Религията като невробиологично заболяване и православието като негово лечение

Въведение

Ключът към разбиране на процеса на превръщането на православното католично предание от незаконна в законна религия, а след това и в официална църква, се крие във факта, че Римската империя установява, че насреща си има не просто поредна форма на религия или философия, а една добре структурирана организация от лечебни заведения, лекуващи болестта на религията и стремежа на човечеството към евдемонично щастие, и създаващи с това нормални граждани, способни на безкористна любов и отдадени на радикално лечение на личните си и на обществените заболявания. Връзката, възникнала тогава между църквата и държавата, съответства на връзката между държавата и съвременната медицина.

Методът

Методът, залегнал в основата на това изложение, е прост. Авторите на Новия Завет и отците разкриват в историята своя опит от катарзиса и просветлението на сърцето, от прославата (обòжението), което отъждествяват с преживяното от пророците от всички векове, започвайки поне от Авраам. Това наподобява развитието на медицинската наука, чийто метод се предава от лекар на лекар, но в този случай Христос, Господ на славата и Вестител на Великия Божи съвет, е Лекарят, който лично лекува и усъвършенства Своите лекари – и в Стария, и в Новия Завет. Това историческо предание и това наследяване на лечението и усъвършенстването в Господа на славата преди и след Неговото въплъщение, е сърцето и ядрото на библейското и отеческо предание.

Ще представим нашето изложение така: 1) Болестта на религията; 2) Съборите като обединения на невробиологични лечебници; 3) Произход на съборите; 4) Изводи; 5) Допълнение.

1. Болестта на религията

Патриарсите и пророците на Стария Завет, апостолите и пророците на Новия Завет и техните наследници са познавали добре болестта на религията, както и Лекаря, Който я е лекувал, т. е. Господ (Яхве) на славата. Той е и Лекарят на душите и телата ни. Тази болест Той лекува при приятелите и верните Му още преди Своето въплъщение и продължава да я лекува и като Богочовек.

Болестта се състои в съществуването на своеобразно късо съединение между духа в човешкото сърце (според отците на т. нар. умно делание, τῆς νοερής ἐνέργειας) и мозъка. В естествено състояние тази умна енергия се движи кръгово и извършва молитвата в човешкото сърце. В болестно състояние обаче нейното действие не е кръгово. Вместо това, разгърнато и вкоренено в сърцето, то се прилепва към мозъка и възниква късо съединение (разрив) между него и сърцето. Така смислите (понятията) на разсъдъка, които произтичат от обкръжаващия свят, се превръщат в смисли на умното действие, което постоянно е вкоренено в сърцето. Така страдащият става роб на обкръжаващия го свят. Затова той смесва определени смисли, които произтичат от света, с Бога или боговете си.

С понятието религия означаваме всяко отъждествяване на нетварното с тварното и по-точно всяко отъждествяване на представите за нетварното със смислите и думите на човешката мисъл, което е фундамент на идолопоклонството. Тези смисли и думи могат да бъдат просто смисли и думи или изображения със статуи или икони вътре и извън предполагаемия боговдъхновен текст. С други думи, и отъждествяването на смислите за Бога и тези от Св. Писание с нетварното принадлежи към света на идолопоклонството и е основа на всички възникнали до наши дни ереси.

В терапевтичното предание на Стария и на Новия Завет се използват подходящите смисли и думи като средства в процеса на обновяването и просветлението на сърцето, които стават излишни в прославата, когато в Христовото тяло се открива изпълващата всички твари неописуема, непонятна и нетварна Божия слава. След прославата на човека смислите и думите на умната сърдечна молитва се завръщат отново. След тази прослава човекът установява, че няма никакво сходство между тварното и нетварното и че Бог е невъзможно да бъде изразен и още по-невъзможно е да бъде осмислен.

Основа на ересите на Ватикана и протестантите е, че са последвали Августин, който възприема открилата се в Стария и Новия завет Божия слава като „тварна”, случваща се и отминаваща, и още по-лошо – че смята и Вестителя на Великия Божи съвет, и Неговата Слава за станали, случили се творения, приведени в началото от Бога към битие, за да станат видими и да бъдат чути, и които, след изпълнението на мисията им, Той завръща обратно към небитие. За тези несмислени идеи виж, например, De Trinitate (кн. 2 и 3).

За да бъде правилна посоката на терапията на умното действие, то трябва да има за водач божествения опит, свидетелстващ за две неща, а именно, че между а) нетварния Бог и нетварните Му енергии и б) Неговите творения няма никакво сходство и че „Бог не може да бъде изразен, а още по-невъзможно е да бъде разбран” (св. Григорий Богослов). Само въз основа на това разбиране човек може да избегне опасността да получи за водач дявола измежду псевдо-богослови, разсъждаващи за Бога и божествените неща.

В естествено състояние умната енергия регулира страстите – глада, жаждата, съня, инстинкта за самосъхранение (страха от смъртта), така щото те да бъдат безукорни. В болестно състояние тези страсти стават порочни. В съчетание с вече безконтролната фантазия, те пораждат магичните религии за ограничаване на природните стихии или за щастие на душата чрез спасяването ѝ от материята и за евдемоничното благоденствие на тялото и душата.

Според Св. Писание вярата е сътрудничество със Светия Дух, Който слага началото на лечението на болестта на користната любов на сърцето и превръщането ѝ в любов, която „не дири своето”. Това лечение достига своя апогей с прославянето (обòжението) и представлява същността на Православната католична църква, идваща на мястото на идолопоклонството, което е същността на елинската култура на Римската империя.

Трябва да имаме ясна представа за рамките, в които Църквата и държавата виждат приноса на обòжените (τῶν θεουμένων) в лечението на болестта на религията, която разрушава човешката личност чрез постоянното търсене на благоденствие в и извън гроба, за да разберем причината, Римската империя да впише Православната църква в своята административна мрежа. Нито Църквата, нито държавата виждат мисията на Църквата като обикновено опрощаване на греховете на вярващите за тяхното влизане в рая след смъртта. Това би било равнозначно на лекарско опрощаване на болестите на болните, за да бъдат те излекувани след смъртта си. И Църквата, и държавата са знаели добре, че опрощаването на греховете е само началото на лечението на болестта на човечеството, караща го постоянно да търси удоволствие. Това лечение започва с очистване на сърцето, стига до възстановяването му в естественото състояние на просветление и завършва с прославата на целия човек в свръхестественото състояние на обòжението. Резултатът от лечението и неговото завършване е бил не само подходяща подготовка за живота след телесната смърт, но и преображение на обществото, състоящо се от егоистични и егоцентрични индивиди, тук и сега, и превръщането му в общност от хора с безкористна любов, която не дири своето.

2. Съборите като обединения на лечебници

2.1. Раят и адът

Всеки ще види Божията слава в Христос и ще стигне до онова ниво в развитие, което е избрал и за което е работил. Следвайки св. ап. Павел, св. ев. Йоан и своя собствен опит, отците на Църквата твърдят, че ще се спасят онези, които виждат възкръсналия Христос прославен в този живот – било то „смътно като през огледало” (1 Кор. 13:12), в сърдечни молитви и псалми, или „лице в лице”, чрез прославлението. Онези, които не Го виждат така в този живот, ще видят славата Му като вечен огън, който поглъща, и външен мрак в другия живот. Нетварната слава, която Христос има по природа от Отца, е рай за тези, чиято егоцентрична и себична любов е била излекувана и преобразувана в безкористна любов, но самата слава е нетварен вечен огън и ад за тези, които са избрали да останат неизцелени в своята себичност.

В това отношение са пределно ясни не само Писанието и отците, а и православните икони на Страшния съд. Така се случва със златната светлина на славата, извираща от Христос, в която са обгърнати Неговите приятели и която става червена, когато се движи надолу, за да прегърне, самата тази божествена любов, „проклетите”, които я виждат като адова сила. Това е славата и любовта на Христос, която очиства греховете на всички, но прославя едните и осъжда другите. Всички ще бъдат отведени от Светия Дух във всяка истина, т. е. ще видят Христос заедно с Неговите прославени (обòжени) приятели, но не всички ще бъдат прославени. Които оправда, тях и прослави, казва ап. Павел. Притчата за бедния Лазар в Авраамовото лоно и за богатия в мястото на мъченията е ясна. Богатият вижда, но не участва (Лука 16:19-31).

