Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. Геновева и св. Симеон Стълпник

Вторник, 04 Юни 2019 Написана от Георги Федотов

G FedotovКой в Париж не знае хълма на св. Женевиев. Сега, както и през 12 в., откакто Абелар е отворил тук своята школа на територията на гостоприемното абатство, възвишението не престава да е център на „латинския“ квартал. Тук в Средните векове шумят буйните компании студенти, силно утихнали в наши дни, гърмят битките на схоластиците; тук е биел и все още бие пулсът на научния живот на Франция. Великият Паскал е умрял на склона на латинския хълм и неговият прах сега почива близо до раката на св. Женевиев.

На самия връх на хълма се издигат два храма, добре известни на всеки турист. Единият от тях е посветен на култа към гениите, официалната религия на атеистичната република. Другият е останал християнски. Но и пищният класически Пантеон и скромната, разнообразна в стиловете си църква „Св. Стефан на планината“ (St. Etienne du Mont), са храмове на св. Женевиев: единият, настоящ, а другият – бивш. През 1754 г., когато е болен, Людовик XV дава обет отново да издигне древния парижки храм на светицата, чийто първи камъни са поставени по времето на Хлодвиг, погребан тук заедно с Клотилда. Революцията сварва великолепното здание близо до завършека му и, съблазнена от класическите му форми, го превзема за целите на новата религия на човекобожеството. Св. Женевиев е трябвало да отстъпи място на Мирабо, Марат, Волтер и другите благодетели на човечеството. Нейните останки са били изгорени на Гревския площад, на мястото за публични екзекуции. Сега само фреските на Пювис дьо Шаван напомнят за първоначалното предназначение на храма.

St GenevieveПариж изгорил като престъпница костите на тази, която толкова векове смятал за своя небесна застъпница. Св. Женевиев била наистина не само патрон на студентите, а и на целия град: тази Лютеция (Lutetia Parisiorum), която тя така бдително пазела приживе. Колко пъти при народни бедствия, наводнения, чума, суша, раката с мощите ѝ е носена в тържествени шествия по улиците на стария Париж, до събора на Божията майка. Св. Женевиев е била за Париж това, което сега е станала Жана д’Арк за цяла Франция.

Годините на революционното безумие отминали и раката на св. Женевиев отново станала предмет на набожната почит. Тя била приютена в църквата на св. Стефан, някога скромна капела в нейното обширно абатство. Поучително е да се влезе в този храм след задължителното за чужденците посещение на Пантеона. Тук виждаме мъртва купчина паметници – на герои, злодеи и светци, в съседство, като в антикварен магазин; тук е ужасяващият хлад на мнимото безсмъртие, на непреодоляната смърт. Тук е топлината на живата вяра, на пропития с молитви ъгъл. Храмът „Св. Стефан на Планината“ е едно от най-живите средоточия на римокатолическия култ в съвременен Париж. В един от страничните параклиси около хора е разположена малката рака на светицата и нейната гробница, озарявана от множество свещи. Тук винаги виждаш молещи се, по стените ex voto,[1] патерици, мраморни плочки с благодарност от чутите. Тук са и изцерените, и студентите, положили успешно страшния изпит. От тези надписи и знамена-хоругви разбираме, че на св. Женевиев се приписва дори честта за победата при Марн.[2] Тя е може би единствената светица, запазила през вековете любовта и верността на народа – единствена популярна светица на съвременен Париж. Нито св. Дионисий, нито Герман, нито Маркел, нито Клотилда – нито един от местните светци, прославяни някога в целия римокатолически свят, не е издържал жестокото изпитание на невярващия век. Само св. Женевиев тържествува над отнелия ѝ нейния великолепен храм Волтер.

St Symeon StylitesВ далечна Сирия, на 12 часа на изток от Антиохия, лежат руините на друг, някога още по-великолепен храм, изграден около стълпа, на който в продължение на 73 години е стоял великият подвижник и чудотворец Симеон Стълпник. През 6 в. Евагрий описва този храм в своята Църковна история (1, 14). В средата на миналия век (1853-1855 г.) френският археолог, граф де Вогюе, изследва прекрасно запазените руини на храма и намира фундамента на прочутия стълп.[3] Не знам в какво състояние са тези руини в наше време, но името и паметта на светеца са, разбира се, живи в целия Православен изток. Древна Рус е познавала много стълпници, подражатели на великия Симеон. Помним подвига на св. Серафим, прекарал три години на камък по времето на Пушкин и декабристите. Традицията на св. Симеон не е умряла на Изток, както и на Запад е жива традицията на св. Женевиев.

Защо обединявам тези две имена, които изглеждат така далечни едно на друго? Препрочитайки житието на св. Геновева,[4] се натъквам на следното място: „Имало един мъж в страните на Изтока, презрял света, на име Симеон, който почти четиридесет години живя на стълп в Киликийска Сирия, встрани от Антиохия. За него разказват, че той много разпитвал за Геновева търговците, пътуващи напред-назад, пращал ѝ поздрави, изпълнен с почит, и я молил да го поменава в нейните молитви“ (Глава 27, в изданието на Круш).[5]

