Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 9

Данни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

В една или друга степен вина са чувствали върху себе си всички участници в събора. Единственият чист от това е бил св. Марк Ефески. Във връзка със събитията от събора в Италия Йоан Евгеник говори за него така: „Единствен той бе и в началото, и по средата и дори до самия край двуостър меч за беззаконието и за разбойническите плевели в благородния посев на свещените догмати на Църквата”.[5] От своя страна, великият ритор Мануил, като привежда в своето съчинение цяла редица неправославни възгледи, които са били изказани от някои от участниците във Флорентийския събор, след това говори: „Не така направи блаженейшият Марк – тази чиста обител на Всесветия Дух, това сърце и уста, провъзгласила на всички слънцевидното и богопредано християнско благочестие и православие – не така! Нищо подобно той не направи, нито пазеше в сърцето си, нито в нещо се оказа непотребен по отношение на точността и правотата на догматите… Във времето, когато всички, може да се каже, се разбягаха пред противника, като увлякоха със себе си и христолюбивия цар, той пред царе и властници – за да говорим правдата – с открита глава възвестяваше Истината и по никакъв начин не допускаше тази погрешно внесена в Символа добавка, но мъжествено борейки се с нападащите го, като неотклонно вървеше по стъпките на светите и богоугодни отци, светилници на Църквата Христова, открито и пред всички проповядваше за едното Начало в неизменната и пребожествена Троица, т. е. Отца, от Когото Синът чрез раждане, а Всесветият Дух, чрез изхождане, като от една причина възсияват… Тях (т. е. светите отци) като следваше пряко и неотклонно, и пресвещеният Марк по своя ум и сърце, и по непорочните си уста явно се показа като светилник на крепостта на Църквата Христова, изливащ за всички божествените лъчи на истинното учение. Той бе уста, дишаща благодатта, и огневиден език на Всесветия Дух, на когото божествената благодат, като намери душата му чиста и непорочна, почиваше и чрез когото разкри истината за вярващите – във всичките краища на вселената; защото мирото поставят в чист съсъд. И така, след като се подвизаваше светло в Италия и след като славно се показа като непреодолим във всеобщите разисквания, в наставленията и в събеседванията, и след като, както беше казано, по най-добър начин потвърди истината и посрами онези, които бяха придобили свещения сан чрез пари, той отново се завръща, заедно с приснопаметния цар, в царстващия град”.[6] Йоан Евгеник свидетелства за това, че славата за св. Марк като борец за православието е изпреварила неговото завръщане в Константинопол. Разказал за непосилната борба, която светецът е водил за Истината, и споменал за всички несгоди, които му се е наложило да понесе за своята непреклонност в отстояването на православието, Йоан Евгеник продължава: „По Божия промисъл той по чудесен начин избягваше опасностите и светъл, светло се завърна и беше съхранен за своето отечество, посрещнат с всеобщо възхищение и уважение”.[7]

Ревнителите на православието, където и да са се намирали, се обединяват около св. Марк и той се превръща в техният духовен водач. Не силните на мира сего обаче са тези, които се групират около него. Епископатът, възглавяван от патриарх Митрофан, а след това и от патриарх Григорий Мамас, е бил в ръцете на униатите – сред привържениците на св. Марк Ефески ние не чуваме нито едно име на епископ, нито едно високопоставено лице – било то в императорския двор или при патриарха. Войнството на св. Марк обаче е било многобройно. Това са монаси, и преди всичко атонски монаси, презвитери – често селски и неизвестни, за които в изворите се говори като за „някой си презвитер”, дякони и такива, които са били сред слабите в мира сего. Тук ми се иска да приведа един разказ – за мъжеството на един дякон, който открито пред императора и пред всички разкрил себе си като изповедник на Църквата. Това се случва още във Флоренция, след като вече е подписана унията и императорът заповядва името на папата да се внесе в диптисите – за богослужебно споменаване. Тогава един дякон, на име Филип, неочаквано поврежда очите на най-злия сред униатите – протосингела (вероятно Григорий Мамас), на което с ярост онзи започва да го обвинява, че е направил това нарочно, въпреки че дяконът го уверявал, че нещастието е станало случайно, след което обаче с печал добавя: „Ти обаче, владико, сам съзнателно изтръгна от себе си душевното си око” – имайки предвид с това предателството, което онзи е извършил спрямо делото на православието. В отговор на това обхванатият от неописуем гняв протосингел се разкрещява: „На това вас ви научи беснеещият Ефесянин, за да ни оскърбявате! На такова богословие ви учи Ефесянинът!”. А Филип отговаря: „Марк Ефески е свят мъж, височайши учител и връх на богословите, чийто слова вие не възприемате и на когото не сте достойни да бъдете дори и ученици; вие обаче говорите, че той бил беснеел, и правите това по същия начин, както някога и юдеите са говорели на нашия Спасител, на Чието търпение подражава и Марк Ефески”.[8] Същият този дякон Филип и занапред останал ревнител на православието.

И така – да се върнем към нашия разказ – славата на св. Марк и любовта към него продължавали да се увеличават с всеки изминал ден, заедно с недоверието и ненавистта към отстъпниците от православието. В своята История на Византийската държава проф. Г. Острогорски пише: „… С флорентинските решения не се постига нищо. Твърдението, че решенията на унията ще доведат само до задълбочаване на разкола се оказват истина. С фанатична страст византийският народ се противопоставя на споразуменията във Ферара и Флоренция и докато всички предупреждения на привържениците на унията остават без последствие, пламенните проповеди на Марк Евгеник намират навсякъде силен отзвук”.[9] Под влиянието на св. Марк и мнозина от подписалите унията с ужас се отричат от нея. Както съобщава Великият ритор Мануил, впоследствие, под влиянието на думите на св. Марк, и императорът осъзнава грешката си. Особено благодатно обаче е било влиянието на св. Марк върху Георги Схолар,[10] за което и ще говорим подробно в последната глава на нашия труд. За свой смята св. Марк и Света гора Атон, която винаги е била крепост на православието – за своя смята и светецът нея и там желае да завърши живота си. Докато междувременно както със слово, така и с послания пламенно се бори за Истината на православието. Проповедите му не са достигнали до нас, но затова пък са запазени няколко от неговите послания, които свидетелстват за онази свята ревност за православието, с която диша светецът, а също така и за напрегнатата атмосфера, в която се води неговата борба за православие.

Съвременникът на св. Марк, страстният униат Йосиф, епископ Метонски, пише за дейността на св. Марк след завръщането му в Константинопол така: „Като се завърна в Константинопол, той с писанията и с речите си, насочени против постановленията на събора разтресе и докара до пълно смущение Източната църква”.[11] За разрушителната по отношение на Флорентийската уния дейност на св. Марк пише и римокатолическият историк Алберт Фогт: „Този човек – умен, културен, притежаващ красноречие – е бил за съжаление слабо лоялен [към делото на унията] и ако резултатите от събора се оказали не такива, каквито разчитали и от едната, и от другата страна, то до голяма степен това следва да се припише на [неговите] непримиримост [intransigeance] и предразсъдъци”.[12]

Изворите за живота на св. Марк Ефески, които и така са оскъдни, предават и съвсем оскъдни сведения за неговия живот след завръщането от Италия. От тях ние разбираме, че той не е стоял дълго в столицата и вече на 15 май, тайно от императора, е напуснал Константинопол и се е отправил към Ефес, който вече се е намирал под османска власт. Датата на отпътуването му от Константинопол ни съобщава Сиропул, в своята история.[13]

За да отпътува от Константинопол св. Марк Ефески е имал две сериозни причини: 1) безкрайно трудната духовна атмосфера в града, която го принуждава да го напусне и 2) пастирската любов към своето паство в Ефес. В Константинопол господстват униатите. Императорът официално поддържа унията и в неговия дворец винаги се намира един или друг представител на Ватикана, следящ унията да се провежда в живота и поставящ в зависимост от това реализацията на дадените във Флоренция обещания на папата към императора. Новоизбраният Константинополски патриарх Митрофан, който до тогава е Кизически митрополит, макар и да не принадлежал към крайните привърженици на унията, все пак и по своето положение, и по разположението на душата си е поддържал унията и е притеснявал св. Марк, за което същият говори в свое писмо до йером. Теофан от о-в Евбея. Цялата църковна власт е била в ръцете на униатите. Противниците пък на унията, каквито несъмнено е имало и в столицата, са били боязливи и нито са можели, нито са смеели с нещо да се изявят, а е имало и такива, които заради изгодата от това са се изявявали като привърженици на унията или, в най-добрия случай, с мълчали и не са проявявали враждебност към нея. В Константинопол св. Марк се оказва същият, ако не и още по-самотен борец за православието, в сравнение с това, което е бил и в Италия, и чувства, че, намирайки се там, няма възможността да обедини около себе си ревнителите на православието и да поведе борбата за него с по-голям размах. От друга страна, онази гореща любов, която той е изпитвал към своето паство в Ефес, намиращо се вече в ръцете на османците, онеправдано и страдащо, лишено от своя пастир, също го е подтиквала да напусне политическата безопасност на Константинопол и да се опита да се завърне в Ефес: един връх на пастирската любов, на който малцина са способни. От историята ние знаем, че някои йерарси, чиито паства са се намирали в османска власт, докато самите те са били в пределите на Византия, дълбоко състрадавайки им са им изпращали редица окръжни послания, предлагайки примери, взети от Св. Писание.[14] Пастирската любов на св. Марк обаче отишла и доста отвъд това.

Преди да продължим с жизнеописанието на св. Марк Ефески обаче, да се обърнем към наличните източници. В своя синаксар Йоан Евгеник ни съобщава следното: „След като прекара някое време в Константинопол, той [св. Марк] отплува към своето паство, като избягна мълвата, за да покрие, като добър пастир, който полага душата си за овците и който подражава на истинния и пръв Пастир, намиращите се като посред вълци сред нечестивците християни”. В писмото си пък до гореспоменатия йером. Теофан, св. Марк пише: „Знай, че веднага след като пристигнахме в Константинопол, когато на престола на патриарха се възкачи един от подписалите [унията] – латинстващ и причиняващ ни огорчения – аз поради необходимост се отправих в моята църква [т. е. в Ефес]”.[15]

Пристигнал в Ефес, св. Марк изцяло се отдава на работа в своята разорена епархия, като обхожда храмовете и утвърждава верните, обръщайки заблудилите се във вярата, ръкополага свещеници и се застъпва пред властта за онеправданите. Всичко това е било особено тежко усилие за светеца, чиято болест значително започва да се влошава. Като продължение на разказа си за мотивите за отпътуването на св. Марк от Константинопол, за този период от живота на светеца Йоан Евгеник ни разказва така: „Дейно обикаляйки навсякъде жребия на великия евангелист и богослов Йоан,[16] извършвайки това на дълги периоди, с мъка и тежести, бидейки болен телом, посещавайки пострадалите свещени храмове и особено съграждайки храма на митрополията си – с прилежащите към него постройки, ръкополагайки свещеници, помагайки на претърпяващите неправда – било то поради гоненията или поради изкушенията от страна на нечестивците, защитавайки вдовици и сираци, посрамвайки, запретявайки, утешавайки, увещавайки, обръщайки и укрепвайки, той беше – по думите на божествения апостол – всичко за всички.

Нататък синаксарът на Йоан Евгеник съобщава, че тъй като светецът бил принесъл достатъчно себе си в жертва за делата на паството, а неговият всякогашен стремеж е било пребиваването във възжеланото от него мълчание, то „той замисли от Изток да премине от другата страна (на Егейското море), към Светата Атонска планина, та там, в уединено място, да завърши остатъка от своя живот”. Имало е обаче и друга причина св. Марк да сметне за необходимо да напусне Ефес – за нея той говори в своето писмо до йеромонах Теофан: „Там (т. е. в Ефес) не намерих никакво успокоение и тежко преболедувах и, като бедствах от нечестивите и се подлагах – поради това, че нямах мандат от (тяхната) власт – на беди, отпътувах от тук с намерението да се отправя на Света гора”.[17]

По-нататък синаксарът на Йоан Евгеник ни съобщава, че когато корабът, превозвал светеца, акостирал на о-в Лимнос – един от немногото острови, които все още оставали във владение на Византия – той бил разпознат от властите и – съгласно междувременно издадено от императора разпореждане – бил арестуван и затворен. Това затворничество, което той претърпява в продължение на две години, е особено тежко за него: той страда от непоносимия климат, от многобройни болести и лишения, а също и от нападенията над острова от страна на османския флот. Като говори за затворничеството на св. Марк, Йоан Евгеник пише така: „Кой тук не би се достойно почудил или не би признал онова великодушие и онова самообладание в бедствията, които той показа, като страдаше на изгаряното от слънцето място, борейки се с лишенията от най-необходимото, измъчван от струпващите се една върху друга болести или търпейки в тежкото заточение, докато флотът на нечестивите исмаилтяни обграждаше острова и го подлагаше на разрушение, и просто показа търпение в течение на две години в такива бедствия”. Що се отнася до споменаването за обсадата на острова от османския флот, то по-подробният синаксар на Йоан Евгеник, отпечатан от Софрон Петридес добавя, че своето неочаквано спасение от обсаждащия острова турски флот жителите на о-в Лимнос приписвали на молитвите на св. Марк, защото тяхното спасение започнало от това място (крепостта Мундрос), където светецът пребивавал в заточение.[18]

В послание до игумена на Ватопедския манастир на Атон, написано в края на 1440 г. или началото на 1441 г., св. Марк пише за мъничко, но за него голямо утешение, което той получил в своите теготи, а именно – как неколцина преминаващи атонски братя се постарали да го утешат и подкрепят, доколкото това е било в техните възможности. И това, очевидно, е било единственият светъл момент в живота на св. Марк от времето на изгнанието на Лимнос. Така пише сам той в споменатото послание: „Голяма утеха получихме от намиращите се тук ваши братя, пречестния еклисиарх, великия иконом и други, които видяхме като одушевени образи на вашата любов и благочестие, понеже те са ни оказали гостоприемство и са ни успокоявали и подкрепяли. Да им даде Господ достойни награди за техния труд и любов!”.[19]

Макар и претърпявайки толкова бедствия обаче, светецът пламенеел в борбата за православие. И с лични увещания, а още повече чрез посланията си, написани по време на своето заточение, той продължава да увещава православните твърдо да се държат към православието и се радва, като вижда твърдостта им във вярата. За това четем в неговото писмо до вече споменатия йеромонах Теофан: „И така, пресекли морето при Галиполи и преминавайки край Лимнос, по заповед на императора бях арестуван и задържан. Ала Божието слово и силата на Истината не могат да бъдат завързани, а още по-силно текат и разцъфтяват, и много от братята, ободрени поради моето изгнание, поразяват с порицания беззаконниците и насилниците на православната вяра и отеческите порядки и ги прогонват от всички страни като смет, като не им позволяват нито да служат, нито въобще ги поменават като християни”.[20] Св. Марк е знаел, че Църквата се изгражда върху кръвта на мъчениците и е бил готов да отдаде целия свой живот заради укрепването на истината. В едно от посланията си той пише: „Ако не беше гонението, нито мъчениците биха просияли, нито изповедниците биха приели от Христос венеца на победата, нито със своите подвизи те биха укрепили и възвеселили Православната църква”.[21] Така той писал, същото това подписал и със собствения си живот!

Както вече казахме, в заточение светецът прекарва две години – от август 1440 г. до август (или октомври) 1442 г. Освободен е по разпореждане на императора в деня на паметта на светите седем Ефески отрока, на които – в свое стихотворение, написано по този повод – той благодари. Тяхната памет се празнува на 4 август и на 22 октомври, така че в съответствие с това следва да се определя и датата на освобождаването на св. Марк от неговото заточение.

За първи път тази епиграма на св. Марк е отпечатана от Пападопулос-Керамевс в Ἀνέκδοτα Ἑλληνικά, Κωνσταντινούπολη 1884, σ. 102-103, а след това и от г-н Луи Пти – в Revue de l’Orient chrétien, t. 23, Paris 1922-1923, p. 414-415. Епиграмата гласи:

Пещерата ви държеше – вас, събрани в смъртта,
както може да се види на иконата, –
живи в Бога, Който от сън към живот
отново ви възкреси. Дивно чудо!
И днес, вярвайки, че вие сте живи в Бога,
аз – предстоятелят на вашето прекрасно отечество, –
(ви) призовавам в бедите
открил ви готови да окажете чудесна помощ.
И ето че в празника на вашето отшествие,
се случи и на мен да бъда освободен от тъмницата,
и на тази дъска аз пиша благодарност.

*   *   *

Както пише Йоан Евгеник в своя синаксар, св. Марк бил решил да се отправи към Атон, но тъй като това по никакъв начин не му се отдава, той с труд се завръща обратно в Константинопол, където изкарва последните две години от живота си. Защото Божият промисъл му е отсъдил да бъде борец за православието до последното си издихание.

Говорейки за живота на св. Марк след завръщането му от Италия, Георги Схолар съвсем кратко и в замъглени образи споменава и гореприведените събития. За св. Марк той говори така: „Той се показа като йерей; в борбата против измяната спрямо вярата се прояви като по-твърд от диамант… Постоянно той радееше за своето паство, при това в най-трудно време; и даже в свободните си минути не вкусваше сладка почивка, като се бореше против разните изкушения на злите духове, а още по-често – против човешките козни, всичко понасяйки търпеливо и следвайки примера на светите отци. Можеше да претърпи и още повече страдания, ако не му бе простряло ръка за помощ сърдоболието на монарха, който повече от останалите се дивеше на добродетелите и мъдростта на този свят мъж”.[22] По този начин говори Георги Схолар за борбата на св. Марк за православие, за дейността му в Ефес, за неговата болест („изкушения на злите духове”) и човешките козни и завършва със споменаване за това, че императорът „му простря ръка за помощ”, т. е., както ни се струва, се е разпоредил да освободят светеца и да му бъде предоставена възможността да пътува където желае.

*   *   *

Посланията на св. Марк, които без едно – това до йеромонах Теофан на о-в Имврос – принадлежат към този двугодишен период от живота на светеца в Ефес и в заточение (или изгнание) на Лимнос, предоставят богат материал, показващ величието на душата на този безстрашен борец за вярата.

Вероятно е имало и други послания на св. Марк, но те или не са запазени, или все още не са открити. Две от неговите послания са отпечатани в т. 160 от гръцката серия на Патрология на абат Мин. Там е поместен и откъс от писмото на св. Марк до имп. Йоан Палеолог. В Patrologia orientalis г-н Луи Пти е поместил седем писма на св. Марк Ефески и едно на Георги Схолар до св. Марк, които ще приведем тук в предложения от него ред, в превод от неговото издание. Всяко послание е се предхожда от кратко предисловие.

Тези послания са:

1. Окръжно послание (Epistola encyclica);
2. Послание до Георги Схолар и негов отговор до св. Марк;
3. Послание до някой си презвитер Георги в Метони;
4. Послание до Константинополския патриарх;
5. Послание до игумена на Ватопедския манастир;
6. Послание до йеромонах Теофан на о-в Евбея;
7. Послание до йеромонах Теофан на о-в Имврос;
8. Откъс от послание до имп. Йоан Палеолог.

*   *   *

1. Окръжно послание на св. Марк Ефески против гръко-латиняните и постановленията на Флорентийския събор

Като свой пръв дълг св. Марк Ефески е сметнал за необходимо да отправи до всички православни свое окръжно послание, в което предупреждава верните срещу хитростите на униатите (гръко-католиците) и ги призовава твърдо да се държат към православната вяра и в никакъв случай да не влизат в каквото и да било общение с отстъпниците от православието.

Невъзможно е да се определи времето на написване на това послание, съдейки по неговото съдържание. Струва ни се, че то е отправено към всички православни още до времето на изгнанието на св. Марк на о-в Лимнос. На първо място, по своето съдържание то е тясно свързано с друго догматическо съчинение на св. Марк – Изповедание на вярата, което е написано от него още по времето на Флорентийския събор и което, несъмнено, е трябвало да стане достояние на верните преди периода да затворничеството на св. Марк. Твърде е възможно той да е изпратил своето Окръжно послание незабавно след като е разбрал за провъзгласяването на унията в Константинопол от новоизбрания патриарх Митрофан, а това е станало през юни и юли 1440 г. – във времето, когато св. Марк вече е в Ефес. Промулгацията, или тържественото оповестяване на унията в Константинопол, несъмнено е предизвикало необходимостта да ѝ бъде даден незабавен отпор, а именно – в отговор на Окръжното послание на новия патриарх, възвестяващо за сключването на унията с Рим да се отправи свое Окръжно послание, в което да бъде разкрито истинското лице на унията и да бъдат предпазени верните от хитростите на униатите. Ние знаем, че когато е трябвало да защитава православната вяра, св. Марк никога не е губил време, за което свидетелстват многото негови трактати, които приведохме и които са възниквали незабавно след като е възниквала необходимост от това. Накрая, гневът на императора против св. Марк Ефески, разпореждането той да бъде арестуван и неговото двугодишно затворничество (или заточение) на Лимнос могат да се обяснят именно с недоволството от неговата активна и застрашаваща делото на унията борба против постановленията на Флорентийския събор – борба, която не е могла да се изрази по друг начин, освен във формата на разпространяването на послания на св. Марк, с които светецът е призовавал всички верни да не приемат унията. До каква степен този род съчинения на св. Марк са били опасни за делото на унията може да се види от факта, че в отговор на окръжното послание на св. Марк незабавно последва отговор – „опровержение” (refutatio) от страна на протосингела Григорий Мамас, за когото ние вече не веднъж споменавахме и комуто принадлежи и „опровержение” на Изповедание на вярата от св. Марк Ефески. И едното, и другото „refutationes” са отпечатани от Йосиф Хергенрьотер, в т. 160 от гръцката серия на Патрологията на абат Мин. Несъмнено е че, между Изповедание на вярата, неговото Изложение за историята на Флорентийския събор и участието му в него[23] и Окръжно послание на св. Марк съществува вътрешна връзка и тези съчинения следва да се отнесат към един и същ период от време, поставяйки, разбира се, Изповедание на вярата най-рано от трите, но и трите трябва да бъдат отнесени към периода до затворничеството на св. Марк на Лимнос.

Освен това, в Окръжното послание ние откриваме мисъл, изразена с почти същите думи и съпроводена от същите сравнения относно недопустимостта на компромисите в делата на вярата, които и в посланието на св. Марк до Георги Схолар, което е написано от Ефес, както става ясно от заглавието на посланието на Георги Схолар до св. Марк.

И така, на основание на гореказаното, предполагаме, че Окръжно послание на св. Марк Ефески е било написано през юли 1440 г.

Това Окръжно послание на св. Марк, независимо че принадлежи към минало време и се отнася до отминали събития, не е изгубило обаче своето значение и днес, тъй като с кристална яснота рисува пред нас опасността от тази уния, която е сключена на основата на компромиса с догматите и принципите на Църквата.

Това съчинение на св. Марк се е запазило в редица ръкописи: Parisinus 1218, fol. 498-502; Parisinus 1286, fol. 184-190; Ambrosianus 899, fol. 143-148; Monacensi 145, fol. 195; Monacensi 256, fol. 281-287; Parisinus 1191, fol. 29; Parisinus 1295, fol. 156-159; Parisinus 1327, fol. 244; Parisinus supplementus graecus 619, fol. 95.

То е поместено и в т. 160 от гръцката серия на Патрологията на абат Мин. Среща се и в още няколко издания, а е препечатано и при Авраам Норов.[24]

Г-н Луи Пти, от чието издание ние извършваме нашия превод, привежда Окръжно послание на св. Марк въз основа на първия, посочен ръкопис, в Patrologia orientalis, t. 17, p. 460-464.

До всички намиращи се на материка и на островите православни християни от Марк, епископ на Ефес, с поздрав в Христа

1. Онези, които ни плениха в страшен плен и поискаха да ни завлекат във Вавилона на латинските обреди и догмати, не можаха да го направят докрай, виждайки че това е отвсякъде нелепо, и дори невъзможно, но спирайки някъде по средата, както те самите, така и онези, които ги последваха, не останаха това, което бяха, но и не станаха други, понеже напускайки Йерусалим, който наистина беше сякаш „видение на мира” и планината Сион – утвърдената и непоклатима вяра,[25] но от друга страна без да са в състояние и нежелаейки да станат и да се наричат вавилонци, те поради тази причина навярно справедливо бяха наречени гръко-латиняни, а мнозинството ги нарича латинофрони. И така, тези полузверове, подобни на митичните кентаври, заедно с латиняните изповядват, че Духът Свети изхожда от Сина и приемат Сина като причина за Неговото битие (понеже това се съдържа в тяхното съборно определение); заедно с нас те изповядват изхождането от Отца, а пък заедно с тях твърдят, че добавката в Символа е била направена законно и благословено; заедно с нас не допускат тя да се произнася на глас (но кой би се отклонявал от нещо законно и благословено!); заедно с тях говорят, че безквасният хляб е тяло Христово, а заедно с нас не дръзват да го приемат. Нима това не е достатъчно, за да се разбере техният дух, и че не заради търсенето на истината, която всъщност имат в ръцете си, са се събрали с латиняните, а от желание да се обогатят и да сключат не истинска, а лъжлива уния.

2. Трябва да разгледаме по какъв начин те са се обединили с латиняните, понеже всяко нещо, което се обединява с друго, го прави с посредничеството на нещо средно между тях. И така, те са замислили да се обединят с тях чрез схващането за Светия Дух, изразявайки заедно с тях мнението, че Той има битие и от Сина. Всичко друго обаче е различно и няма нито средно, нито общо, а както и преди се произнасят два различни символа; извършват се две различни литургии – едната с квасна Жертва, а другата с безквасна; различни са и кръщенията – едното се извършва чрез трикратно потапяне, а другото – чрез поливане на главата отгоре; едното се нуждае от миро, а другото съвсем няма нужда от него. Изобщо всички обреди са два и се различават във всичко – постите, църковните последования и всичко подобно. Какво обаче е това единство, което няма очевиден и ясен белег? И по какъв начин те са се обединили с тях, желаейки същевременно да съхранят своето (понеже в това бяха единодушни) и да не следват предаденото ни от отците.

3. Но какво е тяхното мъдро основание: „Никога, казват те, Гръцката църква не е твърдяла, че Духът Свети изхожда само от Отца, а е казвала просто, че изхожда от Него, с което не изключва участието на Сина в изхождането на Светия Дух. Затова и преди, и сега ние сме в единство”. – Какво само безумие, какво заслепяване! Ако Гръцката църква, следвайки Самия Христос, светите апостоли и светите отци на съборите, винаги е говорила, че Духът изхожда от Отца, но никога не е говорила (понеже не го е възприела от никого), че Духът Свети изхожда от Сина, то какво друго означава това, ако не, че според нея Духът Свети изхожда само от Отца. Ако обаче не е от Сина, очевидно е само от Отца. Нали знаеш какво се казва за Раждането? „Който е Роден – казват те – от Отца преди всички векове”.[26] Не се ли подразбира тук „само от Отца”? Не нещо друго, а именно това разбираме ние, и когато има нужда го изразяваме, понеже сме научени, че не от някой друг, [а само от Отца] се ражда Синът. Затова и Йоан Дамаскин от името на цялата Църква и на всички християни казва: „Ние не говорим, че Духът Свети е от Сина”.[27] Но ако ние не говорим, че Духът е също и от Сина, то очевидно с това казваме, че Духът е само от Отца. Затова малко по-горе той казва: „Сина ние не наричаме причина”,[28] а в следващата глава: „Единствена причина е Отец”.[29]

4. Какво още? – „Никога, казват те, ние не сме смятали латиняните за еретици, а само за схизматици”. – Но именно това те са заели от тях, понеже онези, нямайки в какво да ни обвинят за нашето мнение (ἡ δόξα), ни наричат схизматици за това, че сме се отклонили от някаква покорност към тях, която, както те смятат, сме трябвало да имаме. Но нека видим дали ще е справедливо да им окажем любезност и да не ги виним в нищо по отношение на вярата. Обаче причината за разкола идва от тях, след като те открито внесоха добавката (Filioque), която до този момент са говорили тайно, а ние се отделихме от тях първи, а по-добре казано, отделихме ги и ги отсякохме от общото тяло на Църквата. Защо, кажи ми! Затова ли, че имат вярно схващане и правилно са извършили добавката в Символа? Кой би говорил така, ако не е със съвсем разтърсен мозък? Затова [се отделихме от тях], че мъдруват нелепо и нечестиво, и неразумно направиха добавката. Затова ние се отвърнахме от тях като еретици и затова се разграничихме от тях. А за какво още? – Нали благочестивите закони говорят: „Еретик и подлежащ на законите срещу еретиците е онзи, който макар и с малко се отклонява от православната вяра”.[30] Ако латиняните с нищо не се отклоняват от правата вяра, изглежда сякаш ние напразно ги отсичаме, но ако напълно са се отклонили в богословието за Светия Дух, хулата по отношение на Когото е най-великата от всички опасности, то е ясно, че те са еретици и ние ги отсичаме като еретици. И защо помазваме с миро онези, които от тях идват при нас? – Не е ли ясно, че като еретици? Нали Седмият канон, на Втория вселенски събор казва: „Присъединяващите се към православието и към дела на спасяващите се, вместо да останат еретици, ние приемаме по следното чинопоследование и обичай. Арианите, македонианите, саватианите, новацианите, наричащи себе си чисти и най-добри, четиридесетдневниците или тетрадитите и аполинарийците, когато подават прошение и проклинат всяка ерес, която не мисли както светата Божия, всеобща и апостолска Църква, ние приемаме подпечатвайки, т. е. помазвайки със св. миро най-напред челото, след това очите, ноздрите, устата и ушите, и докато ги подпечатваме говорим: Печат на дара на Светия Дух”.[31] Виждаш ли към кои причисляваме ние латиняните, които идват при нас? Ако всички онези са еретици, очевидно такива са и те. Ето какво пише премъдрият Антиохийски патриарх Теодор Валсамон в отговорите до светейшия Александрийски патриарх Марк: „Пленените латиняни и други, присъстващи в нашите всеобщи църкви, молят причастие с божествените светини. Ние искаме да знаем допустимо ли е това? – [Отговор:] Който не е с Мене, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.[32] Доколкото преди много години знаменитото събрание на Западната църква, а именно, Римското, е било отделено от общение с другите четири светейши патриарси, отстъпвайки към обичаи и догмати, чужди на всеобщата Църква и на православните (затова папата не е бил удостоен с общо възнасяне на имената на патриарсите в божествените свещенодействия), то не следва латинският род да бъде освещаван чрез божествените и пречисти Дарове от свещеническа ръка ако преди това не отстъпи от латинските догмати и обичаи и не бъде огласен и причислен към православните”.[33] Чуваш ли, че те са се отклонили не само към обичаи, но и към догмати, чужди на православните (а чуждото на православните несъмнено е еретическо) и че според каноните те [първо] трябва да бъдат огласени и присъединени към православието? Ако пък трябва да бъдат огласени, очевидно подлежат на помазване с миро. Откъде те така внезапно са ни се представили като православни, след като толкова дълго време по оценката на толкова велики отци и учители са смятани за еретици? Кой ги е направил така лесно православни? – Златото, ако пожелаеш да признаеш истината, и твоята корист, по-добре казано, не тях е направила православни, а ти си се направил подобен на тях и си се оттласнал към участта на еретиците.

5. „Но ако ние бихме установили, казват те, някаква среда между догматите, бихме се съединили с тях чрез нея и същевременно бихме останали верни на самите себе си, без да се принудим да говорим нещо извън онова, което е обичайно за нас и ни е предадено [от отците]”. – Именно това поначало е подмамило мнозина и ги е убедило да следват такива, които са ги повели надолу по склона на нечестието, понеже, повярвали че има нещо по средата между двете учения, което може да примири някои противоречия, те сами са се изложили на опасност. Но дори да е възможно да се намери някакъв среден израз между двете мнения, който в еднаква степен би представял и двете, не може да се намери средно мнение между две противоположни мнения за един и същ предмет, и ако това не е така, ще има нещо по средата между истината и заблуждението, твърдението и отрицанието. Това, разбира се, не е възможно, защото във всеки случай е вярно или твърдението, или отрицанието. Затова, ако е вярно латинското схващане, че Духът Свети изхожда и от Сина, тогава е погрешно нашето, според което Духът Свети изхожда само от Отца (а нали заради това се отделихме от тях). Ако пък е вярно нашето, тогава несъмнено погрешно е тяхното. Какво може да има между тях по средата? – Нищо, освен някакъв израз, прилягащ и за двете, подобно на котурн (ὁ κόθορνος). То ли ще ни обедини? И какво ще ни остане да направим, когато подложим на строго изследване едни други, за да сравним мислите и съжденията (на всяка от страните)? И може би ще наричаме заедно православни и двете страни, мислещи противоположно една на друга? Аз, разбира се, не смятам така, но изглежда ти, който с лекота объркваш всичко и преименуваш всичко, знаеш! Искаш ли да се поучиш от Григорий Богослов, какво той пише за средата? – „Образ, открит за всички минаващи, котурн за двата крака, веялка за всеки вятър (Сир. 5:11), получаваща сила от новосъчинена измама и от клевета срещу истината, понеже думите подобен според Писанията бяха само покров, който под предлога на благочестието покрива евтино нечестие”.[34] Ето какво е писал той за измислената тогава „среда”. Що се отнася до събора, който го е съчинил, той казва също: „Дали Халанска кула, добре разделила народите (а трябваше и езиците им, защото съгласието им е за зло), дали Каяфин синедрион, на който е съден Христос, или как иначе да наречем този събор, който е обърнал и объркал всичко, разрушавайки благочестивия древен догмат за равночестността на Троицата, разграждайки и сякаш със стенобитни оръдия разтърсвайки единосъщието, разтваряйки чрез написаното и говореното на него вратата на нечестието – „те са умни за зло, ала не умеят да вършат добро” (Иер. 4:22).[35] Това ни стига за средата, защото за възприелите казаното изобщо няма място за средно и защото да се търси нещо подобно е нечестиво и е чуждо на Църквата.

6. Но как да се отнасяме, ще попита някой, към онези междинни гръко-латиняни, които, придържайки се към средата, открито одобряват нещо от латинските обреди и догмати, друго макар да одобряват, сами не биха приели, а трето изобщо не одобряват? – Трябва да се бяга от тях, както се бяга от змия, както от онези христопродавци и христокупци, от които са навярно много по-лоши. Нали те, както казва апостолът, „мислят, че благочестието служи за печалба”, и за тях той добавя: „бягай от такива”,[36] понеже те минават към онези не за да научат нещо от тях, а за да вземат. „Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния?”.[37] Ние обаче, заедно с Дамаскин[38] и с всички отци, не говорим, че Духът е от Сина, докато те, заедно с латиняните, говорят че Духът е от Сина. Ние, заедно с божествения Дионисий, говорим, че Отец е единствен източник на свърхсъщностната божественост,[39] а те, заедно с латиняните говорят, че и Синът е източник на Светия Дух, и с това очевидно изключват Духа от божествеността. И ние, следвайки Богослова Григорий, различаваме Отца от Сина чрез свойството да е причина,[40] докато те, заедно с латиняните, свързват и Двамата с причината. Ние, заедно с преподобния Максим,[41] с римляните от онова време и със западните отци, не правим Сина причина за Духа, докато те в съборната опашка[42] (за която пишат, че е така законно да се почита, макар да са се присъединили към това от страх) възвестяват Сина: на гръцки – за причина, а на латински – за начало на Духа. Ние, заедно с философа и мъченик Юстин твърдим, че както Синът е от Отца, така и Духът е от Отца,[43] а те заедно с латиняните говорят, че Синът произхожда от Отца непосредствено, а Духът опосредвано от Отца. Ние, заедно с Дамаскин[44] и всички отци изповядваме, че не ни е известна разликата между раждане и изхождане, а те, заедно с Тома Аквински и латиняните, говорят, че разликата е в непосредствеността на раждането и опосредваността на изхождането. Ние твърдим, следвайки отците, че волята и енергията на нетварното и божествено естество са нетварни, а те, заедно с латиняните и Тома говорят, че волята е тъждествена с естеството, а божествената енергия е тварна, независимо дали ще се нарече божество или божествена и невеществена светлина, или Дух Свети или нещо друго подобно – така тези порочни твари почитат тварна божественост, тварна божествена светлина и тварен Дух Свети. Ние казваме, че нито светците [веднага след смъртта] получават отреденото им Царство и неизречимите блага, нито грешниците незабавно изпадат в геената, но едните и другите приемат своя дял в един бъдещ момент, след Възкресението и Съда, докато онези, заедно с латиняните, искат те веднага след смъртта да получат според заслугите, като за стоящите по средата или умрели в покаяние предвиждат някакъв измислен от тях очистителен огън, различен от онзи в геената, така че, според техните думи, очистили душите си след смъртта, и те заедно с праведниците да се възстановят в Царството Небесно, и това е включено в тяхното съборно определение. Ние, подчинявайки се на правилата на апостолите, се отвръщаме от безквасния юдейски хляб, докато те, в същия този орос, възвестяват, че свещенодействаното от латиняните е Тяло Христово. Ние говорим, че добавката в Символа е станала по един нереден, противозаконен и противен на отците начин, а те твърдят, че тя е законна и благословена – до такава степен са в състояние да се съгласуват с истината и със самите себе си. Ние схващаме папата като един от патриарсите, и то ако беше православен, докато те с голяма важност го обявяват за викарий на Христос, отец и учител на всички християни. Нека бъдат по-благополучни от този свой отец, а в останалото подобни на него, понеже и той не благоденства, имайки антипапа, който му причинява не малко неприятности, а и те не се стараят да подражават на този отец и учител.

7. И така, братя, бягайте от тях и от общение с тях, „защото такива са лъжеапостоли, лукави работници, които се преобразяват в Христови апостоли. И не е за чудене: защото сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако и служителите му се преобразят като служители на правдата; но техният край ще бъде според делата им”.[45] И още, на друго място, същият апостол казва за тях: „Такива служат не на Господа нашего Иисуса Христа, а на корема си, и със сладки и ласкателни думи измамват сърцата на простодушните”.[46] И на друго място: „Пазете се от псетата, пазете се от злите работници, пазете се от лъжеобрязване”.[47] И после: „Но ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”.[48] Виждате ли, казаното пророчески, че „ако и… Ангел от небето”, за да не даде в свое оправдание, особено високо положение. И възлюбеният ученик казва: „Който дохожда при вас и не донася това учение, него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела”.[49] Затова, както това ни е заповядано от св. апостоли, спрете се и твърдо се придържайте към преданията, които сте приели – както писаните, така и неписаните, за да не се лишите от своята твърдост, завлечени от заблудата на беззаконниците. Нека Бог, Който може всичко, да им даде и те да познаят своята заблуда, и освобождавайки ни от тях като от лоши плевели, да ни събере в своите житници като чиста и добра пшеница – в Иисус Христос, нашият Господ, Комуто подобава всяка слава, чест и поклонение, с безначалния Негов Отец и с пресветия, благ и животворящ Негов Дух, сега и винаги и във вечните векове. Амин.

*   *   *

2. Послание на св. Марк Ефески до Георги Схолар и негов отговор до св. Марк

2.1. Послание на св. Марк Ефески до Георги Схолар, написано когато станало ясно, че онзи смята за възможно да се направи някакво съглашение с латиняните

Несъмнено това послание се явява най-интересно сред посланията на св. Марк. То е написано в Ефес, както става ясно от наслова на ответното послание на Георги Схолар.

Поводът за написването на това послание е бил следният. Както вече видяхме от историята на Флорентийския събор, Георги Схолар официално е подкрепял делото на унията – несъмнено от лоялност към волята на императора, постът на чийто секретар той е заемал. Когато св. Марк пламенно се е борел против унията, този не говорел нито против, нито за св. Марк, а запазвал неутралност. По-късно тази нерешителност той ще си вмени като тежка вина. Св. Марк обаче е знаел, че Георги Схолар е негово духовно чедо и ученик – верен на православието, и когато онзи го помолил за прошка за собствената си нерешителност и посочвал доводите за нея, светецът не само му прощавал, но дори и го оправдавал. Това обаче е трябвало да има своите граници и своя край. Така веднъж, намирайки се в Ефес, св. Марк чул, че Георги Схолар открито и публично се обявява за унията. Дълбоко огорчен и разстроен от това, той му изпраща писмо, което след големи перипетии попада в неговите ръце.

Това послание на светеца е написано с дълбока вяра и любов към човека, и ако то вълнува и нас, четящите го пет столетия след времето на неговото написване, не е трудно да се заключи и какво благоприятно въздействие е имало то върху Георги Схолар – душа свята и благородна!

Посланието се съдържа в редица ръкописи: Atheniensis 652, fol. 10-11; Ambrosianus 653, fol. 2-3; Ambrosianus 899, fol. 142-143; Parisinus 1218, fol. 125-127; Parisinus 1295, fol. 19-20; Scolariensis Y. III, fol. 3-4; Parisinus 1267; Parisinus 1310, fol. 39-40; Parisinus 1327, fol. 246-248; Laurentianus pluteus 74, 13, fol. 296; Mosquensis 493, fol. 75.

През 1665 г. това послание на св. Марк до Георги Схолар е отпечатано в изданието на Лео Алаций Срещу Крейтън,[50] от Йосиф Хергенрьотер – в т. 160 от гръцката серия на Патрология на абат Мин и, накрая, според Парижкия ръкопис 1218, фол. 125-127 – от г-н Луи Пти, в Patrologia orientalis, t. 17, p. 460-464, от което издание беше извършен и нашият превод на руски език.

От всесвещения митрополит кир Марк Евгеник послание до Схолария[51]

1. Преславни, премъдри, преучени, прежелани мой брате и духовен сине, кир Георги, моля Бога да си здрав духом и телом, и всичко при теб да е добре, а по Неговата милост и аз съм достатъчно здрав телом.

Колкото ни изпълваше с радост, докато се придържаше към правото учение и благочестивата отческа мисъл и беше застъпник на истината срещу неправедните съдии, толкова сега, напротив, сме изпълнени с печал и скръб, чувайки че пак си променил мнението си, че мислиш и говориш противното и заедно с порочните съглашатели (οἰκονόμοις)[52] се стремиш към компромиси и съглашателство (οἰκονομία). Нима това е добре и е достойно за душата на философа? Вече мислех да ти съставя похвала и исках да приведа великия Григорий, наречен на богословието, който, възхвалявайки някакъв философ Ирон, противопоставил се на арианската заблуда, казва, че „с изтерзано от бичовете доблестно тяло бил пратен в изгнание”.[53] Ти, без да изпиташ от опит нищо болезнено, струва ми се, само от страх или съблазън от обещаните дарове и почести, така лесно веднага предаде истината! „Кой ще даде на главата ми вода и на очите ми – извор сълзи”,[54] за да оплача „дъщерята на Сион” (имам предвид душата на философа), издухвана и отнасяна от вятъра като прах на лятно гумно.[55]

2. Навярно ти ще кажеш, че не е станало премятане към противоположното, но че ние търсим нещо по средата и съгласие. – Никога, човече, отнасящото се към Църквата (τὰ ἐκκλησιαστικὰ) не се поправя с търсене на средата, защото между истината и лъжата няма нищо средно, но както оказалият се извън светлината по необходимост е в мрак, така и малко отстъпилият от истината, да кажем право, е подложен на лъжата, и макар между светлината и мрака да може да се говори за нещо по средата, наричано развиделяване и здрач, между истината и лъжата обаче, колкото и да се старае някой, няма да измисли нещо по средата. Чуй как великият в богословието Григорий „възхвалява” събора, търсил нещо по средата: „Дали Халанска кула, добре разделила народите (а трябваше и езиците им, защото съгласието им е за зло), дали Каяфин синедрион, на който е съден Христос, или как иначе да наречем този събор, който е обърнал и объркал всичко, разрушавайки благочестивия древен догмат за равночестността на Троицата, разграждайки и сякаш със стенобойни оръдия разтърсвайки единосъщието, разтваряйки чрез написаното и говореното на него вратата на нечестието – „те са умни за зло, ала не умеят да вършат добро (Евр. 4:22[56])”.[57] Нима това не приляга и на настоящия наш събор? Най-вече, ще ти кажа аз, дори той да е нямал желание да си послужи със средата и двойствеността, бил е принуден към това от плащащите.[58] Затова е ясно, че както е било угодно на тях, той изригва хули или по-добре да го кажем с думите на пророка „те мътят змийски яйца и тъкат паяжина” (Ис. 59:5), и наистина паяжина е съставеният от тях така наречен „орос” (вероопределение на събора или Акт на унията). И така, нека не ни заблуждават, прибягвайки към средата и двойствеността, защото това е синедрионът на Каяфа, така че сключената от тях уния да обгърне с мрак Църквата.

3. Докога, клетнико, ще позволяваш благородството и честта на душата ти да бъдат погълнати от суетни неща? Докога ще сънуваш и кога сериозно ще се отнесеш към истината? Бягай от Египет, без да се оглеждаш; бягай от Содома и Гомора; спасявай се в планината, за да не бъдеш пленен заедно с другите. Надделяха ли в теб пустата слава, лъжеименното богатство, изящните и разкрасени хланиди (χλανιδίσκια),[59] и изобщо всичко онова, в което се изразява благополучието на този свят? – Какви само нефилософски схващания у философа? Виж онези, които преди теб са били почитани с подобна известност – утре и ти ще слезеш в преизподнята, оставил всичко на земята, и с голяма строгост ще ти бъде поискан отчет за постъпките в живота, както ще трябва и лъжеименният събор да отговори за кръвта на погубените души, доведени до смут спрямо тайнствата на вярата, приели [кощунството] срещу Светия Дух и дръзнали да отнесат Неговото битие към две начала, бивайки въвлечени в незаконни и смехотворни латински обреди, привличайки върху главите си проклятия и анатеми, заради нововъведенията във вярата.

4. Но ще послужи ли сключената от тях уния за укрепване и полза на народа? – Съвсем е очевидно! Не виждаш ли как бягат враговете на Кръста и как един от нас гони хиляди, а двама изтласкват десет хиляди? Ние виждаме нещата съвсем иначе. Ако Господ не съзижда държавата, напразно ще се трудят съзиждащите. Ако Господ не опази нашия град, напразно са бдели опазващите Го за жълтиците на папата.[60] Казахме обаче достатъчно! Обърни се целия към Господа, „остави мъртвите да погребват своите мъртъвци”,[61] остави кесаревото кесарю, въздай Богу сътворената и украсена от Него душа, помисли за какви неща си Му длъжник и върни дълговете. Моля те, прелюбими и премъдри, дай ми да се възрадвам за теб, дай ми да възнеса слава на Бога, Който те охранява свише от всяко печално състояние!

† Смиреният Ефески и на цяла Асия митрополит, Марк

2.2. Отговор на Георги Схолар на посланието от св. Марк Ефески

Получил посланието от св. Марк, Георги Схолар е дълбоко огорчен. В ответното си писмо той бърза да увери св. Марк, че не е привърженик на унията, но и в същото време не смята за необходимо в настоящия момент да ѝ се противопоставя, предполагайки, че най-правилното при тогавашното положение на нещата е да запази мълчание. Ако пък настане време за подвиг, тогава той ще бъде готов да излезе в защита на православието, а сега, тъй като срещу православието няма никакво гонение, това е абсолютно ненужно и само би усложнило положението.

По този начин, без да съзнава това, Георги Схолар е вървял по пътя на вътрешния компромис и на сделките със собствената съвест. Този официален и външен компромис, който той, поради своето положение, правел на събора във Флоренция, постепенно бил преминал във вътрешен компромис, превръщайки се в негов светоглед, и, главно – той не осъзнавал пагубността на този път. Сега не съществува необходимост да се изказва и да се изявява; той не е привърженик на унията, нито е отстъпник от православието; той нито се изявява в полза на унията, нито я порицава, а „запазва мълчание” и се намира настрана, съблюдавайки неутралност. Ако пък настъпи време, когато православието ще бъде открито преследвано, тогава той ще се застъпи за вярата. Възможно е към това да се е примесвало и чувството, че борбата с унията, с мерките на императора и политиката на Византия ще представлява проява на нелоялност и на държавно престъпление, което той не е желаел да извършва. Георги Схолар оправдава и принципа на изискването на компромиса (средата) и тук той не е съгласен със св. Марк. По-късно, на смъртното легло на св. Марк той ще обяви, че не е бил прав. Защото се е изисквала борба за православие, горене и жертване на всичко, отдаване изцяло на делото на православието, а мълчанието и дипломатическата неутралност сами по себе си вече са представлявали предателство спрямо православието. Георги Схолар ще осъзнае и други свои грешки, а именно своята дейност на Флорентийския събор, и публично ще осъди себе си в надгробното си слово за св. Марк. В това ответно писмо до светеца обаче ние все още не откриваме това, защото по това време в него все още е бил твърде силен духът на дипломата, на царедвореца, на секретаря на василевса, въпреки че последните думи от писмото дишат със същата тази мъжествена твърдост, която той ще прояви по-късно, когато ще се превърне в монаха (а по-късно и Константинополския патриарх) Генадий.

Това писмо е запазено само в няколко ръкописа: Parisinus 2135, fol. 99-105; Iberorum monasterii 388, fol. 1 и Laurentianus pluteus 74, 13, fol. 289-292. Г-н Луи Пти го публикува, според Laurentianus pluteus 74, 13 fol. 289-292, в Patrologia orientalis, t. 17, p. 464-470.

Смятаме, че в привеждането на целия текст на писмото няма смисъл. Вероятно то ще е интересно за биографа на Георги Схолар, но към нашата работа няма да допринесе нищо съществено, тъй като лежи извън сферата на непосредствената ни задача. Затова и тук ще го приведем отчасти в преразказ, отчасти в непосредствени откъси – на местата, където текстът е с по-съществено съдържание.

В ръкописите Ответното писмо на Георги Схолар до св. Марк Ефески е именувано До Ефеския кир Марк Евгеник за посланието, което той му изпрати от Ефес, когато тайно замина натам от Константинопол, боейки се от враждата, която царстващите имаха срещу него, понеже не се присъедини и не споделя определенията и постановленията на събора във Флоренция за изхождането на Светия Дух.

Писмото си до св. Марк Георги Схолар адресира така: До всесветейшия митрополит на Ефес и пречестнейши Екзарх на цяла Асия, и мене в Господа пребожествен и светейши отец и владика, най-добрия и най-мъдър сред хората.

На първо място Георги Схолар пише, че посланието на светеца е пристигнало при него с голямо закъснение, преминавайки през ръцете на много хора, враждебни както към него самия, така и към св. Марк Ефески. Усърдието във вярата, което имал светецът, и похвалите по негов адрес, съдържащи се в писмото, за мнозина се били превърнали в предмет на подигравки и зла ирония. Затова и Георги Схолар се оплаква от наивността на номофилакса (т. е. Йоан Евгеник – брата на св. Марк Ефески), който, приел от св. Марк посланието, адресирано до него, не сметнал за необходимо да направи това по нужния и тактичен начин. Нататък Георги Схолар пише, че независимо от всичко това писмото от св. Марк му е донесло голяма радост. И говори, че усърдието за вярата и учеността на светеца са му известни и той се прекланя пред тях, а единственото, което има към него като упрек, е дето е приел на вяра клеветите, които разпространявали за него неговите недоброжелатели, въпреки че, както казва той, светецът е виждал в него да се проявяват много неща, които би могъл да противопостави на враждебните по негов адрес слухове.

Нататък Георги говори, че никога не е отстъпвал от Истината и се надява да e така и в бъдеще, а Господ да го пази от заблужденията. „Ако някои сега и преди, взели на прицел нашето разбиране, стават пристрастни тълкуватели и съдии, било заради невежество или завист, аз им прощавам обидата, макар твърде много да скърбя и да моля Подателя на всички блага да вложи знание и добродетел в душите на братята”.[62] И по-нататък пише, че при създалото се положение единственото лечение ще бъде той да се оттегли изцяло от публичния живот и философските прения, които не водят до нищо – съгласно казаното при Аристофан: „Не ще ме убедиш, дори да си ме убедил”.[63] Пътьом сетне той казва, че св. Марк напразно го подозира в жажда за богатство и слава, каквато жажда в него няма, и говори за плановете си за бъдещето и за целта, с която той изучава философията, а тази цел е една: не търсене на слава, а желание да помогне, да говори и да наставя обръщащите се към него; окончателното му пък желание е да остави света, да остави кесаревото на кесаря и мъртвите да погребват своите мъртъвци. Нататък Георги Схолар изказва своите възгледи върху собственото си положение и отношението си към униатите, говорейки за онези компромиси, които е сметнал за оправдани: „Ще вървя по този път, за да достигна до мир с всички, и той ще ме доведе до там, да нямам търкания с никого, което се надявам да одобри и Бог, Който е приел названието Мир”.[64] След това, оправдавайки своето мълчание, т. е. за това, че не води открита борба за православието, както това е правил св. Марк, той пише: „Обаче когато наистина има борба и поприще, и стане опасно да се замълчават делата на истината, но който мълчи за тях би се подложил на [духовна] опасност, понеже срамно предава венците от изповедта и замисля зло на ближния, тогава аз съвсем не бих останал в бездействие, без да казвам нищо, но с открито лице и изпълнен с ревност и радост смело ще възвестя истината и не бих предпочел пред нея нито обещаната слава, нито дарове, нито нещо подобно, нито бих се поддал на закани или бих побягнал от любов към живота, но оставайки и отстоявайки истинните догмати, ще се подложа на всичко, което ще се наложи да понеса, понеже от това тогава ще има нужда и да мълча ще е срамно, а да казвам истината ще е причина за венци. Докато обаче няма нищо подобно, но сякаш на игра изричаме слова за Божеството, всеки движен от каквато се случи страст, и не изследваме божествените неща според Бога, дотогава аз смятам, че мълчанието е най-добро от всичко”.[65] Нататък той казва, че някои лица са изопачавали негови думи и злоумишлено са извеждали от тях някакъв двойствен и различен от действителния смисъл. „Знам, – казва той – че не съм длъжен да давам отчет за такава съблазън, понеже сам не съм казал нищо лошо, а това е станало, защото превратно са ме изтълкували”.[66] От това обаче не трябва да има смущение, защото и Сам Господ е казал, че е дошъл да донесе на земята меч, а възнасяйки се в плът е дарувал на хората мир. Така че следва да се знае, че преди да настъпи мирът, трябва да има война, разделение и объркване. Накрая, в последната част от своето писмо, Георги Схолар повтаря, че такива са неговите убеждения и че той е уверен, че на никого не е дал повод за съблазън. И казва, че мълчанието му не трябва да предизвиква безпокойството на св. Марк, страхуващ се там, където няма основание за страх. Нататък Георги говори върху самия принцип на „средата”, т. е. на компромиса по отношение на догматическото учение, който св. Марк толкова категорично отхвърля. По този въпрос той не е съгласен със светеца. Преди обаче да каже какво мисли по въпроса, казва на св. Марк да не се безпокои за душевното му състояние, тъй като той няма да си има работа нито с крайностите, нито със средите, защото, оттегляйки се вътре в себе си, не възнамерява да обсъжда този въпрос с когото и да било, освен ако не се появи крайна необходимост от това. Само по себе си обаче търсенето на „средата” съвсем не е нещо неправилно. Според св. Григорий Богослов, например, истинната вяра се намира между юдейството и елинството, т. е. между единобожето и многобожието; по същия начин и православното учение е среда между крайностите, представлявани от савелианството и от арианството. След което говори: „Нали ако между истината и заблуждението, както казваш ти, няма нищо по средата (макар и това твърдение да среща много трудности и оспорване от всички мъдри в тези неща), обаче две мнения, отнасящи се към словата за истината, биха били и двете погрешни, и противоположни едно на друго, като истинно съждение, и без всяко съмнение трябва да бъде прието онова, което е по средата между тях – затова аз нямам работа със „средата” не защото я отбягвам, а защото спазвам мълчанието”.[67] Писмото си Георги Схолар завършва с твърдението, че ако когато и да било забележи, че е дошло времето да наруши приетия от него закон на мълчанието, то тогава и той ще говори, независимо дали това ще предизвика неудоволствието на самия Марк или на папата, или нещо друго, което би му се наложило да изстрада поради това.

3. Послание на св. Марк Ефески до някой си Метонски презвитер Георги, против обредите на Римската църква

Това писмо е написано от св. Марк в 1440 или 1441 г., най-вероятно на о-в Лимнос. Поводът за написването му е следният: презвитер, на име Георги, е написал до него, че латиняните порицават православните за извършването на св. Литургия с квасен хляб, за преклоняването на глави пред все още неосветените Дарове, изнасяни по време на Великия вход, и за други неща. Св. Марк, изключителен познавач на богослужението, с трактати по литургически въпроси и литургични произведения, не се забавя да даде изчерпателен и авторитетен отговор в помощ на презвитера. В края на своето послание светецът напомня на презвитер Георги в никакъв случай да няма литургично общение с униати и да не приема никакви „новости на профанацията”.

Родоският римокатолически архиепископ Андрей, който, както е известно, е един от главните опоненти на православните на Флорентийския събор, не се забавя да напише опровержение на това послание на св. Марк, което се превръща в достояние на всички православни, а не само частно писмо до презвитера Георги. Това „confutatio”, написано във формата на диалог и насочено към гражданите на Метони,[68] все още не е издадено.

Това послание на св. Марк се съдържа в редица ръкописи: Atheniensis 652, fol. 8-9; Mediolanensis Ambrosianus 653, fol. 6-7; Parisinus 1218, fol. 454-455; Ottobonianus 418, fol. 219-220; Matritensi 77, fol. 326; Oxoniensi-Laudiano 73, fol. 76; Romano-Angelico 57 (A. 4. 1), fol. 133-135.

Г-н Луи Пти привежда текста според Парижкия ръкопис 1218, фол. 454-455 – в: Patrologia orientalis, t. 17, p. 470-474, от което издание извършваме и настоящия превод на руски език.

От същия [Марк, митрополит] Ефески послание, изпратено до някой си презвитер на име Георги в Метони

1. До пречестния презвитер и наш най-възлюбен в Христа брат кир Георги, моля се Богу, твоя светиня да си здрав и всичко при теб да е добре, а по Негова милост и аз съм достатъчно здрав телом.

Когато получих твоето писмо се изпълних с нетърпима печал, научавайки от него, че свещенодействащите по юдейски с мъртва [т. е. безквасна] Жертва, прикрили се в сянката на закона, дръзват да ни порицават и упрекват за извършваното от нас в свещената Литургия, и сякаш заслепени от гордост, клетниците не знаят, че за всичко извършвано и ставащо при нас ние имаме писмени свидетелства като във всичко следваме свещените учители и древните апостолски предания. Така богоносецът и изповедник Максим, в тълкуването на божествената Литургия със заглавие: „На какво са символи [свещенодействията] извършвани в събранието на светата Църква”[69] в главата, озаглавена „На какво е символ първият вход на архиерея в свещеното събрание и всичко, което се извършва след него”, казва: „Първият вход на архиерея в светата Църква по време на свещеното събрание е изображение и образ на първото пришествие в плът в този свят на Божия Син и наш Спасител, Христос. Чрез Него, след като освободил и изкупил подчинилата се на тлението, предала сама себе си чрез греха на смъртта и допуснала възцаряването над себе си на дявола човешка природа, Невинният и Безгрешният платил целия дълг за нея, като че ли Сам бил виновен, и я върнал отново в благодатта на царството, давайки Себе си в откуп и изкупление за нас. За нашите тлетворни страсти Той принесъл Своето животворно страдание като церително и спасително лекарство за целия свят. След това пришествие, Неговото възнасяне и възвръщането Му на небесата към наднебесния престол символично се изобразява чрез входа на архиерея в светия олтар и чрез възкачването му на свещения престол”.[70]

2. Това светецът казва за първия вход, а за втория вход, който също така се нарича „велик”, в главата, носеща заглавие „Какво означава влизането на светите Дарове”,[71] той казва: „Влизането на светите и почитани Тайни е начало и встъпление към новото учение, което ще стане на небето според Божието домостроителство за нас, и откриване на пребиваващата в непристъпните светилища на божествената съкровеност тайна на нашето спасение. „Отсега нататък няма да пия, казва на Своите ученици Богът Слово, от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си” (Мат. 26:29)”.[72] Чуваш ли как този Учител нарича светите и честни Тайни божествени дарове и преди освещението? – Това е правилно! Нали царят се нарича цар и преди да се е венчал за царството, но особено, когато шества към венчаването и обкръжен с чест, той се именува цар, олицетворение на царството, почита се и приема поклонение. Така ние казваме, че божествените Тайни съхраняват образа и подобието преди да се съвършат във владическите Тяло и Кръв. Оттук и Великият Василий в свещената Литургия ги нарича „вместообрази” (τὰ ἀντίτυπα) с думите: „предлагайки вместообразите на светото Тяло и Кръв на Твоя Христос”.[73] Какво нелепо правим ние тогава, ако с чест ги предпоставяме, след като са посветени на Бога, били са очистени и са станали Жертва и Дарове, приносими за съвършаването чрез присъствието на Светия Дух? Но „които комара прецеждат, а камилата поглъщат!”[74] навярно ще ни порицаят и за светите икони, за това че им се покланяме, макар те да са не самите първообрази, а само техни изображения, понеже и това би било достойно за тяхното безумие. И кои говорят това? – Онези, които са презрели цялото църковно предание, които не могат да теглят межда между святото и профанното, понеже къде при тях е Жертвеникът, който сега наричаме света Вима, а къде е светителският трон, на който се възкачва архиереят? Нека прочетат словата на преподобния Максим и да се засрамят; нека видят кой повече следва него и неговите слова – ние ли, или те? И макар този просветител да е минал в мъченичеството си за истината и православната вяра през цялата вселена, и по-голямата част от времето да е изкарал на Запад, в Рим и Африка, той не е говорил нищо друго, освен това, което се е съблюдавало в цялата Църква от всички християни. Тези фалшификатори и новатори във вярата обаче са погубили и изменили църковните обичаи; и нищо чудно, щом са развалили и самото естество, като вместо мъже се явяват като жени и лишават достопочтения сан от мъжки облик. Затова и при свещенодействието те имат стоящи до тях жени, понеже самите са подобни на жени; и мнозина от миряните, когато пожелаят сядат, както самите те, и обмивайки тайнствената Чаша след причастяването, изливат я на земята, и без страх пристъпват към Трапезата, когато си поискат. Така знаят те да „почитат” своите светини! А при това порицават нас! Що за безумие! Що за заслепяване!

3. Ти вече имаш достатъчно от казаното, от мъдрия в божествените неща Максим, говорещ че Първият Вход означава Първото Пришествие на Владиката в света, поради което и преди него се пеят пророческите песнопения, а след това се четат апостолските и евангелските слова. А Вторият и Велик Вход изобразява Второто Пришествие на Господа, когато Той, пак идвайки в слава, за да съди живи и мъртви, ще вземе достойните със Себе си в пренебесната област, където непрестанно ще е с тях, откривайки им по-съвършени и божествени неща, съгласно казаното: „Когато с вас ще го пия нов в царството на Отца Си”.[75] Навярно някой ще каже, че Той има и друго значение, а именно че Великият Вход символизира погребението на нашия Спасител, когато, бивайки мъртъв, е бил носен от Йосиф и Никодим на погребение, после, след като минало малко време, възкръснал и обърнал целия свят към познанието на Себе си; така и носеният свещен Хляб, още не е осветен, и сякаш мъртъв, а след малко, чрез енергията на Животворящия Дух, става жив и се преобразува (μετασκευάζεται) в Самото Животворящо Тяло.

4. Това, което съм ти написал, е малка част от много други неща за низлагане на тяхното безсрамие. Но знай, че оросът на лъжесъбора, а особено безумното му нововъведение, както и подобаваше, изобщо не се прие от никого. Но и онези, които са сключили унията и са подписали, се ненавиждат от всички, като подложени на проклятие и като предатели на истината, така че никой от тукашните досега не е бил в съслужение с тях. Нека Бог, Който може всичко, да домостроителства това за полза и да изправи своята Църква, която е изкупил с кръвта Си. Съхрани и ти добрия залог на вярата,[76] напълно отхвърляйки профанните нововъведения.[77]

† Ефески Марк

4. Послание на св. Марк Ефески до Константинополския патрирах

Престарелият Константинополски патриарх Йосиф умира по време на събора във Флоренция. Тогава, за да има пълен контрол над назначаването на новия патриарх, папа Евгений IV настоява той да бъде избран на същото място. Гръцките йерарси обаче, вече достатъчно раздразнени от своите отстъпки и от сделките със своята съвест, за първи път решително отхвърлят изискване на Ватикана, позовавайки се на обичая, който повелява Константинополският патриарх да бъде избиран и интронизиран в своята патриаршия. След завръщането им в Константинопол обаче този въпрос се оказва не толкова лесен за уреждане. Първоначално мястото на патриарха императорът предлага на Ираклийския митрополит Антоний, а след това на св. Марк Ефески, но и двамата йерарси решително отказват от предлаганата им длъжност, знаейки, че при така сложилите се обстоятелства патриаршеското служение ще означава служение на унията и провеждането ѝ в живота. Така патриаршеското достойнство приема Кизикският митрополит Митрофан, който е във вече преклонна възраст. Макар да принадлежи към подписалите унията, той обаче на събора във Флоренция никога не изпъква като неин привърженик. И действително, неговото служение на поста Константинополски патриарх е помрачено от това, че при него – в края на юни или началото на юли 1440 г. – става тържественото обнародване на унията. Скоро след това обаче той оставя престола.

Новият патриарх не оказва подкрепа на св. Марк и дори може да се мисли, че го е преследвал още от самото начало на патриаршеското си служение. За това може да се съди от писмото на св. Марк до йером. Теофан от о-в Евбея, в което св. Марк пише: „Нека да ти бъде известно, че веднага след като ние се завърнахме в Константинопол, когато на патриаршеския престол беше въздигнат един от онези латинстващи и причиняващи ни огорчения, които бяха подписали унията, аз, принуден от необходимостта, се отправих в моята църква (т. е. в Ефес)”.

Трудно е да се каже кога точно е било написано това послание на св. Марк до новия патриарх. Поводът за неговото написване е следният: до св. Марк е достигнала вестта, че новоизбраният патриарх, който, както той е знаел, макар и да е бил сред подписалите унията, не е принадлежал обаче към нейните крайни привърженици, неочаквано е явил своето лице като ревнител на православието и заради това търпи репресии; и така – без значение дали слухът е лъжлив или действително новоизбраният патриарх бил проявил мъжество, което скоро е било сподавено – св. Марк незабавно му пише писмо, в което изразява своята подкрепа за неговото изповедничество, при което не е трудно да се види, че тук има дори елементи на увещание към изповедничество.

Всеки случай, това ще да се е случило преди обнародването на унията от патриарх Митрофан (юни-юли 1440 г.) и преди вестта за това да е стигнала до св. Марк. Вероятно мястото на написване на посланието е Ефес.

Това послание се е запазило само в един ръкопис: Vindobonensis theologicus graecus 203, fol. 34-36, който С. Лампрос е издал в Παλαιολόγεια καὶ Πελοποννησιακά (Атина, 1912 г.). Г-н Луи Пти помества текста му, съгласно споменатия ръкопис, в Patrologia orientalis, t. 17, p. 475-476, от което издание се извършва и настоящият превод на руски език.

Марк до Вселенския [патриарх]

Светейши мой Владико и Вселенски патриарше, уповавам на Бога Ваша велика светиня да благоденства и да се радва винаги на осезаемо и видимо здраве в Господа; самият аз, по Божия милост, съм общо взето здрав.

За случилото се тук ние чухме и не малко се опечалихме, но благодарим и силно славим човеколюбивия Бог, Който те е укрепил в настоящото изповедничество и отново и отново се молим да те яви още по-силен и непоколебим в ежедневните изкушения, така че за всички ревнители на православната вяра да си котва, убежище и пристан. И ако бедствията преминат, ще си най-блажен във всичко и достоен за похвала, а ако даде Бог, по съдби, известни само Нему, злото да се засили, ти ще си още по-доблестен и любомъдър заради страданието, като нагорещено желязо, охладено във вода – така се закаляваш и ти в ежедневните бедствия. Нали нищо не побеждава гонителя така, както ревността на страдащия. Нека не се покажем по-плахи от ония знаменити Седем отроци – говоря за Макавеите, – които, когато е ставало дума за свинското месо, понасяйки всевъзможни страдания, са приели мъченическия венец. Но и ние ще кажем с тях: „Е, какво? – Ако не умрем сега, нима няма да умрем изобщо? Нима няма да въздадем дължимото на раждането? По-добре да превърнем в дар онова, що трябва да отстъпим по необходимост – да надхитрим смъртта и общото за всички да направим свое, и с цената на смъртта да купим живот. Нека никой от нас да не се бои за живота и да не е плах. Нека тиранинът се отчае за другите и първият да стане път за останалите, а последният – печат за подвига”.[78] И ако го нямаше гонението, нито мъчениците щяха да просияят, нито изповедниците щяха да приемат венците на победата от Христос, и със своите подвизи не биха укрепили и възвеселили Всеобщата и Православна църква. „Трябва да има помежду ви разногласие, според божествения апостол, за да изпъкнат достойните между вас”.[79] Щом разбираме това, нека да дерзаем, всячески стремейки се и ние към техния подвиг, и ще наследим славата им, „влизайки в радостта на Господаря си”,[80] без да се боим от нищо, без да се посрамим, нито пред външните врагове, нито пред намиращите се сред нас псевдохристияни и врагове на Духа. Нека изповядваме до последен дъх с велико дръзновение благия залог на светите отци – изповеданието, което ни е известно още от детството, което ние за пръв път произнесохме, и с което накрая ще отминем оттук, отнасяйки ако не нещо друго, то благоверието!

5. Послание на св. Марк Ефески до игумена на Ватопедския манастир

С цялата си душа св. Марк е желаел да завърши дните си на св. Атонска планина. Чувствал е, че обкръжен от ревнители на православието, какъвто е бил и той, в мълчание и в подвиг, би намерил душевно успокоение след дворцовите интриги, след милостта и немилостта на власт имащите и упадъка на църковната йерархия и църковния живот в столицата, където господствали униатите. Това душевно успокоение светецът не могъл да намери и в Ефес, където много се бил потрудил, претърпявайки там неприятности и напасти от друг род. Ето защо, след като прекарал известно време в Ефес, той решава да осъществи отдавнашното си желание и да се оттегли на Атон. Както обаче е известно, не му е било писано да направи това. На път за Атон той е арестуван на о-в Лимнос, където в най-тежки условия претърпява двугодишно заточение. След освобождаването си той отново се опитва да стигне до Атон, само че това не му се отдава и му се налага отново да се върне в Константинопол, където и завършва живота си. Така, телесно на него не му е било съдено да бъде на Атон, но духовно той е там и до днес. Приживе той е бил любим на атонските монаси и почитан от тях – с тях по някакъв начин той остава и днес.

Задпрестолният образ в съборния храм на св. Пантелеймоновата обител, например – това е образът на св. Марк Ефески. В атонските обители се пазят и ръкописи с творения на св. Марк, в които се намира и неговата служба.

Поместеното по-долу послание на св. Марк до игумена на Ватопедския манастир, както може да се съди по неговото съдържание, е написано във втората половина на 1440 г. или в началото на 1441 г. на о-в Лимнос, където светецът пребивава в изгнание. В него св. Марк пише за горещото си желание да бъде на Атон; за това, че поради хитростите на дявола не му се е отдало да го осъществи; след това пише за голямата подкрепа, която е получил от атонските братя, с които се е видял на Лимнос, и се надява, че все някога ще пристигне при тях на Атон. Също така, св. Марк поучава православната вяра да бъде пазена ненарушена – „не изпитваща в нищо недостиг”. И Атон обаче си има своята беда, а тя е, че, независимо от верността към православието, и там все пак възниква взаимно подозрение между братята – в невярност към православието – и често има твърде строго отношение към колебаещите се. С посланието си св. Марк желае да изцери тамошните рани.

Това послание се е съхранило в ръкописа Scorialensis Y. III. 7 и е било издадено от С. Лампрос в Παλαιολόγεια καὶ Πελοποννησιακά (Атина, 1912 г.). Г-н Луи Пти го помества в Patrologia orientalis, t. 17, p. 477-479, според което издание, както и досега, се извършва и настоящият превод на руски език.

От кир Марк Ефески послание до игумена на Ватопедския манастир

1. Преподобнейши свещеномонахо и игумене на честната и свещена Ватопедска обител на Света гора, моля Бога твоя велика светиня да е в телесно здраве за ръководство, подкрепа и полза на пасомите от теб души и за наше душевно веселие и радост. Досега сме живи по милост Божия, благодарение на твоите свети молитви.

На път към вас се чувствах сякаш възхождащ на самото небе, очаквайки да вляза в общение с хора, които вече в тяло се стремят към ангелско жителство; с хора, които в света показват свръхсветовно любомъдрие; с хора, непрестанно носещи в устата си хвала на Бога, и които, държейки в изпитаните си ръце двуостри мечове – съзерцанието и делата, се устремяват срещу страстите. Но падналият от небесата Деница, който винаги ми завижда, възпрепятства нашият път натам. Нищо чудно няма в това, ако той попречи на нас недостойните, нямащи в себе си нищо добро, щом е сторил това на блажения Павел, слънцето на Вселената. Защото, казва той, „веднъж и дваж поискахме да дойдем при вас; но попречи ни сатаната”.[81] И така, щом е попречил на него, трябва с любов да приемем онова, което е било угодно Богу, и в надежда си ви представяме мислено, като се поверяваме на вашите молитви, и може би ще видим вашите желани и честни лица, а може би дори ще обитаваме с вас през цялото време, ако така е угодно на Бога. Но ако се случи нещо друго, противно на нашата воля, трябва и за това да благодарим на Бога. Понеже „в борбата си против греха още не сте се противили до кръв”.[82] Голяма утеха получихме от намиращите се тук ваши братя, пречестния еклисиарх, великия иконом и други, които видяхме като одушевени образи на вашата любов и благочестие, понеже те са ни оказали гостоприемство и са ни успокоявали и подкрепяли. Да им даде Господ достойни награди за техния труд и любов!

2. „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления”,[83] така че да съхраним истинската, предадена ни от отците наша вяра, като добър залог, без нищо да добавяме и нищо да отнемаме, понеже досега имахме вяра, не изпитваща в нищо недостиг, и не се нуждаем от събор или акт на унията, за да се научим на нещо по-ново – ние, които сме синове и ученици на вселенските събори и на просиялите на тях и след тях отци. Това е нашата хвала, нашата вяра, доброто наследство на нашите отци. С нея се надяваме да предстанем пред Бога и да приемем опрощение на греховете, а без нея не знам каква праведност може да ни избави от вечното мъчение. Този пък, който ни съблазнява да я отхвърлим и въведем друга, по-нова вяра, ако ще да е ангел небесен,[84] да бъде анатема и да изчезне всяка памет за него пред Бога и пред хората! Нека никой не властва над нашата вяра – нито цар, нито архиерей, нито лъжесъбор, нито някой друг, но само единият Бог, Който ни я е предал чрез Себе си и Своите апостоли. „Моля ви, братя, казва божественият апостол, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях. Защото такива служат не на Господа нашего Иисуса Христа, а на корема си, и със сладки и ласкателни думи измамват сърцата на простодушните”.[85] „Но Божията твърда основа стои непоколебимо, имайки тоя печат”.[86]

3. И така, братя, бягайте от вносителите и вкоренителите на латинските нововъведения, и свързани един с друг с любов, едно тяло и един дух „бъдете единодушни и единомислени”,[87] съберете се около едната наша Глава – Христос, защото няма да е справедливо по студено подозрение да изпитваме вражда към братята и „да имаме ревност за Бога, ала не по разум”,[88] за да не изглежда, че под предлога на ревност във вярата възбуждаме помежду си вражда и раздор, а без любов към братята правата вяра не ще помогне никому. Но вие, преподобни отци и братя, имате и постоянно ще имате едното и другото, а аз само ви го напомних по дълга на любовта и с тези добродетели ще предстанете пред Владиката, сияейки като слънце в Царството на вашия Отец. Молете се и за мен, да изкарам остатъка от живота си по воля Божия, за да мога, съхранявайки твърдо до края доброто изповедание, да приема да получа някакво последно място в дела на най-богоугодните.

4. На светите мои отци и братя, на всеки поотделно правя поклон, но преди всичко особено на преподобнейшия протойерей, игумен и духовен отец кир Генадий, когото лично моля да се помоли в неговите свети молитви на Бога за моята немощ. Нека бъдат с мен вашите свети молитви!

† Ефески Марк

6. Послание до йеромонах Теофан на о-в Евбея

Сред всички послания на св. Марк това ни предоставя най-много автобиографични данни. В него св. Марк пише защо е заминал за Ефес, какво се е случило с него там, как е бил на път за Атон и как е бил арестуван на о-в Лимнос. Неизяснено остава името на епископа-униат, за когото той говори тук. Св. Марк пише, че православните не трябва в никакъв случай да служат с приелите унията и предсказва, че съдейки по всичко, което се случва, унията съвсем скоро ще се изпари. Както е известно, тези думи на светеца скоро се оправдават. Посланието е написано когато св. Марк е все още в изгнание. Датирано е на 16 юни и по всяка вероятност трябва да бъде отнесено към 1441 г.

Това послание се е съхранило в ръкописа Monacensis 256, fol. 279-280. Отпечатано е от Йосиф Хергенрьотер в т. 160 от гръцката серия на Патрология на абат Мин, колони 1096-1100. Г-н Луи Пти го помества в Patrologia orientalis, t. 17, p. 480-482, от което издание е извършен нашият превод.

До преподобнейшия сред йеромонасите и духовниците мой превъзлюбен и пречестен владика и брат кир Теофан в Еврип

1. Преподобнейши сред йеромонасите и духовниците, мой в Христа превъзлюбен и досточтим владико и брате, моля на Бога да е и в добро телесно здраве твоя велика светиня, с молитвите на която, по Божия милост, и аз съм достатъчно здрав телесно.

Знай, че веднага след пристигането от Константинопол, когато на патриаршеския престол се възкачи един от подписалите унията латинофрони, който ни причини огорчения, и аз по принуда заминах за моята църква, но там не намерих никакво успокоение и тежко се разболях, бедствайки заради нечестивите и подложен на напасти, защото нямах мандата на властите и заминах от там с намерението да отида на Света гора. Така, след като преплувах морето при Галиполи и преминавах през Лимнос, аз бях арестуван там и задържан по заповед на императора. Обаче словото Божие и силата на Истината не могат да бъдат оковани, а още по-силно текат и процъфтяват – затова много от братята, с дръзновение заради моето изгнание поразяват с изобличения злодеите и отстъпниците от православната вяра и отеческите обичаи и ги гонят отвсякъде като да са нечисти, без да ги допускат до съслужение, нито изобщо да ги поменуват като християни.

2. Научих, че измежду латинофроните за Атински митрополит е бил ръкоположен някакъв монах от Монемвасия, който пребивава там, служи заедно с латиняните и незаконно ръкополага – колкото и каквито му падне. Затова моля твоя светиня с ревност по Бога като човек Божи, приятел на Истината и истински ученик на св. Исидор, да увещаваш свещениците Божии по всички начини да избягват общение с него, да не влизат в съслужение и изобщо да не го поменуват, като го смятат не за архиерей, а за вълк и наемник и изобщо да не служат в латинските църкви, за да не ни порази Божият гняв, надвиснал над Константинопол, заради извършващите се там беззакония.

3. Знай, че псевдоунията с Божията благодат и сила, всеки момент ще се разсипе и догматът на латиняните, вместо да се укрепи, благодарение на лъжесъбора, което винаги са се опитвали да достигнат, е още повече отхвърлен и опроверган, напълно изобличен навсякъде като кощунство и нечестие, така че онези, които са го утвърдили, не смеят за това да си отворят и устата. А онзи ваш калугер, който е наемник, а не пастир – монемвасийският безумец, получил от императора игуменството в Продром, него монасите изобщо не го поменават и не кадят на него като на християнин, но го имат само за работа, като някакъв консул. Императорът, научавайки за това, не казал нито дума, а открито заявява, че се кае за извършеното и възлага вината върху покорилите се и подписалите унията. И така, бягайте и вие братя от общение с онези, с които няма общение, и от поменуване на онези, които не следва да се поменуват. Ето аз, грешният Марк, ви казвам, че който поменува папата като православен архиерей, е отговорен за изпълнението на всички латински неща, включително бръсненето на брадите, но латинофронът ще бъде осъден заедно с латиняните и ще се смята за отстъпник от вярата.

Нека твоите свети молитви бъдат с нас!

На благословения княз Кир Константин Контопетър, както и на всички власти, оказали ни гостоприемство, поклон и благословение от Бога.

† Ефески Марк, 16 юни

7. Послание на св. Марк Ефески до йеромонах Теофан на о-в Имврос

Поводът и мястото за написване на това послание са посочени в предисловието му. Учен йеромонах от о-в Имврос на име Теофан бил написал съчинение срещу латинските възгледи – „Синтагма” (съхранено в два ръкописа), което бил изпратил за преглед на св. Марк, с молба онзи, ако намери това за необходимо, да го предаде на императора. Св. Марк, който по това време се е намирал в Константинопол, одобрява съчинението и се радва за ревността на автора за вярата, но не представя тази „Синтагма” на императора, тъй като смята, че, на първо място, сега не е време авторът на антилатинското съчинение да бъде подлаган на явна опасност, а самото съчинение – на издевателство и, на второ – поради това, че, както пише той, „борбата вече не е за думите, а за самите неща; за дела е време, а не за думи и доказателства, … но любящите Бога трябва със самите си дела доблестно да се съпротивляват и да са готови да понесат всички опасности за благочестието, без да се мърсят от общение с нечестивите”. С други думи, св. Марк не е искал да подлага споменатия Теофан на ненужна опасност; да жертва един от воините си без полза за Църквата, а освен това, от опита си убедил се, че диспутите с латиняните не водят до нищо, не желаел да подлага автора на „Синтагма” на горчиво разочарование.

Мястото на написване на това послание е Константинопол, както може да се види и от предисловието, и от самото съдържание на този документ.

Колкото до времето на написване, т. е. през май 1440 г. ли е било написано то – във времето на първото пребиваване на св. Марк в Константинопол, до заминаването му за Ефес, или пък през последните две години от живота му в Константинопол, 1443-1444 г., – това не е възможно да се установи, тъй като щателното изследване на съдържанието на текста може да наклони везните и към единия, и към другия период на пребиваване на св. Марк в Константинопол. Така че, подлагайки на щателно изследване „pro” и „contra” тези две предположения, ние сме принудени да признаем, че въпросът относно времето на написване на това послание остава открит, макар и да ни изглежда по-вероятно то да принадлежи към втория период, когато Константинополски патриарх е вече Григорий Мамас – страстен униат и опонент на св. Марк Ефески.

Това послание се е съхранило в ръкописа Monacensis 256, fol. 155-156, а също така е било отпечатано и в някои гръцки издания. Г-н Луи Пти, от чието издание извършваме нашия превод, го помества в Patrologia orientalis, t. 17, p. 482-483.

От [Марк] Ефески до Теофан

† Това съчинение е изпратено от пречестния йеромонах Кир Теофан, живеещ на остров Имврос, на възвишението Моновиза по времето, когато ефеският светител е бил в Константинопол, така че ако той намери съчинението за православно, да го представи на императора, което след като получил, светият не само го похвалил, но и му отговорил следното[89]:

1. Пречестни йеромонахо, мой в Господа възжелани и предосточтими отче и брате, моля Бога телесно да е добре твоя светиня, с молитвите на която и аз по Божия милост съм достатъчно добре телом.

Като получих съчинението на твоя светиня, изпитах немалка утеха от обзелите ни печали, понеже хора, които бяха почетени и възвеличени свръх достойнството им от Църквата, я унизиха и я направиха безпомощна, смесвайки я с онези, които от далечни времена са се отделили, изтлели са и подлежат на безчислени анатеми и заради общението си с тях опорочиха непорочната Невеста Христова. И понеже не останаха удовлетворени от полученото по-рано, за да утвърдят направеното нововъведение, са си избрали предстоятел, или по-добре казано наемник, а не пастир, вълк, а не пазител на стадото, когото да могат да водят и направляват, смятайки чрез него да внедрят в душите на всички порочния догмат на латинстването, а може би и да започнат гонения към онези, които се боят от Господа, понеже по никакъв начин не допускат общение с тях.

2. Когато бяхме в това състояние, ни бе предоставено писанието на твоя светиня, което ни достави голяма утеха с ясната си насоченост, с чистотата и искреността на духа ти и с общността на твоите възгледи спрямо нашите, а това издигна моята провесила крила душа. Но борбата вече не е за думите, а за самите неща; за дела е време, а не за думи и доказателства (как иначе, щом съдиите са толкова изкористени), но любящите Бога трябва със самите си дела доблестно да се съпротивляват и да са готови да понесат всички опасности за благочестието, без да се мърсят от общение с нечестивите. Поради това сметнах за безполезно да предавам на управника „Синтагмата” на Твоя светиня и изобщо за небезопасно, можещо понастоящем да доведе не до друго, а до присмех и издевателство на немъдро мъдрите и носени, където се случи с безреден и мрачен дух, понеже сега, заради нашите грехове, се изпълни писаното: „И ще им дам момчета за началници, и деца ще владеят над тях”.[90] Но нека Единият и Всемогъщият да изправи Своята Църква и да утихомири сегашната буря, омилостивен от твоите молитви, които нека бъдат с нас завинаги!

† Ефески и на цяла Асия, Марк

До пречестния йеромонах и мой в Господа възжелан и предосточтим отец и брат кир Теофан

8. Откъс от писмо на св. Марк Ефески до имп. Йоан Палеолог

Този откъс от писмо на св. Марк Ефески до имп. Йоан Палеолог е твърде кратък, за да може да се заключи кога, къде и по какъв повод то е било написано до императора.

Поместен е в PG, 160, 1104, от което издание извършваме настоящия превод на това писмо на руски език.

Възможно е, то да е написано в последните години от живота на светеца, когато той вече ясно е чувствал онова небесно наслаждение от бъдещите блага, за което е приготвял себе си със своето изповедничество и изобщо със светия си живот.

Това послание се е съхранило в ръкописа Monacensis 256, fol. 155-156, а също така е било отпечатано и в някои гръцки издания. Г-н Луи Пти, от чието издание извършваме нашия превод, го помества в Patrologia orientalis, t. 17, p. 482-483.

Откъс от писмото на св. Марк до император Йоан Палеолог

Цветята носят наслада, но преминават и увяхват по-бързо от словото, така че познали тяхната нетрайност и недълговечност, да търсим истинската и трайна радост, блажена, непрестанна и негинеща, с която в този свят душата се наслаждава, захранвана и засищана от божествените слова и съзерцания за Господа, ликуваща в надежда за бъдещите блага, сподобяваща се след този живот с желаното, и се радва навеки. Понеже е казано: „Глас на радост и спасение в жилищата на праведните”.[91]

Превод от руски: Борис Маринов

Превод от старогръцки: Иван Христов

---

* Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Jordanville, N. Y.: „Holy Trinity Monastery” 1963, с. 320-360. Публикуваните досега части от книгата виж – тук (бел. прев.).