Църквата не изпраща никого в рая или в ада, а подготвя вярващите за прославения образ на Христос, който ще видят всички. Бог обича пребиваващия в ада точно толкова, колкото и светците. И иска лечението на всички, но не всички приемат лечението, което Той предлага. Това означава, че отпускането на греховете не е достатъчна подготовка за виждането на прославения Христос и за да бъдем прославени.

Видно е, че франко-латинската традиция няма място в православното предание, тъй като според нея спасените са тези, за които Христос уж оклеветява Своя Отец. Тълкувайки 2 Кор. 5:19 („защото Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението”), св. Йоан Златоуст казва: „Помирете се с Бога. А не е казал: помирете Бога със себе си, защото не Той е който враждува, а ние, понеже Бог никога не враждува”. Именно така Римската държава е разбрала терапевтичната и усъвършенстваща мисия на Църквата в този свят за общото благо на обществото. Защото в същността си не се различават една от друга религиите, които обещават удовлетворение след смъртта, вместо лечение в този свят на болестта на желанието за удоволствие.

2.2. Псевдо-опитът да се демитологизира Св. Писание

Този проблем занимава протестантите и папистите, но и просветлените от тях уж православни специалисти в тълкуванието на Библията. Те гледат надменно, когато чуят светоотеческото тълкувание. Този измислен проблем произлиза също от неоплатоника Августин и тези, които го следват – най-вече Каролингските франки. Ипонският епископ е сметнал нетварната и всеприсъстваща Божия слава за творение, което се появява и отминава. Не е познал, че тази слава може да бъде видяна чрез прославата. Затова той приема, че вселената се разделя на три етажа, нива, като поставя рая на небето, ада под земята, а повърхността на земята като място за изпитание.

2.3. Отвореният прозорец на Павел към Църквата[1]

Главите от 12 до 15 от 1 Кор. са уникален прозорец, през който може да се съзерцава реалността на Църквата като Тяло Христово. Участващите в нея образуват две групи – според степента на лечението и усъвършенстването си: просветлените и прославените. Членовете на Христовото тяло са описани ясно в 1 Кор. 12:28.[2]

Започва да се просвещава този,[3] който казва „амин” – чрез служението с разум, в сравнение с умното служение (νοερή λατρεία), раждащо се в сърцето. На това равнище непросветленият преминава от очистване на сърцето към просветление под ръководството на тези, които са станали храмове на Светия Дух и членове на Христовото тяло и които са царственото свещенство.

Степените на просветлението започват с родовете езици, най-нисшата от харизмите, на осмо място, и стигат до харизмата на учителя – на трето място.

Начело на местната църква са пророците (второ място), които са получили самото откровение от апостолите (Еф. 3:5), първо място, и заедно с тях образуват „основата” на Църквата (Еф. 2:20). Както лекарите са основата на болниците, апостолите и пророците са основата на Църквата.

„Родовете езици” [в българския синоден превод – „разни езици”] са основата, върху която се изграждат всички останали харизми, давани временно, в процеса на прославата (1 Кор. 13:8), като ап. Павел поставя себе си на върха на списъка с членовете, които „Бог постави в Църквата”, но все още пази и „езиците”, т. е. най-нисшата от харизмите. Той пише: „Благодаря на Бога, задето повече от всички вас говоря езици” (1 Кор. 14:18). Това означава, че „разните езици” принадлежат към всички нива на харизмите в Христовото тяло. С думите „нима всички говорят езици?” той има предвид именно непросветлените (ἰδιώτες, „вършещите лично дело”), които все още не са между храмовете на Светия Дух и членовете на Тялото Христово (1 Кор. 12:28).

Просветлението и прославата на членовете на Христовото тяло не са степени за автентичност, определяни по човешки критерии или избор. Те са харизми от Бога, давани на онези, които са си сътрудничили с просветлени и обòжени личности, за да ги научат, бидейки изцелени и усъвършенствани, за да пазят апостолското предание и наследство от поколение на поколение. Фактът, че ап. Павел кани членовете на нисшите степени на лечение и усъвършенстване да търсят висшите харизми, означава, че всички са длъжни и могат да станат пророци, т. е. да постигнат обòжението: „Желая всички вие да говорите езици, а още повече да пророчествувате” (1 Кор. 14:5).

2.4. Невробиологична лечебница

В описанието на ап. Павел Църквата прилича на психиатрична клиника. Този негов възглед за болестта на човешката личност обаче е много по-проникновен от известното на съвременната медицина. За да разберем това, трябва да погледнем към библейското разбиране за естественото и противоестественото състояние на човека през неговите очи.

Човекът, който боледува, се връща в своето естествено, нормално състояние, когато Духът на Истината го води към всяка истина, т. е. към виждането на Христос в славата на Неговия Отец (Иоан 17). Хората, които не виждат славата на Бога, не са физиологични, не са естествени. Всички съгрешиха и всички се лишиха от славата на Бога (Рим. 3:23). С други думи, Единственият, Който се е родил в Своето естествено състояние, е Господ на славата, Който се роди от плътта на св. Богородица и възприе доброволно безукорните страсти (глад, жажда, умора, сън, тление, смърт, страх от смъртта), въпреки че, бидейки по природа извор на нетварната слава, Той ги премахва. Другата страна на същия въпрос е, че Бог не открива Своята слава на всеки, защото не иска с безкористната Си любов да хвърли в ада (να κολάσει) недостатъчно подготвените да Го видят. Достатъчно убедителни са изненадата на пророците от Стария Завет, че все още са живи, въпреки че са видели Бога, както и молбата на народа към Моисей да помоли Бог да спре да разкрива славата Си, която те вече не могат да издържат.

Църквата на апостолите и отците не се е занимавала с Бога чрез размишления и абстрактни мисли за Него. Причината за това e, че Бог остава тайна за логиката дори на онези, на които се открива Неговата слава в Христос и Неговото царство, и които така участват в тайната на Кръста чрез прославата, сиреч чрез своето обòжение. Единствената грижа на пророците, апостолите и отците е била: 1) лечението на непросветените (на лаиците) чрез очистване на сърцата им и 2) довеждането им до: а) състояние на членове на Христовото тяло и храмове на Светия Дух чрез сърдечно просветление и б) съвършеното познание (1 Кор. 13:12), т. е. до съзерцание на Христос в слава „лице с лице” (1 Кор. 13:12), чрез прославлението (1 Кор. 12:26, Рим. 8:30) и това е тяхната дякония на човечеството (Иоан 17). Думите които оправда, тях и прослави (Рим. 8:30) означават, че в този живот просветлението и прославата са взаимно свързани, но не са тъждествени.

Болестта на човешката личност се състои в отслабването на общението на сърцето с Божията слава (Рим. 3:23) и в поробването ѝ от света, потопена от помислите, идващи от обкръжението (Рим. 1:21-24; 2:5). В такова състояние човек си представя (φαντάζεται) Бога по образа на своето боледуващо аз или дори по образа на животните (Рим. 1:22). Така вътрешният човек изпада в духовната смърт, поради която всички съгрешиха (Рим. 5:12),[4] т. е. любовта е поробена от инстинкта за самосъхранение, който я променя и я превръща в егоцентрична и користна сила, подчинена на обикновения стремеж към оцеляване, сигурност и щастие. Падението на всеки човек и поробването му от тварното се дължи на смесване на действието (τῆς ἐνέργειας) на човешкия дух[5] с това на разсъдъка, при което помислите, идващи от обкръжението, стават помисли на духа, а резултатът е многократно отслабване на общението на сърцето с нетварната енергия и с Божието царство. Лечението на тази болест започва с очистването на духа от всички помисли – и добри, и лоши – и ограничаването им в рамките на разсъдъка. Заедно с това духът (т. е. умната енергия, ἤ νοερά ἐνέργεια) на човека се освобождава от разсъдъка и посредством умната молитва се връща в сърцето. В естествено състояние човешкият дух действа като турбина в човешкото сърце, а в паднало състояние е разпръснат в мозъка, тъждествен и поробен от неговите смисли и думи.

