Организация на духовническия чин в древна Русия

Чинът на духовниците в Гръцката църква и в южнославянските църкви. Имало ли е в Русия отделен чин на духовниците? Мнението на Голубински и анализ на неговото мнение. Духовничество в древния руски манастир. Духовничество в древната руска енория. Изборът на духовен отец от вярващите. Покайното семейство.

В периода след Вселенските събори във Византийската църква тайната изповед е изключително в монашески ръце, а бялото енорийско духовенство не изповядва своите пасоми, нито извършва тайнството Покаяние. В по-голямата си част монасите, които са духовници,[1] са лица с презвитерски сан или – както днес биват наричани – йеромонаси. Случвало се е обаче изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан.[2] Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се оформя в манастирите, а духовничеството като служение произлиза от манастирското старчество. Затова в Гръцката църква монасите са единствените изповядващи. Приемането на изповед от обикновен старец без свещен сан едва ли може да се нарече злоупотреба; по-скоро става дума за особено характерно наследство от миналото, още повече, че понякога самите епископи дават поръчение на обикновени старци да изповядват. Канонистите през 12 век категорично осъждат този обичай. Нещо повече: Валсамон не съчувства на монашеския монопол върху изповедта и обяснява явлението с лицемерната скромност или срамежливост на миряните, които са предпочитали да откриват греховете си на монаси, а не на свещениците в света, и се опитва да предостави духовнически права за изповед и на белите свещеници в своята патриаршия в Антиохия.[3] Реформата на знаменития канонист обаче няма успех – на Изток изповедта остава монашеско дело. И след 12 век духовниците в Гръцката църква са почти изключително хора с монашеско пострижение – по-рядко с епископски сан и по-често, разбира се, с презвитерски.

Наличието на свещен сан обаче се смята за само едно от условията за изповядване. Освен това се изисква специално възложение за духовничество (приемане на изповед) от страна на епископа. По израза на Валсамон, „… да приема изповед е дадено само на свещеник с епископско разрешение”.[4] Такова поръчение се е давало вероятно на лица, най-способни да извършват духовно лечителство и задължително от епископ, тъй като канонистите са смятали, че той има ключовете или изключителното право да връзва и развързва. Епископското поръчение се засвидетелства със специална грамота за това – ἐνταλτήριον, издадена на името на избрания за духовник. Образци за такива грамоти са запазени от втората половина на 13 в. Според издателите на Пидалион, освен грамоти много епископи практикуват и „възложение на ръцете” (χειροθεσία) над кандидата за духовник, вероятно съпроводено и от молитва, а има сведения и за съществуването на цяло чинопоследование за въвеждане в служението на духовен отец.[5]

Определяйки някого за духовник, епископът му дава не само право за изповед, но и определена област енории. Голубински пише: „В Гърция делото на духовничеството е организирано и устроено така: енориите във всяка епархия се разделят на по-големи или малки духовнически окръзи и във всеки окръг се назначава духовник-йеромонах, който постоянно пребивава в една църква от окръга, а по време на пост или въобще във време, определено за изповед, обикаля селищата и приема желаещите за изповед. Има основания да смятаме, че така е било от древност”.[6] Съществуването на духовни окръзи впрочем едва ли е ограничавало вярващите. По традиция покаянието се е признавало за свободно дело на всеки християнин, който е могъл да си избира духовен отец според собственото си разбиране и желание.[7]

Така, в Гръцката църква духовници обикновено са били лица, имащи монашеско пострижение, презвитерски сан и специално поръчение от епископа да изповядват

От Гърция духовничеството преминава към църквите на южните славяни. За да намери този институт приложение в църковния живот на току-що кръстените народи, в него по необходимост са извършени и някои промени. Преди всичко, защото там все още не е имало многобройно монашество – онзи контингент от хора, които да приемат духовническата длъжност, – и по неволя се налага да се обърнат към белите енорийски свещеници. Така, в славянските църкви мисълта на Валсамон, че правото да връзват и развързват е свързано със свещеническия сан, без връзка с монашеството, и опитът му да има духовници сред белите свещеници, най-накрая се осъществява. Когато пък там се разпространява монашеството, манастирите също започват да излъчват духовници. Появяват се и крайностите на монашеската покайна дисциплина. Има свидетелства за изповед и при най-обикновени старци. В устава на св. Сава Хилендарски за манастира, например, се казва, че когато манастирското братството нарасне и игуменът вече не е в състояние да приема всички на изповед, „… то [той] да избере от йереите или от някои от благоговейните братя, и да ги благослови те да приемат помисли на немощните и неразумните”.[8] Правото на изповед, получено от белите свещеници обаче, се запазва, и това е важната промяна в организацията на духовничеството. Във всичко останало то е приличало на това в Гръцката църква. За длъжността духовник се е изисквало особено благословение от епископа: „Попове, които не са благословени от светителя [славянски превод на гръцкото понятие йерарх, т. е. епархийски архиерей], да не бъдат духовници, нито да изповядват”, четем в едно южнославянско правило.[9] На духовниците са били предоставяни окръзи, чиито предели те не можели да напускат. Следователно изборът от вярващите на личен духовник е ограничаван.[10] При недостатъчния църковен надзор в неустроените християнски общини на южните славяни обаче тези предписания не е било лесно да се прилагат в живота. На всеки свещеник или йеромонах се е искало да заеме изгодната длъжност на духовника – в Сръбската църква, например, са се срещали много духовници-самозванци. „И светителите да поставят духовници, четем в Законник на Стефан Душан, по всички енории, градове и села. И само тези да бъдат духовници, които са получили благословение за духовничество от своите архиереи – да връзват и развързват, и всеки да ги слуша според църковния закон. Онези пък духовници, които не са били поставени за духовници, да бъдат прогонени и да постъпи с тях Църквата по закона”.[11] Може би по пътя на подобни периодични прочиствания на духовническата прослойка от незаконни и недостойни елементи духовническият институт в църквите на южните славяни успява да просъществува дълго време във вида, в който го срещаме в Гръцката църква.[12]

Руското духовничество, както го разкриват писмените извори от втората половина на 12 век, е по-близко до южнославянското, отколкото до гръцкото, но се отличава и от южнославянското. Съществената разлика на нашето духовничество е, че то няма онази близост с монашеството, която съществува в Гърция. Руските източници не съобщават абсолютно нищо за обикновени монаси, без презвитерски сан, които приемат изповед и се смятат за духовници. Това явление от гръцкия духовен живот у нас не съществува. Духовникът в Древна Рус е задължително лице с презвитерски сан.[13] Сетне духовници в Русия не са били само йеромонасите, но и белите свещеници. Сава и Илия, автори на т. нар. Вопрошание Кириково, са бели енорийски свещеници. В този извор има параграф, забраняващ на духовник да изповядва собствената си жена.[14] Духовник на великия княз Ростислав Мстиславич е „поп Семьон” – бял свещеник, който се e опитвал да разубеди духовния си син да приеме монашество преди смъртта си.[15] Новгородският поклонник Добрин Ядрейкович (впоследствие архиепископ Антоний), отбелязва като особеност на Царския град, че „няма изповядващи бели отци (покаяльных отцев-бельцев не держат), а само стари иноци, умеещи да учат в Господния закон”.[16] Ясно е, че Добрин бил свикнал у дома да вижда духовници и бели свещеници.

Възниква въпросът: съществувал ли е в Древна Русия особен чин на духовниците по примера на Гръцката и на южнославянските църкви? На този въпрос Е. Голубински отговаря положително: „При нас, в Русия, и през до-монголския период, и дълго време след това, също както и в Гърция, не е имало духовници измежду свещениците, а само някои след избор и със специално назначение”. „Преди духовници са били само онези, които са били назначавани, както и досега е при свещениците: както сега за благочиние се назначава духовник за свещениците, така преди се е назначавал духовник за цялата дадена местност”. „Впрочем, … при нас нещата не бяха така, че всички миряни от един духовнически окръг да са длъжни да се изповядват задължително при духовниците си (както вероятно е било в Гърция), а всеки бил свободен да си избира духовник измежду всички, имащи това право (след което не е имал правото да изоставя веднъж избрания духовник)”. Измежду духовниците е имало немалко йеромонаси, те са били даже „за предпочитане пред духовниците измежду белите свещеници”. В Древна Рус не е имало недостиг на бяло духовенство, но монасите сами са прониквали в енориите, защото там са могли да живеят по-свободно, отколкото в манастирите си.[17] От най-старо време, в енориите са влизали именно онези йеромонаси, на които е било възложено правото да изповядват. С течение на времето притокът на черно духовенство в енориите нараства. Когато започват да принуждават попове-вдовци да приемат монашеско пострижение, някои от тях, след пострижението, не отивали обаче в манастир, а оставали да служат в енориите. В нашите паметници енорийските йеромонаси са наричани различно: черни попове и игумени. Вероятно с първия термин са означавани монаси, нямащи право да бъдат духовници.[18] Духовниците-йеромонаси пък са били наричани игумени. Това име те са получили, тъй като „в древни времена в манастирите правото да бъдат духовници е принадлежало на техните настоятели игумени, така че названията игумен и духовник са се превърнали в синоними”. „Понастоящем в Гърция наричат игумени енорийските свещеници от йеромонасите, … а по-късно и у нас те са били наричани така. От това следва, че и в древни времена те са били наричани така и при гърците, и у нас. Когато в нашите летописи срещаме известия, че нещо е било направено от „всички игумени и попове”, то най-вероятно трябва да разбираме не само игумените от манастирите, но и йеромонасите, игуменували в енорийски църкви”; „нашите извори говорят за игумени, живеещи в енорийски храм – очевидно е, че под игумени трябва да разбираме не други, а йеромонаси, живеещите в енориите духовници”. Когато в деянията на Владимирския събор се говори за пострижение на „мирски поп за игуменство”, можем да разбираме не игуменство в собствен смисъл, а поставянето на мирски свещеници за духовници. Игумен Митрофан, – постригал преп. Сергий за монах, – е бил един от тези енорийски духовници-йеромонаси.[19]

И така, по мнението на Голубински, в Древна Рус не всички енорийски свещеници имат правото да изповядват, т. е. да са духовници – епископите са издавали специално поръчение за това и така духовниците са формирали особено съсловие. Всеки духовник е имал определен окръг. Сред тях е имало много йеромонаси, наричани „игумени”.

По-рано и ние споделяхме теорията на покойния учен. Сега обаче сме принудени да се откажем от нея. Започвайки от средата на 12 век, в средите на бялото енорийско свещенство не се забелязва правото на изповед да не е било на всички. В поучението на архиепископ Илия неведнъж се говори за духовните чеда на свещениците, дошли на събора от 1166 г., и се говори така, все едно всички свещеници са имали духовни чеда и са извършвали изповед (виж т. 3, 19 и 25). Ако в миналото и у нас духовници е могло да бъдат само някои, по-опитни свещеници, то едва ли с тази длъжност са удостоявани новоръкоположени свещеници. А същевременно е било точно така. В светителското „Поучение към новоръкоположен свещеник” – извор от до-монголския период – четем наставление как да се отнася със своите духовни чеда.[20] Оттук става ясно, че свещеникът е получил заедно с посвещаването си правото на изповед – такова наставление би било неуместно в тази официална грамота, в случай че званието на духовника в миналото е било отделено от длъжността на енорийския свещеник. Нататък, издадените грамоти за белите свещеници, каквито имаме запазени от 16 век, обикновено също съдържат непосредствено разрешение на новопоставените свещеници да приемат духовни чеда – нещо, което се формулира различно. Например: „Ако някой от духовните чеда дойде при него на изповед, той има власт да връзва и развързва”.[21] Стоглавият събор свързва учителското задължение на свещеника с духовничеството, като разпространява това задължение и върху всички свещеници и така дава да се разбере, че те всички са имали духовнически задължения: „И вие свещени протопопове и всички свещеници… винаги поучавайте и наказвайте своите духовни чеда – православните християни”; „до всички свещеници във всички градове и села – да наказват и да поучават духовните си чеда”.[22] Съборът нямаше да пише така, ако не всички енорийски свещеници, а само някои от тях, имащи пълномощно за това, са имали правото на духовни чеда.

От само себе си се разбира, че гръцкото и южнославянското духовенство, дошло в Русия заедно с християнството, не е могло да организира духовническото служение по друг начин, освен по този, който е познавало в собствените си църкви – с други думи, гръцките и южнославянски духовници са се стремели да създадат особено съсловие на духовниците и в Руската църква. Възможно е в дълбока древност и у нас да е имало отделно духовническо съсловие, но то да е изчезнало много рано – до средата на 12 век. Може обаче да отбележим и някои следи от неговото по-ранно съществуване. В Древна Рус е жива представата, че духовничеството е специално задължение на свещеника, по-отговорно, отколкото църковното богослужение. „Чадо мое, знай това, че Бог няма да пита така за църковните служби, както ще пита за поучаването и за пасенето на чедата духовни”.[23]

В древноруската писменост – каноническа и учителна – се срещат и ограничения за свещениците, стремящи се да се сдобият с изгодната духовническа длъжност. Видно е, че тези ограничения са произхождали от следната обща представа: безспорно, всеки бял енорийски свещеник има правото на духовничество, но той не е длъжен при всяко положение да я упражнява ако, например, е млад и неопитен, или пък ако е невеж. В църквата на югозапад през 17 в. се е предписвало духовниците да бъдат възрастни, по-стари от 40-годишни.[24] Митрополит Фотий е смятал, че духовници трябва да бъдат най-опитните между свещениците и е съветвал хората да се стичат с чисто покаяние „към вашите духовни отци, а още повече към притежаващите изкуството на лечението – да лекуват всяка открила се язва”.[25] Киевският събор от 1640 г. чете правилата и очевидно всички се съгласяват с решението „да се забрани да изповядва на поп, който не познава устава”.[26] Учителните паметници от нашето минало настойчиво сдържат свещениците от приемане на трудното и отговорно духовническо дело: „Подобава нам, братя и отци, да следим за изпълнението на заповедите с всяка боязън, както и нашите чеда, които приемаме в покаяние”.[27] „Подобава да се знае, че… неумеещият добре да учи не трябва да приема в покаяние никого: та да не би слепец слепеца да води”, се предписва в едно наставление към духовника.[28] „А ако не умееш да поучаваш, обръща се към „поповете” едно поучение с името на св. Григорий Богослов, по-добре не приемай за покаяние. За неразумния поп ще бъде люта мъка”.[29] „На поп, който е горделив и груб, и пияница не подобава да приема хора за покаяние”.[30]

По-нататък ще видим, че между древноруските духовници е имало всякакви – и в нравствено, и в умствено отношение. Приведените дотук от нас правила и наставления не опровергават факта, че в Древна Рус всички енорийски свещеници са едновременно и духовници. Напротив, потвърждават го: те са насочени именно срещу неправилното духовничество на енорийските свещеници, което се отразява зле на църковното дело.

В изворите не открихме никакви следи от съществуването на духовнически окръзи в Древна Рус, а Голубински не подкрепя това си твърдение с нито един изворов цитат.

Не съществуват никакви основания да отхвърляме факта, че в миналото в нашите енорийски църкви са служили йеромонаси, наричани „игумени”, имащи правото да изповядват миряните. Видимо такива игумени е имало особено много в манастирските села.[31] Йеромонасите са получавали пълномощно да изповядват миряните с особена епископска грамота: „На свещеноинока се дава писмо, когато го поставят за духовен отец”. Грамотата му дава право „да приема изповед от идващите при него християни” и да постригва миряни: „Които искат и пожелават да бъдат иноци в живота си или към наближаването на смъртта, с внимание да бъдат правени иноци, съгласно евангелското предание”.[32]

Голубински предполага, че тази грамота се е давала на енорийски йеромонаси-игумени, за разлика от черните попове, които, служейки в енориите, не са се ползвали от правото да изповядват. Вече отбелязахме, че и черните попове са били духовници и че вероятно изразите „игумен” и „черен поп” са синоними. Склонни сме да мислим, че грамотата за духовничество е отделяла и едните, и другите от манастирските йеромонаси, които вероятно не всички са получавали правото да изповядват, заедно с ръкоположението си, дори и монасите, да не говорим за изповед на миряни, както е и досега. А това вече без съмнение е следа от влиянието на Гръцката и южнославянските църкви върху организацията на нашето древно духовническо съсловие. Това влияние е било силно и върху манастирското духовенство, към чиято история сега преминаваме.

*   *   *

Монашеството е било онзи институт, който е изработил дисциплината на тайната изповед и института на духовника. Затова най-подробни данни за най-старата покайна дисциплина в Русия получаваме от изворите за Киево-Печорския манастир. Първият духовник, споменат в нашите писмени паметници, е преп. Теодосий Печорски.[33] Той е постъпвал според устава и според примера на преп. Теодор Студит. А онзи е възлагал задължението да е духовник на игумена на манастира – или по-точно казано, в игумена е виждал преди всичко духовния отец на братята. В своята Заповед до игумена преп. Теодор Студит пише: „Да не приемаш за съхранение хазната и икономическите грижи, но да имаш като най-велика грижата за душите – да връзваш и развързваш по Писанието”; „Да не даваш на душата и сърцето си за грижи [за нищо друго], освен за поверените [ти] от Бога и от мене предадени ти и станали твои духовни чеда и братя”. „Тялото… и душата ти… да бъдат поделени поравно и с любов към всичките твои духовни чеда и братя”.[34] Според Студийския устав изповед се извършва на всяка утринна. В началото на четвъртата песен от канона игуменът излиза и сяда, приемайки за изповед всички идващи при него братя, лекувайки ги по подобаващ начин.[35] Преп. Теодор Студит не забранява на игумена да има духовни чеда и измежду миряните, а и сам той, както е известно, е имал такива. Затова и преп. Теодосий, вече по силата на този устав, е бил духовник на подчинените му братя, а следвайки примера на студийския авва, е изповядвал и миряни, и е носел налаганата му от неговите задължения на духовен отец отговорност за нравственото ръководство на чедата си в света. Той е бил презвитер, т. е. йеромонах, както казваме ние днес. Слабо известно е как е управлявал преп. Теодосий печорските си братя като духовник. Подвижникът е смятал изповедта задължителна за всеки инок.[36] И е „постановявал епитимии” за непослушание и за недостатъчна готовност за разкаяние на виновните.[37]

Летописът разказва още, че монасите поделят помежду си епитимията, наложена от игумена на един от тях – например, между трима или четирима, „поради голямата любов” и видимо преп. Теодосий не е забранявал това.[38] И преп. Теодор Студит обаче е разрешавал разделянето на епитимия.[39] Преп. Теодосий е имал духовни чеда и сред миряните, сред киевската аристокрация: „… защото, като чуваха князете и болярите за добрия живот [на печорските иноци], дохождаха и те при великия Теодосий, като му изповядваха своите грехове – и, като получаваха голяма полза от това, си отиваха от него”.[40] Подвижникът, който се е грижил за спасението не само на подчинените нему братя, но и на хората в света, е полагал особена грижа за своите духовни чеда, утешавал ги е и ги е увещавал да идват при него, а понякога и сам е ходил в техните домове и ги е благославял. Сред духовните чеда на преп. Теодосий по имена са известни болярите Ян Вишатич и жена му Мария, вероятно варягът Симон и княз Светослав.[41] Преди смъртта си преп. Теодосий предал духовните си чеда – както иноците, така и болярите – на своя приемник в игуменството Стефан: „Ето вашия игумен – казва подвижникът на братята, – когото сами поискахте, него и слушайте и го имайте за свой духовен отец, бойте се от него и всичко правете според неговото разпореждане”.[42] Обичаят духовните чеда да се предават на следващия игумен е практика и на преп. Теодор Студит.[43]

Приемниците на преп. Теодосий в игуменството на Печорската лавра постъпват, вероятно, по неговия пример. Със сигурност е известно едно: че и те са имали духовни чеда в средите на киевската аристокрация. Игуменът Стефан, непосредствен приемник на преп. Теодосий (1074-1078), е имал много духовни чеда сред болярите. Преп. Нестор разказва, че когато вдигналите се срещу му манастирски братя му отнели игуменството и го изгонили от манастира, „мнозина от болярите, като видяха това, бидейки негови покайни [духовни] синове, предани на него, съжалиха много, че техният духовен отец е посрамен и изгонен от манастира, който той е получил от блажения Теодосий, и му даваха от своите имения потребното за телесна и друга нужда”.[44] Така, ползвайки се от правото да предават духовните си чеда на наследниците си, печорските игумени лесно задържат около себе си много духовни чеда от света. Игумен Теоктист (1103-1112) е бил духовник на съпругата на Черниговския княз Давид Святославович, а вероятно също и на самия княз.[45]

Преп. Теодосий е бил духовник по силата на своето игуменски звание, също както и неговите приемници. Вече към края на 11 и първата половина на 12 в. обаче някои от братята на Печорския манастир, които са имали презвитерски сан, също започват да приемат за изповед и миряни, и монаси. Иконописец Алипий (70-80-те години на 11 в.) изповядва и причастява един киевски богаташ.[46] Духовен отец пък на някои от братята в манастира е Онисифор Прозорливец, който дълго се е подвизавал в този манастир и е бил с презвитерски сан.[47] Той е получил от Бога дара на прозорливостта, за да вижда греховете на хората и да дава съвети на съгрешилите. От живота му е запазен следният случай. При него бил един от духовните му синове – брат от печорските монаси, който външно подражавал живота на духовния си отец: постил, представял се за целомъдрен, а тайно живеел невъздържано. Скоропостижно грешният инок умрял и бързо тялото му се разложило. Погребали го в една пещера, но от смрадта никой не можел да мине наблизо; чувал се и горчивият вопъл на измъчващия се грешник. Тогава преп. Антоний се явил на Онисифор и го упрекнал, че е погребал такъв беззаконник на свято място. А Онисифор започнал да се моли на Господа и да пита: „Господи, защо Ти скри от мене делата на този човек?”. Ангел му отговорил: „Това е за показ на всички съгрешаващи и некаещи се за това, та като го видят, да се покаят”. На следващата нощ прозорливецът отново имал видение и заповед – да вземе трупа на непокаялия се грешник и да го хвърли във водата. На другия ден, когато Онисифор и игуменът Пимен решили да изпълнят небесната воля, им се явил преп. Антоний и казал, че грешникът е помилван от Бога. Това е разказ от Посланието на Владимирския епископ Симон, който го чул от един от братята, съвременник на случилото се.[48]

Какво ни разкрива за историята на духовническото служение този разказ? През втората четвърт на 12 в. в Печорския манастир изповед приема не игуменът, а монах с презвитерски сан и с опит на изповедник. Сред неговите духовни чеда има и печорски монах. Следователно, игуменът не е бил единственият духовник в манастира. Разказът не ни дава основание да направим извод, че преп. Онисофор е заменил игумена Пимен като духовник, че в този период длъжността на манастирския духовник се е отделила вече от игуменската. Ако това не е било така, то разказът показва, че след смъртта на преп. Теодосий манастирската дисциплина и в това отношение, както и в други, бързо е паднала, тъй като да се разреши манастирски братя да не се изповядват при игумена, а при друг монах от братството представлява пряко нарушение на Студийския устав. Грешният монах е криел греховете си от духовния си отец и за вразумление на другите, които постъпвали така, Господ го наказва. Това също не говори за твърда дисциплина. Един момент от разказа, а именно думите на преп. Антоний при първото видение, ни показват, че по онова време духовникът е бил и този, който е решавал къде ще бъде погребан духовният му син.[49] Властта му е била голяма. Имаме основание да мислим, че и в новгородските манастири от до-монголския период е имало духовници измежду братята, освен игумените. Йеромонах Кирик – както предстои да видим – е изповядвал монаси и миряни, без да бъде игумен.

Всички данни за духовниците и за покайната дисциплина в манастира на преп. Теодосий свидетелстват, че институтът на тайната изповед е бил изцяло пренесен от Гърция, без обаче срещалите се там крайности. Например, няма никакви основания да смятаме, че тук е имало обикновени монаси, без свещенически сан, които са приемали изповеди.[50] Не много от отбелязаните тук черти на духовническия институт са му били присъщи – както предстои да видим – и по-късно. Оттук следва изводът, че покайната дисциплина е пренесена в руския организиран манастир в един единствен вид: разбира се – във вида на Студийския устав. Свидетелствата пък за духовни чеда на печорските игумени сред миряните ни заставят да мислим, че и по отношение на тях се е спазвал същият ред. Но Печорският манастир възниква седем десетилетия след кръщението на руските земи и ние нямаме никаква информация за покайната дисциплина на руското монашество преди него.

Нека сега погледнем по-нататъшната история на организацията на манастирското духовничество в Русия, временно изоставяйки духовническата дейност на монаси сред миряните.

В манастира на преп. Сергий духовник на братството отначало е игуменът – който е бил самият велик подвижник. И когато, – уговаряйки го да приеме игуменството, – братята заявявали: „Желаем много ти да си игумен и наставник на душите и телата ни, от тебе да бъдем опрощавани и благославяни и молитва от тебе във всичките си дни да имаме, всеки ден да те виждаме да извършваш светата Литургия и всеки път от твоята честнà ръка да бъдем причастявани с пречистите Тайни”.[51] Очевидно е, че в лицето на преп. Сергий братята от Троицкия манастир са си избрали не просто игумен, но още и духовник, и че в началото той е бил духовен отец на всички, подчинени нему монаси.[52] В Троицкия манастир обаче, още приживе на преп. Сергий, а може би и за първи път в Русия, се появява особената длъжност на манастирския духовник – с което игуменът се освобождава от своите задължения да изповядва монасите. През 1381 г. пък духовник на всички братя от лаврата е преп. Сава (по-късно Сторожевски или Звенигородски).[53] Малко по-късно – вероятно след смъртта на преп. Сергий (1392 г.), тази длъжност заема известният агиограф Епифаний Премъдри.[54]

По всичко изглежда, че в Павло-Обнорския манастир духовническото служение е било също отделено от игуменството. Най-малкото поне, защото в „Предание на някой си старец за иноческото житие и за килийното правило”, написано в този манастир, на монаха, изпаднал в съблазън по време на сън, се предписва „да отиде при наставника си или при своя духовен отец, при когото да падне с умиление и със сълзи”, да моли за прошка „от стареца или от духовния си отец”.[55]

В манастира на преп. Пафнутий Боровски духовник на братята е самият игумен – преп. Пафнутий. Боровските монаси, когато паднели в грях, бързали да се покаят пред подвижника: онези, що криели своите тайни недъзи, той призовавал към откровеност и утешавал отчаялите се грешници.[56] Постриганият от преп. Пафнутий преп. Йосиф Волоколамски също е бил духовник на всички подчинени му братя и в края на живота си предал това служение на приемника си по игуменство Даниил (по-късно Московски митрополит): „И на всичките братя отказа, като им повели [вече] да отиват за изповед при игумена Даниил”.[57] Но преп. Даниил Переяславски – също постриган в Боровския манастир – още преди да стане игумен е бил опитен и популярен духовник за монаси и миряни от различни слоеве на обществото, докато е живеел в Горицката обител като свещеник.[58] Възможно е той да е бил изповедник и на всички горицки братя.

В Елеазаровския манастир на преп. Ефросин Псковски игумените са и духовници. Или поне преп. Евфросин, ктитор на манастира, имал за свои духовници игумените на манастира, в последователен ред: пръв Игнатий, а сетне родния му брат Харалампий.[59] В другия псковски манастир обаче – Снетогорският – длъжността на духовинка е била изцяло отделена от игуменството. Монасите от този манастир Новгородският архиеп. Симеон (1417-1421) изобличава, че „живеят не по монашески, нямат духовник и нямат послушание към игумена си и към старците”.[60] А в този манастир е имало игумен, но е нямало духовник – следователно двете звания не са били свързани. Нещо повече – по казаното в грамотата, че „нямат духовник”, се предполага, че духовничеството е било специална длъжност в обителта, а едновременно с това братята са имали и свобода на избор на духовник: монасите не са си избирали общ духовник и не са се изповядвали при него. Впрочем, тази свобода е съществувала донякъде и когато игуменът е бил духовник на братството. В такъв случай монасите са си избирали не само ръководител на обителта, който да направлява живота на цялото братство, но и на съвестта на всеки негов член. Това положение става още по-ясно от вече приведения разказ от житието на преп. Сергий за това как той е бил принуден от братята да стане игумен.

През 17 век духовници в малките манастири са или самите игумени,[61] или редови монаси.[62] В устюжския Гледенски манастир през 1617 г. като духовник на братята, ако не и същински игумен е назован черният поп Гурий, а през 1671 г. – игумен Зосима.[63] В Зосимовската пустиня, Устюжска епархия, духовник на всички братя и вложители през 1695 г. е ковчежникът Иларион.[64] В големи манастири като Соловецкия и Тихвинския във втората половина на 17 в. архимандрити не получавали духовнически задължения, затова пък там е имало по няколко духовника. Както изглежда, всеки инок е можел да избира свободно духовния си отец от наличните йеромонаси („черни попове”) от своя манастир. Тук духовничеството е било организирано също толкова свободно, колкото и сред миряните.[65] В един акт пък от началото на 17 век са назовани четирима духовника на Болдинския дорогобужски манастир. Същото явление наблюдаваме и в края на 17 в. – в николаевските Корелски и Кръстни манастир, които са имали по двама духовника.[66]

Не е било изглежда голяма рядкост и монаси да се изповядват не в своя манастир, а при духовник от друга обител. Преп. Корнилий Переяславски, който отначало живял в неголемия Борисо-Глебски манастир, имал за свой духовник игумена на Николския манастир Варлаам – той постригал този подвижник в монашество и го приобщил със светите Тайни преди кончината му (1693 г.).[67] Съборът от 1667 г. забранява обаче такава свободна изповед. На инока там се предписва да се изповядва при архимандрита или игумена на манастира си или при общия духовник, когото братята избират свободно.[68] Разбира се, забраната цели надзора предвид появата на старообрядчеството – монахът, който се изповядва някъде встрани, лесно може да се изплъзне от контрола на своето манастирско началство. Ясно е обаче, че изповедта при външни духовници е била доста обичайно явление. Трябва да отбележим, че съборът се отнася с безразличие към това, как ще бъде организирано духовническото дело в една или друга обител: дали изповед ще приема игуменът на манастира или специално определен духовник. Позволява се и единият, и другият порядък, съществуващи от древност в Русия, като се забранява само наличието на няколко духовника в един и същи манастир. А и самият ред за избор на духовник от настоятеля „съборно” е бил, изглежда, също осветен от старината (виж по-горе: „нямат духовник”).

Правилата, били в обращение в Древна Русия, настойчиво забраняват на монасите да имат за духовници бели свещеници, да се изповядват при тях и от тях да приемат св. Причастие. На монаха, например, се предписва, че е по-добре три (или пет) години да не се приобщава със св. Тайни, отколкото да го прави при светски поп. Причастяването на монах от бял свещеник е направо определено като велик грях, „поновение” за който, т. е. покаяние не се позволява изобщо.[69]

Църковната власт в Древна Русия е решавала този въпрос съвсем не еднакво, но с явна тенденция към това, духовници на монасите да бъдат непременно също монаси – изповед пред бели свещеници се е разрешавала на монаха само при голяма нужда, при смъртна опасност, в отсъствието на духовник-монах. Митрополит Киприан пише така на игумена Атанасий: „Монаси да не се причастяват при светски свещеник, освен при голяма нужда; ако пред смъртта няма поп-монах, тогава покаянието му да приеме поп от светските и да го причасти. Монаси може да се причастяват при поп от светските, но той да не приема покаянието им, а да имат за свой духовник многолетен старец ”.[70] Да се причастяват при „поп от светските” се разрешава и на монахини. В женските обители в Русия обаче това постановление не се прилага: там е господствал крайният монашески възглед по въпроса за приобщаване със св. Тайни при бял свещеник. Стоглавият събор издава постановление, което, като цяло, е в съгласие с решението на въпроса, дадено от митр. Киприан. „Въпрос 13: Позволено ли е на монахините в девическите манастири да приемат св. Тайни от светски попове, ако духовният отец игумен е далеч; как трябва да се постъпи? Отговор: Подобава на всеки от свещеноиноческия и от иноческия чин да се причастява от светски свещеник, освен [да принася] покаяние, и за това свидетелстват свещените правила: ако свещеноинок или инок, или инокиня не приеме причастие от светски свещеник, който има жена, да бъде проклет”.[71] Изразът „освен покаяние” като че ли е указание за пълна забрана, според преценката на събора, за белите свещеници да изповядват монаси. Същото, впрочем, повтаря в своето Поучение и патриарх Йосиф, в опит строго да разграничи сферата на действието на духовниците бели свещеници от тази на монасите: „Да се знае и това: както свещеноинок не приема за изповед миряни, така и светски йерей да не приема за изповед монаси”.[72] При крайна нужда обаче, при смърт или в отсъствие на духовник-монах, изповед на монаси са приемали и белите свещеници – съгласно с мнението на митрополит Киприан. Най-малко поне в грамоти за посвещаване в сан от 17-18 век за енорийските свещеници четем: „А иноческия чин да не приема за духовничество, освен при голяма нужда”.[73] Тонът на това предписание дава да се разбере, че отстъпления са се случвали и, може би, нерядко. Известни са ни и примери. По време на пътуването до Флоренция[74] суздалският поп Симеон изповядвал и миряни, и монаси от свитата на митрополит Исидор. А протопоп Авакум, както по-долу ще видим, изповядвал монаси и от двата пола. Впрочем и двете тези нарушения на обичайните правила са могли да бъдат оправдани с крайна нужда: в първия случай със самото „пътуване”, а във втория – с това стеснено положение, в което са се оказали привържениците на стария обряд.

*   *   *

В древноруската енория, както и в манастира, духовничеството не е организирано еднообразно. В руския Север, съдейки главно по паметниците от 17 век, енорийският свещеник обикновено е бил духовник на всички или на почти всички свои енориаши – длъжността на енорийския свещеник и духовника почти са съвпадали и задължението на духовника е било само едно в редицата от други задължения на енорийския пастир – порядък, който се наблюдава в Руската църква и понастоящем. В един документ този енорийски свещеник сполучливо е наречен „енорийски духовен отец, поп”.[75] В избора си енориашите наричат своите свещеници „духовни отци”: „По Божия воля духовният наш отец свещеник Нестор Василиев овдовя… и отиде в манастир”. Или: „Избрахме и възлюбихме за тази енория сина на духовния поп Никита Леонтиев Сисой Микитин”.[76] С благословението на духовния отец селяните от една волост[77] получават заповед да не работят в неделни и на празнични дни.[78] Известно е обаче, че на север териториалната областна единица волост съвпада с църковната – енорията. Духовен отец тук е наречен енорийският свещеник. „А сега, господарю, е Великия пост – пише в свое прошение до Устюжския архиеп. Александър изпаднал в немилост свещеник – и във волоста без мен, богомолеца, за своето душевно спасение и покаяние отиват много духовни чеда, а друг поп, господарю, в тази църква няма”.[79] Този свещеник смята себе си за духовен отец на всички християни от своя волост-енория. Като защитават овдовелите си енорийски свещеници от необходимостта от монашеско пострижение, други селяни се решават да помолят Холмогорския архиепископ Атанасий „за нашия духовен отец, вдовеца Иван, щото на него, свещеника, и занапред да се разреши да бъде в църквата на архистратига Михаил свещеник със служба, до архиерейски указ, и нас – неговите духовни чеда – да приема за изповед”. От друга енория същата молба завършва с думите: „А ние, твоите сироти, сме негови духовни чеда, а той е добър човек и не е пияница”.[80]

От други указания е видно, че само повечето от енориашите са били духовни чеда на енорийския свещеник. В прошение за овдовелия свещеник на Солвичегодск – прот. Василий Теодосиев – на неговите енориаши четем: „А той, протопоп Василий, отдавна на мнозина от нас, твоите сироти, е духовен отец”. Жалвайки се от своя поп – пияница и побойник – селяните от една северна енория пишат между другото: „И, като виждат неговото попово безчиние и безстрашие, православните християни, които са и негови духовни чеда, треперят душевно и по време на Великия пост не искат да ходят при него за изповед”.[81] В донесенията си за билите на изповед енориаши, подадени в 1686 г. до архиепископ Александър от енорийските свещеници в Устюжска епархия, заявлението се формулира двояко, най-често така: „Енориашите, които са в неговата енория, бяха на изповед с жените и децата си”, а по-рядко така: „Енориашите, които в енорията му са негови духовни чеда, бяха на изповед с жените и децата си”. Очевидно, в повечето от енориите на тази северна епархия в края на 17 век длъжността на енорийския свещеник е съвпадала с духовническата длъжност, а затова и самите енории са представлявали, така да се каже, покайни семейства. Много рядко това не е било така. В едно донесение е отбелязано конкретно за дякон Кирюшка, че той „има духовен отец в околностите, „в „Спас”-а[82] на Шчекино[83] – поп Симеон”, и за клисаря Ивашка Климентов, който „има духовен отец в Синега[84] – поп Иван Шелгин”.[85] Няма съмнение, че, освен енорийските свещеници – свои или чужди – някои миряни от руския Север са ходили за изповед при монаси, игумени на манастири, и са избирали същите за свои духовни отци, както това показват, например, „двинските духовни грамоти”.[86]

Ето такива са главните черти на господстващата в руския Север организация на духовничеството. Духовен отец се е избирал колективно, от цялата енория, в качеството на енорийски свещеник, а не индивидуално от всеки вярващ, при което не се е избирал пожизнено, а в повечето случаи за определен срок. Докато е служил в съответния храм той е бил духовник на своите енориаши, докато, овдовявайки или след изтичане срока на неговото наемане, е преставал да бъде и техен духовен отец или поне действителен – оставайки вероятно номинален такъв. При наследствеността на духовното звание, която е имала място и в руския Север и е съжителствала заедно с изборното начало в живота на енорията, и духовничеството е ставало, така да се каже, наследствено. От едно дело от края на 17 в. разбираме, че в Шонската волост на Устюжская епархия е имало двама духовници – енорийски свещеници: „В тоя храм на Николай Чудотворец стоят нашите предишни духовни отци поповете Семьон Иванов и син му Григорий – както и преди”. Младшият свещеник, вече имащ духовни чеда в енорията, е посветен да е помощник на своя баща и след неговата смърт е застъпил на неговото място по избор на енориашите и духовните му чеда.[87] Колективното избиране на духовник от енорията и изповедта на всички енориаши единствено при него напомнят за организацията на духовничеството в древните руски манастири, където всички братя се изповядват пред избрания от тях игумен или общ, съборно поставен духовник. Няма обаче никакви основания тук да се предполага пряко влияние на манастирската организация върху енорийската. Не е трудно да се разбере защо в руския Север духовничеството се е доближавало така тясно до енорийската организация. Храмовете са били рядкост, духовенството – малобройно и на енориаша, волю-неволю, се е предоставяла възможността да отиде на изповед при своя свещеник – в противен случай той е рискувал да остане съвсем без причастие. Тази организация се е формирала вероятно не изведнъж и първоначалният порядък можем да открием в отстъпленията, които вече бяха посочени – в свободната изповед на друго място, независимо от наличието на енорийски свещеник.

В останалата част на Русия организацията на духовничеството е била независима или слабо зависима от енорийската организация. Енорийският свещеник и духовникът се различават един от друг. Две грамоти на цар Алексий, от 1648 и 1649 г., изпратени в Белгород[88] и Верхотуре,[89] повтарят една и съща фраза: „На духовните отци и поповете по енориите, и мъдрите люде в наказанията не се вслушват[90] и за поругаването и укора, и безчестието към духовните отци, към енорийските попове и към мъдрите люде данък плащат”.[91] В грамота от 1660 г. във Велики Новгород се чете следното предписание: „И в енорийските църкви поповете и дяконите да изпитват енориашите си и надеждно да разпитват всички енориаши – имат ли духовни отци и кои са те по име, и в настоящия Велик пост постят ли и изповядват ли се при духовните си отци, и в последните дни ще искат ли да дойдат за изповед?”.[92] Подобно предписание не би имало никакъв смисъл в случай че енорийските свещеници там са били непременно още и духовници на своите енориаши. По същия начин се различават и духовните чеда от енориашите. В окръжна грамота на патриарх Йосиф от 1646 г. се казва: „И всички вие, протопопове и попове, в църквите си да отправите настойчива поръка, щото вашите духовни чеда и църковните служители, и всички енориаши... да постят”;[93] „И вашите духовни чеда, и енориашите да учите на страх Божи и да не пожелават да ходят в кръчмите”.[94] „Свещеници, чедата ваши духовни и енориашите, всеки в своя предел… учете да живеят според Господните заповеди… Вашите духовни чеда и енориашите, всеки в своята енория, от мъжки пол и от женски, и децата им постоянно наказвайте със страх Божи” – поучава св. Митрофан Воронежски в своя духовна грамота.[95] В Уставна грамота на патриарх Адриан от 1698 г. четем: „На свещеника е заповядано да приучава енориашите … пред духовните отци… да се изповядват”.[96] Накрая, в Съборните параграфи (1667 г.) се постановява: „Свещеници ходатайстват за свои енориаши, а те не са техни духовни чеда, задето на празници… не ходят в църквата Божия…”.[97] Да събереш семейство от духовни чеда е самостоятелно, особено дело на енорийския свещеник. Посошков съветва своя син, в случай, че той ще бъде свещеник: „И духовните си чеда не умножавай много; не преследвай подир богати и знатни, но да нямаш много такива и от простолюдието…”.[98] Енорийският свещеник е можел дори съвсем да остане без каквито и да било духовни чеда. Протопоп Авакум – бидейки млад свещеник – едва не съгрешил на изповед с една девица. След това той се молил: „Да ме отлъчи Бог от духовни чеда; понеже бреме тежко аз не мога да нося”.[99] Авакум искал да бъде енорийски свещеник, преставайки да бъде духовник.

Тази свободна организация на духовничеството е била изначална. Тя обаче е била и лесно поддържана от цялостното устройство на енорийския живот в древна Русия. Храмове, особено в московския период, се строят безпрепятствено и енориите са много малки – например от 15 домакинства. В една църква броят на енориашите е 15 човека, а в друга – само 6. При което в малобройните енории служи по един свещеник, в тази с 15-те домакинства – двама, а в по-многолюдните енории – от 3 до 6, 8 или 14 свещеника. В енория с 400 домакинства лесно се събират 7 свещеника. Другаде за 33 домакинства са определяни четирима.[100] Многобройността на духовенството е много древно явление в Русия. „Светът е пълен с попове! … – възклицава древният проповедник – За Божието дело обаче малцина се намират”.[101] От края на 14 век идват споменавания за бродещо духовенство, без енория – „попове, които ходят без църкви”.[102] В Църквата на югозапад подобно духовенство е било наричано „диви попове”. Печалното явление се наблюдава и в цялата останала древна история. То преминава и в 18 в. и свидетелства нагледно не само за многобройността на духовенството, а и за съществуващия в енорийския живот безпорядък. При всичко това обаче от страна на църковната власт не са били поставяни никакви ограничения на правото на свещениците да изповядват вярващите – указания за това няма поне до началото на 18 век, когато започва да се забранява изповедта при свещеници без определено място – „влачещи се” попове.[103] Съветите към неопитните свещеници да не се заемат с трудното дело на духовничеството не преминават на всяка цена в задължителни постановления. Няма ограничения и за отделния енориаш – той е можел да избира произволен духовник било от свещениците в своята енория, било от такива от други енории, а е можел и въобще да изостави енорийските свещеници и да си намери ръководител на своята съвест сред манастирското духовенство. При подобни условия съвпадението между енорията и духовното семейство на енорийския свещеник е било възможно само в редки, изключителни случаи.

*   *   *

От всичко това става ясно, че изборът на духовник не е представлявал колективно дело на енориашите, които в лицето на енорийския си свещеник са си избирали само свещенослужител и извършител на требите, а не духовен отец, чийто избор е бил дело на всеки отделен християнин, на неговата съвест. Не се забелязва и църковната власт да се е грижела кой знае колко много за снабдяването на вярващите с опитни духовници. Грижата за добър духовник е лежала по-скоро върху самия вярващ, на когото в древна Русия е бил предоставен свободен избор: „Покаянието пък е свободно” – според израза на един древен паметник.[104] А един духовен старец започва своето Послание към своето „духовно чедо” със заявлението, че онзи сам го е поставил за ръководител на неговата младост.[105] Към каещия се по време на изповед духовникът се обръща с думите: „Сега ти, господине, брате и сине, си ме нарекъл свой духовен отец и искаш да се изповядаш пред мое недостойнство”.[106] В писмеността на древна Русия се срещат и наставления за избор на духовник: „Братя мои, пред попове пияници и неизкусни не се изповядвайте; такъв, който себе си не може да изправи, как може да възпита тебе? Нали и двамата ще паднете в рова”;[107] „Потърси йерей разумен, изкусен и пред него се изповядай Богу”;[108] „Изповядай се пред някого от свещениците, който е добродетелен и знае Писанието, и който не се обръща към греха”;[109] „Подобава… да търсим добър духовен отец – се казва в Домострой – боголюбив, благоразумен, разсъдителен, а не потаковник, нито пияница, нито сребролюбив, ни гневлив”.[110] Посошков ни дава да разберем, че тези наставления понякога са се разбирали по краен начин – към духовниците са предявявали неуместна взискателност – „мъдруване” и „голямо изпитване за духовни отци”. Веднъж Посошков видял един тежко болен – придумвали го да се изповяда, но болният не желаел това да бъде пред енорийския свещеник, казвайки: „Пиян е”; помолил да му повикат свещеник от далечна енория и в крайна сметка умрял без покаяние, понеже не успели да докарат искания от него свещеник.[111]

Така, в избора на духовник вярващият е бил свободен. И духовникът обаче е бил в значителна степен свободен да приема духовни чеда. Тук древните правила внасят две незначителни ограничения: забранявало се е на свещеник да изповядва предишния си духовник, в случай че онзи се е отказал от свещенството, вероятно, с цел да се съхранява нравствения авторитет на духовника,[112] и след това – да изповядва собствената си жена. „Подобава – каза [архиеп. Нифонт] всеки род да приемаш за покаяние, но своята жена не подобава”.[113] В случай на смъртна опасност свещеникът е бил длъжен да изповяда и жена си, но с изискването, – неизвестно дали изпълнявано на дело или не, – щото след това съпрузите да се развеждат. Високото звание на духовния отец се е признавало за несъвместимо със съпружеското съжителство. „Въпрос. Светски поп да приема ли баща и майка или сестра, или жена? Отговор. Баща и майка, и сестра, и дъщеря, и целия си род подобава да приема, но жена си в никакъв случай да не приема; ако пък при смърт заради нуждата се наложи, да я приеме; ако обаче [тя] оздравее, да се разпуснат [т. е. да се разведат] един-друг”.[114] Сред останалите си близки роднини свещеникът е можел да има духовни деца безпрепятствено, както се вижда от тези и други правила.[115] Срещат се ограничения само по отношение на родителите на духовника: „Подобава на попа да приема за покаяние тъста, тъщата, брата и целия си род, с изключение на своята жена, а баща или майка – само по принуда”.[116] Изглежда ограничението е продиктувано от съображението, че при подчинение на родители към техния син като към духовен отец неизбежно ще пострада или техният авторитет, или този на духовника. Изповед пък на собствената жена тази статия не разрешава даже и по принуда.

Започвайки от дълбока древност и до 15 в., на духовниците-монаси у нас изглежда не са били поставяни особени ограничения в избора на духовните им чеда. На изповед при тях безпрепятствено са ходили и миряни, сред които имало и жени. Преп. Теодор Печорски имал за духовна дъщеря болярката Мария, жена на Ян Вишатич, а Аврамий Смоленски изповядвал жителите на града с жените и децата им. Псковски свещеници писали на митрополит Фотий, че „игумените държат при себе си в покаяние омъжени жени от света”. На което Фотий отговаря, че само по необходимост всеки игумен може да изповядва и жени от света, а на престарелия и добър инок [въобще] не се забранява да им бъде духовен отец. „На духовния пък старец и в иночеството утвърден игумен – човек добродетелен – не е забранено да държи за покаяние и жени”.[117] Решението на митрополит Фотий изглежда му е било подсказано от една статия в един от гръцките Номоканони, преписвана и в нашите канонически сборници.[118] Доколко това решение се е спазвало, това остава въпрос.

Едва откъм средата на 17 век църковната власт започва решително да забранява на монасите да изповядват миряни и особено жени за избягване на всяка съблазън. В едно свое Поучение патриарх Йосиф пише: „На иноците пък заповядваме да не приемат при себе си миряни – мъже и жени – за изповед, защото свещените правила повеляват само при необходимост да изповядват [такива], сиреч заради смъртния час, ако няма йерей от светските, и да не им се нарича духовник, особено на жени, за да не се съблазнява от помисли за тях, защото дяволът чрез жените води борба с монаха и светителя…”.[119] А в една грамота на патриарх Никон до архим. Герасим от нижегородския Благовещенски манастир се казва: „А миряни от мъжкия пол и от женския да не приемаш за духовни чеда и да не ги изповядваш; който дръзне да приема миряни при себе си като духовни чеда, да не служи и да не свещеноиночества”.[120] В грамоти за посвещаване в сан от края на 17 – началото на 18 в. се срещат забрани за монасите да приемат „за духовничество” миряни, освен при голяма необходимост.[121]

Приведените ограничения за древноруските духовници за избора им на духовни чеда не са били значителни. Разбира се, забраната за монасите да изповядват миряни е била чувствителна, но тя е била твърде много закъсняла – появила се едва в последното половин столетие от един седемвековен период от руската история.

Освен така отбелязаните ограничения, древноруският духовник е бил свободен да приема духовни чеда. Изборът на духовник се е формирал от два момента: наречение от страна на вярващия на свой духовник и осиновяване от духовника на този вярващ в тайнството на изповедта.[122] Отговорното положение на духовника го е заставяло да е предпазлив и взискателен. Приемайки за изповед и давайки опрощение на греховете, той е рискувал „да погине, заедно с [нечий] чужди грехове” – или поради недостатъчно разкаяние на грешника, или поради собствената си духовна неопитност. Едно древно наставление предписва на духовника преди изповедта да побеседва с дошлия при него, за да се убеди „с цялото си сърце ли се кае и с цялата си вяра, и иска ли да започне да изпълнява Господните заповеди и да върши повеленото… с радостно и весело сърце”. Ако духовникът откривал покорност, желание да се изпълняват духовническите съвети, той е бил длъжен да приеме съответния човек за изповед. Защото би извършил голям грях и, „ако и да е свят”, би бил осъден със злите, ако не приеме за покаяние покорен човек и дори най-голям грешник. Само когато не е бил забелязвал в дошлия за изповед никакъв стремеж онзи да изпълни неговата воля, духовникът е можел, отпращайки го, да му каже: „Отиди си, човече, и си потърси [духовен] отец по свое желание и по сърце и такъв нехайник [потаковник], какъвто ти искаш; та така и двамата да се насладите на желанието си – чужди ще ти бъдат занапред добрите дела. Ние пък, … които повече от всички човеци биваме от грешници отегчавани, не искаме да погинем заедно с чуждия грях: на такъв, който за чужди грехове се кае, а злото не оставя”.[123] В своите опасения за собствената си душа духовникът е можел да преувеличава, и е преувеличавал, бидейки твърде взискателен към духовните си чеда. Някои духовници в древност са отпращали идващите при тях за изповед на множество грехове. „Послушайте, любимци и честнѝ попове – казва древното поучение – какво аз, многогрешният, чувах, че когато събратя попове не приемат многогрешен за покаяние, те, неразсъдителните, затварят за такъв Божието царство; затова и то самото остава затворено. Но и не само това, а и злия съд намират”.[124] Новгородският архиепископ Нифонт съветва за покаяние да бъде приеман дори и слабоволен блудник, нямащ надежда за скорошно изправление.[125] Случвало се е обаче духовник сам да съзнава себе си груб и неразсъдителен, който не е в състояние да успокои съвестта на явилия се при него за изповед. При все това обаче той не е могъл да го отпрати при друг духовник, длъжен е бил да го изповяда, ръководейки се от това съображение, че човекът е дошъл при него, защото го обича, и при друг няма да отиде, а ако отиде, ще се засрами и няма да разкаже всичко. Да се отпрати дошъл на изповед е можело само в случай, че онзи сам се съгласи на това („с любов”) и другият духовник, при когото го изпращат, бъде опитен („хытр”).[126] И така, вярващите са се събирали при определен духовник за изповед по собствено желание и с неговото съгласие. В резултат от това се появявало духовно-нравственото семейство на „каещите се” („покаяльных”), на „душевните”, „духовни” чеда или деца, начело с „покаен”, „душевен” или „духовен” отец. Понякога духовното семейство се е съставяло само за някакво определено време, с временен духовен отец начело – например, из свитата на дадено посланичество. Както например, многобройната свита на митрополит Исидор, отправила се за участие на Флорентийския събор, е имала един общ духовник – поп Симеон Суздалски, който по-късно и описва това пътуване. Във Флоренция Симеон са величаели като „духовник на русите”.[127]

Колкото до размерите на покайното семейство, в древна Русия те едва ли са били установявани. Наистина, в един сборник от 15 в. се казва, че свещеник може да приема за изповед до 15 или 20 души, и в никакъв случай не повече.[128] На основанието на тази статия същото предписание повтаря в своето Поучение патриарх Йосиф.[129] Вярно е, че неголемите покайни семейства са такива не само поради това предписание, а и защото в древна Русия е имало твърде много духовенство. За три десетилетия свещенство поп Авакум имал от 500 до 600 духовни чеда – количество, което той признава за голямо и с което се гордее.[130] Посошков не съветва сина си да умножава духовните си чеда повече от сто: „По думите на Господа, достатъчни са ти и сто овци”.[131] Имало е обаче и толкова популярни духовници, при които за изповед се е стичало огромно множество народ. Преп. Аврамий Смоленски насочил към себе си цял град – мнозина тръгнали при него за изповед, изоставяйки духовните си отци.[132]

Така е било организирано духовничеството в древна Русия. Духовниците са били както монаси, така и бели – енорийски свещеници. Като посредническо звено между едните и другите са служили черните попове, игумени – йеромонаси при енорийските храмове. Разликата между умственото и нравственото равнище на духовниците е била, разбира се, голяма. Сред древноруските духовници е имало прославени подвижници като преп. Теодосий Печорски, игумен Даниил Поклонника [Паломник] и Аврамий Смоленски, Никон Радонежски, Кирил и Мартиниан Белозерски, Пафнутий Боровски, Йосиф Волоколамски и Даниил Переяславски. От правото на духовничество обаче не е бил лишен и незначителният поп-сирак, без енория, скитащ се без подслон „с жена си и дечицата си” между дворовете на христолюбците, едва не умирайки от гладна смърт. Различието между духовниците обаче, както изглежда не е внасяло някакво разделение между тях – в източниците не се срещат случаи на антагонизъм между духовниците от бялото духовенство и от монасите. И едните, и другите са работили на една нива, без да я делят на ивици. Не може да се каже, че която и да било от тези групи духовници е имала привилегия да изповядва висшите класи, предоставяйки на другата единствено нисшите. Проследявайки по летописите, а също така и по древните духовни грамоти, където духовниците почти винаги се споменават, може да се направи извод за следното положение на духовниците от различните класи в Древна Русия. При древните князе – без да изключваме московските от 15 в. – духовници са били монаси и бели свещеници, броят на първите от които обаче е бил по-голям. През 15 в. московските велики князе обикновено са се изповядвали при монаси – игумени и архимандрити от московските манастири (главно Спаския[133]). От началото на 16 до края на 17 в. – при протопоповете от придворния Благовещенски събор.[134] Древноруските княгини пък са отдавали своите предпочитания на монасите. Колкото до феодалните князе, до болярите и служещите, техни духовници са били както монаси, така и бели свещеници. Простият пък народ се е изповядвал и при игумени, и при черни попове, но много по-често при духовници от бялото свещенство.

Ето такава е била външната организация на духовничеството в Древна Русия. Нека сега да погледнем и към неговия вътрешен строй, и преди всичко към положението на древноруския духовник вътре в покайното семейство.

Следва

Превод: Златина Иванова
                Борис Маринов

* „Организация духовничества в Древней Руси” – В: Смирнов, С. И. Древнерусский духовник, М. 2004, с. 26-72 (бел. прев.).
Въведителните текстове към книгата виж – тук (бел. ред.).