Не можем да проверим правдивостта на това сведение. Един от критиците (Круш) го смята за невероятно, изхождайки от превратната представа за изолираноста на Източната и Западната църкви (друг подобен аргумент на Круш е страхът на Симеон от жената!). Готови сме обаче да твърдим, че в това сведение няма нищо невероятно. Св. Геновева (ок. 420 – 500 г.) и св. Симеон (390-459) са съвременници. Към 5 в., както и няколко века по-късно, Християнският изток и запад живеят в тясно единство. Ние знаем за източни аскети, завършвали своите дни в скитовете на Галия, слушаме за множество поклонници от Запад, устремили се към св. Изток – Египет, Сирия, Палестина. През 5-6 в. западните църкви се чувстват покрайнина на великия християнски свят, чието сърце бие на Изток. И по-конкретно, за св. Симеон чуваме от един от неговите правдиви съвременници: „При него идваха много хора от крайните предели на Запада, испанци и британци, и гали, които живеят между тях. За Италия няма нужда да казваме“ (Historia religiosa 26, 11). Същият този автор, бл. Теодорит Кирски, ни разказва, че в Рим по негово време (приживе на св. Симеон) на входа на всички занаятчийски работилници поставяли малки изображения на прочутия стълпник за защита и покровителство.[6]

Но нека допуснем, че известието за благословията („поздравът“) на Симеон към Геновева, е измислено от началото до края от нейния биограф, желаещ да възвеличи своята светица (Симеон моли за нейните молитви). Несъмнено обаче остава едно: съвременниците вече свързват тези двама герои на християнския свят, въпреки хилядите мили, които ги разделят. Те са ценели този символ на задочното благословение – през морета и суша – като символ на единството на светците, символ на единната Църква. В този символичен смисъл приемаме това предание и ние.

Като разсъждаваме за смисъла на това предание, очакваме да открием някакво сходство между живота и подвига на двамата светци. С удивление обаче виждаме вместо сходство, пълната на пръв поглед противоположност на техните пътища. Разбира се, Геновева не е била ученичка на сирийския подвижник. Духовното единство, установено чрез символичното благословение, е било единство на противоположностите (coincidentia oppositorum), сливащи с в тайнствената дълбочина на църковния живот. В това именно се състои интересът и поучителността на паралелния прочит на техните жития.[7] Иска ми се тук да споделя с читателите някои впечатления, породили се от това четене.[8]

Да припомним отначало с няколко думи подвига на Геновева. Разбира се, няма да правим безнадеждни опити да отделим достоверното ядро от биографиите от обвилите го легенди. Тъкмо легендата ни интересува повече. Биографът на Геновева пише крайно безпомощно. Даже не се опитва да обрисува портрета ѝ. От никъде не личи лично да е познавал светицата. Представя ни само списък с деяния, т. е. с чудеса, както почти всички латински жития от епохата. Но даже от тези еднообразни факти или предания пред нас израства един съвсем определен, много човечен и в някои отношения изумителен образ.

За своя дълъг живот св. Геновева е била свидетелка на нахлуването на варварите, на постепенното разложение и гибел на Западната империя. Нейното призвание, подобно на Северин Панонски, е да смекчи за хората ужасите от това наистина апокалиптично време. Родена е в Нантер, едно селце до Париж, от родители с римски имена (Геновева е германско име, но това още не означава, че тя е с варварски произход). Забелязана е още в ранно детство от Оксерския еп. св. Герман, който, минавайки през Лютеция (Париж), похвалил момиченцето и ѝ открил нейния бъдещ подвиг. „Искаш ли да се посветиш на Христос и да запазиш тялото си в непорочна чистота?“, попитал я той и в знак на детския ѝ обет поставил на шията ѝ монета с изображение на кръст. Минали години и момичето получило от епископа покривалото на невеста Христова. Не станала монахиня. По онова време женските манастири били голяма рядкост в Галия – била една от посветените на Бога девици[9] (virgines velatae), давали обет за чистота, но оставащи в света. След смъртта на родителите си се преселила в Париж, при кръстницата си. Това е всичко, което знаем за външните обстоятелства в нейния живот. Петнадесет години водила постнически и молитвен живот, без обаче с нищо да излиза от границите на човешката природа. Четем само за особената емоционална напрегнатост на нейната молитва. „Тя плачела всеки път, когато се взирала в небето“. „Подът на нейната килия бил мокър от сълзи“.

Геновева била на 30 години, когато нахлули Атила и неговите хуни. Парижаните се готвели да се евакуират от града пред лицето на тази военна опасност. Геновева събрала жените и се молила с тях в храма, за да може „подобно на Юдит и Естир“ да спаси града от гибел. Убеждавала и мъжете да не изнасят ценностите от Париж, обещавайки им, че градът ще остане в безопасност. Биографът казва, че заради тези ѝ предсказания, макар и утешителни, едва не я убили. Но градът бил спасен. Пророчеството ѝ се потвърдило.

Според преданието на местните църкви много градове в латинския свят (Орлеан, Труа, самият Рим) били спасени от Атила благодарение мъжеството и вярата на своите епископи. Париж обаче се оказал спасен по молитвите на една девица. Какъв символ за бъдещата история на Франция! Невъоръжената и кротка Геновева вече предвестява Орлеанската дева. С това събитие започва общественото служение на св. Геновева, което продължава половин век. Сега нейният авторитет сред съгражданите ѝ е непоколебим. При нея се стича цяло море от човешки страдания. Тя изцерява, прогонва бесове, облекчава страдания. Но Геновева не се задоволява с делата на личната действена любов. Тя обича да поема отговорността на общественото служение, това мъжко дело. Замисля да построи базилика на гроба на парижкия мъченик Дионисий. Събира свещениците, по чудесен начин получава откровение за постройката, снабдява с вино работниците. По време на обсадата на Париж от франките, когато градът е заплашен от глад, пътува през Сена и Уазе за хляб в Труа, в Арс купува зърно, натоварва го на 11 кораба, а в Париж със своите прислужници пече хляб, раздавайки го на бедните. Тя е постоянно в движение, вечно пътува. Особено често я виждаме на плаващи съдове по водните пътища на Ил дьо Франс. Тя е ту в Мо, където жънат нейните собствени поля и където тя помага на девица да избяга от своя жених, тъй като усетила под нейно въздействие влечение към духовния живот, или пък е в Тур и прогонва бесове в базиликата на страшния за демоните Мартин, или пък в Орлеан, за да търси прошка за провинил се роб.

