И така, когато св. ап. Павел нарича брака „тайна“ (или „тайнство“ – гръцката дума е една и съща), той има предвид, че в брака човек не само удовлетворява потребностите на земното си, светско съществуване, но и постига нещо много важно от гледна точка на целта, с която е бил сътворен, т. е. той встъпва в царството на вечния живот. В света човек действително притежава едно разнообразие от таланти и способности – материални, интелектуални, емоционални – само че неговото земно съществувание е ограничено от времето. Затова, „да се роди от вода и Дух“ означава за него да влезе в царството на вечния живот – защото посредством Христовото Възкресение това царство е вече отворено и може опитно да бъде познато и споделено. Като нарича брака „тайна“, св. ап. Павел утвърждава, че той има място и във вечното Царство. Съпругът става едно същество, една „плът“ със своята съпруга – точно както и Синът Божи е престанал да бъде само Себе си, т. е. Бог, а е станал също и човек, за да може общността на Неговите хора да стане и Негово Тяло. Това е и причината евангелските повествования толкова често да сравняват Царството Божие с брачен пир, който изпълнява старозаветните пророчества за брачния пир между Бога и Израил, избрания народ. Това е и причината, поради която истинският християнски брак може да бъде само нещо уникално – не по силата на някакъв абстрактен закон или морално предписание, а тъкмо защото представлява Тайна на Царството Божие, въвеждаща човека във вечна радост и вечна любов.

Като тайна, или тайнство, християнският брак неизбежно влиза в противоречие с практическата, с емпиричната реалност на „падналото в греха“ човечество. Затова той, както и самото Евангелие, изглежда като идеал. Между „тайнството“ и „идеала“ обаче е налице една изключително решаваща разлика. Тайнството не е някаква въображаема абстракция. Тайнството е опитно преживяване, в което човекът не е въвлечен сам, а действа в общение с Бога. В тайнството човешката природа, без да изгубва каквото и да било от своята пълнота, участва в по-висшата реалност на Духа. Всъщност, както казахме по-горе, тя става още по-автентично човешка и осъществява изначалното си назначение. Тайнството е „преминаване“ към истинския живот; тайнството представлява спасението на човека. Тайнството – това е отворена врата към истинската, неповредената човешка природа.

Следователно, тайнството не е магия. Светият Дух не потиска човешката свобода, а освобождава човека от оковите на греховността. В новия живот невъзможното става истински възможно, стига само човек свободно да пожелае да приеме това, което Бог му дарява. Същото важи и за брака.

Грешките, недоразуменията и дори съзнателното противене на Бога, т. е. грехът, са възможни дотогава, докато човекът живее настоящото емпирично и видимо битие на „падналия в греха свят“. Църквата разбира това много добре и затова в православната практика „тайната“ на Царството, която се разкрива в брака, не се свежда до набор от правни норми. Истинското разбиране на и оправданото снизхождение към човешките слабости са възможни, единствено ако се приеме абсолютната норма на новозаветното учение за брака като тайнство.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Marriage as Sacrament or Mystery“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir's Seminary Press“ ³2000, p. 18-20 (бел. прев.).