Българските писма на прот. Всеволод Шпилер до йером. Климент (Лялин)

Състоялото се през ноември 2014 г. празнуване на столетието от освещаването на руския храм „Св. Николай Чудотворец” в София привлече повишеното внимание към историята на руската църковна община в България. Значителен интерес в тази връзка представлява въвеждането в научен оборот на нови документи от известни дейци на тази община. Един от най-ярките ѝ представители е прот. Всеволод Д. Шпилер, чийто писма за 1938-1948 г. от Пазарджик и София до поселника на римокатолическия Шеветонски манастир в Белгия йером. Климент (Лялин) са представени в настоящата публикация.

Публикуваните документи се съхраняват в архива на бенедиктинския манастир Въздвижение на св. Кръст (Archives Amay-Chevetogne) – в селището Шеветон, югоизточна Белгия. Манастирът е основан в 1926 г. от о. Ламбер Бодуен до белгийското градче Аме-сюр-Мьоз и от самото начало се придържа към православния типик. Освен това неговите населници няколко десетилетия поддържат активни връзки с руските обители на Атон. Един от първите монаси на манастира, о. Теодор Белпер, скоро след като на 14.9.1927 г. приема монашеския постриг, е изпратен от Аме на Атон, където прекарва три месеца. Пътуването повлиява на целия му по-сетнешен живот. По-късно, като настоятел в манастирите Аме и Шеветон, на всички познаващи го той дава пример със смирение, молитвен живот, лична бедност и привързаност към духовните традиции на Православната църква.

Много други монаси от общината в Аме също пътуват до Атон. В тази връзка можем да си спомним за о. Ириней Дунс, станал крупен специалист по монашеския живот на Атон. Следва да кажем и за секретаря на о. Ламбер Бодуен, йером. Давид Балфур, който там се среща със старците преп. Силуан (Антонов) и неговия ученик о. Софроний (Сахаров). Именно тези подвижници повлияват върху прехода на о. Давид в православието с новото монашеско име Димитрий.

Трудно е да се оцени значението на атонските срещи за първите монаси от Аме. В тази школа на Изтока те изучават твърде много: езика и литургичните особености, църковното пеене и останалата монашеска традиция. Сред приятелите на манастира Въздвижение на св. Кръст от първите дни на съществуването му е княз Д. А. Шаховски, който скоро приема монашество на Атон с името Йоан, а по-късно става архиепископ Сан Франциски в юрисдикцията на Православната църква в Америка (той се споменава нееднократно в публикуваните тук писма). Още в началото на 20-те, по време на своето обучение в Лувенския университет, Шаховски се запознава с някои бъдещи монаси в Аме и в частност с адресата на публикуваната преписка – руския емигрант Константин (в монашество Климент) Лялин.

През 1939 г. монасите от манастира Въздвижение на св. Кръст се преместват в предпланинската област на Ардените, в бивше имение близо до неголямото селище Шеветон. При което продължават и даже разширяват връзките си с православния свят. Освен римокатолическия, в манастира е устроен и православен храм. Много внимание на историята и духовния живот на Православната църква се отделя и в манастирското списание Иреникон (Irenikon).

Авторът на публикуваните тук писма, широко известният църковен и обществен деец, забележителен проповедник, духовник и богослов, роден брат на солистката на московския Большой театър, народната артистка на РСФСР Н. Д. Шпилер, прот. Всеволод Шпилер започва служението си в храмовете на България в средата на 30-те. Роден е на 1.7.1902 г. в Киев в дворянско семейство. Завършва Владимирския кадетски корпус. През 1918-1920 г. воюва в състава на бялата Доброволческа армия (получава няколко наранявания). Сетне от Крим, заедно с войските на Врангел през ноември 1920 г. емигрира в Константинопол, а от 10 декември за около година е в руски военен лагер в Галиполи. През декември 1921 г. се премества в България. Там, заедно с много руски бежанци, Всеволод Дмитриевич се оказва в бедствено положение и се хваща на работа по изваждането на снаряди от потопените по време на войната транспортни кораби в Черно Море, по обезвреждането им и изпращането им за преработка. Първоначално тази работа е изключително опасна, но той успява да измисли автоматично устройство за разреждане на бойните глави. Оформя патент за това и започва да получава от завеждащата тази работа английска концесия средства, достатъчни за получаване на висше образование.

В началото на 20-те Всеволод Дмитриевич се запознава с управляващия руските енории и манастири в България (в юрисдикцията на Руската задгранична православна църква) еп. Серафим (Соболев). Тази среща определя цялата му по-нататъшна съдба – той става един от близките духовни синове и ученици на владиката. Скоро започва да поддържа материално еп. Серафим и живелия в България от 1925 до 1931 г. архиеп. Теофан (Бистров). Владика Серафим го благославя да остави работата в английската концесия и да постъпи в 1927 г. в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Във Втори курс В. Д. Шпилер пристъпва към научна работа. Сфера на интересите му стават отношенията между държавата и Църквата, правното положение на Църквата в държавата и в обществото и разделението в сферите на вътрешно-църковното и църковно-общественото в живота на Църквата.

След завършването на Трети курс, през лятото на 1930 г. с благословението на еп. Серафим Всеволод постъпва послушник в Рилския манастир. Там попада при стареца Евлогий, който живее в обителта от 6 години. Отец Евлогий го учи как да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да следва Христос. Когато, например, разбира, че му е много трудно да гледа кръв, му дава послушание да се труди в кланицата, носейки върху себе си окървавени трупове. Благодарение на послушанието, в смирение и в молитва, след половин година във Всеволод, по неговото свидетелство, започва духовен живот.

През есента на 1931 г. владика Серафим го връща в света, казвайки му: „Всичко, което е нужно в манастира, ти вече си получил. Сега се ожени, стани свещеник и иди в българска енория, а с времето ще отпътуваш в Русия”. Връщайки се в София, Всеволод завършва университета и за кратко учи в руското Богословско-пастирско училище при манастира „Св. Кирик и Юлита”. На 6.5.1934 г. се жени за Людмила Сергеевна Исакова. На 20 юни с. г. архиеп. Серафим го ръкополага за дякон, а на следващия ден – за йерей. Поради „липсата на свободни места във ведомството на управляващия руските православни общини” и след споразумение между владика Серафим с българските църковни власти през август 1934 г. о. Всеволод е назначен за енорийски свещеник в храма Успение Богородично в Пазарджик, Пловдивска епархия, където служи ок. 10 години. Местните жители, заети основно със селското стопанство, ходят на църква по празниците и често му се налага да служи в почти празен храм. По същото време той преподава в гимназията и в селскостопанския институт различни предмети като Закон Божи, логика, психология, руска литература, пропедевтика, история и др. Член е, а по-късно и председател на църковния съд.

Освен това изпълнява задълженията на затворнически свещеник, при което за времето на неговата служба в затвора на Пазарджик не е приведена в изпълнение нито една смъртна присъда. В България по това време има традиция – докато свещеник не изповяда осъдения на смърт, да не го екзекутират. Когато отец Всеволод е трябвало да изповядва подобни престъпници, обстоятелствата „се стичали” така, че му се налагало или да замине от града, или се разболявал. Отказва и да подписва смъртни присъди. В Пазарджик в сем. Шпилер се ражда син Иван (кръстен в чест на преп. Йоан Рилски).

Отецът поддържа тесни връзки с родственика си архим. Пантелеймон (Старицки) и с прот. Андрей Ливен, с автора на жизнеописанието на св. Йоан Кронщадски архим. Методий (Жерев) и талантливия иконописец йеродякон (сетне йеромонах) Николай (Шелехов). Редовно общува и с Пловдивския митрополит Кирил (бъдещия Български патриарх). Най-близки отношения обаче о. Всеволод има със своя духовен отец архиеп. Серафим. В писмо до своята съпруга от София, от 2.6.1934 г., той съобщава: „С часове работя с владиката при него – по труда му – и това малко участие в неговата огромна богословска, напълно светоотеческа работа ми дава сила. Само седенето с него в стаята му е вече безкрайно много. А да работя с него е такова голямо щастие”. Преминавайки през Пазарджик архиеп. Серафим винаги остава за по няколко дни в апартамента на Шпилер.

В периода на Втората световна война прот. Всеволод Шпилер заема патриотична позиция, което до голяма степен определя неговата важна роля в църковния живот на следвоенна България. В началото на 1941 г. в Пазарджик се появява немската войска. На първия етаж от сградата, в която се намира апартаментът на семейството му, са разквартирувани трима офицери, произхождащи от стари дворянски родове. Бидейки в духовен смут, те търсят контакти със сем. Шпилер и обясняват, че Германия, както и Русия, е загинала; че да се възстанови онова, което е било съхранявано столетия наред в аристократичните семейства, е невъзможно, че цялата немска християнска култура загива безвъзвратно. На 22.6.1941 г. о. Всеволод ги кани на прощална вечеря, тъй като сем. Шпилер решава повече да не приема офицери от армия, която в този ден е нападнала Русия. С тъга, уважение и разбиране немците приемат това.

През военните години в семейството на о. Всеволод не скриват патриотичните чувства. Неговият син Иван си спомня как веднъж, в спор с други момчета доказва, че Сталинград не е превзет от немците, в резултат от което за спора е съставен протокол в полицейския участък. След идването на съветските войски в Пазарджик, на основание на този протокол го „наградили от командването” с килограм захар. Важна роля в съдбата на о. Шпилер изиграва това, че, служейки като затворнически свещеник, той фактически спасява живота на няколко антифашисти. Както вече се каза, през времето на неговата служба в пазарджишкия затвор не е приведена в изпълнение нито една смъртна присъда.

Освен това свещеникът отказва да служи панихида за загиналите в Сталинград немци. В докладна записка до Ленинградския и Новгородски митр. Григорий (Чуков) от 31.5.1946 г. той пише: „В немската противоруска пропаганда… някои от българските архиереи участваха напълно открито. Едни от тях говореха по радиото, при това не само от България, но и от Германия (митрополит Паисий, митрополит Филарет). Други даваха разпореждания в неделния ден свещениците, при стичане на народа, да служат панихида за загиналите в Сталинград немци при превземането му от русите”. Във връзка с това разпореждане се стига до стълкновение между о. Всеволод и неговия духовен началник Пловдивския митр. Кирил, тъй като свещеникът не само отказва да вземе участие в панихидата, но и открито изразява протест.

На 10.9.1944 г. населението на Пазарджик радостно посреща съветската армия. Твърде скоро армейските органи на НКВД започват да арестуват руските офицери от емигрантските среди. Под стража е и о. Шпилер, но не след дълго го освобождават без да му предявяват никакви обвинения. Роля за това изиграва и фактът, че в архивите на полицията се намира протоколът от спора на сина му за Сталинград. Тъй като пък благодарение на него не са разстреляли няколко осъдени на смърт революционери, председателят на околийския комитет на Отечествения фронт му предлага да оглави Пазарджишкото отделение на Червения кръст като уважаван руски и лоялно отнасящ се към българския народ човек. В резултат на това още септември 1944 г. свещеникът започва да сътрудничи с новата власт.

През ноември 1944 г. първият министър на външните работи и изповеданията в правителството на Отечествения фронт акад. Петко Стайнов предлага на о. Всеволод да стане един от тримата членове на министерската комисия, съставена за разработка на законодателство за положението на Църквата в новата българска държава. Отецът се мести в София, където започва да служи в катедралния храм Света Неделя (от 1.1.1945 г. до 1.2.1950 г. е помощник-председател). По проектозакона той работи ок. две години и е удостоен с високия сан на БПЦ свещеноиконом. Съгласно този проект се признава, че Българската църква е културообразуваща, с основополагащо значение в живота на народа. Тя се отделя от държавата, но същевременно получава материална поддържка. Манастирите и храмовете се издържат от държавата, а на свещениците се разрешава да участват в училищния живот и да получават държавна заплата, като хора, нужни за възпитанието и културното образование на младежта и народа. Създават се съвместни форми за опазване на светини, музейни църковни ценности и т. н.

Относно правното положение на Църквата в държавата въобще и в частност в България той представя общо четири доклада и макар не всичките му предложения да са приети, тези доклади все пак лягат в основата на българския закон за отделяне на Църквата от държавата. До отпътуването си в родината, февруари 1950 г., той остава негласен съветник на правителството по въпросите, засягащи РПЦ.

През 1946 г. о. В. Шпилер пише докладна записка до Московската патриаршия, в която доста критично оценява някои моменти в дейността на Българската църква. В частност той отбелязва, че Рилският манастир фактически е превърнат в място за отдих на туристи, а опитът на Неврокопския митр. Борис да засели в обителта руски монаси и така да създаде в България истински манастир, „предизвикала в Синода цяла буря” от негодувание.

Говорейки за необходимостта да поддържат ориентиращия се към „проруското движение” в Българската църква архиеп. Серафим, отец Всеволод, като сгъстява малко боите, посочва, че владиката „не може да остава повече в тази унизителна материална зависимост от Българския синод и българското правителство, и, накрая, от отделни българи – негови почитатели, в която се намира и до днес. Митрополит Филарет наскоро, без да се притеснява, почти в присъствието на владика Серафим ми каза следната фраза: „Двадесет и пет години Серафим живее на наша издръжка, яде и пие за наша, и, в частност, за моя сметка, и след това не ни покани на чай, организиран от него за патриарха с наши пари”. Бях длъжен да му отговоря, че казаното от него е съвсем по български: двадесет години те издържат един руски архиерей – и колко страсти! Когато Руската църква едва ли не цялата им църква издържа стотици години – всеки случай, десетки години, и, разбира се, никога не им напомня за това”.

В 1946 г. о. Всеволод съпровожда посетилия България във връзка с празнуването на 1000-годишнината от успението на св. Йоан Рилски светейши Московски и на цяла Русия патриарх Алексий. Благодарение на тази среща свещеникът отново установява връзки с роднините си (майка си и сестрите си) в Москва. В същата година на о. Всеволод е предложено да участва в специалния Съвет за икуменическо представителство при Българския синод под председателство на екзарх Стефан в „качеството му на постоянен член, завеждащ френската секция”, но отказва. Според свидетелството на свещеника, „организацията на този Съвет не се състояла, тъй като на Българския синод става известно, че правителството няма да допусне това”. През 1947 г. с благословението на архиеп. Серафим (Соболев) сем. Шпилер приема съветско гражданство.

Скоро, придобивайки в родината известност и авторитет, о. Всеволод установява тесни връзки с Московска патриаршия. Така на 8.5.1948 г., в писмо до Московския и на цяла Русия патриарх Алексий, Ленинградският и Новгородски митр. Григорий (Чуков) съобщава: „Представям в седем копия писмо на прот. В. Шпилер, връчено ми на 6 май т. г. от пристигналия от България наш сътрудник в посолството ни там. Имам честта да предам молба на преданите на Руската православна църква църковни дейци в България, отнасяща се до необходимостта, до целите на укрепването на православната позиция в борбата с пропагандата на икуменически стремежи на предстоящото Московско съвещание: 1. Да включат в състава на българската делегация Неврокопския митрополит Борис и протойерей Вячеслав Шпилер и 2. За целта лично да напишете писмо от Ваше Светейшество до екзарха, митрополит Стефан, на всяка цена надписано „До Председателя на Синода на Българската православна църква”. Едновременно с това, желателно е да поканите протойерей Шпилер за официален кореспондент на Журнал Московской Патриархии, което би помогнало за установяване на постоянна връзка с балканските страни и би създало твърда позиция за него, предпазвайки го по този начин от всякакви инсинуации от страна на председателя на Свещеническия съюз в София свещеник Георгиев”.

Някога в Московска патриаршия и в Съвета по делата на РПЦ са разглеждали владика Серафим (Соболев) като кандидат за поста глава на Западноевропейския екзархат. Предварителните преговори за това се водят с архиеп. Серафим по време на участието му на Всеправославното съвещание в Москва през юли 1948 г. Владиката не възразява за такова назначение, но поставя условие: да вземе със себе си в Париж двама свещеници от България. Московска патриаршия предлага за приемник на Богочурския архиепископ да назначи прот. Всеволод Шпилер, който също участва в работата на Московското съвещание от 1948 г. Кандидатурата не предизвиква особени възражения в Съвета по делата на РПЦ, но набелязаните от архиепископа свещеници за преместване в Париж не са одобрени.

На 1.11.1948 г., в отговор на запитване от Министерството на външните работи, съветското посолство в България съобщава, че не възразява против назначението на о. Всеволод Шпилер за „ръководител на Руската църква в България във връзка със заминаването на архиепископ Серафим”, но препоръчва първоначално да назначат протойерея за наместник на архиепископа, което би дало „възможност Московската патриаршия да се вгледа в работата на Шпилер преди да реши въпроса за назначението му за глава на църквата”. Преместването обаче на владика Серафим в Париж не се случва, включително и поради неговия монархизъм.

В резултат е отклонено и предложението за назначение на о. Всеволод. По ходатайството на светейшия патриарх Алексий, при поддръжка на председателя на Съвета по делата на РПЦ Г. Г. Карпов и по разпореждане на Министерския съвет, от 20.11.1949 г. на В. Шпилер е разрешено да отпътува със семейството си за постоянно местожителство в СССР. С думите „връчвам Ви, деца мои, на покровителството на Божията майка” архиеп. Серафим благославя връщането им в родината. Отпускната грамота на пастира – с „изреждане на неговите заслуги пред Българската църква и благословение за по-сетнешното му служение в Руската църква” – подписва наместник-председателят на Св. Синод Врачански митр. Паисий.

На 5.2.1950 г. о. Всеволод пристига в Москва. Първоначално го назначават за настоятел на Илинския храм в Загорск (Сергиев Посад) и преподавател в Московската духовна академия и семинария. Известно време пастирът изпълнява задълженията на инспектор в тези учебни заведения. На 21.9.1951 г. е назначен за настоятел на Николо-Кузнецкия храм в столицата, в който служи повече от 32 години, до неговата кончина на 8.1.1984 г. През май 1992 г. Православният Свето-Тихоновски богословски институт (сега Православен Свето-Тихоновски хуманитарен университет) провежда в Москва първите „Четения в памет на прот. Всеволод Шпилер”, станали оттогава традиционни.

Адресатът на публикуваните писма на о. Всеволод е руският емигрант йером. Климент (Лялин). Той е роден на 27 септември (8 октомври) 1901 г. в Санкт Петербург. По време на гражданската война заедно с брат си емигрира в Константинопол, а оттам се премества в Сърбия и после в Белгия. В 1925 г. завършва Селскостопанския институт в гр. Жемблу, след което работи като инженер-агроном. На 5.8.1926 г. бъдещият йеромонах преминава от православие към римокатолицизъм. Около две години преподава английски и немски в училището на абатство Маредсу, а октомври 1928 г. се заселва в белгийския манастир Аме. На 1 януари приема монашески постриг и до смъртта си е населник на Аме-Шеветонския бенедиктински манастир. Занимава се с издаване и разпространение на манастирското списание Иреникон. В периода 1930-1934 г. йером. Климент изучава богословие в Лувен и Рим. Умира на 26.4.1958 г. в белгийския гр. Намюр и е погребан в гробището на Шеветонския манастир.