Тази черта на характера ѝ е много отличителна за нея. Състрадателна към слабите, тя умее да е строга със силните. Господарят, отказващ да прости да роба си, е подложен на небесно наказание. В огън, без сън, той не може да намери покой. „Изхвърляйки слюнка, като див бик“, той трябва лично да помоли светицата за прошка. Дори варварските крале отстъпват пред нейното милосърдие. По молба на Геновева Хлодвиг освобождава от тъмница много затворници, дарява живота на вече осъдени на смърт. И неговият баща Хилдерик, който е бил езичник, също се страхува да откаже на молбите на светицата за осъдените, опитвайки се тайно от нея да ги изведе от града към мястото на наказанието им, но хитрият му замисъл е разкрит от прозорливата.

Интересно е, че биографът, който е толкова внимателен в изброяването на нейните дела, не намира място да разкаже за смъртта ѝ, което е в нарушение на всички житиеписни канони. Посмъртните чудеса, извършвани на гроба на светицата, пряко насочват към подвизите на нейния живот, за да продължат впечатлението за някакъв ураган на действената любов.

*   *   *

„Симеон Велики, дивното чудо на вселената, е известен на всички поданици на Римската държава, знаели за него и персите, и индийците, и етиопците, даже скитите“ – така започва главата за стълпника бл. Теодорит Кирски (Historia religiosa 26), очевидец на неговия изумителен подвиг.

Разполагаме с три негови жития, едно от които написано още приживе на светеца, а другите две – малко след смъртта му.[10] Един от най-острите и най-детайлни критици на житиеписната литература, съвременният боландист Делайе, справедливо отбелязва: „Не са много древните светци, които имат така добре документирана биография“. Най-достоверният свидетел е ученият епископ на Кир. Най-увлекателното житие, отразило впечатленията на пламенната фантазия за стълпника от източния, негръцки свят, е дело на анонимен сирийски автор. Разминаванията, всички спорни въпроси в биографията, сега не ни интересуват. Ще обрисуваме образа на светеца в най-общи черти.

Като дете Симеон пасе стадото на баща си (едва живописците от „пасторалния“ век ще превърнат Геновева също в пастирка) – сирийското житие го възхвалява за неговата красота, сила, ловкост в бягането, доброта към всички. Изглеждало, че видението на ангела наставлява момчето именно към деятелен живот: „Имай само кротост, търпение и любов към всички“. Но ето и чертите на едно друго настроение. Момчето обичало да събира смирна и да я гори в полето. „Нека сладостният мирис се възнася към Бога на небето“. Тази безцелна, безкористна жертва предвестява съзерцателния ум, дара на сладостните молитви. И накрая, Теодорит ни разказва за сина на момчето, в който се открива смисълът на аскетичния път. Някакъв глас заповядва на момчето да разкопае земята, за да постави основи. На три или четири пъти гласът му заповядва да копае по-дълбоко, „а после ще строиш без труд – накрая, когато трудът престане“. Отначало се зарива в земята, сетне се възнася към небето.

Много са пътищата, които се откриват пред момчето: деятелният, мистичният, аскетичният. Той не открива, или по-точно не създава, своя най-кратък, вертикален път към небето. Налага му се през младостта да пообикаля манастирите, като се старае да вмести своята пламенна ревност в готовите форми на човешкото общежитие. Опитите са неуспешни. Суровият му аскетизъм плаши, ядосва братята, нарушава дисциплината на устава. Симеон поставя своята жертвена воля над монашеското послушание. Особено паметно за всички остава палмовото въже, с което той се превързва под дрехата толкова силно, че поясът се врязва в тялото, образувайки гноящи, зловонни рани. Прогонен от манастира, той се скрива в дълбока цистерна за вода, където без малко щял да загине без храна, ако по внушение на ангел монаси не го намерили и не го извадили насила. Един от агиографите му, Антоний, хиперболизиращ разказа на внимателния Теодорит, влага в устата на юношата думи, дишащи от жажда за самоубийство: „Позволете ми, мои господари, братя, дайте ми да умра като вонящо псе, … защото в мен е море от грехове“.

Напускайки манастира, той се отдалечава в Тел-Нешн, мястото на неговите бъдещи подвизи. Отначало живее в килия в един изоставен манастир, където за пръв път опитва 40-дневен пост. След изтичането на 40-ия ден свещ. Бас, който бил затворил отвън килията му, го открива полумъртъв на пода, а оставените му хляб и вода не били докоснати. Като излиза от килията, Симеон се изкачва на планината и се приковава с верига към скала. И остава така, „съзерцавайки небето и стремейки се да види това, което е по-високо от небесата“. Както преди игуменът, така и сега епископът не одобряват ексцентричността му. Еп. Мелетий му заповядва да свали веригата, убеждавайки го, че „за него трябва да бъдат достатъчни и оковите на разума“. Този път Симеон се подчинява и заживява в планината, под открито небе, без да престъпва очертанията на оградената площадка, с дължина 20 лакътя. Когато свалили веригата му, намерили 20 огромни дървеници, които доброволният мъченик хранел с кръвта си.