И така, вместо да царува заедно с Бога в природата, той става неин роб. За да се възстанови естествената функция на човешката личност с обрязването на самото сърце от всички помисли (Рим. 2:29), вътрешният човек трябва да бъде освободен от робството спрямо всичко, имащо връзка с обкръжението му, т. е. самоудовлетворение, богатство, собственост, дори родители и роднини (Мат. 10:37; Лука 14:26). Целта не е придобиване на апатията (безстрастие) на стоиците, а предлагането на възможността да се приемат в сърцето молитвите и псалмите, които Светият Дух пренася там от сферата на разума и непрестанно активира. По този начин главата на нервната система, мозъкът, се занимава с всекидневните дейности и със съня, докато в същото време човешкият дух непрестанно се моли в сърцето. Става като с ремонтирана дискета, където текстовете на молитвите се прехвърлят от мозъка и се връщат пак там. Но молещите се непрестанно с дух се молят и на глас чрез разума, за да допринесат за катихизата и изграждането на непросветените и невярващите. Това има предвид ап. Павел, когато казва: „Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум” (1 Кор. 14:15).

Именно в такъв смисъл той и ев. Йоан говорят за Духа Утешител, Който се обръща към нашето сърце. Светият Дух отправя към всички хора „неизказани въздишки” (Рим. 8:26), но среща отклик само от онези, които сътрудничат: 1) за очистването на своя дух, т. е. на вътрешния човек или на своето умно действие от всички помисли, добри и лоши, 2) за отделяне на този дух от разума и 3) връщане на духа в сърцето, заедно с молитвите и псалмите на разсъдъка. Така лечението на човешката личност преминава на равнището на просветлението. Това има предвид ап. Павел, пишейки моля се с дух, моля се и с ум; пея с дух, пея и с ум (1 Кор. 14:15) – тук той ни казва, че молитвата на духа включва псалмите на Стария Завет, т. е. не говори за неразбираеми и силни молитви, тъй като псалмите са известни на всички.

Той говори за чужди езици (γένη γλωσσών), които включват молитви и псалми на човешкия дух в сърцето и които биват чути само от онези, които имат същата харизма. Тези от непросветените, които все още нямат тази харизма, не могат да чуят молитвите и псалмите в сърцата на онези, които са придобили харизмата на езиците. Коринтяните, намирайки се в състояние на просветление, са въвели нововъведението да извършват богослужение умно (νοερώς) и сърдечно, в присъствието на непросветените, които все още не били получили дара на езиците. Така обаче е било невъзможно за последните да се развиват и да отговарят с амин на съответните места от богослужението, тъй като те просто не са чували нищо.

Павел ясно заявява, че никой не чува (οὐδεὶς ἀκούει; 1 Кор. 14:2) [в синодния превод: „… понеже никой не разбира”]. Ако дойда при вас и заговоря на непознати езици, каква полза ще ви принеса, ако не ви говоря… (1 Кор. 14:6-7). Тези, които не притежават харизмата на езиците, трябва да чуят силата на гласа на молитвите и на псалмите, за да отговорят със своето „амин” (1 Кор. 14:11, 16); „… ако тръбата издаваше неопределен звук, кой ще се готви за битка? Тъй и вие, ако не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, що говорите? Защото ще говорите на вятър. Толкоз, например, различни думи има в света, и ни една от тях не е без значение” (1 Кор. 14:8-10). Просветлените не бива да се ограничат до говоренето на езици с неопределен звук в присъствието на непросветените (1 Кор. 14:10-11). „Ти благодариш хубаво, ала другият не се поучава” (1 Кор. 14:17).

Когато ап. Павел казва „който пророчествува, по-горен е от оногова, който говори езици – освен ако ги тълкува, та църквата да получи поука” (1 Кор. 14:5), той има недвусмислено предвид, че който просто говори „езици” трябва да придобие харизмата да тълкува молитвите и псалмите на духа, извършвани със сърцето, едновременно с молитвите и псалмите на ума, за да бъдат те отправяни и на висок глас към онези, които се поучават. „Затова, който говори на непознат език, нека се моли за дарба да тълкува. Защото, ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден. И тъй, какво? Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум. Защото, ако благословиш с дух, как ще каже на твоето благодарение „амин” оня, който е непросветен [в синодния превод: „… е от простолюдието”], когато не разбира, какво казваш? Ти благодариш хубаво, ала другият се не поучава. Благодаря на моя Бог, задето повече от всинца ви говоря езици; но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат” (Там 14:13-19).

Павел никъде не е казал, че всеки тълкува нещата, които другият нарича „езици”. Всеки тълкува това, което самият той нарича „езици”. Това предполага казаното в 1 Кор. 14:27-28: „Ако някои говорят на непознат език, нека говорят по двама, или най-много по трима, и то подред, а един да тълкува. Ако пък няма тълковник, те да мълчат в църква, а да говорят на себе си и на Бога”, т. е. ако този, който говори език, не е тълкувател, тогава да мълчи в църква. Да говори на себе си и на Бога. Изричането на думите на език става в сърцето, а не на висок глас. С тази заповед ап. Павел отнема на онези, които притежават само харизмата на чуждите езици, правото да налагат това нововъведение заради своето мнозинство.

Той ясно говори за молитви и псалми, що не се възвестяват със силата на гласа, но се чуват в сърцето. Това просветление на сърцето унищожава поробването на човешката личност от инстинкта за самосъхранение започва преобразуването на себичната любов в безкористна. В това именно се състои и харизмата на вярата, извираща от вътрешния човек, която харизма са оправданието, помирението, осиновлението, мирът, надеждата и оживотворяването.

Молитвите и псалмите, които непрестанно се извършват в сърцето (Еф. 5:18-20), т. е. видовете езици (1 Кор. 12:10, 28), преобразяват непросветения (лаика) в храм на Светия Дух и го превръщат в член на Христовото тяло и на царственото свещенство. Това е началото на освобождаването на вярващия от робството на обкръжаващия го свят, но не чрез бягство от него, а чрез поставянето му под контрол – с безкористна любов, а не чрез користното му използване. В този контекст „законът на Духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта… Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда” (Рим. 8:2, 9-10).

С времето лекът на просветлението увеличава съвършенството на любовта и, с поражението на дявола, просветленият получава изброените в 1 Кор. 12:28 по-висши харизми, от които първа е прославата, т. е. обòжението.

Павел заявява, че ако се прославя един член, всички членове се радват (1 Кор. 12:26), за да обясни защо пророците са втори след апостолите и преди всички други членове на Христовото тяло. Преместването на молитвите и псалмопеенето от разума към сърцето чрез действието на Светия Дух е оправданието и оживотворяването на вътрешния човек и виждане на Христос смътно като в огледало (1 Кор. 13:12). Прославата е постигане на „съвършеното знание” (τὸ τέλειον; 1 Кор. 13:10), т. е. виждане на Христос в слава лице в лице (1 Кор. 13:12). Когато ап. Павел пише, „сега зная донейде” (пак там), той говори за настоящото състояние на неговото просветление и оправдание, а със следващата фраза „тогава ще позная, както и бидох познат” (пак там), казва, че ще бъде прославен, както вече е прославен. В състояние на просветление вярващият е „младенец”. Когато бъде прославен (когато достигне обòжението), той се връща в просветлението като „мъж” (1 Кор. 13:11).

По време на прославата на човека, която е обòжение и откровение, молитвата в сърцето (езиците), знанието и пророчествата, заедно с вярата и надеждата, отпадат, тъй като се заменят от Самия Христос в нетварното царство и слава на Отца. Само любовта не отпада (1 Кор. 13:8-11). При прославата на човека отпада всичко, свързано с Бога и всички смисли и думи в молитвата към Христос. След обòжението и с връщането към просветлението, се връщат и знанието, пророчествата, езиците, вярата и надеждата и те отново се съединяват с любовта, която не е отпаднала. Думите и значенията, използвани от достигналите обòжение в поучението и в молитвата им за ръководството на другите вярващи до просветлението, са боговдъхновени, но само ако бъдат употребявани под ръководството на просветени и обòжени личности. Тези, които не знаят, че целта на тези думи и значения е при обòжението те да отпаднат, вървят по стъпките на своята фантазия.

Това е виждането в слава на възкръсналия Христос, което е преживял Павел и което Бог поставя за глава (1 Кор. 12:28) и основа (Еф. 2:20) на Църквата на апостолите и пророците. Тази основа, която включва и жените-пророчици (Деян. 2:17; 21:9, 1 Кор. 11:5), е контекстът, в който трябва да се разбира и заявеното от Павел, че в Христос няма мъж, нито жена (Гал. 3:28).

Прославянето на човешката личност не е чудо. То е краен естествен стадий на преобразяването на себичната любов в безкористна и стигане на човека до състоянието, заради което е бил създаден. И Павел, и Йоан недвусмислено смятат, че още в тоя живот Христос трябва да бъде видян в славата Му, за да се усъвършенства човекът в любовта и в служението си на обществото (Иоан 14:21-24; 16:22, 17-24; 1 Кор. 13:10-13, Еф. 3:3-6).

Явяванията на възкръсналия Христос в слава не са били и не са чудеса затова, за да впечатлят виждащите ги и да ги убедят да повярват в Неговото божество. Възкресението на Господа на славата също не е чудо. Чудо е разпъването и смъртта Му. Възкръсналият Христос се явява само за усъвършенстването на любовта, дори и в случая на Павел, който е стигнал до прага на прославата (Гал. 1:14), без да знае, че Господ на славата, Когото е предстояло да види, вече се е родил, бил е разпнат и е възкръснал. Изброявайки в 1 Кор. 15:1-11 явяванията на възкръсналия Господ на славата, които са всъщност прослава на онези, на които се явява, ап. Павел завършва словото си за харизмите, започнато в 12:1.

Всички, които след това са се обòжили заедно с апостолите, образуват основата на Църквата, защото „Бог им даде равен дар, какъвто и нам, които повярвахме в Господа Иисуса Христа” (Деян. 11:17; 10:47), т. е. били са доведени, както и апостолите на Петдесетница, до познанието на всяка истина, която е възкръсналият и възнесъл се в слава Христос, Който се връща в плът в нетварните огнени езици на Своя Дух, за да обитава като човек, заедно с Отца Си, в храмовете на Светия Дух, съзиждани с вяра, както е бил обещал (Иоан 14-17). Така Църквата на храмовете на Светия Дух и пророците става Тяло Христово, над което портите адови (на смъртта) няма да надделеят.

Прославата (обòжението) е участие не само на душата, а и на тялото в безсмъртието и нетлението за усъвършенстване на любовта. Възможно е съзерцанието на Христос да продължи повече или по-малко. След известна дезориентираност новообòженият човек вижда нещата около себе си пронизани от славата (царството) на Бога, която слава, тъй като не е нито светлина, нито мрак и не прилича на нищо сътворено, превъзхожда всички думи и смисли, и въпреки че се открива, остава непроникновено, неизразимо и затова неописуемо тайнство. По време на съзерцанието страстите, които просветлението е неутрализирало и е направило непорочни, изчезват. Обòженият човек нито яде, нито пие, нито спи, нито се уморява, нито се влияе от топлината или студа. Тези феномени в живота на светците, преди и след въплъщението на Господа на славата, не са чудеса, а представляват възстановяване на здравето на боледуващата човешка природа.

Герондолозите[6] са доказали, че старостта е болест и проучват дали и самата смърт не е болест. Обòжените и техните мощи биха могли да допринесат за това проучване. Телата на стотици обòжени хора остават относително неповредени през столетията, в междинно състояние между тлението и нетлението. От по-старите примери нетленно е тялото на св. Спиридон, от о-в Керкира, който в 325 г. участва в Първия вселенски събор. Само в манастира на Пещерите в Киев се съхраняват 120 нетленни св. мощи.

Това е рамката, в която трябва да разглеждаме казаното от Павел, че и творението се освобождава от робството на тлението при освобождаването на славата на Божиите чеда (Рим. 8:21). От казаното е ясно, че свободата на славата тук е свобода от тлението и от смъртността. Но дори и тези, при които вътрешният човек е достигнал осиновлението на просветлението, както и тия, които с обòжените си тела са предвкусили безсмъртието и нетлението, очакват осиновлението, изкупването на телата си (Рим. 8:23). „Мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим; … защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие” (1 Кор. 15:52-53).

Тези неща могат да бъдат познати не от разсъждение върху библейските текстове, а от опита на прославата на човека, т. е. на свободата на славата на Божиите чеда. Опитът на прославата (обòжението), а не само библейските текстове, са основата на вярата на Църквата в телесното възкресение на биологичната част на човешката личност.

2.5. Светите мощи

Има два основни вида св. мощи – тези, които благоухаят, и тези, които се запазват цели или почти цели. Видно е, че първите принадлежат на светци, които са се намирали в състояние на просветление, когато са умрели, а вторите са на светци, които се намират в състояние на обòжение.

Светоотеческите свидетелства говорят, че нетварната, творяща, съобщавана, предваряща, очистваща, просветляваща и обòжваща енергия на Бога е проста, дели се неделимо и, присъствайки навсякъде, задейства всичко за всички. Така обòженият човек, намирайки се в Светия Дух, вижда като член на Христовото тяло Отца чрез въплътеното Слово. Така телата на обòжените се запазват, тъй като енергията на ума (νοερά ἐνέργειά τους) продължава да се движи циклично в сърцето им в общение с обὸжващата енергия на Светата Троица. Може би са прави онези, които вярват, че черните дупки се намират не само в центъра на галактиките, придавайки и на тях своето циклично движение, но съществуват и на микроскопично ниво навсякъде във вселената, както и сред нас и в нас.

2.6. Не „от света”, но „в света”

В Христовото тяло не съществува разграничението, което правят франко-латините между практическия (active) и съзерцателния (contemplative) живот. Харизмата на Светия Дух за непрестанните молитви и псалмопеене, чрез които непросветеният (лаикът) се присъединява към царственото свещенство, ставайки храм на Светия Дух и член на Христовото тяло, прави невъзможно съществуването на това разграничение. Очистването и просветлението на сърцето, както и обὸжението, са реалността, в която живее всеки вярващ. Това е преданието, в което непрестанно се осъществява особеното свещенство. За разлика от латинския възглед, всички членове на Христовото тяло са в състояние на съзерцание на просветлението (θεωρία τοῦ φωτισμού), стремейки се към съзерцание на обὸжението (θεωρία τῆς θεώσεως). „… Никой, който говори в Божия дух, не казва анатема на Иисус, и никой не може да нарече Иисус Господ, освен в Светия Дух” (1 Кор. 12:3). Това е библейската и отеческа реалност и сила, поради която е невъзможно за един верен – храм на Светия Дух, въпреки всички мъчения и страдания, да се разколебае и да се откаже от Христос. Евентуално отричане просто разкрива, че той не е бил член на Христовото тяло. Мъчениците и новомъчениците са доказателство за силата на просветлението и обὸжението, т. е. за тайнството на Кръста, срещу силите на злото. Тяхното свидетелство е проповед на свободата.

Първоначалната мисия на тези нови храмове на Светия Дух е да се трудят на което и професионално поприще да са поставени, стремейки се да предадат своето лечение на другите. В буквалния смисъл те са работели в общностите си с призвание близко до това на психиатрите. Различавали са се от тях обаче по това, че не са се стремели да постигат рационално равновесие на боледуващите с адаптирането им към общоприети правила, нормални мисли и поведение. Правилото им за здраве и естествена мисъл и поведение е било обὸжението. Терапевтичната им сила не е била и не е от този свят. Те са били в света, работейки за изцелението на сърцата на хората и така – за преобразяване на света.

2.7. Богословие и догмат

Всички, постигнали обὸжението, свидетелстват, че Бог не може да бъде изразен и е невъзможно да бъде осмислен, тъй като от опит знаят, че няма сходство между тварното и нетварното.

Това означава, че думите и понятията за Бога, които не противоречат на опита на обὸжението, а водят до очистване и просветление на сърцето и до обὸжение, са православни. А думите и понятията, които противоречат на прославата на човека и го отдалечават от очистването и просветлението на сърцето и от обὸжението, са еретични.

Това е ключът към разбирането на решенията на седемте римски вселенски събора, както и на Осмия от 879-880 г., и на Деветия от 1341 г.

Почти всички историци на догматите пренебрегват този ключ и смятат, че, подобно на Августин, отците опитват да разберат рационално и диалектично тайнството, скрито зад думите и понятията за Бога. Към лагера на франко-латинското богословие прибавят дори св. Григорий Богослов, представяйки го – в превод – да казва, че само на онези е позволено да философстват за Бога, които вече са станали специалисти в медитирането (past masters of meditation), за разлика от тези, които само пребивават в съзерцание, което е виждане на Христос смътно като в огледало, езици и лице в лице при прославата.

Отците обаче недвусмислено отхвърлят като заблуда идеята, че формулирането на догматите е опит за разбиране тайнствата на вярата в Светата Троица и Въплъщението на Словото. Св. Григорий Богослов осмива такива еретици: „Ти кажи за неродеността на Отца и аз ще обясня природата на раждането на Сина и изхождането на Духа, и ще сме като обезумели двамата, надничайки в тайните на Бога” (Слова за богословието 4, 8).

Отците никога не са приемали позицията на Августин и на латинските богослови, които го следват, че с хода на времето Църквата разбира по-добре и по-дълбоко и вярата, и догматите. Всеки случай на обὸжение през столетията е участие в онази всяка истина на Петдесетница, която не подлежи на нито по-голямо, нито по-дълбоко разбиране.

Това означава също така, че православната догматика е изцяло пастирска, тъй като не съществува извън контекста на лечението на сърцето чрез очистване и просветление и след като богословът е преди всичко обὸженият човек, чието обὸжение е отвъд всяко слово и понятие.

Да бъде някой богослов означава на първо място и най-вече да е специалист по методите на дявола. Просветлението и най-вече обὸжението дават дара на различаване на духовете, за да бъде победен дяволът, особено когато той прибягва до богословското учение и духовност, за да задържи тези, които се изплъзват от ръцете му.

2.8. Тайнствата

Най-важният резултат от франко-латинизацията на православното богословско образование през 18 и 19 век бе, че в догматичните наръчници и особено в главите за тайнствата престана да се говори за членовете на Христовото тяло в контекста на очистването и просветлението на сърцето и за обὸжението – при все че литургичните текстове предполагат именно това. Повлияни от руските и латинските догматични ръководства, нашите учебници също забравиха факта, че тайнството на свещенството предполага обὸжение, т. е. пророчество, „Не занемаряй харизмата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (1 Тим. 4:14).

2.9. Пророци и интелектуалци

Творението е изцяло зависимо от Бога, макар между тях да няма никакво сходство. Това означава, че не е съществувала и не съществува никаква разлика между образования и необразования, когато и двамата вървят по пътя на лечението – чрез просветление и съвършенство в прославата, за да станат апостоли и пророци. Най-висшето знание за сътворената реалност не дава никакво особено право върху знанието (познаването) на нетварното. Нито пък незнанието за сътворената реалност е недостатък, който да попречи на постигането на висшето познание за нетварното.

2.10. Пророци и франко-латински папи

От петте римски патриаршии на първенствуващия Рим, Новия Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим франките превземат, с военна сила, първенствуващия Рим, като заменят римските папи с тевтонци в рамките на един век, започнал през 983 и завършил в 1046 г. Така те установяват контрол върху апостолското приемство на Папския престол като част от плановете си за световно господство. Представиха римските отци като гърци и латиняни, а франките присъединиха към латинските отци и така създадоха мита, че франките и говорещите латински римски отци образували някакво единно „латинско християнство”. За исляма и до днес папата е латинянин и франк, а нашите патриарси – на Новия Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим – са ромеи.

Незнанието на това кои са пророците и защо заемат второ място след апостолите, създава празнотата, запълвана с франко-латинското учение за безгрешността на папата.

2.11. Пророци и отци

Св. Григорий Нисийски осведомява читателите си, че ересите се появяват в онези църкви, в които няма пророци. Причината е, че техните водачи се опитват да общуват с Бога чрез рационални разсъждения и абстрактното въображение за Него, вместо чрез просветлението и обὸжението. Смесването на мислите за божественото с Бога от гледна точка на религията е идолопоклонство, а на научния метод – неграмотност.

За апостолите и пророците ап. Павел пише: „Духовният… изследва всичко, а него никой не изследва” (1 Кор. 2:15). Те са достигнали до боговѝдението в Христа, ставайки очевидци как водачите на този свят разпнаха „Господа на славата” (1 Кор. 2:8). Именно Този Господ на славата, Ангел на Великия Божи съвет, Вечносъществуващият, Бог на Авраам, на Исаак и на Яков, Вседържителят, Премъдростта Божия, Която идеше подир Петър (1 Кор. 10:4), видяха всички пророци на Стария Завет. От тях Кръстителят Йоан постигна боговѝдение, като видя в плът Господа на славата. Със сигурност и тези юдеи, които формално са вярвали в Него, ако бяха познали, не биха разпнали Господа на славата (1 Кор. 2:8). Във всеки случаи именно за постигналите обὸжение ап. Павел насочва думите: „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат. А нам Бог откри това чрез Своя Дух” (1 Кор. 2:9-10) – именно, че Господ на славата беше разпнат (1 Кор. 2:8). Тези свидетели и очевидци, обὸжените и просветлени Негови ученици, са единствените авторитети в Православната църква. Те формулират определенията на вярата, водещи до изцелението на вътрешния човек и те предупреждават вярващите да избягват шарлатаните, които обещават много, но никога няма какво да предложат за подготовката на хората да познаят от опит Божията слава в Христа, която един ден всички ще видят – или като рай, или като ад.

2.12. Господ на славата и вселенските събори

За Христос и апостолите Св. Писание, това е Старият Завет, към който е прибавен и Новият. Евангелията според Матей, Марк и Лука са били съставени като ръководства за очистване на вътрешния човек, т. е. на духовния ум (νοῦς) в сърцето, и първите стадии на просветлението преди кръщението с вода. В тях Христос се разкрива при кръщението и преображението Си като въплътен Господ на славата, когато се открива същностният извор на нетварната слава, на царството и божеството на Отца. Евангелие според Йоан е съставено за вече кръстените с вода, като ръководство за кръщението им с Дух, т. е. за просветлението и развиването на сърцето (особено 13:31-3 до Глава 17), за да се постигне безкористната любов в обὸжението (Глава 17), с което се съзерцава как Господ на славата в плът бива прославен чрез Отца и Отец чрез Него в тайнството на Кръста (13:31; 18-21). Затова и ев. Йоан е наричан „духовният евангелист”.[7] Никой от апостолите, пророците и отците, обединени в Христовото тяло, не е научил за въплъщението, кръщението, преображението, разпятието, погребението, възкресението, дара на езиците, както и за огъня на Петдесетница, когато Църквата става Тяло Христово чрез обикновено изучаване на Св. Писание. Изучавали са го като неразделна част от очистването и просветлението на сърцата и подготовка за прославата на Стария Завет от Господа на славата, родил се от плътта на Богородица.

Именно в контекста на тази прослава на апостолите и пророците древната Църква е отъждествила Христос с Ангела на Великия божествен съвет и с Премъдростта на Бога, заради Която Бог сътвори света, прослави Своите приятели пророците и чрез тях доведе избрания народ до въплъщението на Господа на славата от пречистата Богородица, за да унищожи властта на смъртта над членовете на Църквата на Стария Завет (Мат. 16:18).

И въпреки че бяха прославени, Авраам умря, както и пророците (Иоан 8:53), „… а Ти казваш: който спази словото Ми, няма да вкуси смърт вовеки” (8:52). Именно заради това съществува първото възкресение на душата (Откр. 20:5) и второто възкресение на тялото (Откр. 20:6), както съществува и първа смърт на душата (1 Тим. 5:6; Откр. 20:14) и втора смърт на тялото (Откр. 20:14).

Дори еретиците ариани и евномиани, осъдени от вселенските събори, са приемали това отъждествяване на Христос с Господа на славата и Ангела на Великия божествен съвет на Стария Завет като съществена част от апостолското предание. Само че заради общите философски принципи, които те, както и несторианите, са наследили от Павел Самосатски, за когото писах на друго място,[8] арианите са твърдели, че Ангелът и Господ на славата е първото създадено от небитие творение на Божията воля, преди времето и вековете, и за това не е единосъщно с Бога. Освен това те и евномианите са използвали твърдението, че Ангелът на славата е станал видим за пророците, за да докажат, че Той е творение. Тяхното учение е наподобявало това на гностиците, които са отъждествявали този Ангел от Стария Завет с по-нисш видим бог или със сатаната, който уж от незнание за добрия бог създал този лош материален свят и заблудил пророците на евреите чрез телесното зрение.

Арианите и евномианите или не са знаели, или са отхвърляли откровението, че обὸжените хора са боговидци, богове по благодат, и само чрез Бога те виждат в Господа преди и след Неговото въплъщение славата на нетварното Царство и божествеността на Бога. Те са изопачавали основния догмат на пророческото предание – че Бог се открива на приятелите Си само в нетварния Ангел на Великия съвет и в човешката Си природа, след като прие плът. Благодатта на царството на просветлението и славата, в което Божието Слово влиза в общение чрез човешката Си природа с членовете на Неговото Тяло, е нетварна. Учението на франко-латините, че благодатта, на която е причастна човешката природа на Христос, е тварна, е чуждо на преданието на вселенските събори.

Причината богоявленията на Словото в Стария Завет да липсват от учебниците по история на догматите и от латинската и протестантската догматика, а дори и от православните догматики от епохата на Петър Велики и на нео-елинизма, е, че Августин отхвърля това апостолско и светоотеческо предание. Неговото погрешно тълкувание на богоявленията става единствено предание на франките, защото до 11 в. сравнително добре те познават всъщност само него.

Учението за нетварната благодат обаче продължава да е същност на православното предание, което напоява мистичния, богослужебен и иконографски живот на Църквата. То ни задава и рамката, в която св. отци използват определенията за трите ипостаси и едната същност, за единосъщието на Словото с Отца и на Светия Дух. Глупаво е обаче повлияните от франко-латинското богословие „православни”, пишейки по въпросите на догматиката, историята на догматите и Св. Писание, традиционно да продължават да преписват от инославни учебници.

Августин е вярвал,[9] че само арианите отъждествяват Логоса с Ангела на славата, за да докажат, че е тварен, след като уж е станал видим за очите на пророците. Макар и да твърди, че Амвросий Медиолански е променил първоначалното си манихейско мнение за Стария Завет, Августин напълно пренебрегва неговите аргументи срещу арианите, с които този, който го е кръстил, доказва нетварната природа на Ангела на Великия съвет, Логоса, Божията Премъдрост и единосъщието Му с Отца.

Тъй като Августин обърква просветлението и обὸжението с нео-платоническото просветление и екзстаз, той се съгласява със споменатите философи и еретеци, че тялото не участва в съзерцанието на Бога (στὴν θεωρία Θεοῦ). Той отъждествява прославата на човешката личност или обὸжението с удовлетворението на жаждата за щастие и със задгробния живот и затова не разбира прославата на Господа на славата нито в Стария, нито в Новия Завет, т. е. не се различава съществено от арианите. Той решава поставения от арианите проблем за Богоявлението преди и след въплъщението чрез оригиналната теория, че пророците са виждали и чували Бога чрез творения, възниквали от нищото и връщали се в нищото по Божията воля, като например неизгарящата къпина, огнения стълб и облака и дори Ангела на славата. Бог става постоянно видим чрез въплъщението на Своя Логос, чрез Който предава Своите слова и смисли, но продължава да използва послания и видения, възникващи от нищото и връщащи се в него, като огнените езици на Петдесетница, облака на Възнесение, царството, славата, светлината и небесния глас на Преображение, гласа от небето и гълъба при Христовото Кръщение, както и адския огън, и т. н. Именно това е било учението на осъдения през 1341 г. Варлаам. Отците на тогавашния събор дори не са подозирали кой е източникът на тази ерес, нито са знаели, че това е било единственото предание на франко-латините. Резултат от всичко това е, че словесните символи, с които Старият и Новият Завет изразяват опита на просветлението и обὸжението, са принизени до създадени и преходни творения и невероятни чудеса. Един странен резултат от горните погрешни тълкувания е, че наименованието „царство” (βασίλειο) господства в преводите на Новия Завет, макар да не се среща нито веднъж в гръцкия прототип. По странен начин то се разпространи и в библейските и литургични текстове на православните емигранти в Европа, Америка, Австралия и Азия. Царстването [ἡ βασιλεία; срв. Господнята молитва] на Бога е нетварната енергия и слава, чрез която Бог управлява света и в която участват очистените, просветлени и прославени членове на Църквата.

2.13. „… Духа не угасяйте” (1 Сол. 5:19)

Молитвата на Светия Дух в сърцето, неизказаните въздишки, за които се казва в Рим. 8:26, не е само по себе си участие в Христовото тяло. Трябва да се отвърне на молитвата на Светия Дух с непрестанна молитва на духа в сърцето. „Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии. Ако пък сме чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим” (Рим. 8:16-17). Макар и този отговор да е наш, той е дар от Бога и това има предвид ап. Павел, когато възвестява: „… Непрестанно се молете… Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте” (1 Сол. 5:17-20). Казва ни да полагаме усилия да останем храмове на Светия Дух, пазейки непрестанната молитва на нашия дух в сърцето, за да станем пророци чрез обòжението.

Кръщението с вода „за отпускане на греховете” е незаличимо тайнство, защото опрощението от Бога за нашата болест е начало на нашето лечение. Но кръщението на Духа не е незаличимо. Затова има специален чин на покаяние и ново миропомазване за разкаялите се от предходно отричане от вярата. Тайнството на изповедта безспорно се корени в ръководството на непросветлените (τῶν ἰδιωτῶν), за да стигнат от очистване на сърцето до неговото просветление. Независимо дали човек откликва или не, Светият Дух се намира в сърцето на всекиго. С други думи, Божията любов призовава еднакво всеки, но не всички откликват.

Тези, които не откликват, не бива да мислят за себе си като за храмове на Светия Дух и членове на Христовото тяло и така да стават пречка за другите да отговорят на този призив. Просветлените се молят на службите, бидейки храмове на Светия Дух и членове на Христовото тяло, за тези, които все още не са членове – за да станат такива или да се върнат към Христовото тяло, тъй като това не им е гарантирано от кръщението с вода за опрощаване на греховете. Затова св. Йоан Златоуст предупреждава: Не мислете, че сме станали веднъж (и завинаги) членове на Тялото Христово.[10]

2.14. Харизмата на тълкуванието

В един момент от историята на следапостолската Църква дарът на пренасянето на молитвите и псалмите от сърцето до разсъдъка за гласното им възвестяване, за да бъдат от полза на непросветлените, се заменя от писани и четени на глас текстове, като на определени места непросветлените (лаиците) отговарят с амин: „Господи, помилуй” и т. н. Освен това сърдечната молитва се съкращава до кратка фраза (Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния или четене на псалом – египетско предание, пренесено на Запад от св. Йоан Касиан). Другите харизми, изброени в 1 Кор. 12:28, остават същите.

Римският историк на франките еп. Григорий Турски описва явленията и на просветлението, и на прославата (обòжението), но тъй като не знае какво представляват те, по един объркан начин ги описва като чудеса.[11] Франките засилват объркването му и накрая отъждествяват просветлението и обòжението с нео-платоническия мистицизъм на Августин, който съвсем основателно е отхвърлен от някои протестанти, тъй като за отците той е демонично явление.

2.15. Човек да изпитва себе си

„Затова, който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста. Защото, ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени” (1 Кор. 11:27-31). Ще рече, че човек трябва да изпитва себе си – дали е в състояние на просветление и, следователно, е член на Тялото Христово и храм на Светия Дух чрез дара на езиците, т. е. умната молитва. В противен случай той приема хляба и пие от чашата на Господа недостойно (1 Кор. 11:27). В този случай той е сред болните и немощни, или духовно починалите (мъртви – 1 Кор. 11:30), т. е. не участва в първото възкресение на вътрешния човек и в божествената Евхаристия, а с осъждане. Вечерята на любовта (която тогава е съпровождала всяко евхаристийно събрание) не трябва да се използва като възможност да се яде и пие. Това правиш у дома си (1 Кор. 11:21-22, 34). „Защото, ако бихме изпитвали сами себе си (с умната молитва), нямаше да бъдем съдени; а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света” (1 Кор. 11:31-32). В прославлението и прославата тези, които се просветляват и обòжват, биват обучавани с духа си от Самия Христос. Както видяхме, тъкмо това лечение описва по-нататък ап. Павел в 1 Кор. 12-15:11.

2.16. Формулирането на догматите

Единствена цел на формулирането на догматите от вселенските и поместни събори е била и е вярващите да бъдат опазени в това терапевтично ръководство за очистване и просветление на сърцето и прослава (обòжение), за да не стават жертви на кривославни шарлатани и само формално православни лекари. И това, понеже „всички съгрешиха и всички се лишиха от славата Божия…” (Рим. 3:23). Формулирането на догматите няма никаква връзка с богословски или философски размисъл върху тайнствата на Светата Троица, въплъщението на Словото и обòжението. Болестта на човека се състои в помрачаване на духа в сърцето, което започва да се лекува чрез непрестанната молитва, а не с богословско-философски разсъждения. И това е понеже няма нищо общо между нетварния Бог и Неговите творения и защото Бог не може да бъде изразен, а още по-малко разбран. Затова теоретичните разсъждения за Бога и въплъщението на Августин, франко-латините и протестантските му почитатели, както и разсъжденията на някои формално православни „богослови”, са легнали в основата на analogia entis и analogia fidei, и са изцяло чужди на библейското и светоотеческо предание. Днес те се смятат за присъщи на някои духовно закостенели религиозни хора. Единствената цел на православните догмати е запазването на пътя за изцеление в Христа в очистването и просветлението на сърцето и обòжението на вярващите.

3. Произход на съборите

Съборната система е произлязла: 1) от средите на пророците на всяка църква и 2) от апостолите, ръководели и надзиравали основаните от тях църкви.

Епископите и презвитерите в апостолските църкви произлизат от пророците и учителите. Общият надзор на апостолите над живота на местните църкви е продължен след тяхната смърт от колективния надзор на съборите, формирани от представители на просветлените и обòжени епископи. Именно в това си качество съборните епископи са в буквалния смисъл наследници на апостолите. В определен момент църкви, като тази в Лаодикия (Откр. 3:14-22), нарастват дотолкова, че състоянието им престава да се смята за съвсем здраво. Изглежда че това е била причината да възникнат църкви, предстоявани от презвитери вместо епископи, защото е нямало достатъчно обòжени хора в степен на епископство.

Изискването обаче епископите да се избират сред хора, постигнали обòжение, остава основно в православното предание, подкрепяно особено от св. Дионисий Ареопагит, чак до 19 в. С времето постигналите обòжение се отделят от енорийския клир и започват да се появяват като център на отшелници и монаси, от чиито среди впоследствие започват да се подготвят кандидатите за йерарси и преди всичко за председателстващи съборите. Главна отговорност на епископските събори е била да развиват лечението на човешката личност чрез очистване и просветление на сърцето и обòжение, и да подкрепят всички организирани усилия за прилагането на резултатите от тази терапия, за да се издигне равнището на цялото общество. Това винаги е предполагало ръкополагане на истински духовни лекари и отхвърляне на шарлатаните, чиито абстрактни теории отдалечават хората от това лечение или ги отвеждат до началото на лечението, а след това затъват в блатото на морализма.

Именно поради същността на лечението, което Църквата дава на просветлените и обòжени хора, православните никога не са възприемали догматичния авторитет като нещо външно, налагано отгоре, а като вътрешно присъщ на просветлените и обòжени вярващи. Този общ опит потвърждава истината, че Бог не може да бъде изразен с думи, а още по-малко разбран и затова е било невъзможно прославените в Христа да имат взаимни разногласия за употребата на различни понятия, стига те да водят до просветление и обòжение. Схизмата между православните и източните православни [дохалкидонците] е пример как едната страна приема за възможни различни начини за формулиране (на догматите), а според другата има само един начин на формулиране.

3.1. Съборите и православната култура

Силата на просветлението и обòжението не само надделява над гоненията, но и завладява Римската империя и се превръща в сърце на гръцката култура. Без да познават тази реалност историците просто не могат да разберат размера на преобразяването на римската държава под влияние лечението на просветлението и обòжението. Критерият, с който тя прави православната вяра и дейност, както и съборната ѝ система част от своето законодателство и администрация, не се различава съществено от мотивите на днешната законодателна подкрепа за истинската медицина и защитата на гражданите от шарлатани. Религиите и догматите, които отдалечават човека от просветлението и от обòжението, са се смятали не просто за опасни за спасението, но и безрезултатни за създаването на граждани, които биха допринесли за преобразяването и лечението на обществото.

Приносът на тези обòжени хора за развитието на гръцката култура – и в източната, и в западната част на империята – е бил много по-голям от това, което непознаващите православието историци могат да си представят, въпреки че много от императорските очаквания се оказват утопични.

Твърдението, че Римската империя и гръцката култура са заменени от някаква „Византийска” империя и култура, е карикатурно. Обòжението се превръща в сърце и ядро както на източната, така и на западната част от Римската империя. Това предание за лечението и усъвършенстването на човека не е интересувало тевтонските завоеватели на западните ромеи, но източните ромеи запазват и продължават това предание, което не е „византийско”, а апостолско.

3.2. Франко-латинската култура

Меровингските крале на франките първи си присвояват правото на вето при избор на епископи. Сетне си присвояват и правото да определят епископите. А после откриват икономическите ползи от продажбата на епископски места с наддаване. В този момент римските епископи на франките изгубват връзката си с просветлението и прославата в Господа, които се запазили в монашеството, клира и народа, както личи от житията на светците. След това броят на франкските епископи се увеличава дотам, че Каролингите прогонват останалите римски епископи и слагат свои епископи в църквата – със специална задача да надзирават ромеите, попадащи в различни видове робство. Така франко-латинските царе и благородници правят апостолското приемство собственост на своето племе. Неподчинението пък на робите към това апостолско наследство е било коригирано от епископската войска.

Нито една догматическа инициатива на франките от 8 и 9 в. не е била резултат от търсене на сведения и обяснения от ромеите, чиито догматични формулировки те развалят. Те не са били в състояние на водят диалог, просто защото са били неграмотни варвари, с невероятното самочувствие за избран от Бога народ, смятащ Августин за най-добрия водач по всички важни въпроси на вярата. За съжаление, Ипонският епископ не бил разбрал библейското учение за просветлението и обòжението.

Няколко века по-късно франките вече започват да се информират за църковните отци и за римските вселенски събори, само че подчиняват и тях на своето предание и поставят Августин като критерий за тяхното тълкуване. Така те никога не успяват да видят, а латиняните и досега не виждат учението за очистването и просветлението на сърцето и за обòжението – нито в Стария Завет, нито в Новия Завет, нито в съчиненията на отците на Църквата. Тогава не са я видели, а и до днес не виждат необходимостта от изцеление от болестта на евдемонизма и преобразяването на себичната любов в любов, която не дири своето. Те продължават да вярват, че виждането на Бога – това е раят и блаженството, а невиждането на Бога е ад, т. е. отхвърлят основата на библейското и светоотеческо учение, че всички хора ще видят славата на Бога в Христос, но не всички ще участват в нея.

3.3. Западната култура

Някои протестантски течения влизат в по-радикален разрив с франко-латинското християнство от други, и се връщат, до известна степен, в оправданието чрез тази вяра, която е дар на Светия Дух в сърцето. Неотдавнашното съглашение между лутерани и православни за канона на Св. Писание и неговата боговдъхновеност се дължи на общото приемане на истината, че оправданието (просветлението) се осъществява в този живот в прославата. Това би трябвало да е съществена крачка в правилната посока не само към единството на църквите, но и към издигане на все още съществуващата западна култура.

4. Изводи

Франко-латинската и западна култура и ислямът са подвластни на болестта на религията и на търсещата щастие себичност. Именно тази болест е в основата на всички личностни и социални болести. Оставена без контрол, тя води до сблъсък на интересите на всички равнища в обществото и користната експлоатация на хората и природата от ближните им. Съвременната технология и наука се подчиниха в служба на тази болест, проявяваща се в потребителска икономика, замърсяваща всяка обществена структура и водеща до експлоатация на природните ресурси далеч извън допустимите рамки.

Човечеството успя да преживее безбройните катастрофи на миналото, причинени от тази болест, но нашето поколение има „честта” да живее в тази фаза на човешката история, която за първи път свидетелства за „способността” на човечеството изцяло да се саморазруши – от ядрен удар или от замърсяването и нарушаването на екологичното равновесие. Може би най-голямата заплаха за сигурността на нашата планета идва от апокалиптичните религиозни мечтатели. Суровият егоизъм за оцеляването на света и за благополучието на обществото може в крайна сметка да принуди отговорните да намерят решение за този спектър на ядрените и екологични катастрофи. Единственото решение изглежда е общото само-налагане на аскетично въздържание.

Добре е светът да осъзнание двете истини на откровението – че: 1) страстта към щастие е болест на човечеството, която почти всички религии насърчават, и 2) лечението е очистването и просветлението на сърцето и обòжението на човека. Тези истини са ключ към нашето взаимно обединяване в нетварната слава на Светата Троица, за което се моли Христос (Иоан 17), за да повярва светът.

5. Допълнение

Възгледът за човека в античната гръцка култура е нямало как да изрази цикличното движение на духа, който се моли в сърцето, разкрито в Стария и Новия Завет. Затова отците на Църквата заимстват понятията ум (νοῦς), слово (λόγος) и разсъдък (διάνοια) и отъждествяват ума с духа, който се моли в сърцето. Така е налице разграничение между а) словесното (бого)служение, извършвано от царственото свещенство, в което участват непросветените (лаиците) със своето амин, б) умното (бого)служение, със сърце, което извършват просветените, и в) прославата (обòжението), при което младенците на просветлението стават мъже и се връщат в състоянието на просветление като пророци. Тъкмо в тези рамки св. Йоан Дамаскин пише в своя труд за покаянието и изповедта, че по негово време е имало епископи, които в апостолско време са щели да казват в Църквата само амин.

Трябва да отбележим, че през целия процес на просветлението на сърцето, т. е. по време на умната молитва, умът продължава да общува естествено с околния свят и да работи нормално. Същото става и в състоянието на вътрешно прославения от Христос, когато той продължава да вижда всичко чрез Неговата нетварна слава и, ставайки от младенец – мъж, се връща в състоянието на просветлението на умната молитва.

С други думи, чедата на неоплатоническия мистицизъм на Августин и на франко-латините, както и на някои уж православни, които търсят екстаза на ума и душата извън тялото, търсейки вникване в несъществуващите в Божия ум архетипи, се занимават с „демонични открития”. Тази ерес на Варлаам бе осъдена от Деветия вселенски събор в 1341 г., без за съжаление да се разбере, че идва от Августин и е част от преданието на каролингските франки, водещо началото си от 8 в. Франките преди Меровингите са били православни и са осъдили учението на Августин за благодатта и греха.

До 12 в. Каролингските франки познават в цялост само трудовете на Августин. От 8 в. те се сдобиват и с тези на Дионисий Ареопагит, преведени от Джон Скот Ериугена, който и сам пише много свои съчинения. В крайна сметка обаче франките подчиняват Ареопагита на нео-платоническия мистицизъм на Августин. В 12 в. се появява латински превод – също подчинен на Августин – на Точно изложение на православната вяра от св. Йоан Дамаскин. Междувременно започват да събират и изказвания на други латиноезични църковни отци, събирайки ги от канонични сборници и светоотечески тълкувания на Св. Писание, като на тази основа Петър Ломбардски († 1160 г.) започва да развива едно рационално, систематично богословие, т. е. научават се да богословстват въз основа на текстове вън от техния контекст.

Св. Григорий Паламà обобщава светоотеческото предание срещу мистицизма така: „Да се извежда ума не от телесното помишление, а от самото тяло, извън пределите на което уж желаят да получат умни съзерцания, е най-зла елинска заблуда, корен и източник на всяко злоучение, бесовско изобретение, учение, което поражда безумие и недоумение” (Слово за светите исихасти 1, 2, 4).

Неразделна част от тази терапия е, че съвършеният мъж познава и смислите на сатаната, след като „не са ни неизвестни неговите замисли” (2 Кор. 2:11). Непобедимото оръжие срещу дявола е именно възстановяването на връзката между умното действие на сърцето и логичното действие на разсъдъка. Това лечение се изразява в ограничаването на всички помисли, били те добри или лоши, в разсъдъка и е успешно, само ако умната енергия на сърцето се върне към своето естествено циклично движение посредством непрестанната умна молитва. Наивни са тези, за които е възможно някой да отхвърли само лошите смисли и да запази в разума си единствено добрите. За да победиш дявола, трябва да познаваш точно замислите му. А това се постига единствено чрез цикличното движение на ума в сърцето. Св. Григорий Паламà обобщава светоотеческото предание по този въпрос така: „Те не може да не помнят, че умът не е като зрението, което вижда всички останали неща, а себе си – не. Той действа и във всичко останало, разглеждайки, каквото му е необходимо. Великият Дионисий нарича това пряко движение на ума – връщащо се и към себе си и действайки върху себе си, съзерцавайки се, което Дионисий нарича кръгово движение на ума. Второто е и по-доброто и най-присъщо на ума действие (енергия), чрез което той понякога превъзхожда самия себе си, съединявайки се с Бога. [Василий Велики] казва, че умът, който не се разсейва по външното, виждаш ли, че излиза? Излизайки, той, разбира се, се нуждае от възвръщане, затова и се връща към самия себе си, а чрез себе си възхожда и към Бога, като по безпогрешен път. Тъй като това кръгово движение на ума, казва този незаблуждаващ се съзерцател на умопостигаемото небе Дионисий, не може да изпадне в заблуда”. Нетварното всеприсъствие на Божията слава вече е във всяко творение и, следователно, е в сърцето на всеки човек, заедно с творческата, предваряща и очистваща Негова енергия. Да търсиш Бога в нещо отвъдно е чисто безсмислие. С други думи, Дионисий няма нищо общо нито с нео-платонизма, нито с франко-латините, които си мислят, че са негови последователи.

Причината в Православната църква да няма стохастично богословие е, че болестта на религията е невробиологична, а лечението е дадено. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.

Превод: Златина Иванова

* Ρωμανίδης, Ι. Σ. “Η θρησκεία είναι νευροβιολογική ασθένεια, η δε Ορθοδοξία η θεραπεία της” – στο: Ορθοδοξία, Ελληνισμός, πορεία στην 3η χιλιετηρίδα, Αγίου Όρους: Ιερά Μονή Κουτλουμουσίου 1966, σ. 67-87 и онлайн – тук (бел прев.).