От преписката добре личи, че о. Всеволод и о. Климент са свързани в достатъчно топли, макар и задочни взаимоотношения (лично те така и не се срещат). О. Шпилер го привлича най-вече стремежът на монасите от Шеветонския манастир да запознаят римокатолическия свят с духовното богатство на православието. Затова в своите писма до о. Климент той нееднократно пише за „Вашето благородно и прекрасно дело”, за сближаването на източната и западната традиции в смисъл на взаимното им духовно обогатяване.

Публикуваните писма обхващат десетгодишен период от живота на о. Всеволод в България и дават достатъчно пълна представа за основните събития от живота му в тези години, за вътрешния му духовен свят и отношенията му с неговите близки хора. За съжаление, в архивите на Шеветонския манастир не са запазени копия от ответните писма на о. Климент. Вероятно, вече не съществуват и оригиналите на тези, изпратени в България, писма.

Писмата на прот. Всеволод Шпилер до йером. Климент (Лялин)

1

26.3.[19]37 г.

20 rue Stefan Stambouloff, Tatar-Pazardjik, Bulgarie

Дълбоко уважаеми о. Климент. Сърдечно Ви благодаря за всички толкова нужни ми и толкова интересни сведения, които Вие любезно съобщавате в своето писмо от 17. ІІІ. т. г. Много Ви благодаря за писмото на Вашия приятел Congar, с когото, разбира се, ще побързам да се свържа, макар че моята екскурзия на Запад всеки случай ще се състои не по-рано от края на лятото, началото на следващия учебен сезон.

Навярно вече знаете за неочакваната кончина на Николай Никанорович Глубоковски. Утре е 9-ят ден от деня на неговата смърт и Вие разбирате, че и до днес не мога да се съвзема от впечатлението, което направи тя на всички негови ученици и особено на близките му хора. Помолете се за упокоение на този голям човек. В наше време на белия свят не живеят много големи, добри хора.

Много благодаря за милата Ви покана и, разбира се, ще бъда много радостен да се възползвам от нея и да Ви посетя. Приемете дълбоката ми благодарност за Вашата готовност да помогнете.

Искрено уважаващ Ви, свещеник В. Шпилер.

2

25.10.1937 г.

20 rue Stefan Stambouloff, Tatar-Pazardjik, Bulgarie

Дълбоко уважаеми о. Климент. Бързам да Ви отговоря по-скоро по най-важното в писмото Ви – относно възможността за разпространение тук на Irenikon´а. Но преди всичко – скъпо ли е това списание? България е много бедна, българите са необикновено пестеливи, за книги харчат изключително малко. Това трябва да знаете и да имате предвид. Има още една причина, поради която мисля, че тук Вие няма да намерите много абонати: религиозният живот тук е много оскъден, интересите са тесни, дълбоко провинциални. В България напълно господства много безвкусен и много малък, по протестантски маниер утилитаризъм. И тези идеи за християнския вкус са далечни, а по-добре да кажа този подход към това дело може да бъде за Вас проблем (не го зная, а само предполагам), за тях той е абсолютно чужд, неразбираем, „китайски език”. Уверен съм в това! Но мога да опитам да дам няколко адреса:

1) Негово Високопреосвещенство митр. Борис, гр. Неврокоп. 2) Отец протопрезвитер проф. Стефан Цанков, ул. Оборище, 9, София. 3) Епископ Кирил, секретар на Свещения Синод, София. 4) Архим. Климент, ректор на духовната семинария, гр. Пловдив. 5) Архим. Филарет, протосингел на св. митрополия, гр. София.

Първите двама са много културни човеци, мили. На отец Цанков предложете да абонира списанието, ако не за себе си, то за Богословския факултет в София. На всички тях пишете на френски (не обичат руския), но, ако това е удобно за Вас, позовете се на мен, уточнявайки, че от мен сте узнали, че им е близка и по сърце идеята за сериозно взаимно опознаване и някакво сближение на Изтока със Запада. Въпреки че, да кажа истината, всички те са психологически много по-близо до протестантството, отколкото до Вас (и до нас, до руското православие). Всички те обаче са мили хора, живи и с една глава по-високи и културни от всички останали. Така в крайна сметка ги преценявам аз, а някои (като например митрополит Борис) и нежно обичам!

Позволете ми да помисля още за това дело и може би по-късно ще Ви дам още няколко адреса. За себе си не моля, тъй като съм претоварен с работа и едва ли ще бъда истински читател на списанието. Ако обаче то не излиза често, до две-три или четири книжки за година, то, моля, изпратете и на мен, и изпращайте списанието и занапред на моя постоянен Пазарджишки адрес. Имах някои издания „Istina – Russie et Chr-e” и др., но Вашето списание нямах до този момент, въпреки че неведнъж, разбира се, съм слушал за него, чел съм за него и съм срещал немалко цитати от него (например даже и при о. Василий (Кривошеин), в неговата интересна работа за Паламà).

Чух и много се зарадвах да разбера за Вашата определена идеологическа близост с Николай Сергеевич Арсениев. Колко много е в него толкова рядката днес честност и благородство! Всичко, което е около него, го представя преди всичко като „господин”.

Много Ви благодаря, дълбоко уважаеми о. Климент, за Вашето мило писмо. По повод на него ми се иска да Ви кажа много, но ми разрешете да направя това, когато бъдем по-свободни и Вие, и аз – работата сега е твърде много и, повярвайте ми, едва смогнах да Ви пиша, въпреки че се готвех да направя това още същия ден!

Приемете най-добрите мои пожелания, искрено уважаващ Вас, Ваш свещеник В. Шпилер.

3

26.7.1938 г.

20 rue Stefan Stambouloff, Tatar-Pazardjik, Bulgarie

Дълбоко уважаеми о. Климент! Вашето писмо много ме зарадва. А след няколко дни пристигна и Irenikon. Моля администрацията на списанието да ми изпрати всички броеве от тази година и да ми го изпраща и занапред. Ако е възможно да заплатя за списанието в левове, то моля да ми съобщят условията – къде, как, колко? Ако това е невъзможно, то моля за позволение да внеса годишната абонаментна такса за текущата година в белгийски франкове до средата на септември, тъй като в момента да си доставя пари (чуждестранни) е много трудно.

Вашите няколко думи за живота Ви и манастира дават, разбира се, само няколко щрихи повече към това как той се изобразява в собствената ми представа. Много би ми се искало да го видя накрая с очите си. Сърдечно Ви благодаря за повторната, толкова мила, покана да намина към Вас. Кога обаче ще ми се отдаде да се възползвам от нея – само Бог знае. Все пак се надявам, че ще ми се отдаде възможност.

Вие питате за моята дейност и работа. Вече пета година свещенствам в малка енория, в малко 25-хилядно българско градче в Южна България. В българска, а не в руска енория, въпреки че бях ръкоположен в Руската църква, но няма свободни свещенически места в Руската църква в България. Всички са заети от по-старши от мен свещеници. Наистина, моята „дейност” – ако с тази дума може да назова моето скромно свещеническо служение на редови енорийски свещеник на Българската православна църква – малко се разширява и допълва от участието ми в живота на Руската задгранична църква, което българската йерархия досега не е препятствала. Разбира се, това участие е много ограничено. То се свежда до изпълнение на някои поръчения, давани ми отвреме навреме от Руската църква. От какъв характер? В последно време те се свеждат до участие в съвещания, частни и малко или много официални, по най-актуалните въпроси на руския църковен живот. Така например, сега се подготвям за пътуване до Белград, където за месец август, както Вие вероятно знаете, трябва да се събере Везарубежный[1] (ще прерасне ли той в Всезадграничен?) църковен събор на Руската задгранична църква, с участието на клира и миряните. По мои сведения архиереи, един клирик и няколко миряни, представляващи Далечния Изток и Америка, вече са на път. Може би ще се съберат до 100 човека при повече или по-малко пълен състав на Архиерейския събор с участието на американски митрополит и вероятно на двама американски епископи от Руската американска църква, съединила се с карловците[2] в края на 1937 г. Вероятно моето участие в събора ще се сведе до участие в съвещателните комисии по софиянския въпрос[3] и, може би, по въпроса за определянето на принципния характер на възможните за Висшето църковно управление отношения с някои сега появили се в емиграция и усилващи се обществени и политически движения. Това е всичко.

Вас Ви интересува моята работа? Занимавам се преимуществено с нравствено богословие – на основата на светите отци. В руската богословска етика има един извънредно важен, но и до сега много странно разработван проблем. Даже не зная може ли да кажа, че той е някак разработен в нашата небогата (да се изразя скромно!) литература по този предмет. Това е проблемът за образуване на предварително общо понятие за нравствеността, явяващо се в руските системи на нравственото богословие постулативно понятие, постулативен принцип. При образуването на това важно по своето значение за цялата руска богословска етика понятие руските православни богослови, струва ми се, допускат една много сериозна методологическа грешка, в резултат от която нито една от съществуващите системи, струва ми се, няма неопорочено от тази грешка изходно за цялата система общо понятие за нравственост… Ето тази грешка и сега ме занимава, но, разбира се, не толкова тя сама по себе си, колкото търсенето на пътища за нейното отстраняване. Не крия, иска ми се да изляза оттук към просторите на един по-голям или по-малък самостоятелен опит за собствено православно построяване на това общо предварително понятие за нравственост. Опитът, може би, би ми открил достъп за построяването на православна теория за духовните основи на нравствеността. Получената по такъв начин теория, кой знае, може би, би способствала за преодоляването на този заяждащ руската богословска етика психологизъм, който я е превърнал в рационална пропедевтика към религиозно-философската етика, при това по протестантски маниер. Да се занимавам обаче напълно с интересуващия ме предмет в толкова трудните за подобни занимания условия съм стопроцентово неподготвен, защото принадлежа към онези „богослови”, които са направени в течение на последните десетилетия в българските, сръбските, атинските, варшавските факултети. Ние и понятие си нямаме нито от методите на богословската работа, нито от елементарните технически правила дори за просто събиране на материала и работата с него. За пропуските и недостатъците на „школите” въобще у всички нас, православните, много правилно и правдиво е казал о. Флоровски в Пътищата на руското богословие. Ние, излезлите от богословските факултети на Балканите, сме неуки, съвсем невежи. Ние даже езиците – не само гръцки и латински (за еврейски и не говоря), но и новите – съвсем не знаем. Сам аз, например, лошо се справям с гръцкия; латинският за мен също е като китайски, а от новите езици криво-ляво се справям с френския, т. е. някак го разбирам, чета го, но не го говоря – стеснявам се. Как ще се справя с тази беда – ще видим! Някак с нея непременно трябва да се справя и, дай Боже, ще се справя.

Използвам случая, искам да Ви попитам – ако ми се отдаде възможност не само да посетя Запада, но и да остана за година или около година, за да поуча, къде ще ме посъветвате да остана, знаейки сега и специалните ми интереси, и ограничените ми възможности (моята подготовка) за такова дело? Да търся ли (през цялото това време го имам на ум) абат Конгар или, може би, Вие бихте ме посъветвали нещо друго – например, няколко месеца да уча в някой философски факултет, разбира се, при католически университет, при това такъв, където се преподава на френски (освен Страсбург)? Много ще ме задължите, дълбоко уважаеми о. Климент, ако не откажете да ми дадете добър съвет.

Разбира се, преди да се установя някъде за няколко месеца или за година (ако не бива да бъде по-дълго) за учене, въпреки това, да даде Бог, ще съумея да намина и във Вашия манастир, както много ме съветва милия и така добър Николай Сергеевич Арсениев. При нас толкова много говорят за формите на католическия живот, създаден от гения на католическия рационализъм, пред когото – и само пред него – всички се прекланят. Бог ми е дал да видя в католицизма нещо друго, което с никакъв „рационализъм” няма връзка и никак не може да бъде обяснено с него и от него. Все пак обаче аз съм видял толкова малко и толкова малко зная за католическия живот, въпреки че на мен ми бе дадено да видя в него нещо забележително. Може би, като погостувам при Вас, на мен отново ще бъде дадено, но този път в пълнота и още по-дълбоко, да почувствам със своето православно сърце този дух на Вашия обществен живот, който съзижда и формите му, и самия „рационализъм”, проникващ в тези форми. Така, както и моето сърце не бяга от искрената, неподправена братска любов в Христа, раждаща се, в крайна сметка, от двете страни на разделящите християнския свят (а, може би, изпълнението на Христовата църква?) черти.

Прося Вашите молитви за себе си. Искрено уважаващ и предан на Вас в Христа свещ. Всеволод Шпилер.

4

22.3.1940 г.

Пазарджик

Христос Воскресе, дълбоко уважаеми отец Климент! Приемете поздравления за празника на светата Пасха, в тази година настъпваща при Вас малко по-рано отколкото при нас! Като духовен син на владика Серафим (Соболев), се броя в „ортодоксалния” „лагер” на нашата Църква. А ето, че на мен ми е така печално, че не празнуваме заедно тези свети дни. И така би ми се искало да променим това. Приемете моите най-добри пожелания за тези дни и, моля Ви, поменавайте ме в своите свещенически молитви.

В последното писмо Вие пишете за двете – източна и западна – традиции. Ние с Вас няма да доживеем до това, но светът, християнският свят, е длъжен да доживее до този ден, когато тези две традиции, в цялата им чудна своеобразност ще бъдат две, несливащи се, но съхранили се и посвоему развили се традиции обаче в една Христова църква. Това, което е сега, е толкова непоносимо трагично.

С огромен интерес прочетох и няколко пъти препрочитах Вашите впечатления от православните участници в полските срещи в Англия – среща на православните с протестантите. На мен също винаги ми се е струвало, че даже при Флоровски има нещо именно „нежизнено” в неговото богословстване и в неговата дейност: че – при целият си елинизъм – той не живее в православната традиция. Ако обаче Вие там сте наблюдавали превръщането на православните в „не-римски католици”, то тук бихте могли да видите нещо може би по-лошо. От православната традиция излизат все повече и повече, но и от католичеството – даже и от „не-римското” – се боят и им е чуждо. Така постепенно преминават с цялата си вътрешност в протестантството, което е много по-либерално и нецърковно, отколкото това, което Вие наричате „не-римско католичество”. И това е по-опасно от първото, въпреки че е след него. Извинете, но първото е нещо книжно, изкуствено измислено, а второто не е книжно, а действително. Това е духът на местния живот. Живот без връзка със съкровищата на източната традиция.

Току-що излезе книгата на Г. Ст. Пашев (ординарен професор по нравствено богословие в София) Православно християнско учение за нравствеността. Т. 1. Основоположителен. 610 стр. Ето и в тази книга има толкова много от духа на „облекченото православие”. Няма нито един що-годе значителен етически проблем, който да е поставен (не казвам: да е решен) на почвата на светоотеческото учение. В интерес на истината, в нашето нравствено богословие това е вече нещо старо – традиция още от о. Янишев. Работата обаче е в това, че тук тя е жива и даже се развива. И тук, и в Белград. Това явление би могло да се обясни с факта, че славянският югоизток е изостанал даже и от нас с 50 години. На практика обаче тук има друго: той все повече и повече и все по-безнадеждно се откъсва и отпада от източната църковна традиция. Също така току-що излезе книгата на о. Цанков Българската православна църква от освобождението до настояще време. 372 стр. Струва ми се, тя напълно, едва ли не на всяка страница, потвърждава тази мисъл. Изгубен е вкусът за духовен живот както никъде другаде! И не зная дали ще им се отдаде да завият в друга посока дори и при наличието на такива горещи хора като архим. Методий (от Сливен), архим. Партений (Неврокоп) и някои – но, уви, толкова редки! – други.

Да Ви пази Бог от бедите, надвиснали сега, впрочем, еднакво над всички нас, над целият свят. Беше ми много радостно да разбера за Вашата готовност в тези трудни дни да поддържаме или да се стараем да поддържаме нашите задочни отношения. Би ми се искало, въпреки това далечно разстояние, до Вас да достигне колко дълбоко ги ценя и колко би било важно за мен да ги съхраним до доброто бъдеще.

Искрено уважаващ Ви и в Господа предан Вам, свещ. В. Шпилер

5

16.6.1942 г.

Пазарджик. България

Дълбоко уважаеми о. Климент! Ще Ви намери ли моето писмо? Така отдавна няма известие от Вас, всичко така се е променило за това недълго, но заедно с това и толкова дълго време. Като че ли са минали десетки години…

Къде сте Вие сега и каква е участта на манастира и на делото, на което служите така вярно, така искрено и с такава полза? Ако него вече го няма, това окончателно ли е или временно, докато продължава войната? Струва ми се, че ако сега е трудно да го продължавате, това не означава, че то няма никакви перспективи. Напротив, сега то, струва ми се, трябва да има по-големи перспективи от когато и да било. И особено в освобождаващата се от болшевизма Русия. (В освобождаващата се – искам да кажа – отвътре, а не освобождаваща се отвън). Тук сме лишени от каквито и да е сведения дори и за плановете, отново – каквито и да е планове, за организацията на руския църковен живот, въпреки че тя, несъмнено, ще започне много скоро. Едно обаче вече е ясно: тя ще тръгне не по тези пътища, които се приготвяха за руското църковно бъдеще от реставраторите, но не и по тези, по които биха искали да поведат това грамадно свято дело политиканстващите и даже политическите кръгове, увлечени по модернизма (политическия) в последно време. Според наличните тук сведения, народът живее могъщ духовен живот и от неговата светла глъбина вече излизат нови светли и много мощни, могъщи сили. Струва ми се, че за тях, за тяхното съществуване, не са дори предполагали. За тях е характерна духовна устойчивост, бих казал, духовна зрелост и липса на ограничен и в по-голямата си част тъп фанатизъм. В Николаев, също както и в Киев, с най-искрено въодушевление посрещнали и изпратили, т. е. не приели голяма униатска мисия. Никакво отблъскване, никакви, разбира се, ексцесии не предприели и не запазили, а проявили най-истинско братолюбие, в което нямало и на косъм от позьорство. Говорят, че там масата е естествена в своето поведение, най-образцова, вярна – качества, за каквито не смеем и да мечтаем за нашата маса (да, за отделни „единици” може би!). Следователно, именно за Вашето дело се открива, може би, неподозирана дори от никого перспектива.

Поддържате ли връзка с Николай Сергеевич Арсениев и знаете ли къде е той? А неговата сестра? Бих бил много радостен да получа новини от Вас. Така бих искал да запазя връзките си с Вас в това трудно време, както и нашите отношения да биха продължили, да преживеят трудностите и да се запазят каквито са сега. Може би Бог ще даде не само просто да се срещнем, но също и да сътрудничим, ако не в общото, то в смисъла на новостите в общото дело – сближението и, може би, взаимната помощ… На мен ми се струва, че православието се нуждае от нея, откривайки я у добрите приятели и братя, а в замяна на това то и може и е длъжно да им отдаде същото това – лъжа ли е – на нуждаещите се от много. Ново време настъпва.

Неотдавна се видях с о. Василий (Кривошеин). Той много работи. Сега пише за Максим Изповедник. Животът на Атон е труден, както и навсякъде, но както и преди е тихо, мирно.

Молете се, моля Ви, за мен и за моето семейство. Искрено уважаващ и предан Ви в Христа, свещ. В. Шпилер.

6

Russische I. 31. ХII. 1942 г.

Дълбоко уважаеми и скъпи в Господа отец Климент! Горещо Ви поздравявам с преминалите празници Рождество Христово и Богоявление. Също така Ви моля да приемете най-добри пожелания за Нова година. За Вас и за Вашето прекрасно дело!

Уви, връзката с Вас е толкова слаба, а с Вашето дело съвсем я няма: днес книгите пътешестват по-лошо, отколкото писмата, а за пътешествия от друг род днес, разбира се, не може и да се говори… Нищо! Хубаво е чувството, това чувство, че знаеш, че там някъде се върши дело като Вашето и че живеят хора, като Вас. И на душата от това ѝ става по-спокойно и по-тихо. По друг начин не може и да бъде: Та нали това чувство е оправдание на вярата в жизнеността и в силата на любовта, които не са оскъдели в сърцата на християните в наши дни. Така както и Вашето дело – на Вашия манастир – е дело истинско, свята любов; не само благодатна любов, но направо: любов-благодат – тази, чрез която, по думите на Ориген, човек може дори да съучаства в Словото, може да получи участие в Неговия живот, в Неговото царство, царството на най-съвършения мир и радост. Удивително ли е, че оправданието на вярата в тази любов – благодатта в хората, в нейната жизненост и сила – носи със себе си мир, тишина и радост?

За Ориген си спомних, тъй като в последното писмо Вие споменавате за него във връзка с Вашата подготовка да го преведете на френски език.

Безкрайно Ви благодаря за Вашето писмо. Много пъти го препрочитах. То диша с това, с което Вие живеете, с такава любов! И затова всяка негова дума и мисъл, всичко в него има два смисъла и две действия, и двете действия са едно от друго по-добри. Затова не можах да напиша по-рано и, уви, до края на войната едва ли ще ми се отдаде да Ви пиша често. Много Ви моля обаче да ми пишете когато можете. Би ми се искало не само да съхраня връзката с Вас до по-добри дни, но и ако само това се отдаде ще съм благодарен на Бога. А впоследствие, когато навсякъде животът се уреди, много бих бил радостен ако не пряко, то поне косвено да бъда полезен за Вашето прекрасно дело за вътрешното духовно сближение на християните от Великия Запад и Великия Изток: единият велик в едно, а другият – в друго, и във великата си мъка. Ето впрочем, това е, което лежи в същото време в основата на нашата увереност в утрешния ден. Както се вижда православието излиза от мъките на 25-годишното и днешно гонение наистина очистило се и обновено. Това, което сега става в Русия – в православието, във вярваща Русия – е направо поразително. Пред мен е писмото – последното, декемврийското – от о. Йоан Шаховски от Берлин. Той вече има много голям и много интересен опит от общението с може би хиляди пристигащи и по един или друг начин попадащи в Германия руснаци. Успял е също да установи някаква връзка с руското монашество, до неотдавна катакомбно и нелегално, а сега катакомбно (пещерите на Киево-Печорската лавра), но „легално”. Всичко, което той знае за този живот, го принуждава да изпитва „странно чувство: за приближаване на болка” – така пише той – „и на най-големите болки на Раждащата, млада старица, Църквата”. Бих добавил – болки, сътворяващи радост. В следващия брой на Летописи ще помести откъс от изпратен му от Киевските пещери – от схимника Пимен – трактат (мистико-екзегетичен): Дар от Христа. Навярно по този трактат всички ние, тукашните, можем да разберем много за „тамошните”, за целия тамошен живот в Христа.

Вие питате за мен, дълбоко уважаеми о. Климент, за моето семейство, работата, живота. Заповядайте, ще се постарая да Ви отговоря. Свещенствам в Българската църква, в провинцията, след завършването в късна възраст на Богословския факултет в София, в 1934 г. ръкоположен за свещеник от своя духовен отец и ръководител, руския архиерей владика Серафим (Соболев). Архиепископът, който (някога) е станал монах по волята и с благословението на о. Йоан Кронщадски. Също от владика Серафим се ръководи и цялото ми семейство: моята жена, Людмила Сергеевна, родена Исакова, и осемгодишният ми син Йоан. Послушник съм – само ако бедният ми живот може да се назове послушнически – на владика Серафим от 1925 г. С негово благословение и по негова воля постъпих през 27-ма в Богословския факултет, с негово разрешение след завършване на университета прекарах повече от година в тукашния български Рилски манастир близо до мощите на св. Йоан Рилски (чието име носил о. Йоан Кронщадски). С неговото благословение през 1934 г. встъпих в брак и приех посвещение. Моята жена се срещнала с владика Серафим през 1934 г. и оттогава и тя е под негово ръководство, встъпвайки в съгласие с неговата воля и с неговото благословение, в брак с мен. Н. С. Арсениев срещал моята жена във Варшава. Тя е живяла в Полша, у дома на село, и главно със своите приятели, отчасти и роднини – Радзивилови. Също така във Варшава била особено близка с графиня Ирина Тишкевич, за която Вие, може би, сте чувал, или за о. Корнилович. Обичам я много, както обичам и моята жена, и както на моята жена, така и на мен, по-добре от всичко ми е да бъда с нея – след владика Серафим. Първо върви той, а след него тя. Както виждате, с някои католици в духовния живот на жена ми и в моя ни свързват много нишки – колкото тънки, толкова и здрави, скъпи нам, много скъпи, светли. Жена ми има много приятели-католици – както сред поляците, така и извън полското общество (в Рим, например). Чрез тях ние сме свързани с католицизма, ако може така да се каже, свързани също с много нишки, помогнали и сега помагащи да бъдем докрай верни и все повече, и повече да обичаме своята Църква, своето православие при съвсем отворено, открито към Вас сърце. Простете ми – не умея да се изразявам разбрано и точно, но много бих искал Вие да разберете това. Обичам и своята Църква, своето вероизповедание, и тук за мен са всички източници на несъмнената и пълна Истина. Тя диша и живее във всичко – във всеки символ, във всеки обред, във всяко движение на нашия църковен живот, понякога толкова странен и сякаш неловък в движението си! Тя – т. е. Сам Иисус Христос, Сам Божият Дух – сама всеобемаща, според св. Ириней, благодат или според св. Василий Велики, „благодат на добрите действия”… И заедно с това обичам и вас – католицизма – и с цялото си сърце чувствам благодатността на тази светла дълбина на духовния живот, която живеете вие, католиците. „Горейки”, според казаното от Макарий Велики в този „божествен огън” и „светейки” чрез него. Да, разбира се, вие светите и осветявате света… Също както тази графиня Ирина Тишкевич, като този отец Корнилович… Ако не знаете нищо за тях, то нека Николай Сергеевич Ви напише. Мисля, че ги познава или е чувал за тях, въпреки че във Варшава е бил повече гост и преминаващ.

Ето че обаче свърши и вторият лист, последният, разрешен от пощата, а поради неумението си не казах и половината от набелязаното. Позволете ми да продължа това писмо, но ще поместя продължението в друг плик, че да излезе като две писма.

Искрено Ваш, свещ. В. Шпилер

7

Russische II. 31.12.1942 г.

Вас Ви интересува, дълбоко уважаеми о. Климент, моята „работа”? Какво обаче означава това: свещеническото служение? То протича в рамките на общоприетите в Българската църква форми на служение на енорийския свещеник – от време на време малко трудно вследствие някои особености на тукашния бит, малко църковен, макар това съвсем да не означава, че масата хора са невярващи. Освен това в гимназията преподавам вероучение, руски език и руска литература, в едно полувисше учебно-професионално заведение водя група младежи и това е всичко. С младежите се занимавам със социология, но, разбира се, само с основите ѝ, тъй като и сам не съм достатъчно подготвен за сериозни занимания в тази област.

В течение на няколко години с „книжна работа”, по израза на † митр. Антоний, се занимавах в друга област: нравственото богословие. При това главно с основния проблем на нравственото богословие, а именно произхода на нравствените понятия, тяхното обосноваване и т. н. Отначало работех под надзора (не много голям!) на своя бивш професор † Н. Н. Глубоковски, а след неговата смърт се ползвах от добрите съвети на Н. С. Арсениев и съм му много, много признателен за помощта, въпреки че неговите съвети се отнасяха повече до „външната страна”, отколкото до същността на работата. Но, може би, с това те бяха особено ценни за мен.

Ала Вие питате какво е стореното за тези няколко години? Уви, не твърде много. Поради недостатъчното образование, поради незнанието на немски и, накрая, поради невъзможността да общувам с когото и да било що-годе интересуващ се не само от богословска етика, но и въобще от богословие. Тук съм напълно сам – единак – с жена, с дете, сред съвсем-съвсем неинтелигентни хора, макар да са „граждани”. Около четири повече или по-малко самостоятелни трактата изчерпват тук целия опит за въвеждане в православната богословска етика: това е направено. Отдавна ме е поразило засилването на психологизма в нея. И ето, „Въведението” излага, уви, много нищожен, много беден опит за търсене на пътища за извеждане на нашата богословска етика от този горчив плен. Горчив и позорен… Да допуснем, че преди повече от столетие на някой си Прайс не е било по силите да оправдае своето вярно и вдъхновено убеждение в обективно-реалното, онтологически-самостоятелно значение на нравствените различия и понятия и изразяваните от тях, накрая, нравствени начала на живота, на нравствените ценности. Да допуснем, че по това време силата на това убеждение-прозрение почти е нямало на какво да се опре наоколо, така че тя действително се оказва сякаш обезоръжена пред противоположните възгледи, само опиращи се на целия тогавашен философски опит. И сега обаче, в наше време, тя – тази сила – остава безпомощна и обезоръжена? Как е възможно това? Та нали, струва ми се, я няма нито във философията, нито в живота! – няма такъв ъгъл, където да не биха проникнали новите тенденции, неудържимо водещи мисълта встрани от онтологическата метафизика към истинския реализъм. За преодоляването на психологизма, за пълната победа над него, на почвата на този прелом, сега се говори навсякъде. Ала как да се справим с етическия си психологизъм? А междувременно продължаваме да носим това свое неудобно бреме… И не знаем как да се отделим от него. Ние все още сме в тези окови… И не знаем как да ги разбием.