Виждаме и как все повече се стесняват кръговете на неговото свободно придвижване по земята. Оставала последната стъпка: Симеон се качил на стълп. Отначало това бил обикновен камък дълъг два или шест лакътя. Той няколко пъти увеличава височината на колоната, като накрая я извисява на височина 30 или 40 лакътя. Източниците дават различен брой на последователните стълпове. Отсега нататък целият му дълъг живот – 37 години, се стеснява до пространството от четири квадратни метра. И дори приковава краката си на стълпа, за да се стесни още повече. Единственото движение, което си е позволявал подвижникът, изглежда е имало само една посока – нагоре.

Подвигът на Симеон е изключителен, необичаен. Богатата на различни форми християнска аскеза дотогава не е познавала стълпничеството. Видимо Симеон е неговият изобретател.[11] Като всичко ново, и тази нова форма на подвижничество е посрещната враждебно. Разбираме за недоволството на египетските и месопотамските монашески кръгове. Бл. Теодорит говори за „стълпа“, презиран от любителите на злословието, стараейки се да оправдае и обясни значението му. Освен този твърде прост и съмнителен мотив – желанието да се отдалечи от дотягащата му тълпа, има и друго обяснение, чисто религиозно, което е любопитно. Бог често привлича към Себе си сърцата на хората чрез новото и непознатото, като например юродството. „Както царят обича да сече монета, така и Царят всячески, подобно на монетен знак, запечатва благочестието в нови разнообразни форми на живота“. „Новостта на видяното става подходящо средство за поучение“. „Симеон създал така ново и странно зрелище, което със своята странност привличало всички към съзерцание“. Това тълкувание обаче обяснява значението на Симеон за стичащата се към него тълпа, а не за неговия собствен път на лично спасение.

Ако се зачетем внимателно в житието на Симеон може би ще почнем да откриваме отговора. Стълпът е неговата пресечна точка на два пътя. Единият от тях, извиваща се спирала, търси пространственото стеснение, в неподвижността на тялото се придобива свободата на духа. Този път логически би могъл да доведе до затвора, до ямата, и ние действително виждаме, че Симеон пробва и този начин на живот – в яма и в затвор. Но те не го удовлетворяват. Защо? Не ли защото, отказвайки се от земята, той не е желаел да се откаже от небето – от видимото небе, което го е вдъхновявало за молитва?

Има два типа християнска молитва. Едната е с полузатворени очи – тя търси полутъмата, заслона на четирите стени, обича тесните горни стаи, пещерните храмове. Другата обича звездното небе или неговия символ, високия купол. Ние сме свикнали да свързваме първата форма на молитва („тясната“) с аскетичното умонастроение. Св. Симеон показва, че това не винаги е така. Седейки на веригата, „той съзерцавал небето“. „Той излитал в молитва, … вдигал очи към небето и устремявал поглед към висините“. Той учил и своите ученици „да се взират в небето, да излитат и да се откъсват от земята“. Стълпът на Симеон е не само оръдие за измъчване и значението му напуска пределите на аскезата. Символът на стълпа е молитвеният символ – неподвижност и, едновременно с това, окриленост на възнасящата се към Бога душа.

За младежките години на Симеон сирийското житие съобщава, че той пребивавал много дни неподвижно в храма: „От сутрин до вечер той стоял на колене, а от вечер до сутрин се молил прав. Когато дълго време провел в такъв живот, неговите връстници започнали да следят дали той движи краката си и дали помръдва от мястото, на което стои. И никой не забелязал такова нещо“. Нека си спомним за благовонната жертва на изгаряната смирна и за предчувствието – животът на Симеон е бил напрегната молитва и ужасният, нечовешки аскетизъм е бил подчинен на това съдържание. Какъв аскетичен смисъл може да има многократното увеличаване на стълпа? Отделяйки се от земята, като че приближавайки се до привличащото го небе, стълпникът създава, колкото и да изглежда странно, естетична обстановка за молитва.

Животът на Симеон на стълпа е невероятен, но той е засвидетелстван от очевидци. Никой не го е виждал да седи или да почива. Никой не знае кога той спи. (Стълпниците обикновено спят седейки, подпирайки се на оградата си). Той се моли през цялата нощ и през целия ден до 9 ч. Трите вечерни часа отделя на хората за беседи. На молитва „стои изправен дълго време или прави поклони“. „Кланяйки се, докосва с глава пръстите на краката си“. (Сирийският автор пише, че и трите му гръбначни прешлена са счупени). Един от спътниците на Теодорит намислил да преброи поклоните му. Преброил 1244 и преустановил броенето. Веднъж в седмицата вкусвал от оскъдната си храна, а понякога и по-рядко, особено в строгия пост през Четиридесетницата.

Така Симеон прекарва години – десетки години, героично побеждавайки стихиите. „Северът идвал със своя сняг, западът с лед, изтокът с бурите, югът с горещината“, казва сириецът на своя образен език. „Слънцето било като пещ, а праведникът – като злато“.

Суеверното недоумение на хората е напълно разбираемо. Някой си от Равена го попитал: „Човек ли си или безтелесно същество? Всички казват, че не ядеш, не пиеш, а за човешката природа е свойствено и едното, и другото?“. Симеон му показал огромния абсцес, получил се на крака му от постоянното стоене, за да го убеди в телесността на тялото си.

А какво знаят, какво могат да кажат за неговия вътрешен живот изумените негови почитатели? Отдаден на съзерцание, той е скрил от нас тайната на своето съзерцание. Разбираме само за неговите многобройни видения. В началото, още до качването му на стълпа, го преследват демони. Сатаната се опитва да го уплаши, явявайки му се във вид на змей, дракон, войник, хвърлящи камъни, на цяло войнство с факли, като лъв, камила и прекрасна жена. Укрепват го виденията на ангелите и прор. Илия, чийто огнен дух бил близък до неговия. Илия му дава даже нещо като програма за служение, за която ще разкажем по-долу. За молитвата му знаем само, че е дръзновена, че установява дълбоко лично отношение между него и Бога. За това намеква биографът, казвайки за молитвата на Симеон към „неговия“ Бог, „неговия“ Господ. Ето например пламенната му молитва за дъжд: „Милостиви и милосърдни Господи, или се смили и успокой тези изтерзани души, които викат към Тебе, защото те са се събрали в Твоето име, или вземи душата на Твоя раб, за да не виждам мъките на Твоя народ и на Твоите раби“.

Молитвата разкрива духовно зрение, прави човека прозорлив… Теодорит разказва, че Симеон предсказал сушата, нашествието на сарацините, „смъртта на моя враг“. Дарът му на чудотворство е бил необичаен, както и неговият подвиг. Изцеренията му бледнеят пред властта му над стихиите, над самото пространство. Той прогонва змии и мишки, вълците в Ливанските планини, изпраща дъжд. Спира свличането на планината в селото. Само с името на Симеон е било възможно да се спрат тичащи сърни и елени. Прикован на своя стълп, той можел да се яви във всяка точка на земното кълбо. В Персия го виждат маг-гонител и заключените в затвор християни „на стълп, обкръжен с пламък“. Потъващите в морето го виждат на височината на мачта как хваща „черен индиец“, виновник за бурята. Още приживе той прилича едновременно на гръмовержеца Илия и на Николай Морски. В самия него има нещо стихийно, космическо, като при победител на стихиите. Колко далече сме от Парижката дева и от нейните човешки подвизи. Каква пропаст изглежда, че дели тези хора!

И ако трябваше накратко да изразим същността на техния подвиг, то не може да го направим по-добре, отколкото със словата от техните жития.

За Геновева ще използваме думите на нейния духовен отец, Герман, еп. Оксерски: „Бъди мъжествена и докажи на дело това, в което вярваш със сърцето си и изповядваш с устата си“.

За Симеон пък ще използваме думите на бл. Теодорит: „Той се стремял да отлети в небето и да избяга от земния живот“.

Но ето и това: Симеон благославя Геновева, моли за нейните молитви. Трудно е да помислим, че те самите или техните съвременници не са разбирали разликите в своите пътища. Това благословение трябва да се разбира като благословение на чуждия път. Много пътища водят към Отца, защото в дома на Моя Отец има много жилища. И ако от жеста на този велик ревнител извлечем този урок, то това би било вече много, твърде много за нашето ревниво и изключително време. Бихме искали обаче да продължим с анализа или по-точно да определим чрез живия опит какви са условията за пресичането на всички християнски пътища.

Признаваме, че контрастът между тези два образа в нашето изложение е по-рязък, отколкото в действителност – ние умишлено оставихме досега в сянка сближаващите ги черти.

Св. Геновева също не се е вместила изцяло в делото на служението на човечеството. И на нея ѝ е била дадена благодатта на молитвата, gratia orande. И тя „се молила без прекъсване“, и познала аскезата. Въпреки че нейната аскеза не може и да се сравнява с нечовешкото самоумъртвяване на Симеон, за нейната (както и за нашата) върхова среда обаче и тази аскеза изглежда изключителна. „От 15 до 50-годишна възраст тя прекъсвала поста само два пъти в седмицата, в четвъртък и неделя. За храна ѝ служели ечемичен хляб и бобови зърна… След като навършила 50 години, епископите, „на които е грешно да се противоречи“, я убедили да яде риба и мляко“. (Епископите в Галия, както и в Сирия, внасят мяра, хуманизират аскезата). И на Геновева не са били чужди виденията, за които бегло говори нейният биограф: „Тя свидетелствала на духовните хора, че много неща са ѝ били открити в Духа, за които няма нужда да се разказва“. Други редакции на житието са по-подробни: „Тя свидетелствала, че ангел я водил в духа, в местата на покой на праведните (и на мъчение на грешниците), и там тя видяла наградата, приготвена от любящия Бог“. Нека после си спомним, че общественото служение на Геновева започва около 30-та ѝ година, т. е. приблизително възрастта, когато Симеон след дълга аскетична школа се качва на стълпа. Първите 15 години след своя обет светата води уединен, затворнически живот, с главно съдържание – молитвата. През тези години съгражданите ѝ не я оценили, по-скоро я презирали, но именно тогава св. Герман им показал пода на нейната килия, „мокър от сълзи“. И при нея съзерцанието предшества деятелността. Накрая, и самата ѝ активност, според биографа, е чудотворна, т. е. свързана с изобилие на благодатни сили. Тези дарове не се дават даром. Те свидетелстват за духовна пълнота, за неотслабващо молитвено напрежение.

А стълпникът? Нима той наистина бил прекъснал всяка връзка с човешката любов? Току-що прочетохме неговата молитва, където той свидетелства сам за невъзможността да понесе мъката на народа. И неговото житие, особено обширното сирийско, се състои от поредица могъщи актове, действия, предизвикани от любовта.

