Актуални аспекти на есхатологията на Сергей Аверинцев

1. Есхатология и енциклопедия

Енциклопедичната статия „Есхатология”, подписана С. Аверинцев[1] и публикувана в последния Пети том на обширната Философска енциклопедия (Москва 1970 г.) веднага се превръща в събитие – тя не просто описва своя предмет с академична добросъвестност („учението за крайните съдбини на света и човека”), но и става изразителен знак за края на цяла епоха – епохата на „комунистическата философия на историята”. Строгостта на логическата структура на тази статия, която се е изисквала от нейната енциклопедична форма, послужва като своеобразен впечатляващ монументален фон за съд над съветския режим и за присъда над неговите смъртни вождове. В нея четем: „Следва да се различава индивидуалната есхатология, т. е. учението за задгробния живот на единичната човешка душа, от всемирната есхатология – от учението за целите на космоса и на историята, за изчерпването от тях на смисъла им, за края им и за онова, което ще последва този край”.[2]

С повелителната интонация на глагола „следва” се подчертава повелителността на глагола „да се различава” при обръщането към онези категории, чрез които се измерват животът и смъртта на човека, целта и краят на историята.

За нас днес е трудно да си представим на какво може да бъде уподобена силата на това „есхатологично слово”, прозвучало насред столицата на империята на атеизма, под нейното подчинено на цензурата, безмълвно и пусто небе. Това, на което тя може да бъде уподобена, е силата от камбанен удар. На езика на тази епоха това се е наричало скандал – скандал, достигнал до идеологическата комисия на Централния комитет на КПСС.

Скандалният резонанс както в СССР, така и на Запад, е бил обезпечен на последния том от Философска енциклопедия и от това, че, редом със статията „Есхатология”, в него са били публикувани и такива абсолютно немарксистки статии като „Софѝя”, „Спасение”, „Съдба”, „Теизъм”, „Теодицея”, „Теология”, „Диалектическа теология”, „Тертулиан”, „Тюбингенска школа”, „Философска антропология”, „Тома Аквински”, „Тома Кемпийски”, „Франциск Асизки”, „Хилиазъм”, „Християнство” (съвместно със С. Ю. Левада[3]), „Циглер, Л. ”, „Чудо”, „Шефлер”, „Шпенглер, О.”, „Евионити”, „Юнг, К. Г.” (съвместно с Д. Ляликов[4]), „Езичество”, „Янсенизъм”, „Ясперс, К.”, „Бубер, М.”, „Максим Изповедник” (всичките, написани от Аверинцев). Френските комунисти са възмутени от „некритичното отношение на г-н Аверинцев към теологическия материал”. Рецензията на мюнхенския йезуит Петер Елен (Peter Ehlen) е била преведена от английски на руски език и, уви, приобщена към доносите в ЦК на КПСС.

Конфликтът на интерпретациите на тези рисковани текстове от читатели на Запад и на Изток отразява промените в типовете мислене в епохата на Студената война. Не без хумор Аверинцев си спомня в 1980 г. рецензията на о. Петер Елен: „Защо му е на човек в Мюнхен да чете съветската Философска енциклопедия? – та нали, за да разбере съветската политика, за какво ли друго! … за да види накъде вървят там… И ето че достопочтеният рецензент пише, че така, както, казва, никой нищо не бил забелязвал, междувременно в ориентацията на съветските власти се бил забелязвал коренен обрат в отношението към религията и философския идеализъм – и призовава да се обърне внимание на петия том. Е, длъжен съм да го призная – ние дълго не можахме да разберем как той все пак е успял да забележи. И едва доста по-късно разбрах, че той не е и могъл да види всичко това по друг начин”.[5]

Различието между официалната фасада на издателството „Съветска енциклопедия” и неофициалните, инакомислещите автори на статиите там е било до болка познато на участниците в този „философски заговор”, но съвсем не е било очевидно за рецензентите от Германия или от Франция. За западните наблюдатели е било трудно да си представят контекста, в който – за запълването на мястото, освободило се в резултат от изхвърлянето от съветската енциклопедия на статията за Мао Цзедун, спешно е била поръчана статия за Томас Ман (на същия С. Аверинцев и на А. В. Михайлов[6]). Шахматните ходове, които, в заобикаляне на цензурата, са били предприемани за публикуването на статии от типа на „Есхатология” или на „Християнство”, са подробно реконструирани от Ю. Н. Попов – научен редактор на Петия том и виртуозен конспиратор.[7]

Насочвам вниманието ви към нюансите в този контекст, доколкото той е необходим за анализа на два интересуващи ни аспекта:

1) разбирането на основните идеи и особените акценти, определили есхатологията на Аверинцев, и

2) разбирането на краха на комунистическия „еон” и на неговата псевдоесхатология в спора с юдео-християнските форми на съотнасяне на „смисъла на историята” с личния и всемирния „живот в бъдещия век”.

2. „Бъдещият век” – „olam haba”.

Библейската есхатология отнема от комунистическата утопия главния ѝ и основен неин прерогатив – изключителното ѝ право върху „светлото бъдеще”.

Привлекателността на секуларната псевдоесхатология за мнозина интелектуалци на Запад е била отразена в известния девиз на Ж.-П. Сартр: „Марксизмът – това е нашият ненадминат хоризонт”. Утопичните идеологии, описани от Ернест Блох в неговата книга Принципът на надеждата, са претендирали веднъж завинаги да изместят традиционното библейско учение за свещената история, която е устремена към бъдещото пришествие на Месия. След 1968 г. е изглеждало сякаш Утопията с особен размах е укрепила властта си над умовете и над народите от Куба до Източна Европа. Но ето че в Енциклопедията, издавана под редакцията на Института за философия на Академията на науките в СССР, ние четем: „Историческите катастрофи, постигащи юдейския народ (вавилонския плен от 568 г. пр. н. е., разрушаването на гр. Йерусалим от римляните през 70 г., потушаването на въстанието на Бар Кохба и кървавите репресии против юдаизма през 135 г.), засилват интереса към есхатологията – ръководената от Бога история е трябвало да трансцендира сама себе си в идването на „ново небе и нова земя” (Ис. 65:17), в настъпването на бъдещия век („olam haba” – талмудически термин, влязъл във формулата на християнския Символ на вярата: „Чакам… живот в бъдещия век”).[8]

В по-нататъшните си работи Сергей Аверинцев релефно ще противопостави двете парадигми в представите за света – гръцкият модел на „света на κόσμος” и библейската представа за „света като olam”. От леката ръка на Аверинцев, за няколко поколения в СССР древноеврейското понятие olam ще се превърне в особена парола за солидарност. Изхòдът от идеологическия „Египет” е ставал под освободителния знак на бъдещия век – остро актуална алтернатива на хрушчовската прогноза за „тържество на комунизма след [само] двадесет години”. Ясното указание за реалната възможност на такава алтернатива на границата между 60-те и 70-те години далеч не е било нещо тривиално. Хоризонтът на най-острите и широки умове по това време е бил различен. Новият режим бил дошъл завинаги – това е било нещо, изглеждащо като очевидна даденост – каквото и да е било нечие отношение към тази даденост. Сред многото примери ще се огранича да спомена един от най-добрите, образцови автори на същата тази Философска енциклопедия. Сергей Аверинцев пояснява „светогледния стил” на своя наставник в областта на класическата философия А. Ф. Лосев с позабравения днес начин на мислене на хората от онова време: „И покрай личните страдания [там беше и] чувството, че тоталитаризмът ще продължи и в близкото хилядолетие, да кажем така, както [някога] на мястото на Античността са дошли тъмните векове. (Добре помня този начин на мислене по баща си, професор по биология,[9] който бе с 18 години по-възрастен от Алексей Фьодорович [Лосев]. Комунистическата идеология му беше безкрайно чужда, но в едно той вярваше – с тъга и отвращение: че тя ще превземе целия свят…)”.[10]

Сега обаче преориентирането на историята в посока към библейската есхатология е изоставяло всички призиви на секуларния месианизъм на „авангарда на човечеството”. Триумфалистичната постройка на историческия материализъм е изгубвала остатъците от своята декоративна убедителност и слой след слой е бивала демонтирана. Кризата на окончателно изчерпващите се идеологии е изисквала обръщане към различна мисловна парадигма. В последните редове на статията „Есхатология” С. С. Аверинцев актуализира традицията на В. Соловьов: „Един от основните шансове на съвременното християнство е разтълкуването на есхатологичните „редове”. Диалогът на Владимир Соловьов „Под палмите. Три разговора…” (1899-1900), написан в навечерието на бурния 20 век, открива една дълга поредица от подобни тълкувания. Есхатологията – като самотрансцендиране на ускорилия се ход на историята – е сред водещите теми на съвременната религиозно-мистична мисъл”.[11]

Точността на историческата диагноза е неочакваната същност на тези редове, която се изплъзва от вниманието ни днес. Те сигнализират за дълбокия обрат, извършил се в умовете в следващите две десетилетия. „В средата на 70-те е все по-забележима вълната от обръщания към християнството, на първо място, сред столичната интелигенция, както и извън нея. Общественото мнение изменя отношението си към религията, а значи и тихо, негласно сменя съотношението на силите в обществото”.[12] Онова, което на прага на 70-те е изразено чрез философската формула „самотрансцендиране на историята”, през втората половина на 80-те години милиони хора и на множество езици ще наричат „перестройка”. Подобно трансформиране на понятията говори само за себе си. Тепърва на историците им предстои да промислят посткомунистическата версия на този ход на събитията, който в различен контекст Шарл Пеги е нарекъл „деградация на мистиката в политиката”. Заради постановката на проблема, ще подчертаем едва ли не забравената днес симптоматична значимост на текста „Есхатология” – той се превръща не просто в описание, но и в добър познат на описаната в него реалност (нахлуването на „olam”-а).

3. Универсалната и индивидуалната есхатология

Финалът на статията си „Есхатология” Сергей Аверинцев ще промени когато това столетие ще наближи към своя край – през 2001 г. променената версия на „Есхатология” ще бъде публикувана в Нова философска енциклопедия (Четвърти том). Нека разграничим трите порядъка на измененията:

1) След изчезването на СССР хоризонтът се смени, а заедно с това отдаде Богу дух и задържалата се повече от обикновеното, в един чужд век, „единствено вярна философия на историята” (истмат[13]). Заличаването на културните граници на отишлата в миналото Студена война повлия върху новата редакция на гореприведената теза: „Есхатологията като „метаистория” – т. е. като самотрансцендиране на осезаемо ускоряващия се ход на историята, е една от водещите тези на религиозната мисъл на 20 век, претърпяла не само всевъзможни извънрелигиозни преработки от утопичен или, напротив, „дистопичен” и „алармистки” характер, но и, особено към края на века, всекидневна вулгаризация в т. нар. тоталитарни секти, а също и в изцяло секуларните средства за масова информация и в най-тривиалните видове изкуства: „апокалипсис” днес е просто банална вестникарска метафора, а „Армагедон” – нормален мотив от филмите на ужасите”.[14] Вълните на банализирането скриха под себе си онзи знак на съпротивление на духа на времето, който пречертаваше сценария на комунистическия сериал с безапелационната дума „край”.

2) Въпросите на индивидуалната есхатология също са подложени на вулгаризация (срв.: за 19 в. спиритизмът, а за 20 в. – бестселърите за „живота след смъртта”). Пазарният речник създава илюзията, че е възможно да бъде унищожена онази граница, отвъд която „онзи свят” е продължение на емоционалния комфорт от „този свят”. В така изменения „глобален контекст” Аверинцев завършва новата редакция на статията си „Есхатология” на различна нота: „Ситуацията на сериозната есхатология, оказала се в застрашаващото пространство между агресията от страна на секуларизма и тази, от страна на сектантския дух, е проблем за днешния религиозен мислител, каквато и да би била неговата конфесионална (или извънконфесионална) принадлежност”.[15]

Да преминем към третата степен.

3) Пределната наситеност на текста на „Есхатология” изключва еднозначен отговор на повдигнатия въпрос. При съпоставяне с аналогични статии в западни енциклопедии ние срещаме множество паралели.[16] Подходът на С. С. Аверинцев към трактовката и към разположението на материала се отличава с редица специфични акценти. Обичайното разграничение между индивидуална и универсална есхатология е проведено там без да има изключително предпочитание към едната или към другата форма, без какъвто и да е статичен схематизъм. Като ключ към това динамично равновесие служат два принципа – тяхната формулировка откриваме в по-късната редакция на статията, като резултат от „втора рефлексия” на автора: „Индивидуалната есхатология обичайно е повече или по-малко съотнесена към универсалната, но в различните системи степента и модалността на това съотнасяне е твърде различна; разнообразна е още и степента на вниманието към есхатологичната проблематика като цяло – ту изтласкана в периферията и резервирана за затворените мистериални съобщества като предмет за наставление на „посветените”, както е в класическото гръцко езичество, ту изведена в самия център на предлаганото на всички вероучение, както е в християнството”.[17]

4. „Праведността на междуличностното общение”

Особена роля във формирането на индивидуалната есхатология има древен Египет, а в създаването на всемирната есхатология – древният Израил и след това юдаизмът. В древноегипетската мисъл необратимото разрешаване на личната съдба се осмисля като съд: „Човекът е длъжен да даде отчет за своя живот, а неговото сърце се сравнява по тежестта си с Правдата”.[18] По друг път върви библейската мисъл, съсредоточена не върху съдбите на индивида, а върху съдбите на „народа Божи” и на цялото човечество.

Християнството донася вестта, че есхатологичното осъществяване вече е започнало, тъй като Христос е победил „света” (Иоан 16:33) и Месия е дошъл в последните времена (1 Петр. 1:20). Образът на есхатона се удвоява: заедно с Първото пришествие, историята е преодоляна, но само незримо, скрито от невярващите – до Второто пришествие. В един коментар на Аверинцев от 1970 г. е казано: „Есхатологичното осъществяване се измества към вътрешния свят на човека („царството Божие вътре във вас е”), но чрез учението за Второто пришествие се съхранява и за външния свят”.[19] Опозицията външно-вътрешно е отстранена в по-късната редакция на текста.

Ще приведа цитата изцяло, тъй като разкритата тук мисъл, според Аверинцев, има централно и есхатологично, и антропологично значение: „Едва на Второто пришествие предстои да изяви съкровената реалност на Първото, но то трябва да настъпи неочаквано – в такива срокове, по отношение на които на вярващите се забраняват всякакви догадки или предположения, застигайки човеците в рутината на тяхното всекидневно поведение (подбудителен импулс към това да се прилага строгост към себе си тъкмо в тази рутина). По силата на това императивът на есхатологията значително се интериоризира, като да се пренася в духовния свят на човека и в неговите религиозно мотивирани отношения с останалите хора („царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21) – думи, които в гръцкия оригинал, и при отчитане на семитския лексикален субстрат, може да бъдат разбрани и като „между вас”, в праведността на вашето междуличностно общение)”.

Като есхатологичен хоризонт, „праведността на междуличностното общение” води отвъд твърде схематичната опозиция индивид-свят. Да отворим Евангелие според Лука 17:21 в превода на Аверинцев: „Царството Божие е посред вас”.[20] Тук ние откриваме ключа към интерпретацията на Аверинцев на философията на Владимир Соловьов.

5. Правдата и „есхатонът”

В светлината на казаното можем по-ясно да разберем значението на изведената от Аверинцев в заглавието на неговата програмна статия формулировка: „Онтологията на правдата като смислов подтик в мисълта на Владимир Соловьов”. Тук С. Аверинцев отделя първоначалната интуиция в цялата философия на Соловьов, изходния принцип и лайтмотив на творчеството му. „Говорим за поразително конкретното, предшестващо всяка абстракция преживяване на правдата: онова същото добро, с чието оправдание се е заел философът в капиталния си труд. Ако според свидетелството на един съвременник (Л. М. Лопатин[21]) Соловьов „бе честен, пламенен, неуморим търсач на правдата и вярваше, че тя ще дойде на земята”, то диренето на правдата и нейното слизане на земята в никакъв случай не бива да се възприемат иносказателно. Правдата може да бъде търсена, правдата може да дойде, защото във вътрешния опит на Соловьов тя не е идеал, нито „ценност”, а реалност”.[22]

Опитът от тази реалност е бил затъмнен в господстващите идеологии на 18 и 19 в.

Затъмняването на съответстващия опит е довело до „непреводимост” на понятието за правда (подробно съм описал този проблем в моята статия „Правда”, публикувана в Речник на европейските философии – лексикон на непреводимите понятия[23]). Впрочем, върху библейските корени на този опит, а също и за неговата проблематичност за хората от 20 в. забележително говори в книгата си Размишление върху псалмите Клайв Стейпълс Луис. В трагедията на Расин Луис отбелязва автентичното разбиране за „правда”, възхождащо към библейската поетика на „закона” в псалмите. Тази парадигма съществено се отличава от мисловните схеми, взели надмощие в епохата на Просвещението. „Идеята на правдата, на доброто – пише Аверинцев – предизвиква при Соловьов не просто обич – той е влюбен. Да си влюбен във Вечната женственост – това може да бъде разбрано: но да се влюбиш в правдата! При по-обикновените хора нравственият закон води до различни емоции: с него, с този закон, не е особено уютно, както със строг, уважаван, но не особено привлекателен наставник. За порядъчния е въпрос на дълг да е ядосан, когато правдата е потискана. Но как можеш да виждаш в нея извор на упоение? Читателят се чуди защо в трагедията на Расин древните израилтянки повтарят рефрена: О, прекрасен закон! („O, charmante Loi”). За нас това може да изглежда като елемент в стилистиката на епохата на големите перуки, но не е ли много близо то до настроението в текстовете от Стария Завет, където законът е наричан утешение за човека, сърдечно веселие, по-сладък от мед (срв. Пс. 118(119):16, 24, 50; 103, 111). Не дълг, а наслада. Каквото и да казва Кант”.[24]

Да добавим, че реалността е есхатологична – в духа на Лука 17:21. В мисълта на С. Аверинцев еросът на правдата е запечатан в стила на писмото на Соловьов, за когото „… мисълта за правдата е същинско сърдечно веселие. Това непрекъснато се отразява и в стила му: всеки път, когато философът заговори за своето заветно дело – оправданието на доброто – за изясняването на нравствените перспективи, в него се разгаря красноречието, фразите са леки, окрилени, сякаш танцуващи. От този жив огън на етическия Ерос идва обаянието на всичко, написано от Соловьов, той е източникът на неговата сила”.[25]

Но и слабостта, „удобопревратността” на тази тенденция на мисълта, безпомощна пред съблазънта на утопичния максимализъм Аверинцев подлага на критичен разбор.[26] Неговата дистанция спрямо начина на мислене на неоромантиците и на сивмолистите повече от всичко се проявява в трезвостта на оценките и съжденията, в онзи особен етос на духовната трезвост, който гърците са описали с категорията νῆψις [трезвост].[27]

Като неизменен коректив на мисълта νῆψις звучи в словата, с които С. Аверинцев предизвестява цитирането на последната книга от Новия Завет: „И обикновеният естетически такт, а още повече християнската духовна трезвост решително забраняват, заедно със самочинните опити да се узнаят „времената и сроковете” до края на този еон (1 Сол. 5:1), стилизацията на събитията под един неадекватно – панически, патетично, литературно, морализаторски и т. н. – разбиран апокалипсис. От друга страна обаче, всичко, което църковният човек е в състояние да помисли и да каже за Църквата, само по себе си е поставено в рамките на парадигмата, зададена именно от Откровението на св. Йоан Богослов… Църквата, Невестата на Агнеца, от самото си начало е есхатологично явление, от деня Петдесетница… В литургичния език на православието самите времена на земния живот на Христос се наричат „последни” и това не смущава здравомислещия вярващ човек, макар че по нашите мерки оттогава са изминали две хилядолетия (и ще изминат още толкова хилядолетия или години, или дни, колкото Бог реши). Ние много отдавна вече сме есхатон”.[28] На есхатологията противоречи не историята – противоречат ѝ пседвоесхатологичните фалшификати.

За постсъветската история на Църквата и обществото остро актуален остава опитът за преодоляване на съветската псевдоесхатология от 70-те години. Понятието официална Правда (което е названието и на главния информационен [печатен] орган в СССР) е служило като централен концепт и митологема, ядро на тази псевдоесхатологична идеология. Нека да обърнем внимание върху отсъствието на статия с името „Правда” в петтомната Философска енциклопедия, която съдържа статията на С. Аверинцев „Есхатология”. Тази алтернатива говори красноречиво за много неща.

Разбира се, анализираният от нас частен пример остава частен пример, и ние ще се въздържим от всякакви необосновани обобщения. Цялата същност на скицираната тук перспектива се съпротивлява срещу прибързани генерализации. Задачата ни е скромна и проста – да привлечем вниманието върху изучаването на конкретния опит на нашите отминаващи от нас съвременници, върху техния труд есхатонът да бъде разграничен от своите фалшификати, последните неща – от техните монументални ерзаци. Актуалността на практиката на това разграничаване днес е трудно да бъде преувеличена.

Post scriptum

Развитие на есхатологичната проблематика се съдържа в последната книга на С. С. Аверинцев Връзката на времената (Связь времен) и в други трудове от публикуваните събрани съчинения на Аверинцев. Библиография на тези трудове е достъпна на сайта на издателството „Дух i лiтера” [тук].

Превод: Борис Маринов

* Сигов, К. „Актуальные аспекты эсхатологии Сергея Аверинцева” – В: Киевская Русь. Доклад, изнесен пред Богословската конференция „Есхатологическото учение на Църквата”, Москва, 14-17.11.2005 г. (бел. прев.).