Но това е малко. Хвърлете и най-повърхностен поглед върху нашата богословска етика – така, както тя е представена в трудовете от последните десетилетия например в България, Сърбия, Гърция, и Вие без труд ще видите, че тук това бреме е престанало да е бреме! Пленът в психологизма от горчив е станал сладък на вкус! Някога се смяташе, че „силата на убежденията” в обективно-реалното значение на нравствените различия била оставала „философско-безпомощна” (уж!) пред лицето на господстващите тогава школи. И сега обаче от тази сила на убежденията по същество не е останало нищо в нашата етика, поради което тя се и превърна в пошла, плоска, никому ненужна рационално-психологическа пропедевтика към едно не-християнско учение за морала, в жалък придатък към психологията, нямащ нищо общо с християнското учение за душата. Встрани стои Теофан Затворник, но той е само един!

Богословското „оправдание на доброто” у нас трябва да се опре – както ми се струва – на нашето източно учение за благодатта. На тази негова страна, която открива, така да се каже, монодуалистичния характер, монодуалистичната природа – използвам този термин на Франк – не толкова на нейната, на благодатта, двойственост – същността на нещата е толкова обективна, колкото и субективна; трансцедентна и в същото време иманентна; външна и вътрешна, но и духовна дълбина на човешкото естество, тъй като ѝ е присъща тази благодат (на първото творение), а с нея и монодуалистичността ѝ, нейната „двойственост”.

Затова може да бъде ползван и този грамаден философски опит от последните десетилетия, който може да ни помогне да излезем от задънената улица, получила се в етиката вследствие изводите, направени за нея от господстващите до неотдавна в гносеологията психологически и субективистки теории. Нали възраженията против обективността на нравствените начала – да кажем, доброто – се строяха главно върху психологическата теория за съжденията, по-точно оценъчните. Завоят в гносеологията, следователно, просто унищожава самите основи на етическия субективизъм, релативизъм и скептицизъм. Отдавна исках да Ви попитам и сега използвам случая да го сторя: знаете ли дали я има на френски език Етиката на Хартман? – Да, ето път, – пътят на Хартман – по който може да стигнем до толкова интересни и ценни също и за нашата православна богословска етика заключения; пътят, по който се открива колко е завладяващ духът на перспективата, ако само съчетаем философските прозрения, идващи от него, с дълбоката мъдрост, съдържаща се в църковното ни предание – почти забравена от нас, пренебрегната, а и толкова често пренебрегвана от нашата осмисляна в празни подмени богословска мисъл!

Ползвайки този път, би било възможно да дадем достатъчно своеобразна теория за нравствените съждения, … съгласувайки тази теория с общия смисъл на учението за благодатта – най-великата ценност, абсолютна, първична. В този дух работих през тези няколко години у дома, в пълно усамотение и общо – без всякакво ръководство. Н. С. Арсениев много ме съветваше да се обърна към абат Конгар. Да Ви посетя и около него да поостана, и добре да поработя. Много исках това. Само че войната не позволи тези планове да се осъществят. Може би, ще ми се отдаде възможност да направя нещо след войната, ако останем живи и здрави? Ако трябва да съм честен, сега всички мислим за завръщане в Русия, въпреки че е все така неясно и толкова трудно да кажа при какви обстоятелства и кога това може да стане. Дори и да се върнем обаче, бих искал и там, впоследствие, да продължа да се занимавам с „книжовно дело”. Следователно ще бъда длъжен да посетя Запада, макар може би вече и не само за самообразование. Към това време е възможно да се появи възможност за „между-християнско” общение и нашата Руска църква да участва в него.

Много, много Ви благодаря за Вашето чудесно писмо. Разбира се, тук не знаем нищо за живота в Париж (и тогава не знаехме). И това, което Вие писахте за института, е много интересно. Моля Ви, при удобен случай да разкажете онова, което знаете сега за тамошния живот. Около владика Серафим сега всичко е тихо и спокойно, макар че е и напрегнато: чакаме, чакаме… Сам той е готов за Русия с малка група от духовенството, но го приготвят за участие във Висшето църковно управление, а не за работа в епархия. И затова подготвителната работа около него има особен характер. Мисля, че за работа „по места” много активно се готви групата около о. Йоан Шаховски. Около него също „чакат и чакат”, но животът там и в очакване кипи. Около него и в Русия той ще кипи. Нещо се прави и в Белград около митрополит Анастасий. Но за всичко това друг път.

Моля пишете, много Ви моля. Молете се, моля Ви, на Бога за трима ни. Простете ми свободомислието в това малко послание!

Всичко, всичко хубаво! Искрено уважаващ Ви в Господа, свещ. В. Шпилер

8

1 април 1943 г.

Дълбоко уважаеми и скъпи о. Климент! Току-що получих Вашето писмо и ще го чета внимателно. Сега само го прегледах. Но и това е достатъчно, за да взема перото и веднага да Ви нахвърлям няколко думи в отговор – така ми е хубаво на душата от него и така ми се иска да Ви отговоря, докато това хубаво още не се е разсеяло в блъсканицата и шума, сред които трябва да живея! Вашите писма винаги носят това хубаво. Мир и тишина – чудна, благодатна тишина. Затова така ги обичам. Затова така обикнах и Вас, мой скъпи задочни приятелю в Господа! Вие обаче не обичате „вълненията” – моля за извинение…

Как да Ви разбирам в това Ваше отношение към вълненията! Как да Ви разбирам в различаването в нашият живот – преди всичко, разбира се, „религиозния” на тези две начала: Божето и човешко? Да, в „твърде човешкото” не може да не се задъхваме. Тук сте хиляди пъти прав. Да го нямаше чистият въздух на вярата, извеждащ от човешкото в Божието, в едната гола религиозна психика, от всичките тези макар и твърде благородни и красиви вълнения би могъл да полудееш. Но защо Вие мислите, че това е особено свойствено на нас, православните? Така ли е? Нима на Вас не Ви се е случвало да срещнете у тях и друго?

Около владика Серафим за „твърде благородните” и красиви преживявания, извинете, по известното място пляскат. И поставят в ъгъла! Как да е иначе? Понеже те не са Божи, а тъкмо наши, така да кажа, по природа, по есенциалната си същност, те и нямат в себе си истинска красота, истинско благородство, тъй като истинското благо и красота, даващи от себе си сила на благото и красотата на всичко, „се вижда, по думите на св. Григорий Нисийски, само в единната природа на Божеството”. Бидейки по природа наши преживявания на истинското благородство, те затова имат – по думите на същият свети отец те са „трева, растяща на покрив, нямаща корени, непосята (sic!), необработена; сега безпокояща (sic! „задушаваща се” – аз също!) – своето несъстоятелно безсмислено съществуване…” и т. н. Впрочем, това е толкова ясно. И би било напразно да възразявам, че нашите вълнения са свързани със същата тъкмо истинска благодат (първата благодат) на творението, която… Да, свързани са. Но на практика ето в какво превърнаха тази благодат, поради което и светият отец говори за „трева непосята”!

Както виждате отивам по-далеч и от Вас: оспорвам красотата и благородството на религиозните вълнения! Вярно е, тяхната сила е в нас. Както казват на юг: аж![4] На практика обаче има и друго. И не това, а тъкмо друго е характерно за йоановото – няма да кажа християнство, а ще кажа [за йоановото] в християнството – за йоановата, т. е. нашата православна стихия в християнството. За мен тази стихия или това начало, не в изключителността на формата си, а в своята същност, намери олицетворение (именно олицетворение) във владика Серафим. В това мое щастие, щастие за целия ми живот и велика Божия милост. Значи, ако би ми било нужно да „описвам” това, което ми се струва характерно за православието, то бих могъл просто да опиша това, което виждам във владика Серафим и в живота около него. А ето го и първото и най-важно: пълното отсъствие на каквито и да било „религиозни вълнения”, каквато и да било „психика”. Около него е чист, пределно разреден въздух на най-чиста вяра, какъвто може да има на най-високата планина в света. Как да Ви кажа? Рецензията, възприятието – както е известно – винаги е някакво изкривяване на оригинала, на действителността. При него, владиката, Божието не се усвоява, не се „възприема”, а просто преминава в него, в него живее, в себе си цял го поглъща, в себе си, в Божието, цял го вгражда. Затова въздухът в живота около владиката е най-чистият въздух на най-чистата вяра, изповядвана обаче именно по йоановски. „Изповядвана” – аха, все пак човешка рецепция. Не! Това винаги се изповядва чрез благодатта, благодатно. Но не ми е по силите да обясня този толкова труден въпрос с две думи. Ние с Вас непременно ще се видим и ще се постарая да Ви го обясня.

Колко жалко, че Вие не сте виждали владика Серафим, че не сте го срещнали по своя жизнен път! Около него, ако и да се задушават, ако и да започват да се задъхват, то е от това, че нашите прости човешки бели дробове не са привикнали да дишат толкова рядък въздух – което, разбира се, е все пак най-хубавото в този свят, най-пълното! И ето че ние го имаме. Уви, не умеем да се възползваме от него и сред неумеещите пръв съм аз. Ето защо, между другото казвам по мен да не съдите за живота около владиката, за неговият дух, за неподправената му истинска красота и благородство, т. е. за неговата благодатност. В нея дори не съм и най-последната спица в колесницата, а просто нищо – нищожество. И, умолявам Ви, повярвайте, че говоря без всякаква поза и показност – всичко е така, както го казвам. Но, слава Богу, че в него съм нищо – бих могъл да бъда вън от него, бих могъл да бъда някой, да бъда нещо там, но какво бих бил, кой бих бил? Вече е по-добре да бъда в него, макар да съм нищо. Така както мисля (знам от опит!), че да бъда в него, това означава да бъда причислен именно към живота. Това означава да бъда в битието, да бъда… макар и никой.

Вие питате как владика Серафим се отнася към католичеството. Позволете ми да Ви отговоря друг път. Едно само ще Ви кажа: отношението му е удивително. Струва ми се, че, както Вие добре се изразихте, „изключителността на емпирията католичество и православие” за него не съществува. Нали емпирията е тук. Това е човешко и дори „твърде човешко”. А той не е тук, а там, където няма нищо човешко. Но ако тя за него не съществува и ако за него не съществуват и никакви проблеми на разделения и на съединения, то за нас тя все пак съществува, което той много добре разбира и знае. Дори ми се струва, че владиката мисли, че тази емпирия и нейната изключителност никога няма да се унищожи. Ако се унищожи, то ще е когато „човешкото” в човека се преобрази. Но за това – друг път.

Вие молите за адреса на о. Йоан Ш. Заповядайте: Regensburger 10, a. Borem W. 50. Моля Ви, поздравете го от мен. Това, което на Вас не Ви е близко в него, не ми е близко и на мен. Напрежението или, както Вие го наричате, напрегнатостта – нима не е също вълнение! Но в него има нещо друго, много дълбоко светло-светло. А напрегнатостта винаги е нещо „тъмно”. Каква беда! Защо владика Серафим не се е срещнал с него? Защо той не се е срещнал с Вас, а това е било дадено на такъв като мене? Говоря това от цялото си сърце, почувствайте го, моля Ви. (Също се боя от фалша и в тези думи няма такъв, вижда Бог!) Но всеки има свой път, своя мъка, свой кръст. Това велико щастие, което е дадено на мен, също, разбира се, е кръст. Иго. Радвам му се, целувам го, то е леко, благо е и е иго. Какъв тежък кръст се е паднал като Ваш дял! Не мога да помисля, не съм предполагал, че Вие живеете така сам. Пред този подвиг някак съвсем инстинктивно замлъквам. Да Ви помогне Господ – Самият Той! Бъдете от Него пазен по всички Ваши пътища на прекрасния Ви живот – ниско, ниско се прекланям пред смелостта на Вашите упования. Няма да ги посрами Господ – струва ми се така мисли и владика Серафим. Ценя безкрайно общението с Вас. Не ме лишавайте от него, скъпи, много скъпи в Господа приятелю. Пишете ми, молете се за мен. Ваш, свещ. В. Шпилер.

P. S. Жена ми Ви изпраща дълбок поклон. Много ѝ е близко Вашето отношение към руските католици и ѝ е ясно, то е и нейно отношение. Тях тя също познава добре (не аз). О. Тишкевич няма нищо общо с графиня Ирина Тишкевич. За това обаче друг път. В. Шпилер

9

30.5.1947 г., rue Rouen, 13, Sofie, Bulgarie.

Дълбоко уважаеми о. Климент, възлюбени и скъпи в Христа задочни и далечни приятелю! Правя опит да възстановим с Вас старата връзка. Ще благослови ли Господ? Ще Ви намери ли писмото на старото, постоянно място, което така и не видях… Ще се отзовете ли? Иска ми се да разбера какво става с Вас, с Вашето чудно дело, в частност с Irenikon? Обичах не само редактора му… И то с много нежна любов. И вярна. Пренесох я през всички събития от последните години. И ето че тя е отново пред Вас и пред Вашата рожба – ако тя живее.

Начинът, по който поставяте икуменическия проблем, винаги ми е изглеждал особено близък по дух до този, който би могъл да бъде приет от руското православие, от Москва. Изглежда не греша. В края на август, през септември на текущата година и Вие, и аз, може би, ще имаме случай да проверим това предположение. Как би ми се искало то да се оправдае. Това ще открие толкова широки и толкова нови – не е ли истина? – перспективи в междуцърковните отношения. Но с това не бива да свързваме най-откровените и трепетни очаквания, а също и някои пътища от духовната практика на Руската църква вътре в собствената ѝ обширна ограда, където сега се случва толкова много поразително и обнадеждаващо. Най-накрая ни бе дадено непосредствено да се убедим в това!

Ние не сме много добре осведомени за Вашия живот. Та нали през цялото това време – през последните три години – бяхме така заети, така погълнати от случващото се тук. По волята на съдбата и лично на мен ми се наложи да взема доволно близко и живо участие във всичко, което се случва тук. От края на 1944 г. бях преместен в София, в екзархийския катедрален храм, където и сега се намирам с офикията на протойерей. Освен това, с някои прекъсвания, по покана на правителството и с благословението на висшите църковни власти, се оказах подходящ – подходящ да участвам в работата на един съвещателен орган при министерството на външните работи и изповеданията, която работа продължавам и сега. А Вие знаете, че в тези години се сне схизмата, възстанови се екзархийският институт, устройваха се новите правоотношения между Църквата и държавата… В обстановка на радикално преустройство на политическото и социалното можеше да се очакват особени усложнения във всички тези дела. И в целия ход на тукашния църковен живот. Но, милостив Бог, почти всички трудности на преходното време са вече в миналото. За което, в частност, Българската църква е много задължена на своята старша сестра Московската патриаршия и лично на Светейшия [патриарх]. Предполагам, не Ви е безинтересно ставащото тук. Помолих да разпоредят да Ви пращат тукашните периодични издания на Синода. В изпращаните Ви вестници и списания ще намерите подробности за тукашния църковен живот.

От своя страна много Ви моля, скъпи о. Климент, да ми уредите изпращането на Irenikon´a или това списание, което излиза вместо него, ако Irenikon вече не се издава. Моите приятели ще платят абонамента. Вече ги помолих за това.

Кажете, имате ли Вие връзка с Николай Сергеевич? В случай че го видите, бъдете добър, предайте му от мен най-горещ, сърдечен поздрав и добри, искрени пожелания. Също така и на о. Йоан Шаховски, за когото нищо не знам. Заедно с някогашния му приятел, преосвещения Партений, сега викарий на екзарх Стефан, често си спомняме за него. В нашите съвместни молитви и в нашата съвместна, в някои отношения, църковно-обществена работа… Може би ще му бъде приятно да разбере за епископ Партений това, че се готви скоро да приеме на своите рамене митрополитски омофор и да встъпи в Синода на Българската църква в качеството на нов негов член.

Струва ми се, че този факт сам по себе си е достатъчно показателен за общото направление на тукашните работи и атмосферата, в която почва да живее Българската църква. Епископ Партений – това е тукашният „о. Йоан”. Впрочем, той е бил в най-близки отношения със сестрата на Николай Сергеевич, покойната Анна Сергеевна… Слава Богу за всичко, за изпитанията и скърбите, за великия опит. Наистина, „сега настана време всички освещаващо…”, както се пее в едно от молитвените песнопения в нашият чин за освещаване на вода! И може би ще се отвори този жар на ревността за духовен живот и духовна трезвеност, който през последните две-три десетилетия тук бе покрит с такава сива пепел! И трябва да кажа, че и затова Българската църква в значителна степен ще трябва да е благодарна на новите ѝ връзки с Руската църква, с тази съвест на нашия православен свят. Безкористно е, уверявам ви! Чисто, чисто…

Но ето, след толкова години трябва да завършвам първото си писмо. Още по-усърдно, отколкото преди, моля Вашите молитви за всички нас, за мен, за моето семейство (за отрока Йоан и Людмила). Да Ви пази Бог, да бъдете щастлив, всичко-всичко хубаво, скъпи о. Климент! С голямо нетърпение ще чакам вести от Вас. Искрено Ваш в Христа, прот. Всеволод Шпилер.

10

16.1.1948 г., r. Rouen 13, Sofie.

Скъпи в Господа о. Климент! Приемете сърдечни новогодишни пожелания и рождественски празнични – простете, толкова закъснели – приветствия. Всичко добро! Вие вероятно, както и преди, много и добре работите. Бог да помага. Надявам се, че при Вас всичко е добре, всичко е благополучно. А ние? Накрая сме в нови обстоятелства. „Ние” – Българската църква, тъй като съм все още на българска служба. От началото на миналия месец е в действие нова конституция. Параграф 78, глава VІІІ – „Основни права и задължения на гражданите” на нова България – гласи: „На гражданите се гарантира свобода на съвестта и изповеданията, както и свободата да извършват религиозни обреди. Църквата е отделена от държавата. Специален закон регулира правното положение, въпросите от материално естество, а също правото на вътрешно автономно устройство („самоуреждане”) и самоуправление на различните религиозни общности”. И е добавено: „Забранява се злоупотребата с Църквата и религията за политически цели, а също и образуването на политически организации на религиозна основа”.

Специалният закон се подготвя. След встъпването му в наличния правов оборот държавата ще се окаже не само принципно религиозно неутрална. Само да не се потвърдят в тази или друга форма опасенията, продиктували на законодателя по-горе приведената добавка към текста на параграф 78.

Но новото положение се характеризира също така и с отношението на Църквата към създаващия се ред на държавно-църковни правоотношения. В значителна мяра то се обуславя от извънредно силното влияние на протестантизма тук, чийто разяждащ дух подхранва не само целия висш действащ църковно-административен апарат, но и, така да кажем, неговия актив, състоящ се от няколко архиереи и двадесет и пет архимандрити. Разбира се, единичните изключения не се броят… Имам предвид духа на този протестантизъм, в който съществува тенденцията Църквата да се превръща в осветскостена хуманитарна обществена организация със състрадателни и неопределени цели… С идейки, неясно как и с какво въодушевяващи нейните членове, впрочем напълно лишени от истинско религиозно горене, от жарта на истинното духовно трезвение и при това отклоняващи се от всичко що-годе дъхащо на осветената от църковното предание традиция. В това се съдържа коренната разлика между създаващото се тук положение на нещата от това установило се в Съветския Съюз, където, разбира се, няма протестантизъм от източен обред, а Православната църква е приела новия политически и социален ред. Съвсем по-своему… Въпреки разпространеното на Запад мнение, тя никак не се е превърнала в „спомагателно стопанство” на Съветската държава, тъй като последната никога не се е нуждаела от такива стопанства. А тук привързаността на църковно-административния апарат към „обществената дейност” по силно протестантски маниер може да повлече най-неочаквани, причудливи, но в същото време и тежки последици за Църквата. Дошло е време да станем православни… „Слава Богу за всичко”. Ето Ви два аспекта на новото положение.

Вас Ви нтересува отношението към икуменическия проблем? Ако не вземем под внимание цялата изострящата се поляризация на световните политически сили, още нищо не говори за невъзможност за Руската църква да заеме ириническа позиция по икуменическия въпрос на предстоящото това лято съвещание в Москва, което бе отложено миналата есен. Но Руската църква, разбира се, ще се откаже от нея и не по, така да кажем, някакви еклисиологични съображения, а ако икуменическото движение не спре навреме и окончателно не се прелее в „Дълесовите резерви” на голямата политика, превръщайки се в Дълесов… „домашен участък”. Такива са личните ми впечатления за настроенията в големите центрове. Колкото до тези в църковните кръгове тук и подхода към икуменическия проблем, трябва да кажа, че дори сред известните икуменисти в този подход има много излишен и достатъчно вулгарен провинциализъм, който може би ще Ви е с нещо интересен. В същото време интересът към икуменическия проблем като към един от важните пунктове от дневния ред за отложеното за предстоящото лято Московско съвещание, отстъпва място на все по растящия интерес към въпроса за самото съвещание като такова. И по-точно – за съвещанието, за тези две възможни съвещания, на едно от които Българската църква, разбира се, ще участва. Не намирам никакви „канонически препятствия” за това.

Безкрайно благодаря за изпратеното от Вас любимо, мило списание. С него леко живея на белия свят. Много ме е срам, че и до сега не е платен изтеклият годишен абонамент от моите приятели. Обещават да решат този въпрос в най-близко бъдеще.

Моля за Вашите молитви, скъпи о. Климент. За мен, за Людмила – моята жена, за Йоан – моят син, често и тежко боледуващ. Не ни забравяйте, спомняйте си за нас, когато стоите пред св. престол. Макар и рядко, пишете. Вашите писма така радват. Сърдечно приветствайте Николай Сергеевич. Бъдете здрав и Бог да Ви пази. Искрено Ваш в Христа, прот. В. Шпилер

11

София, 2.1.1948 г., r. Zanko Zerkovsky, 13.

Скъпи в Господа о. Климент! Измина почти половин година от Вашето последно, простете, и досега неотговорено писмо. Тогава Вие се готвехте за пътуване до Париж, до Швейцария, а накрая и до Амстердам. Сега това е вече зад гърба. Мога да си представя колко са у Вас новите, силните впечатления. Бихте ми доставил голяма радост, ако някога споделите това, на което най-вече сте обърнал внимание на всички тези места. За съжаление и досега нямаме почти никакви сведения дори за Амстердам.

Вашата прекрасно написана интересна статия за еклисиологическата подготовка в Амстердам пристигна тук късно. Дочетох нея и целия брой на милия Irenikon вече в аероплана, носещ ме в Москва заедно с членовете на българската църковна делегация и с владика Серафим (Соболев), участващи в юлските тържества на Руската църква и в Съвещанието. Длъжен съм да Ви кажа, че на мен ми беше много приятно да я имам в ръцете си в Москва по време на работата в комисията по икуменическия въпрос.

По-рано ми се наложи да Ви пиша, изхождайки от известното ми тогава, че по отношение на този въпрос Руската църква е на ириническа – но не много! – позиция, която, струва ми се, не е невъзможна. Дори и да се абстрахираме от американската и предшестващата я парижка истории, в които виновни пред Московска патриаршия са преди всичко икуменистите. Представете си, говоря същото и сега, след известните Ви резолюция, обръщение и пр., които следва да се разберат правилно. И това е след като видях на място – забележете, иначе и не можех да го видя – това най-важно, от което задължително се образува „ириническото” отношение към въпроса. На Руската църква – такова е впечатлението – в подхода към този въпрос е дълбоко чужд какъвто и да е провинциализъм. Въпросът е принципен. Много искат по църковному отчетливо и правилно да го разберат. И затова непременно ще го анализират както трябва. Разбира се, това, което Вие четете по този въпрос, особено на руски, предизвиква у Вас друго впечатление. Разбирам. Всичко това е невярно. И ненапразно се боя от повърхностна полемика и нападки в острастена полемика, лишени от разбирането на най-главното. Често в тази връзка си спомням последната страница от книгата на о. Георги за руското богословие и мъдрите слова за двата пътя. Би било добре да напомним за тях сега.

Няколко пъти имах щастието да съслужа с патриарха. Веднъж при мощите на преп. Сергий Радонежки в неговата лавра. На 22 юли самостоятелно, в съслужение с храмовото духовенство, служих в московския катедрален събор. Моята малка проповед за светостта така слушаха няколко хиляди молещи се, че тези кратки минути, разбира се, няма да забравя до смъртта си. На 24 юли бях поканен да отслужа всенощна в домашната църква на Светейшия. Той често служи в нея „за себе си”, без митра, без жезъл, с обикновен свещенически фелон (не в архиерейско облачение), върху който надява омофор. Тази вечер той чете и пя на клира, както и на следващия ден по време на отслужваната от мен литургия в тази чудна негова църквичка.

В храма и у патриарха на извършваните от мен богослужения присъстваха и 79-годишната ми старица-майка, и моите сестри. В Москва срещнах много родственици, с които се виждах често, след като подир Съвещанието се преселих у дома при майка ми и сестра ми… Иска ми се да се преместя тук и тук да мине свещеническото служение в оставащото ми от тукашния живот…

Вие, разбира се, знаете за оставката на българския екзарх и сте слушали около тази оставка множество сплетни. Тя дойде в резултат от конфликт с другите архиереи, общо казано, на много лична почва. Затова едва ли нещо ще се измени в хода на тукашните църковни дела в тази посока, която може да Ви интересува. Още повече, че който и да дойде на неговото място, това ще бъде все същата подготовка, тази същата школа, този същ стил на църковно-обществена дейност в духа на „полезното служение” на особени, видите ли, „висши интереси” на църковното „общество”, което винаги така снижава, така изкривява и даже задушава здравия духовен живот на цялата Църква. Своеобразният лаицизъм е уви плод от срещата със Запада, за който на Българската църква ѝ се налага много скъпо да плаща. Това е едно от проявленията на тукашното твърде неблагополучно „западничество”, лишено от сянката на пиетета, свързан с религиозното възприятие на духовните религиозни ценности на западното християнство. Като основна черта на местното западничество трябва да бъде призната пошлата меркантилност. Това трябва добре да помним, когато става дума за местния икуменизъм и икуменистите. Икуменизмът, всеки случай практическите що се отнася до него позиции, бих искал още веднъж да повторя тази мисъл, са възможни само там, където има честно отношение към проблема и жив, добросъвестен интерес към него, колкото и да ни отблъсква от икуменизма – твърде много съблазнително има в самия него. Икуменизмът е съвършено невъзможен, където отношението към икуменическия проблем се диктува от каквито и да било разчети, където подходът към него се зида на безнадеждния, неинформиран, меркантилен провинциализъм. (Макар че о. Цанков се старае с всички сили да го затъмни в своите писания. Безуспешно…)

Скъпи о. Климент, посъветвайте ме какво да чета, за да съм поне малко в течение на случващото се сега в икуменическото движение. Посочете ми три-четири заглавия, най-нужните. И откъде бих могъл да ги получа.

Ще поддържаме ли писмената връзка? Знаете ли – когато писмата Ви пристигат при нас, у дома настава празник! Само дето това става толкова рядко. Ако ми предложат да преподавам в Московската семинария, бих приел предложението при условието да имам възможност да прекарам няколко месеца някъде около Вас. Ще ме приемете ли? Поздравете, моля Ви, Николина Сергеевна и Иван… (забравих бащиното му име), и онези, с които сега те са заедно.

Прося Вашите молитви за нас тримата. Приемете моите най-добри пожелания. Не ме забравяйте. Искрено Ваш в Христа, прот. В. Шпилер.

Превод: прот. Петър Петров

* Шкаровский, М. В. „Болгарские письма протоиерея Всеволода Шпиллера иеромонаху Клименту (Лялину)” – В: Седмица.ру (бел. прев.).