Не говоря за младостта на Симеон, когато той, все още свободен от манастирския затвор, води живот, приличащ на този на Геновева. Той също има собствени поля, също по чудесен начин пои и храни своите животни. Той издирва разбойниците-несаврийци, отвлекли неговия племенник и други християни, и след дълги усилия и знамения успява да постигне освобождаването на пленниците.

И качвайки се на стълпа обаче, той не е избягал от хората. Той им отделя, като преливащи от препълнената молитвена чаша, около три часа от своя ден. Около стълпа, вътре в оградата, в мандрата, винаги го очаква многобройна тълпа. На някои щастливци се е разрешавало да се изкачат по лествицата, до върха на стълпа, за да разговарят с подвижника, да получат неговата благословия. Останалите слушат отдолу думите му, поученията му, очакват изцерения, изпълнение на молитвите си. Болните се измиват в аязмото и отнасят със себе си, като чудотворна, пръст от тази благословена земя. „Винаги беше достъпен за хората, сладостен и приветлив, – пише Теодорит – отговаряше на всеки събеседник, бил той занаятчия, беден или селянин“. Само през Четиридесетницата дверите на мандрата се затварят пред натиска на тълпата. А тази тълпа не винаги е била кротка, послушна и благочинна. Сред нея нерядко има полудиви араби, друг път идват по 200, 300, 1000. Те често вдигат шум и продължават своите племенни караници в подножието на стълпа. Пред очите на Теодорит работата веднъж стига до бой между два арабски рода. Стълпникът трябвало гневно да им извика отгоре (впрочем, винаги му се налагало да вика оттам). Друг път Теодорит лично изпитал варварската необузданост, когато тълпата, по заповед на Симеон, се нахвърлила върху него, като епископ, за благословение: „Едни ме задушаваха отпред, други отзад, трети отстрани… дърпаха брадата ми, разкъсваха дрехата“. Светецът е трябвало да възпитава тези диви хора, често езичници, поклонници на арабската Афродита.[12] Под негово влияние обаче те масово се кръщавали.

Светецът е трябвало не само да изцерява и утешава, но и да разрешава споровете на хората. Избягалият от хората стълпник станал съдия, чиято логика на любовта е била включена в обществените и дори в политическите дела. Забележително е, че в това отношение той винаги, както и Геновева, не е пазител на законите, на съществуващия строй, а защитник на тези, които са страдали от него: бедните, угнетените, робите. Той иска от кредиторите да намалят процента до 6 (половината от обичайната норма на лихвата), нарежда на изцерен богаташ да освободи съпровождалите го роби, „та тяхното освобождение да освободи душата ти от сатаната“. Почти всички примери за неговото наказващо правосъдие са възмездия за обида на бедните. Наказва крадците, ограбили градината на бедняка, жестокия трибун, разорявал вдовици и сираци, антиохийския комит,[13] преследвал двама юноши. Комитът искал да им възложи непосилно бреме, като ги направи „съветници на курията“, съвсем легален акт на управление. Застъпва се даже за цяла работна корпорация – антиохийските бояджии на кожа – срещу управителя, обложил ги с троен данък. Ето и класическия край на злия управител, нелишен от суров символичен сарказъм: „Стомахът му се надул като мех… и когато поискал да се обърне в леглото, коремът му внезапно се пукнал и вътрешностите му изпаднали, и той умрял“.

Сирийското житие особено силно подчертава социалната мисия на Стълпника. В устата на Илия, който му се явил в огнена колесница, е вложена следната програма: „Не се страхувай и не се бой, но бъде силен, твърд, мъжествен и не се страхувай от хората, живеещи в тяло. Повече от всичко се грижи за бедните и угнетените и страни от угнетителите и богатите“.

Сирийският биограф разказва, че изпълнявайки тази поръка, светецът пише много писма с ходатайства за бедните и така си навлича хорската неприязън. Тогава престанал да приема жалбите на бедните, но получил предупредително видение. Заплашен е, че ще му се отнемат „ключовете“, и той се връща при своите бедняци. Не е чудно, че при смъртта му „вдовиците и сираците плакаха с обилни сълзи за него“: „Горко ни, сега пред нас се отваря пастта на алчните и хищни вълци. Кого да помолим да събуди силния лъв, заспал в смъртен сън, пред чийто рев те трепереха, пред чийто могъщ глас пропълзяваха като лисици в дупките си?“.

Спазвайки завета на Илия, Симеон става не само защитник на угнетените, а и страж на Църквата. От своя стълп той пише послания до императори и до епископи против ересите, езичниците и юдеите. А и императорите сами му пишат, молейки го да се присъедини към решенията на съборите. Авторитетът на неколцина подвижници в пустинята е трябвало да закрепи авторитета на стотици епископи, които формулирали догмата.

Спасявайки душата си, подвижникът е бил принуден, може би против волята си, да спасява човечеството. Затваряйки се за света, той не смее да се затваря за любовта към творението (Симеон изцелява дори дракон), но преди всичко към човешката личност, в която е запечатан божественият образ. И целият подвиг на неговия живот може да се разглежда като служение на човечеството. „Угодно бе Господу – казва сириецът – да го постави на стълп в тези дни, в последните времена, тъй като Той видя, че човечеството е сякаш заспало. Чрез мъките на Своя слуга Той искал да събуди света, потънал в дълбок сън“.

Това вече не е само обществено-църковно служение. То се разширява до църковно-космически размери. Нахлувайки със своята чудесна сила в потока на природата, заповядвайки над нейните закони, Симеон е бил в очите на своя възторжен почитател „мъдър кормчия, насочващ кораба на вселената“, „опитен строител, който с молитвата си държи тежестта на мирозданието“. „Както гредите държат сградата, така и неговите молитви поддържат творението“.

Сириецът е готов да види в Симеон второ Провидение. Нека въведем в дължимите граници неговата окрилена от фантазията реч: Симеон служи на творението; Симеон обича хората. Започвайки с „първата и най-голяма заповед“, да възлюби Бога повече от всичко, в тази любов той открива източника на любовта към човечеството.

А Геновева? Не извира ли от същия извор нейната кипяща, действена любов? Не се ли храни и тя самата с молитва и с Божиите заповеди?

Различни пътища, но започващи от един и същи център и отново връщащи се към него. Житията на двамата светци показват нагледно условията за пресичането на двата пътя. Условия, впрочем, отдавна посочени, и то незаличимо, по пътя на отрицанието, в думите на Спасителя и на Неговия любим ученик.

За човеколюбеца: „Който обича баща или майка повече от Мен, той е недостоен за Мене“.

За мистика: „Който не обича своя брат, когото вижда, как може да обича Бога, Когото не вижда?“.

Ето я нормата, ето го правият път за едната и за другата любов.

*   *   *

Св. Симеон и св. Геновева въплъщават за нас и другата – историческата – антиномия на християнството. В тях съвсем естествено можем да видим православните икони на Източната и Западната църкви.

Разбира се, римокатолицизмът също е разработил своята изключително сложна и дълбока мистика, като принципно винаги е поставял Мария над Марта. И Симеон, в своята сурова аскеза, съвсем не е характерен за цялото православие – не за руското, а за „далечния“ Християнски изток: Сирия, Египет… В сравнение с Изтока обаче римокатолицизмът винаги ще изглежда предимно като църковна норма за моралната активност, насочена към завоюване и ново създаване на света. И Руската църква няма да се откаже от св. Симеон, като смекчи и очовечи неговото молитвено състояние. Виждаме, че в своите начала тези два типа праведност са еднакво православни, че те биха могли да живеят и да дават плод в едната Христова църква и така щяха да бъдат избегнати много исторически грехове.

За нас е голямо духовно щастие възможността за Симеон и Геновева да се разберат и да се благословят взаимно от дълбините на два различни културни свята.

Вероятно тъкмо заради тази подробност в биографиите им житието на св. Симеон е много любимо на Запад през Средните векове, а в ръкописите често се помества след житието на св. Геновева, както и техните празнични дни.[14] Западът категорично е отхвърлил стълпничеството като форма на законна аскеза. Известен ни е само един подражател на Симеон на Запад – и то именно в Галия, в края на 6 в. Но дякон Вулфиласк, заживял на колона в разрушения храм на Диана на Ардените, е трябвало да слезе от нея, като се подчини на волята на епископите. Съвременният пък римокатолик, когато говори за стълпничеството, не може да не намери в него „si choquant a nos yeux d’occidentaire“[15] (Делайе). Въпреки това обаче култът към св. Симеон и днес е жив на Запад.[16]

Календарите на Източната църква не познават името на св. Геновева. Това не трябва да ни изненадва и в този факт няма никакъв признак за търсена сдържаност. Геновева, която е почитана в малко провинциално градче на далечна Галия, е останала неизвестна на Изток, както и повечето латински светци от този век. Едва малцина от тях, най-прославените, са се ползвали с вселенска почит. Измежду тези малцина някои източни празнични календари включват името на св. Герман, епископ Оксерски, духовния баща на св. Геновева. Останалите светци на Западната църква до епохата на схизмата могат да се смятат за местно почитани, каквито има немалко и на Изток.

Не бива да си затваряме очите за разминаващите се линии на историята. Да не виждаме прàвата, отвеждаща от Геновева към културните дейци на римокатолическото Възраждане, към схоластиците от хълма на св. Женевиев и към владеещите света папи на 13 в., а от тях – към редица гениални полети (Паскал) и падения, към Волтер и Русо. Храмът на св. Женевиев – Пантеонът съхранява началото и края на блестящата западна култура, родена в римокатолицизма и завършила със страшен религиозен срив. Само не трябва да забравяме, че пряката линия не е законният път. Символът на истината е кръгът. Но едностранното развитие, изопачението, не губи от истинността на идеята.

Да сме внимателни и за другия срив. Храмът на св. Геновева е осквернен и предаден на езически култ. А каква е съдбата на сирийския храм на св. Симеон Стълпник? Той лежи в развалини. От великата Сирийска църква са оцелели нищожни отломки, където ересите количествено преобладават над православието. Някога процъфтяващите църкви на Азия и Африка – в Сирия, Египет, Месопотамия, Персия – са разрушени, станали са плячка на исляма. Плод на историческа случайност ли е това? Знаем, че дълго преди арабското завоюване Християнският изток почти изцяло отпада от православието. В своя религиозен фанатизъм монофизитите сами призовават арабите, предпочитайки властта на неверните пред православна Византия. Изтокът отпада не само от православието, но и от християнството. Ако потомците на св. Геновева служат на кумирите на „разума“, „отечеството“, „великите хора“, то потомците на Стълпника приеха закона на Мохамед. И отново питам: дали всичко това е случайност?

Монофизитите смятат св. Симеон за свой светец. В тяхната литература са запазени три писма, приписвани на Стълпника, с рязко осъждане на Халкидонския събор. Вероятно те са фалшиви. Твърде много са източниците, които потвърждават, че в големия спор св. Симеон е заел страната на православието. В крайна сметка историкът-монофизит Захарий Ритор в един откъс разказва как монофизитският патр. Теодосий (435 г.) бърза за Сирия, за да попречи на Теодорит Кирски да привлече Симеон на своя страна, т. е. на страната на Халкидонския  събор. Това показва, че непосредствено след събора (451 г.) не са смятали св. Симеон за негов привърженик. Но дори историкът-монофизит дава да се разбере какъв е бил окончателният избор на Стълпника.

Св. Симеон е бил православен, но неговото православие не е било свободно от изкушения. Съблазните, които той преодолява, се оказват непосилни за многото негови ученици и съотечественици. Съществува явна психологическа връзка на крайностите на крайната аскеза и духа на монофизитството. И едното, и другото са слепи за красотата и за достойнството на човешкото лице, и затова са готови за отрекат човешката природа на въплътилото се Слово. Ето защо монасите от Сирия и Египет изумяват света със своите нечовешки подвизи, завършили с това, че в своето мнозинство предават християнството като вероизповед на богочовечеството. И неслучайно православният догмат от Халкидон има за свой най-твърд защитник св. папа Лъв – представителя на западното християнство, което не е познавало висотите на източното съзерцание, но е носело подвига на деятелната любов.

Има много пътища, но всеки истински път е труден. Коя е по-безспорна, по-свята от двете евангелски заповеди: за любов към Бога и за любов към ближния? Ревността без мяра обаче, лошата последователност отделя и едната, и другата от Кръга на Истината, като праволинейно ги отвежда към неведоми пространства, към пустотата, в небитието. Трябва изключително много да се страхуваме от праволинейното движение и покоя на безгрижната увереност в светостта на поверените ни съкровища. Само в широтата и в пълнотата на вселенския опит на Църквата всяка крива се изправя, а всяка права се затваря в кръг.

Превод: Златина Иванова

* Федотов, Г. П. „Св. Геневева и св. Симеон Столпник“ – В: Альфа и Омега, 4, 11, 1996; първа публикация – в сп. Путь, 8, 1927 г., с. 58-73 (бел. прев.).

[1] „По обет“ (лат.) – според римокатолическия обичай, донесени в храма предмети, които свидетелстват за изпълнение на молитва: патерици на изцелени, малки сребърни изображения на ръце, крака, очи, сърца (също в знак на изцерение), понякога картини, изобразяващи чудодейната проява на Божията милост, а също и шевици, икони, свещници и друга църковна утвар (бел. рус. ред.).
[2] Битката при Марн (1915 г.) – едно от решаващите за Франция сражения през Първата световна война (бел. рус. ред.).
[3] Тези руини при арабите са известни с името Kalaаt Seman („Замък на Симеон“): Voguе, M. Syrie Centrale. Architecture civile et religieuse au VII siecle, 1, p. 141-154; 2, p. 139-150.
[4] Нататък предпочитаме древната германско-латинска форма на името ѝ.
[5] Гл. 22 в „Житие“, публикувано в този брой на списанието (преводът е направен по друго издание; бел. рус. ред.).
[6] Нека отбележим, че единственото допускано в православна употреба скулптурно изображение на светец изобразява също стълпник – преп. Нил (бел. рус. ред.).
[7] В науката не е решен окончателно спорът, повдигнат в края на миналия век, по въпроса за автентичността на житието на св. Геновева в една от неговите най-древни редакции. Но, с изключение на немския критик Круш, всички изследователи са склонни да отнесат една или друга от редакциите, които се различават само по детайлите, към началото на 6 в., към автора, писал 18 години след смъртта на светицата.
[8] Vita S. Genovefae, изд. Kruch (Germ. S. R. M. III), Kohler (Etude critique etc.) и Kunstle (Coll, Teubner).
[9] За статута на девиците в древната Църква: Постернак, А. „Женское служение в ранней христианской Церкви“ – В: Альфа и Омега, 2-3 (9-10), 1996 (бел. рус. ред.).
[10] Те са издадени от Leitzman и Hilgenfeld: „Das Leben des heiligen Symeon Stylites“ Leipzig 1908 (= Texte und Untersuchungen 32).
[11] Това твърди и Евагрий – Църковна история 12.
[12] Авторът се позовава на византийския възглед за доислямските вярвания на арабите. Виж: Мейнедорф, Й. „Византийские представления об исламе“ – В: Альфа и Омега, 4 (7), 1995; 2-3 (9-10), 1996 (бел. рус. ред.).
Достъпно и в превод на български, в Живо Предание – тук (бел. ред.).
[13] Комит (лат.) – администратор, управител на провинция (бел. рус. ред.).
[14] На Запад паметта на св. Симеон се отбелязва на 1 септември, докато на Изток на 5 януари – деня след св. Геновева. Някои критици предполагат, че това календарно съседство е предизвикало и сближаването на двамата в житието на св. Геновева. Откъде обаче на Запад е пренасянето на деня на паметта на св. Симеон?
[15] От фр. – „твърде шокиращо за нашия западен поглед“ (бел. рус. ред.).
[16] Виж свидетелството за живия култ към св. Симеон в книжката на абат Себе La vie admirable du b. Simeon Stylite (Montpelliers, 1904).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u49wc 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме