Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Томосът за Украйна: типично и специфично

Събота, 11 Май 2019 Написана от Владимир Бурега

Tomos UkraineДа започнем оттам, че подписаният във Фенер на 5 януари 2019 г. томос[1] се вписва в съществуващата традиция за издаване на подобни документи. Тя се е формирала в Константинополската патриаршия в продължение на последните почти две столетия. Началото е положено с издадения през 1850 г. томос за автокефалия на Еладската православна църква. След това се появяват томосите за автокефалия на Сръбската (1879 г.), Румънската (1885 г.), Полската (1924 г.), Албанската (1937 г.), Българската (1945 г.) и Чешко-Словашката (1998 г.) църкви. През 1990 г. беше издаден томос и за признаване и потвърждаване на автокефалния статус на Грузинската православна църква. Така че томосът за Украйна не се появява на празно място. И съдържанието, и формата му следват определен канон. В църковните документи от подобен ранг винаги присъстват както традиционните ритуални фрази, така и ясните, на практика неизменни формулировки. В същото време почти всеки един от тези томоси съдържа особености, отразяващи специфичната ситуация във всяка от поместните църкви. Да се опитаме да разгледаме кое в Украинския томос е типичното и кое е специфичното.

Наименованието, предстоятелят, диптисите

Ще започнем с баналните неща. Ясно е, че в томосите винаги се посочва наименованието на новосъздадената църква. А това наименование винаги (!) e свързано с името на държавата, на чиято територия тя се създава. Например: Православна църква в Кралство Гърция, Света автокефална църква на Сръбското княжество, Православна църква на Румънското кралство, Света православна църква в Полша, Автокефална православна църква на Албания. Подобни наименования показват, че в основата на създаването на автокефалните църкви винаги стои териториалният принцип. Всяка една поместна църква обединява православните християни, живеещи на определена територия.

Томосът от 5 януари именува новосъздадената църква „Светейша църква на Украйна“. В устава на новосъздадената църква, приет в Киев през декември, тя е наречена Православна църква на Украйна (ПЦУ). Доколкото ни е известно, в хода на подготовката на томоса Константинополската патриаршия е предлагала малко по-различно наименование – Православна църква в Украйна. Такова наименование още по-категорично би подчертавало териториалния характер на създаваната църковна структура. Но все пак беше приета леко променена формулировка. Впрочем тя също напълно се вписва в традицията на свързването на наименованието на поместната църква с името на държавата.

Във всички томоси за даряване на автокефалия ясно е посочена титлата на предстоятеля на новата църква. Наистина, имало е случаи, в които в създаваната църква е въвеждана синодна форма на управление (например в Еладската). Тогава начело на църквата е поставен синодът, като своеобразен „колективен предстоятел“. В случая с ПЦУ на нейния предстоятел е дадена титлата Блаженейши митрополит на Киев и на цяла Украйна. При това в томоса специално се отбелязва, че „не се допуска никакво прибавяне или отнемане от неговата титла без позволението на Константинополската църква“. Подобно пояснение не се среща в нито един друг томос. Появата му в украинския томос от 5 януари, разбира се, е отговор на патр. Вартоломей на опитите на Киевската патриаршия да запази в титлата на предстоятеля на новата структура споменаването на патриаршията. Трябва дебело да подчертаем, че томосът от 5 януари не предполага използването на една титла на предстоятеля за „вътрешна употреба“ и друга – за общуване с „външния свят“… В томоса титлата е посочена по достатъчно категоричен и еднозначен начин.

Всички томоси за предоставяне на автокефалия без изключение съдържат изискването предстоятелят на създаваната църква да споменава в диптиха Константинополския патриарх и всички други предстоятели на поместните църкви. Нека поясним, че диптихът е общопризнатият списък на главите на поместните православни църкви. Всеки един предстоятел по време на богослужение споменава всички останали предстоятели по реда на диптиха. Освен това предстоятелят на всяка една автокефална църква след своето въдворяване е длъжен да изпрати мирно писмо до Константинополския патриарх и до всички останали глави на поместните църкви. Аналогично изискване съдържа и томосът от 5 януари.

Тези напълно стандартни положения пораждат в украинския контекст един деликатен проблем. Главата на ПЦУ митр. Епифаний споменава по време на богослужение всички предстоятели на поместните православни църкви, с изключение на Московския патр. Кирил. Той директно заяви, че отказва да споменава патр. Кирил заради руската военна агресия срещу Украйна.[2] Докато Константинополският патр. Вартоломей споменава по време на богослужение и Московския патриарх. Томосът за автокефалия директно задължава Киевския митрополит да споменава всички предстоятели на поместните църкви без изключение (следователно и патр. Кирил). Отказът от споменаването на Московския патриарх в диптиха влиза в противоречие с недвусмисленото изискване на томоса.

Константинопол като висша съдебна инстанция

Във всички томоси за даряване на автокефалия също така се съдържа изискването за обръщане към Константинополския патриарх и към другите поместни църкви по всички важни въпроси от догматично и канонично естество. Действително, в различните исторически периоди това изискване е било формулирано по различен начин. В томосите от 19 в. тези формулировки звучат достатъчно меко, почти като незадължителна препоръка. Например в томоса на Сръбската църква (1879 г.) се говори за това, че Сръбският митрополит е длъжен „по старинен обичай“ да се обръща към православните патриарси и останалите автокефални църкви по „въпроси от общоцърковно значение, които изискват общо обсъждане и одобрение“. Тук Константинополската патриаршия изобщо не е отделена от останалите поместни църкви. Но в томосите от 20 в. вече може да се забележи съвсем друга риторика.

Още в томоса за автокефалия на Полската православна църква се говори, че Константинополската патриаршия има дълг „да се грижи за православните църкви, пребиваващи в нужда“. Затова Варшавският митрополит е длъжен по всички въпроси, „превъзхождащи границите на юрисдикция на всяка една автокефална църква“, да се обръща към Константинополския патриаршески престол, „чрез който се поддържа общението с всяка една православна църква“. Това изискване е повторено на практика дословно и в томоса за автокефалия на Албанската църква. А в томоса за автокефалия на Православната църква на Чехия и Словакия съвършено ясно е казано, че на Константинополския престол е поверена „грижата за всички свети Божии църкви“. В този томос дори се казва, че Църквата на Чехия и Словакия може да кани йерарси на Константинополската патриаршия за решаване на важни съдебни дела.

Всички тези изрази не са просто ритуални фрази. От началото на двадесетте години на миналия век в Константинополската патриаршия се формира учението за особените права на Вселенския патриарх. Както е известно, това учение днес е активно оспорвано от Московската патриаршия, в което се корени и един от източниците на дълбокия конфликт между Константинополската и Московската катедри.

В томоса за автокефалия на ПЦУ също откриваме недвусмислени изказвания за особения статус на Константинополския престол. Тук ясно е казано, че за решаването на спорни въпроси от църковно, догматично и канонично естество Киевският митрополит е длъжен да се обръща към Вселенския престол, за да получи от него авторитетно разяснение. Томосът не предполага обръщане за подобни разяснения към останалите автокефални църкви.

Освен това, в томоса от 5 януари е обговорено правото на Константинополския патриарх да приема апелация от украински епископи, ако те не са съгласни с произнесени по отношение на тях съдебни решения. В такива случаи решението на Вселенския патриарх ще бъде окончателно и няма да подлежи на преразглеждане.

Държавата и църквата

В томосите от 19 в. винаги се е подчертавала особената роля на държавата в създаването на новата автокефална църква. Константинополската патриаршия през 19 в. винаги е поставяла акцент върху това, че желанието за автокефалия изхожда не само от църковните йерарси, но и от ръководството на съответната държава. Например в томоса за автокефалия на Сръбската църква (1879 г.) е казано, че с молба за предоставяне на независим църковен статут към Константинопол първо се е обърнал сръбският княз Милан Обренович, а след това – Белградският митр. Михаил. А в томоса за автокефалия на Еладската църква (1850 г.) изобщо не се споменава за молба към Константинопол от страна на църковни йерарси. Там се казва, че за желанието на гръцкия народ и духовенство да имат своя независима църква Константинополският патриарх научил от „писмото на благочестивите министри на богоспасяемата държава Гръцка“. Именно молбата на гръцкото правителство полага началото на процеса на предоставяне на автокефалия.

Томосите от 19 в. съдържат и още един специфичен момент. Провъзгласяването на новите автокефални църкви винаги е мотивирано със създаването на новите независими държави. Еладската, Сръбската и Румънската църкви се появяват непосредствено след международното признаване на независимите Гърция, Сърбия и Румъния.

През 20 в. в съдържанието на томосите ролята на държавата вече не се подчертава с такава сила. В томосите за автокефалия на Полската, Българската и Чешко-Словашката църкви не се говори нищо за държавната власт. В Томоса за автокефалия на Албанската църква държавата е спомената, но не като инициатор за създаване на новата църква. Там е казано само, че държавната власт дава гаранции на Константинополския патриарх за това, че членовете на Православната църква на Албания ще имат „пълна самостоятелност и свобода за преуспяване“. Съвсем очевидно е, че томосите от 20 в. отразяват новата ситуация в църковно-държавните отношения. Държавата вече декларира своя секуларен характер и нежелание за намеса в църковните дела.

В това отношение Украинският томос очевидно отпраща към 19 в. В него създаването на автокефалната църква се мотивира преди всичко със съществуването от почти трийсет години на независима украинска държава. Особено се подчертава, че през цялото това време управниците на Украйна нееднократно са се обръщали към Константинополския престол с молба за предоставяне на автокефалия. В томоса специално се посочва, че той се връчва не само на Киевския митрополит, но и на президента на Украйна. Може да се каже, че томосът е написан от перспективата на „симфонията“ между светската и църковната власт, което в началото на 21 в. изглежда като очевиден анахронизъм.

Светото миро

На практика във всички томоси за автокефалия се говори за необходимостта новосъздадената църква да получава св. миро от Константинополския патриарх. Тази норма изисква кратко пояснение.

Св. миро е особено вещество, което се използва при извършване на тайнството Миропомазване. В православната традиция миропомазването се извършва над човека веднага след кръщението. Чрез миропомазването човек получава даровете на Светия Дух, позволяващи му в пълнота да се приобщи към църковния живот. Ето защо тайнството Миропомазване има важно значение за Църквата.

Св. миро се освещава от главите на поместните църкви. Само че далеч не всички предстоятели в наши дни имат правото да приготвят и да освещават миро. Това право притежават само патриарсите. Главите на другите църкви, като Еладската, Албанската, Полската или Чешко-Словашката, получават миро от Константинопол.

Томосът от 5 януари казва, че и ПЦУ също трябва да получава миро от Константинополския патриарх. В текста на томоса се казва, че това е символ на единството на Църквата.

Трябва да се отбележи, че опитите на Константинополските патриарси да запазят само за себе си правото да приготвят св. миро за новосъздадените автокефални църкви понякога пораждат конфликти. Младите църкви виждат в това ограничаване на своята самостоятелност и стремеж на Константинопол да запази над тях своята власт. Затова, например, в началото на 80-те години на 19 в. Румънската църква влиза в тежък конфликт с Константинопол, за да получи правото самостоятелно да приготвя миро за себе си. И постига успех. В томоса за предоставяне на автокeфалия на Румънската църква (1885 г.) отсъства нормата за задължителното получаване на миро от Константинопол. Няма подобна норма и в томоса за автокефалия на Българската църква (1945 г.)

Вътрешно устройство

По правило томосите за предоставяне на автокефалия не съдържат детайлно описание на вътрешното устройство на създаваната църква. В тях само се посочва, че предстоятелят трябва да ръководи църквата заедно с епископите, които съставляват синода. В това отношение изключение е томосът за автокефалия на Чешката и Словашката православна църква (1998 г.). Тук достатъчно подробно са разписани вътрешното устройство и системата на върховно управление. Томосът за автокефалия на ПЦУ също така отделя внимание на някои аспекти от устройството на новата църква. Тук, например, е посочено как трябва да се формира Синодът на ПЦУ. В неговия състав трябва последователно, по старшинство и на ротационен принцип, да влизат всички епископи, имащи епархии в пределите на Украйна. Особено се подчертава, че текстовете от Устава на ПЦУ във всичко трябва съответстват на томоса.

Последното изискване също не е случайно. Известен е неотдавнашният случай, при който нормите на томоса за автокефалия и нормите на устава на автокефалната църква съществено се разминаваха. Имам предвид Православната църква на Чехия и Словакия. Нейният Устав, приет през 1992 г., съществено се отличава от нормите, предвидени от издадения през 1998 г. томос. Получавайки томоса, Църквата на Чехия и Словакия продължи да живее според стария си устав. Едва през 2016 г. Константинополската патриаршия еднозначно настоя уставът да бъде съобразен с томоса. Доколкото ни е известно, това искане още не е изпълнено.

Напълно очевидно е, че Константинополската патриаршия се опитва да предотврати подобен конфликт с ПЦУ. Това е причината томосът да съдържа категоричното изискване за задължително съответствие на устава с томоса.

Диаспората, екзархатите и правото на ставропигия

Може би в най-болезнена точка от томоса ще се превърне изискването ПЦУ да се откаже от създаването на свои структури извън пределите на Украйна. Подобно изискване няма в нито един от останалите томоси. В томоса от 5 януари ясно е записано, че юрисдикцията на ПЦУ е ограничена до териториалните граници на Украйна. Киевският митрополит „няма да има право да поставя епископи или да установява задгранични светилища“. Всички съществуващи извън пределите на Украйна църковни структури се задължават да преминат в юрисдикцията на Константинополската патриаршия.

Тук е необходимо да поясним, че под православна диаспора е прието да се разбират всички православни, които живеят на територия, на която не съществуват поместни православни църкви (това са преди всичко Западна Европа и Америка) (както и Австралия, Източна и Югоизточна Азия, б. р.). Константинополската патриаршия смята за свое изключително право духовното обгрижване на православните вярващи на тези територии.

Само че съвременните емигранти се опитват да запазят връзката със своите национални църкви. Не само православните украинци, но и румънците, сърбите, българите, след като се окажат далече от родината, с голямо нежелание се интегрират в църковните структури на другите църкви. Ето защо на практика всички поместни църкви имат в наши дни свои структури в чужбина, които се грижат за емигрантите. Но ПЦУ е директно лишена от правото да създава подобни структури. Струва ми се, че ѝ предстоят нелесни преговори с Константинополската патриаршия за реда за назначаване на украински свещеници за служение в украинските църковни общини зад граница. Разбираемо е, че подчиняването на тези общини на гръцки свещеници изглежда нереалистично.

И последното нещо, на което следва да обърнем внимание, е краткото изречение, че Константинополска патриаршия запазва в Украйна своя екзархия, а също така и „свещени ставропигии“. Разбира се, би било важно да прочетем как точно е формулирана тази норма в гръцкия оригинал. На украински това звучи като създаване на територията на Украйна на екзархия на Константинополската патриаршия. При подобен прочит екзархията очевидно се разбира като особена териториална структура, иззета от юрисдикцията на ПЦУ и подчинена директно на Вселенския патриарх. Но е възможно тук да не става дума за териториална структура, а за екзарси на Константинополския патриарх, които и след предоставената автокефалия ще продължат своето служение в Украйна. Във всички случаи това означава, че на територията на Украйна ще се запази официалното представителство на Константинополска патриаршия начело с екзарх (или екзарси).

Ставропигии е прието да се наричат църковни структури (манастири, храмове, братства), които се изземват от юрисдикцията на местната църковна йерархия и пряко се подчиняват на патриарха. Някога ставропигии на Константинопол са били Киево-Печорската лавра, Киево-Братският манастир, Успенското братство в Лвов и други църковни структури на територията на съвременна Украйна. Какво ще бъде предадено в юрисдикцията на Константинопол, засега не е ясно. Но е очевидно, че в Украйна ще бъдат създадени известно количество ставропигии.

*   *   *

Както виждаме, томосът задава достатъчно ясна и категорична рамка за по-нататъшното развитие на ПЦУ. Константинополската патриаршия създава немалко ограничители, призвани да не допуснат нежелани за нея процеси в ПЦУ. А чрез института на екзарсите и ставропигиите Вселенска патриаршия създава за себе си удобен механизъм за влияние върху църковната ситуация в Украйна в бъдеще.

Не е трудно да се прогнозира, че ПЦУ няма да се чувства особено уютно в тази рамка. Ще се опита ли по някакъв начин да я промени? Ще изисква ли Константинополска патриаршия строго спазване на положенията от Томоса, или ще си затваря очите за отклоненията от правилата? От отговорите на тези въпроси ще зависи близкото бъдеще на новосъздадената църковна структура.

Превод: Димитър Спасов

Бурега, В. „Томос для Украины: типичное и специфичное“ – lb.ua (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (138), 2019, с. 8-14 (бел. ред.).

[1] Текстът на томоса за автокефалия на Украинската църква на български може да се види в Двери на православиетотук (бел. прев.).
[2] По време на последните си богослужения митр. Епифаний споменава вече и патр. Кирил – включително по време на службата за Рождество и на интронизацията си на 3 февруари тази година (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4p3c 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме