Св. Марк Ефески и Флорентийската уния – Глава 2

Пристигане на гърците в Италия. Откриване на събора във Ферара и обсъждане на дневния ред на дейността на събора. Речта на св. Марк Ефески към папа Евгений ІV

Изворите за историята на Фераро-Флорентийския събор са твърде малобройни. Актовете на събора, водени на латински и гръцки език, са загубени. Анонимен разказ за историята на преговорите между гърците и латините на събора, написан на гръцки, с кратки откъси от деянията на събора, които К. Й. Хефеле,[1] Т. Фроман,[2] Й. Жил[3] и др. справедливо приписват на Доротей Митилински, е публикувано от Манси[4] и Хардуин.[5] Частично възстановяване на тези деяния бе публикувана неотдавна в два тома: история на изворите и самото споменато изложение на гръцки и на латински език от Й. Жил – под вече цитираното заглавие.

Вторият източник за Флорентийската уния е историята ѝ, предадена от Доротей Митилински. Доколкото авторът е бил ревностен униат, получил за своя труд парично възнаграждение от папата, този източник не винаги е безпристрастен, което донякъде се отнася и до първия. Тази история е поместена при Хардуин,[6] но липсва при Манси.

Третият основен източник, който е може би най-важен от всички, е изложението на историята на Флорентийския събор от гръцкия дякон Силвестър Сиропул – велик еклисиарх на „Св. Софѝя” в Константинопол. Тази история е издадена от английския богослов Робърт Крейтън заедно с латински превод под названието Vera historia unionis non verae inter Grecos et Latinos: sive Concilii Florentini exactissima narratio, Graece scripta per Sylvestrum Sguropulum Magnum Ecclesiarcham etc. (Истинска история за неистинската уния между гърците и латините, или най-точно изложение на историята на Флорентийския събор, написано на гръцки от Силвестър Сиропул), Хага 1660 г.[7] Тази история, написана от противник на унията и участник на събора, с висок административен пост в църквата, който, въпреки съвестта си, е трябвало да подпише акта на унията, от своя страна също не винаги е безпристрастна. За историята на дейността на св. Марк Ефески обаче този извор е много ценен.

Най-известният с критичния си обзор на запазените източници за историята на унията труд принадлежи на Т. Фроман[8] и Й. Жил.[9]

Необходимо е да споменем и за второстепенните извори за историята на унията. Преди всичко, това е кратка история на Флорентийския събор, написана от Андреас де Санта Крус.[10] Кратко изложение на унията или на отделни епизоди намираме и при Симеон Суздалски, Йоан Евгеник и великия ритор Мануил – в техните съчинения, за които вече говорихме.[11] Кратко резюме на историята на унията е автобиографичното съчинение на св. Марк Ефески: Изложение на Светейшия митрополит на Ефес за това, как прие архиерейско достойнство, и разяснение относно провелия се във Флоренция събор.[12] Тук може да споменем и синаксара на Флорентийския събор, принадлежащ на ревностия униат и противник на св. Марк Ефески, Метонския еп. Йосиф.[13]

Колкото до литературата за събора, трябва да отбележим, че не е много голяма.[14] В историческите съчинения относно Византия за него може да се открият твърде малко неща.[15]

И така, въз основа на приведените извори и на онези източници за живота на св. Марк Ефески, които приведохме в първата глава на настоящия труд, може да съставим достатъчно подробна картина на случилото се на съборите във Флоренция и Ферара. За съжаление, обемът на тази книга не дава възможност да приведем откъси от деянията на събора (посоченият от нас като първи извор) и се налага с малки само изключения, да представим на читателя речите на ораторите – както гръцките, така и латинските – в преразказ.

*   *   *

Тръгнали от Константинопол в края на ноември 1437 г., гърците са във Венеция едва на 8.2.1438 г. Пристигат на кораби, на разноски на папата. Посрещнати са с голяма почест от дожа, венецианската аристокрация и градското население, които всячески се стараят да изразят радостта си пред тях. Сиропул, както и други източници, разказват подробности от тържествената среща, но преди това и с какви опасности и трудности са се сблъскали гърците на път към Италия, през какви бури е трябвало да плават – с това той като че иска да каже, че и самата природа е била против делото, заради което гърците са плавали за Италия.

Да посрещне високопоставените гости папата изпраща свой висш представител, Таргвини, който поздравява гърците от името на папата, а подир няколко дни предава на императора и патриарха значителна сума, превишаваща исканата от гърците, за да покрие разходите им във Венеция. Сирупул разказва, че гърците били объркани и не знаели къде да идат за преговорите за унията: дали във Ферара, където ги канел папата, или в Базел, където ги викали отците на Базелския събор, не признаващи папа Евгений IV. Междувременно венецианските власти се стараят да задържат гърците във Венеция, предлагайки съборът да се проведе в същия град. Само повторна крупна парична сума, изпратена от папата, решава въпроса така, че гърците да решат да преговарят с папата и да заминат за Ферара.

Хефеле оспорва истинността на казаното от Сирупол и се позовава на рапортите на Таргвини, който посреща гърците във Венеция и съобщава на папа Евгений, че те са много добре разположени към него, а самият Йоан Палеолог на 25 февруари е пратил писмо до отците на Базелския събор, канейки ги на събора във Ферара за сключване на уния.[16] На 28 февруари гърците напускат Венеция и на 4 март пристигат във Ферара. Императорът незабавно отива да посети папа Евгений IV и е приет от него и неговото обкръжение не просто тържествено, но и приятелски и радушно. Константиополският патр. Йосиф пристига във Ферара едва на 7 март. Той се притеснява да не урони нито своето, нито на своя клир достойнство, а за папата казва: „Ако папата е по-възрастен от мен на години, аз ще го почета като отец; ако е равен по възраст с мен, ще общувам с него като брат с брата; ако е по-млад от мен, ще се отнеса към него като към син”. Така папата, разбрал, че гръцките клирици не знаят какво трябва да бъде тяхното взаимно приветствие с него, ги уведомява, че оставя това на тяхната преценка. Взаимното приветствие между духовенството и папата се състои в това, че той разменя целувка с патриарха, а в същото време другите епископи първо се целуват с него, а после целуват и ръката му. След като приемът на гръцките представители е записан в протокола, те са настанени в техните помещения. Папата им разрешава да служат според обичая на Православната църква, а четири дни по-късно изразява пред императора желанието си преговорите за унията да започнат веднага. Гърците обаче пожелават на събора да са поканени не само епископи, но и западните владетели, защото сключването на договор и на военен съюз с тях е основната цел на идването на императора в Италия. Въпреки доводите на папата, че това е невъзможно поради личната вражда и неуредици между западните владетели тогава, в крайна сметка той се съгласява да им изпрати покани за събора във Ферара. Сетне гърците, следвайки древния обичай на Изтока императорът да председателства вселенските събори, изразяват желание имп. Йоан отново да стане председател на събора във Ферара. Латините принципно не възразяват, но в своя полза намират компромис – троновете и столовете на Ферарския събор, където е трябвало да се състои откриването на събора (или по-точно казано началото на преговорите между гърци и латини за сключването на уния), са били разположени така: откъм страната на Евангелието се разполагат латините, а от страната, където е бил Апостолът – гръцките представители. Престолът на папата е стоял на най-високото място, а непосредствено под него – тронът за германския император, празен, тъй като по онова време той вече не е жив. На нивото на престола на германския император, и украсен по същия начин, е стоял престолът за Йоан Палеолог. Тронът за Константинополския патриарх, макар да бил украсен по същия начин като престола на папата, не е бил на едно ниво с него, а по-ниско. След това, на по-ниските места, от страната на латините е имало столове за кардиналите и за латинския епископат, а от страната на гърците – за православните епископи и други висши църковни сановници. Сиропул ни съобщава, че по това време папата вече е престанал да дава на гърците пари на ръка и е поел сам издръжката им, което и огорчило, и ограничило гърците.

Съборът за унията е тържествено открит в съборния храм на Ферара, на 9 април 1438 г. Поради болест, Константинополският патриарх не е присъствал на откриването. Дали тази болест е била действителна или от дипломатически характер, както твърди Сиропул, е трудно да се каже. От една страна е известно, че патриархът често боледува по време на събора и умира по същото време, но от друга страна знаем, че патриархът се е отнасял много ревниво към достойнството на сана си и, може би, това че престолът му е бил поставен по-ниско от този на папата, го е обидило и затова отклонил личното си присъствие на откриването. Все пак от негово име е прочетено послание, в което той говори официално за откриването на събора, а сетне казва, че ако някой владетел или представител на Църквата не пожелае да дойде на събора, нито да прати изповедание (τὴν ὁμολογίαν) на вярата или представител, или не пожелае да признае решенията на този събор, то ще подлежи на отлъчване от Църквата.[17] След това на латински и гръцки е прочетена булата на папа Евгений IV, в която той възвестява мир за пристигането на гърците и тържество за началото на преговорите за уния във Ферара. Както съобщават актовете на събора (или, по-точно, откъсите от тях) откриването е много тържествено и всички духовници са в богослужебни дрехи. Папата тържествено възвестява Benedictus, след което са изпети свещени химни.

След откриването на събора настъпва период на бездействие. Папата настойчиво предлага да се сформира комисия от представители на двете църкви, на която да се възложи изясняването на различията им, да се изследват и да се набележат пътища за сключване на унията. След известно отлагане комисията все пак е сформирана. От страна на гърците в нея влизали Ефеският митр. Марк, Никейският митр. Висарион и трима епископи, великият хартофилакс Валсамон, великият еклисиарх на „Св. Софѝя” Сиропул (историкът на Флорентийския събор), двама игумени и един йеромонах. Към тях императорът добавя още и светския велможа М. Ягарис. От всички тези само двама са упълномощени публично да участват в дискусиите с латините: св. Марк Ефески и Висарион Никейски. От двамата представители, славещи се със своята образованост, видимо св. Марк Ефески заема водещо място. За това може да съдим по факта, че той винаги говори пръв и първи получава въпроси при дискусиите. Впрочем, това личи и от думите на самия св. Марк и на великия ритор Мануил. Св. Марк казва: „Издигнат да бъда начело на диспута, аз…”.[18] Мануил пък казва: „Царят, заедно с някои близки нему и избрани хора, взе със себе си в Италия и споменатия блажени Марк, когото постави за свой екзарх там, където се провеждаше събора – и тъй като и от едната, и от другата страна бяха избрани шест съветници, той беше назначен за екзарх на нашите”.[19] Освен това, в деянията на събора – там, където се говори за комисията от гърци за водене на богословските разсъждения с латините – четем: „Първият – този най-мъдър кир Марк Евгеник и Ефески митрополит”.[20] В своето пък слово, в началото на събора във Ферара, Висарион Никейски се отзовава за св. Марк като за „свещения и блажен екзарх на това свещено събрание и, наистина, най-мъдър и височайши богослов, Ефеският светител и наш учител”.[21]

Представителите на латините са кардинал Юлиан Цезарини – опитен и изкусен дипломат, отличаващ се с образованост и красноречие, кардинал Николай Албергати, който, макар и да отстъпвал в някои отношения на кардинала, също принадлежал към цвета на ватиканската дипломация от онова време, Родоският архиеп. Андрей, начетен и информиран богослов, но повече приказлив, отколкото разсъдителен, Йоан де Торквемада, прочут испански богослов, несъмнено по-задълбочен от Андрей Родоски и още шест представители на папата. В комисията е имало също преводачи и секретари. Протоколите е трябвало да се водят на гръцки и латински. Както казахме в началото, тези протоколи са загубени.

От страна на латините начело е бил самият папа Евгений ΙV, човек с много силна воля и политик, умеещ да прокарва своите планове, ако не с добро, то с насилие. Той е една от най-силните личности, седели на престола на апостол Петър в цялата история на Папството. От страна на гърците глава е имп. Йоан Палеолог, който често ръководи споровете, присъства лично и изразява мнението си. Както вече казахме, той гледа на унията като на политически въпрос. Желае тя да се сключи с някакви общи изрази. За него църковните проблеми са на второ място, но когато става ясно колко сериозни са нещата, той (не и без вътрешна борба) решава да пожертва истината на православието заради интересите на Византия. За неговата личност и за участието му в събора обаче ще се върнем и отново ще говорим по-подробно по-късно.

*   *   *

Преди да преминем към историята на обсъждането на богословските въпроси, а именно на догматичните теми, станали причина за разделението на Православната и Римокатолическата църкви, е уместно да приведем тук изцяло един ценен паметник, а именно словото на св. Марк Ефески към папа Евгений ІV, произнесено именно в този период.

Това слово има следния произход: пристигнали в Италия, гръцките делегати са поканени на приеми, устройвани в тяхна чест от висши представители на Западната църква. На тези приеми обикновено се е правел взаимен преглед на бъдещите спорове и борби. Обикновено разговорът е бил на философски теми – нещо обичайно за онова време. Сиропул разказва, че на един от тези приеми, даден от кардинал Цезарини в чест на св. Марк, на неговия брат номофилакса Йоан Евгеник и Доротей Митилински, кардиналът предлага на св. Марк да произнесе реч към папата от името на гърците, в която да изрази надежда за благополучен завършек на съборната работа. Св. Марк за миг се поколебава, но после се съгласява. Това е словото, поместено по-долу. Написал го, св. Марк го предава в писмен вид на кардинала, който незабавно го праща на имп. Йоан. Словото предизвиква реакцията не само на Ватикана, но също и на императора, страхуващ се от всяка несъгласуваност на действията между гръцките представители, а освен това изобщо не желаещ между православните и латините да се повдигат въпроси за наличието на догматични разногласия между тях. Той даже възнамерява да предаде св. Марк на съд от Синода, но поради застъпничеството на някои лица, и конкретно на Висарион Никейски, решава да остави въпроса без последици.[22]

Словото на св. Марк към папа Евгений ІV свидетелства, че твърдението, че уж св. Марк Ефески е бил враг на унията даже още преди преговорите между православните и римокатолиците да започнат и че си бил поставил за цел да провали преговорите, са абсолютно безпочвени. Дори напротив – той горещо желае единството на Църквата и вярва във възможността за уния, иска обединение с латините, но обединение истинско, основано на единството на вярата и древната богослужебна практика. Тази реч обаче е важна и затова, защото св. Марк е сметнал за необходимо веднага да извести папата, че православните йерарси са пристигнали в Италия не за да подпишат капитулация и не за да продадат православието заради ползи за държавата си, а като на вселенски събор, за утвърждаването на истинското учение. Освен това съвсем открито дава да се разбере, че чистотата на православието трябва да се запази и че преговорите могат да завършат с неуспех, ако Рим не направи отстъпки: ако не се откаже от нововъденията, неизвестни на древната Църква, които са въведени в догматиката и в богослужението на Западната църква, и които са станали причина за разкол между двете църкви. След това св. Марк посочва, че обединението на всички християни срещу общия враг на християнството – османците – би било еднакво нужно както за Византия, така и за Запада.

Освен това, този паметник е дълбоко човечен и вълнуващ, ако си представим, че на Флорентийския събор за последен път са се срещнали представители на Източната и Западната църкви за обсъждане на възстановяването на предишното единство на Църквата и когато постигането на това единство все още е било възможно!

Св. Марк се обръща към сърцето на папата, говорейки му за любовта и усилията, положени от възрастните и болни йерарси на Православната църква, да предприемат това трудно пътуване и да се съберат в гостоприемния дом на папата. Той го призовава да прегърне своите чеда, които толкова дълго са били разделени и сега са отишли при него. След това се обръща и към разума му, говорейки за взаимната помощ и полза в борбата с общия враг на християнството, което може да бъде постигнато благодарение на единството на Църквите. Той казва, че за папата не е трудно да отстрани пречките, лежащи пред пътя на единението, и така да изцели раната на схизмата. Накрая, той се обръща и към неговата воля, предлагайки му да извърши доброто дело на единението на Църквите, казвайки, че това ще бъде негова лична добродетел и че венецът му е вече изплетен, а папата няма да пожелае да го отхвърли.

Светоотеческото слово на св. Марк започва сякаш с вяра в успеха на преговорите; следва молитва към Спасителя за благополучен резултат от работата на събора, само че постепенно пред духовните очи на светителя се открива, че очакванията му няма да се оправдаят и злият обичай на разкола ще възтържествува и така словото му завършва или, по-добре да кажем, прекъсва в отчаяние.

Първият издател на това слово е Калистос Властос, който съвсем основателно му придава голямо значение.[23] Сетне словото е включено между документите, свързани с Флорентийската уния, събрани от Луи Петит,[24] и, накрая, Й. Жил го включва (гръцкия текст и превод на латински) в Quæ supersunt actorum Graecorum… Запазено е и в няколко ръкописа (Cod. Ambrosianus 653, f. 9-11; Paris. 2075, f. 327-333; Paris. 423, f. 7; Paris. 429, f. 1-5; Athons Liberorum 248, f. 591), а руският превод е според изданието на Петит.

До преблажения папа на по-стария Рим[25] Марк, епископ на общината[26] на верните в Ефес

1. Днес виждаме предобразите[27] на всесветовната радост! Днес умозримите лъчи[28] на слънцето на мира пред-възхождат над цялата Вселена! Днес членовете на Тялото Господне, които по-рано са били за дълго време отделени и откъснати, се устремяват към единство един с друг, защото нито Главата – Христос Бог търпи[29] да стои над разделено тяло, нито Любовта иска напълно да ни отнеме връзката на любовта. Затова те подбуди Тя тебе – първенствуващия сред Неговите свещенослужители към този съборен призив, насочи нашия преблагочестив цар към послушание на теб, стори така, че нашият пресвети пастир и патриарх да забрави старостта и затегналата се болест и ни събра отвсякъде нас – пастирите под него, правейки да се решим на дългия път, <изпитанията на> морето и другите опасности. Не става ли ясно, че всичко това е според Божията сила и съд, и не се ли провъзвестява вече оттук, колко добър и Богоугоден ще е завършекът? Затова, пресвети отче, приеми своите чада, идващи отдалеч от Изтока! Прегърни отделилите се от дълго време, които търсят убежище в твоите обятия[30]! Изцери изпадналите в смут![31] Нареди да се отстрани всеки смут и спънка, пречещи на делото на мира! Кажи и ти на своите ангели като подражател на Бога: „приготвяйте път за народа Ми… обирайте камъните от пътя (срв. Ис. 62:10)”! Докога ние, които следваме същия Христос и същата вяра, ще се нападаме един друг и ще се съсичаме? Докога ние, които се покланяме на същата Троица, „един други ще се гризем и ядем, докато се изтребим едни други [срв. Гал. 5:15]”, и преминем заради външните врагове в небитие? Нека това да не стане, Христе-царю, и нека множеството на греховете ни не победи Твоята благост, но както в предишните времена, когато Ти видя как злото се възвисява и много се разпространява, го възпря чрез Себе си и своите апостоли от движението му напред и обърна всички към Своето признаване, така и сега чрез своите служители, които не поставят нищо по-важно от Твоята любов, ни съедини един с друг и със Себе си, и направи действена онази молитва, с която отправяйки се към страданията, си се молил: „дай им, Господи, да бъдат едно, както сме едно и Ние [срв. Иоан 17:11]”. Виждаш ли, Господи, нашето разпръсване, колко е жалко, и как едни от нас са свикнали на самоуправство и дързост, така че „свободата ни да служи като повод за угаждане на плътта [срв. Гал. 5:13]”, станали сме роби на греха и изцяло плът, а други сме дадени от враговете на Твоя кръст на разорение и робство, и „смятат ни като овци за клане” [Рим. 8:36]? Смили се, Господи! Чуй ни, Господи! Застъпи се за нас, Господи! Днес ние изпълнихме обявеното по-рано като подлежащо за решаване на вселенски събор и допринесохме с всичко от нас; дай и Ти своето, за да бъде завършено онова, което сме започнали, защото можеш, стига да го поискаш, и желанието Ти е вече изпълнено дело! Кажи ни и на нас, както по-рано чрез Своя пророк: „Аз съм с вас… и Моят Дух пребъдва среди вас” [Аг. 2:4,5]. Нали ако Ти присъстваш, всичко друго ще стане леко и гладко.

2. Ето за това искам да се помоля сега. А към теб, пресвети отче, ще отправя слово. Що за велик раздор цари около тази нововъведена добавка,[32] която разсече и доведе до разкол тялото Христово, и толкова раздели мненията на именуващите се от Него? Колко голямо и продължително ще е противодействието и недружеското презрение към братята, а също отчуждението спрямо изпадналите в смут? Защо виним отците[33] за това, че мислим и говорим различно от техните общи предания? Защо представяме тяхната вяра за непълна,[34] а нашата изкарваме по-съвършена? Защо благовестим друго извън Евангелието, което сме приели?[35] Кой зъл бяс е завидял на нашето съгласие и единство? Кой ни отне братската любов, въвеждайки различна жертва,[36] принасяна неправилно, понеже не се разделя? Нима това е присъщо на апостолската душа, на отеческото разбиране и братското разположение, а напротив, на някакво ляво, извратено и себично, невиждащо нищо страшно, ако всички погинат? Аз смятам, че въвелият това разделение и разкъсал изтъкания свише хитон на Господнето тяло, подлежи на по-голямо наказание от разпналите Го, както и от всички нечестивци и еретици навеки! Пред теб обаче, преблажени отче, се открива възможност, ако само пожелаеш, да съединиш отстоящото, да разрушиш „преградата, що беше посред” [Еф. 2:14] и да извършиш делото на божественото домостроителство. На това самият ти си поставил началото, възвеличил си се с блестящи почести[37] и велики дарове, но благоволи да увенчаеш делото със завършек, понеже няма да откриеш по-сгоден момент от този, който Бог ти е предоставил днес. „Подигни очи и погледай наоколо” [Ис. 60:4], виж уважаемите и свещени хора с побелели коси, които вече се нуждаят повече от легло и отдих, но са се надигнали от своите краища, притекли са се при твое съвършенство и са се събрали единствено от упование в Бога и любов към вас; виж вече изплетения венец на славата, с който няма да откажеш да се увенчаеш! Някой друг е нанесъл рана, а ти ѝ дай да зарасне; някой друг е разделил, а ти съедини; някой друг неправедно е дерзал да извърши зло, а ти дерзай да се изправи станалото, сякаш изобщо го е нямало. Аз чух един от вашите мъдри мъже [да казва], че заради икономѝята и изправлението на онези, които нямат здраво отношение към вярата, тази добавка е била възприета като изначална, но тогава пак заради икономѝята, тя трябва обратно да се отхвърли, за да приемете братята, заради разделението с които би следвало да страдате, ако не сте безчувствени. Представи си в ума кървищата на християните, проливани всекидневно и горчивото им робство под варварите, гаврата с Христовия кръст, унищожението на жертвениците, разрушаването на молитвените домове, замлъкването на божествените песнопения, плячкосването на свещените одежди и утвар – всичко това може подобаващо да се реши чрез мира и единомислието между нас, с Божия помощ, стига да поискате, като се откажете от вашата сухост и неподатливост, снизходите до нас немощните и отстраните онова помежду ни, което ни смущава. „Щом – казва [апостолът] – храната съблазнява брата ми, няма да ям месо никога (1 Кор. 8:13)”, макар яденето на месо да не се забранява. Така и сега, пресвети отче, добър е квасният хляб, добър е безквасният, но ако безквасният смущава и се смята по-малко подходящ за Жертвата, несъвършен и мъртъв, и се нарича от Писанието „хляб от беззаконие [Притч. 4:17]”, защо квасният да не е за предпочитане, а безквасният за отхвърляне? „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото – казва божественият Апостол – понеже всички се причастяваме от един хляб [1 Кор. 10:17]”. Затова, щом не се причастяваме от един хляб, ние очевидно не сме едно тяло, нито сме в съгласие един с друг и извършваме едно и също движение. „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления [1 Кор. 1:10]”. Затова, щом не говорим едно и също, очевидно този голям и неизлечим разкол е в нас и до днес. И къде не говорим едно и също? – Не по ъглите, не в някаква потайност или на лични събирания, където това може да остане скрито за множеството, а в общия символ на вярата, в изповеданието при кръщението, в християнския печат. Но ако подправящият царската монета заслужава голямо наказание, преправящият общия печат на християнското изповедание какво наказание ще получи, щом както изглежда, е допуснал не по-малко прегрешение?

3. Погледни и по този начин. Ясно е, че някога сме говорили едно и също и че помежду ни не е имало разкол – тогава и двете страни сме били в съгласие с отците, а сега, когато не говорим едно и също, как да сме в съгласие с тях и едните, и другите? Ние, които говорим едно и също тогава и сега, сме в съгласие както със самите себе си,[38] така и с отците – и с нашите, и с вашите,[39] ако искате да признаете истината. Вие обаче, въвеждайки нововъведения, сте принудени да изпаднете в разногласие със самите себе си,[40] после с общите отци, а след това и с нас. Но защо да не се върнем към това добро съгласие, което ни представя единомишленици със самите себе си, едни с други[41] и с отците, което ще преодолее схизмата, ще съедини разделеното и ще донесе всяко благо?

Но заради самата Троица, заради общата надежда, в която уповаваме и ние и вие, не допускайте да си заминем всуе и без резултат. „И тъй, ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас [2 Кор. 5:20]” – затова не унижавайте посланиците, не обезсмисляйте труда им, не изобличавайте молитвите им като безплодни, не изпълнявайте желанието на враговете, не позволявайте на общия враг и противник да издевателства над нас както преди, за да не дадете Бог и Неговия Дух Свети да бъдат наскърбени. Развълнувана е всяка душа и всеки слух в очакване на вашето мнение. Ако пожелаете да склоните към мир и да отстраните всичко, предизвикващо смут, това дава ръст на делата на християните и проваля тези на нечестивите, уплашени са мразещите ни и предугаждат собствената си гибел. Но ако (това да не стане!) се получи обратното, и злият нрав на разделението надделее над този, който е за обща полза… – не мога повече да говоря и съм обзет от вълнение! Един Бог, Който всичко може, би могъл да изправи Своята Църква, която е изкупил със собствената Си кръв и да наложи Своята воля – както на небето, така и на земята, защото Нему подобава слава, чест и поклонение во веки веков. Амин!

Забележка: Според реконструкцията на деянията на Флорентийския събор от Й. Жил, приведената реч на св. Марк Ефески към папа Евгений ІV е била произнесена в тържествената обстановка на събора във Ферара, докато папата е седял на своя престол, обкръжен от своите сановници: „И когато всички седнаха съгласно чина си, за гърците беше запазено правото да открият диспута, и когато настана голямо мълчание, така че не можеше да се чуе и дъх, … Марк Ефески, обръщайки се към събранието, с голямо дръзновение започна да говори така…”. Следва самата реч.[42]

Превод от руски: Златина Иванова

Превод от старогръцки: Иван Христов

* Амвросий (Погодин), архим. Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Jordanville, N. Y.: „Holy Trinity Monastery” 1963, с. 31-44 (бел. прев.).