Пробуждането на сърцето чрез страха Божи и чувството за срам в тайнството Изповед

Пробуждането на сърцето чрез страха Божи

Паметта за смъртта е преживяване на срещата с вечността на Бога. Тя съкрушава човека изцяло, като го потапя в мъчителен ад – сега той вижда и знае, че Бог Го няма в неговото сърце, че е напълно сляп и е беден. Болезненото осъзнаване на своята голота ражда страха Божи, вселяващ се в сърцето и започващ да променя начина на мислене. По своята същност както паметта за смъртта, така и произтичащият от нея страх Божи не са психологически емоции, а духовни състояния и благодатни дарове.

Човек се нуждае от вечността и поради това всяко съприкосновение с нея поражда в душата някакъв страх, особено в началото. Вече споменахме, че паметта за смъртта ни води към благословено отчаяние, което пресича действията на страстите и освобождава от привързаността към света. По подобен начин и страхът Господен, който идва след божественото озаряване, пробужда от греховния сън и помага на човека да се завърне към въздържанието. От този момент сърцето не гледа видимото, а невидимото (2 Кор. 4:18) и винаги избира вечното, а не временното, като все повече възмъжава. Начало на мъдростта е страхът Господен (Прит. Сол. 1:7), защото именно страхът Божи помага да направим мъдър избор.

Благоговейното внимателно отношение към идващите от Бога дарове карат човека да сключи духовен завет с Господа. Човек решава повече да не са поддава на всеобщото растляване и вечната смърт, а постоянно да пребивава в общението с живия Бог, като изпълнява Неговата блага, угодна и съвършена воля (Рим. 12:2). Заради тази решимост Христовата светлина просвещава и оживотворява сърцето. Страхът Божи се вселява в човека, дава му да познае какъв е той в действителност, какъв е в очите на Бога. Човекът вижда, че върху всички хора лежи омразният печат на смъртта, а те самите са владение на мрачни пороци и не познават истината. Все по-ясно вижда, че в сърцето му се крият лукавство и злоба. И макар неспособен да се приближи до Източника на светлината, за да види цялата истина, човек вече осъзнава крайната бедственост на своето състояние. Това поражда в него страдание и страх да не загине завинаги, но най-важното е, че тези дълбоки преживявания и осъзнаване на падението не водят до отчаяние, защото те са плод на благодатното просвещение, не резултат от някакъв самоанализ. Нещо повече, надеждата за Божията милост вдъхновява човека да излива своята болка пред Господа в молитва и да се труди заедно с Него над своето очистване и изцерение.

Още в самото начало на този процес сърцето успява да постигне няколко важни истини. Оказва се, че призивът на Евангелието е най-ценното нещо, но заповедите на Господа и Неговите пътища са непостижими за осквернения и нечист човек. Страшно е да се нарушат божествените заповеди и ако човек иска да влезе в Царството Небесно, трябва да разпне сам себе си. Целта е голяма, но и страданията са големи, и съзнанието за това увеличава още повече страха. Човек преживява дълбоко своето недостойнство да бъде обичан от Бога и така стига до състоянието на съкрушение.

Господ е разкрил колко съвършена е любовта Му, пострадвайки за нас (Евр. 2:10). Затова който иска да е Негов ученик и да наследи Царството Небесно, също трябва да претърпи скърби и страдания, като очиства своето сърце. Като върви по този път, той познава колко изменчив е човекът, колко е слаб и непостоянен в изпълнението на заповедите, колко неспособен е да бъде верен на любовта си към Христос, Който пръв ни е възлюбил (1 Иоан. 4:19). Осъзнаването на всичко това е болезнено – божественият страх се увеличава, сърцето се смирява и съкрушава, но заедно с това се подготвя и да приеме Божията любов.

Действието на страха Божи е различно според степента на духовния ръст. На по-ранните етапи той поражда мъдро желание за стремеж към вечното, а на по-висш етап разкрива слабостта на човешката природа и учи човека колко е важно да пази Божията благодат.

По-късно, ако тщеславието прави невъзможно намирането на дълбокото сърце – което е мястото на духовната молитва, то страхът Божи, като пази сърцето в смирение и в усещане за живото присъствие на Бога, научава човека да не смята себе си за повече от това, което е, и го възпитава в скромност (Рим. 12:3) – така се избягва тщеславието. Дори когато в сърцето се умножава драгоценният дар на голямата любов на Христос, страхът Божи предпазва от превъзнасяне. Той ни преизпълва с чувство за съвършеното недостойнство да имаме Бог като Христос, Който е абсолютната Любов. Смирената благодарност към Христос прави божествената любов в нас все повече да нараства, докато накрая не се случи най-великото събитие, което превъзхожда всичко останало в историята на падналия свят – съединението в едно на Бога и човека.

И така, любовта и божественият страх биват във взаимно съгласие. С това човек е подобен на херувимите, превъзхождащи се взаимно според степента на страха Божи и, съответно, според степента на любовта си към Господа.

И страхът, и любовта преизпълват сърцето на човека през целия път на земния му живот. Именно такова сърце обича Бог, в такова сърце се вселява Духът Господен.

В известна степен страхът Божи е естествен за човека и затова е познат и на онези, които не са преживявали благодатното посещение. Но преди опита на благодатта ние не можем да разберем колко смирен, кротък и любвеобилен е Господ, че Бог е свят и че да се греши против светия Бог е страшно. Ако човек бъде възнесен с ума и сърцето си в светоносната небесна сфера и постои на пира на божествената любов, то след своето завръщане в земната реалност ще живее малко по-различно, в страх Божи, казвайки си: „Ще се върне ли при мене някога Господ? Ще Го видя ли пак?”. Преди това човек се е страхувал от Бога, като не е знаел, че Той е милостив. Сега вече, познал великото Му състрадание, дори мисълта, че може да се лиши от такъв Бог, е достатъчна да го доведе до съкрушение и това е началото на съвършения страх на праведника. Защото светците не се страхуват от смъртта – те са избавени от този вид страх; те са земни небожители, съзерцаващи божествената светлина. Но, умъдрени от опита, те избягват прекаленото дръзновение пред Господа, като постоянно пребивават в свещен страх, знаейки, че само сърдечното съкрушение е способно да ни запази от падение. Съвършенният страх на светците е преизпълнен със смирение, което надеждно пази Божиите дарове и духовно ръководи сърцето.

Божественият страх трябва да е присъщ на вярващата душа. Той подготвя сърцето за приемане на любовта, при това колкото по-дълбоко е смирението толкова по-високо е духовното изкачване и по-обилни са даровете на любовта.

Човек търси живия Бог и когато накрая се удостои с божественото съзерцание, изпитва и страх, и любов, което е напълно нормално, тъй като това са особено святи чувства. Той се страхува, защото Господ е Творец на света и защото Неговата святост е непостижима. Човекът обича, защото чувства, че Бог е прегръщащ детето си милостив Баща. Такава съвършена любов към Бога изгонва от сърцето несъвършения страх, т. е. страха, в който има страдание (1 Иоан. 4:18), както казва великият апостол на любовта св. Йоан Богослов. Така страхът Божи пробужда човешкото сърце, предразполага към необходимото предстоене пред Бога и усъвършенства човека в любовта. Имащият това сърдечно разположение е способен да приеме безценното съкровище на премъдростта и ръководството на Бога. А до момента, до който сърцето още не се е обновило, човек е суетен в своите собствени помисли (Рим. 1:21) и не може да стане мъдър, защото, „… за какво е съкровище в ръцете на глупец? За да придобие мъдрост – той няма разум” (Прит. Сол. 17:16).

Когато човек е посетен от радост, дори от най-чистата и свята, то и тогава страхът Божи го пази и наставлява да бъде благоразумен и въздържан, според думите на Св. Писание: „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет” (Пс. 2:11). Като върви по пътя на земния живот в страх Божи мъдрият се освещава всеки изминат ден и се приобщава към божествените щедрости, които Господ е обещал и е дарувал в наследство на онези, които Му се боят (Пс. 60:6).

Човек се учи да бъде внимателен дори по време на посещението и упоението от Божията благодат. В тези драгоценни мигновения той може да е сдържан, като пази в себе си страха Божи. Бог е благосклонен в Своите посещения и човек е безупречен пред Бога с това, че не проявява волност и излишна дързост: „Защото всичко това е сътворила Моята ръка, и всичко това е Мое, казва Господ. А ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово” (Ис. 66:2). Като ни съветва в светите минути на посещението на благодатта да бъдем трезви, преп. Йоан Лествичник, казва, че не трябва да сме дръзки, независимо че сме пазили чистотата, но че трябва винаги да пристъпяме към Бога с най-дълбоко смирение и тогава Той Сам ще ни дарува велико и свято дръзновение пред Него. За съжаление, ако човекът е невежа и самонадеян, то даровете на Светия Дух стават опасни.

Събуждането на сърцето чрез чувството за срам в тайнството Изповед

Първосъздадените мъж и жена в рая са били голи и… не се срамумали (Бит. 2:25), защото са били облечени в нетление и с духа си са били устремени към Бога – техния Първообраз. Когато обаче Адам се обърнал към тварния свят, като престъпил Божията заповед, той се лишил от тази светла божествена риза. Очите на хората се отворили, те видели голотата си и се опасали със смокинови листа (Бит. 3:7). Изгубили духовното си достойнство, те започнали да изпитват чувството на срам, а стоенето в присъствието на благия Бог за тях станало непоносимо и те решили да се скрият от Господа (Бит. 3:8). Човекът дотолкова се отдалечил от Бога и от божествения живот, че е станал подобен на неразумните животни (Пс. 48:13) и в своето умъртвено сърце той произнесъл: „Няма Бог” (Пс. 13:1).

При падението човешката природа е претърпяла неизцелима повреда и Адам е станал тленен и смъртен. И тъкмо затова е дошъл Христос: за да изцели нашата болест. Явил се е смирено, като обикновен човек, взел върху Си нашето безславно състояние и със Своето възкресение отново ни е облякъл в светите непорочни одежди (Еф. 5:27) на божествената слава. В нас не е останала и следа от предишното безчестие, защото Той е понесъл върху Себе си всичко и всички хули на хулителите, по думите на Св. Писание, са паднали върху Него (Рим. 15:3).

В желанието да ни изцели и спаси Христос не Се пощади и заради предстоящата Нему радост претърпя кръст, като презря срама (Еф. 12:2). Казано с други думи, като претърпя позорна смърт на кръста, Христос ни избави от нашия позор и ни спаси. На земята положи пътя на смирението, за да може всеки, който Го последва, съвършено да се изцери. Господ призовава грешните и страдащите към покаяние, което – като средство за изцеление и спасение – е неразделно свързано със следването на Господния път. Този път е път на доброволното понасяне на унижението.

За да се покае и изцери, човек трябва преди всичко да види греха. Защото като се намира далеч от Бога, той пребивава в тъмнина и дори не съзнава колко дълбоко е падението му. Когато с вяра в Христос приема словото от Бога, тогава в неговото сърце слиза небесният пламък на божествената благодат. Чрез нея човек се просвещава и се сдобива с ново зрение. От една страна, благодатният огън формира в сърцето на вярващия небесния образ на Словото, Което го е сътворило, а от друга – пред човека се открива духовната му нищета и мрачната бездна, в която е пропаднал. Това зрение е дивен небесен дар, то непрекъснато вдъхновява към възстановяващото наново всичко покаяние. То провокира в него дълбока потребност да отхвърли всяка нечистота (Иак. 1:21) и разкаяние да се върне в дома на Отца.

Ала гордостта е пречка към просвещението и споменатото ново зрение. Тя прави сърцето каменно, като притъпява духовното зрение и душата вече не възприема греха в метафизичното му измерение. Гордият не е способен да обича. Вижда само себе си и се съблазнява в луциферско самообожване, което води до мъчително опустошение, адски плен и дори до загуба на разсъдък. Тиранично измъчван от страстите на гордостта, той вижда избавление в обръщането към света, но желаейки да запълни с него вътрешната си пустота, още повече се помрачава и е готов да извърши всеки грях и престъпление.

В това страшно състояние човек е изправен пред избор: или да се крие от Господа Бога, като не може да търпи повече срама от греховете си, или, отхвърлил порочното оправдание за падението си, да откликне на Христовия зов към покаяние. Приемането на словото Христово, както вече казахме, поражда познание както за Неговата святост и непорочна любов, така и за опита на ужасяващия мрак на греха и за измамността на страстите. Благодатното просвещение не само дарува съзерцание, но подкрепя душата и ѝ вдъхва смелостта, необходима за решителната изповед (1 Иоан. 1:9). Господ казва: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:32), и след това предупреждава: „Защото, който се срамува от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срамува от него, когато дойде в славата на Отца Си със светите Ангели” (Марк 8:38). С други думи, срамуващият се да приеме Христос като свой разпнат Бог и Спасител и словото за Кръста, Евангелието Христово, като сила Божия за спасението на всеки вярващ (Рим. 1:16), от такъв ще се срамува и Христос в деня на Своето славно Второ пришествие.

От тези думи на Христос ясно се вижда, че изповядването и носенето на Кръста Христов в света, който лежи в злото, е съпроводено с понасянето на обиди. Всъщност Господ почита достойнството на човека, като го призовава към изповед, и го признава за равен Нему. Ако обаче човек се отрече от Него, тогава и Той ще се отрече от човека. Мака че това може да ни се стори прекалено строго, всъщност е доста снизходително. Ние не бива да забравяме, че човекът е служител на Христос, раб на Господа и Бога, на Твореца на целия свят. Строгостта на Неговия съд и думите Му имат за цел да събудят в нас спасителния страх, който може да ни избави от срама на вечното осъждане и от погибелта. Снизходителни са думите на Христос и затова, че пораждат както чувство за благодарност за даруваното спасение, така и чувство за недостойнство за оказаната ни чест, което ни предпазва от неблагодарност – която е позорна за нас. Казано по друг начин, обидите и позорът от носенето на Кръста Христов ни приближават до Господа, а в Царството на Отца и при явяването на светите ангели те преобразяват в благодатта на богосиновството и в силата на неразрушимия живот.

Вярващият, който вижда своята нечистота, не я крие, но се изповядва на Господа (Пс. 31:5) и Той прощава сърдечните падения, обновява човека с благодатта на вечното спасение. Благодатта ни се дарява за преживяния срам по време на покаяние и колкото по-дълбоко се чувства срамът при откриването на греховете в тайнството на изповедта, толкова повече благодат получава вярващият в своето възраждане. Преживяването на срама при изповед е напълно нормално и естествено, то свидетелства, че покаянието се принася доброволно от сърцето, смирено. Истински каещият се и изповядващ своите съгрешения възлага цялата вина върху себе си. За разлика от Адам, той не се оправдава и не обвинява Бога и своя ближен. Напротив, кротко и мъжествено търпи срама за съдействието на греха и с това се лекува от гордостта, която е подобна на злокачествен тумор. Чрез това смиряване той привлича все повече и по-голяма лечебна благодат, по думите на Св. Писание: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

По такъв удивителен начин срамът, при съдействието на благодатта, се превръща в сила, която побеждава страстите и греха. Евангелският разказ за Закхей ни помага да разберем как човек участва в тайнството на завръщането си от умъртвяващия грях към пътя на живота.

Този влиятелен и известен на всекиго митар, който е забогатял нечестно, е бил изпълнен с желание да види Христос. Тъй като обаче е бил нисък на ръст, не е могъл да осъществи желанието си поради голямата тълпа около Христос. И тогава решил да се качи на едно дърво и от там да погледне Христос. Никакви насмешки и подигравки от страна на тълпата не могли да попречат на желанието му. Като се приближил, Господ погледнал Закхей, помолил го да слезе от дървото и уважил неговия дом с посещение. Станало чудо – Закхей, който някога се гнусял от народа, бил оправдан, всички негови несправедливи постъпки поправени, а неговите дългове се обърнали четирикратно в праведност. И Христос – Нашият Бог и Спасител – казал на всеослушание: „Днес стана спасение на тоя дом” (Лука 19:9).

Защо обаче се е извършило това чудо? Откъде дошла силата, превърнала грешния митар в праведник, към когото Господ бил така милостив и в чийто дом се е възцарил мирът? Всичко е много просто: за Закхей мнението на тълпата не е било важно, той с радост е бил готов да претърпи унижението си заради Христос. И точно затова Господ го забелязал – в Закхей Той видял духовно родство със Себе си. Самият Господ Иисус Христос отивал в Йерусалим, за да претърпи присмех и страдания заради спасението на целия свят. Той вървял към позорния кръст, а Закхей пророчески застанал на този път и поради това бил осмян. Желанието за спасение не само направило Христос негов спътник, но и Го въвело в неговия дом, като скъп Гост. Неговото идване преизпълнило целия му дом с мир и благодат, сърцето на Закхей се уголемило четирикратно и затова целият му живот се променил. Четирикратното изменение означава, че Закхей приел тайнството на Кръста Христов в цялата му пълнота, с цялата му дълбочина, дължина и ширина (Еф. 3:18), и с това се родил за вечния живот. Подобни примери за кеносис ние виждаме и в притчите за митаря и фарисея и за блудния син.

Тайнството на кръста било пророчески открито и на старозаветните праведници. Когато младият и праведен цар Йосия за първи път прочел книгата на Закона, той в съкрушение разкъсал дрехите си (4 Цар. 22:11). Било му открито цялото отстъпление на синовете Израилеви и идващият гняв Божи. Тогава той заповядал да се пита светата пророчица Олдама каква е волята Божия за него самия и за неговия народ. И тя му известила за приближаващите невярващия народ беди, но Бог чул и простил на царя, защото повярвал на думите от книгата на Закона. Сърцето на царя се смекчило, той се смирил пред Господа, плакал пред Него, затова бил запазен от злото, умрял в мир и се присъединил към своите отци. Така сърдечното му умиление го запазило и направило праведен пред Господния съд (4 Цар. 22:19-20).

Христос желае да спаси и нас и затова не е щадил Себе си и не угаждал на Себе си, а, както казва Св. Писание, „хулите на ония, които Те хулят, паднаха върху Мене” (Рим. 15:3). Всичко това се случило „извън стана” (Евр. 13:13), което означава, че Бог е понесъл най-голямата възможна хула и обида. И когато по време на изповед ние съучастваме в хулата, която Той понесе за нашите грехове, с това ние също оставаме „извън стана” на този свят с всички негови ценности и „чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му” (Евр. 13:15). Вярващият благодари на Спасилия го и върви към Този, Който е негов Път и Който го съпътства в покаянието. Който със Своята благодат отново и отново ни дарува живот.

Човекът, доброволно приемащ върху себе си вина, става, по думите на св. отци, причастник на страданията Христови. Пример за това е благоразумният разбойник, чието самоосъждане преобразява собствения му кръст в Кръста Христов и който е бил спасен в същия ден. Който истински осъжда себе си, той въздава на Бога слава, като изповядва, че „Бог е верен, а всеки човек е лъжлив” (Рим. 3:4). И неговото сърце се изпълва с благодарност при осъзнаването на истината, „че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни” (Рим. 5:8).

До своето обръщане към Бога сътвореният от пръст паднал човек се стреми само към земното. Сърцето му е неспособно за духовен живот, умът му е зает с преходните неща от този свят, в душата му се умножава пустотата и животът му губи смисъл. Но когато човек се кае и изповядва със смирение, тогава в сърцето му се ражда болезнено съкрушение и той започва дълбоко да преживява отвратителното си падение. Болката и срамът от виждане на собствените греховете разорават сърцето и изкореняват злите страсти. Душата постепенно се изцерява и придобива сила да изпълнява заповедта да обича Бога, да се покланя на Господа с дух и истина (Иоан 4:24). И когато човек постоянно предстои пред Него с любов и благоговение, сърцето му до такава степен се разширява от благодатта, че вече обгръща цялото човечество и той моли Бога за спасението на всички. Така с изпълнението на двете големи заповеди – за любовта към Бога и към ближния – се полагат основите на светия храм и в човека се вселява Духът Божи (преживяването на срама заради Христос Бог приема като жертва, благодарност към Този, Който ни спаси на смятания за нещо срамно кръст и заради тази наша благодарност Той идва при нас и ни дарува Своя живот; наистина, ние сме изкупени с Жертвата, принесена на позорния кръст, и когато виждам как хора изповядват своите грехове, без да скриват нищо, какъв дълбок срам изпитват за стореното, на мен самия ми се иска смирено да се скрия под земята, защото в минутите на такова разкаяние и срам Бог присъства явно, като покрива каещите се със Своето всеопрощение и небесата се радват; за такава искрена, смирена изповед се дава обилна благодат, която истински възражда човека за нов живот).

Въпроси и отговори:

Как бихте посъветвали нас, свещениците, да вдъхновяваме нашите енориаши по-добре да се готвят за изповед, за да получат от нея по-голяма полза и да намерят спасение?

Ако хората знаят, че изпитваният от тях срам по време на изповед ще стане сила, побеждаваща греховните страсти, ще се вдъхновят да открият пред свещеника съвестта си и опитно ще познаят тази истина. Веднъж в Кипър ми се наложи да беседвам по този въпрос с духовници – как срамът се превръща в сила против греха. И един от тях, след продължителната беседа, ми каза: „Сега, като знам всичко това, много бих искал да се изповядам”. Разбира се, на всички е известно, колко трудно е да откриеш съвестта си на изповед, как се бориш със самия себе си. Но след такова решително откровение душата винаги чувства освобождение и голяма благодат. Затова, колкото и да е трудно, трябва винаги да прибягваме към тайнството изповед.

Често се случва да идват хора за изповед; каят се, плачат, смиряват се и т. н., но ето че след известно време идват отново със същите проблеми и грехове и така до безкрай. Какво бихте посъветвали свещеника, който среща подобно изпитание?

Има различни методи. Познавам някои свещеници, които – като виждат, че няма никаква полза – оставят такива хора, като казват: „Потърсете някой друг, това не е по силите ми”. На всеки от нас са известни подобни случаи. Но можем да постъпим и по друг начин: отново и отново да ободряваме и утешаваме каещия се. И тогава настъпва момент, когато човек сърдечно се съкрушава от преживяваното чувство на срам и започва да се променя. Ние никога не бива да забравяме, че служението на свещеника е служение за утеха. В Стария Завет Бог, от устата на св. прор. Исаия казва: „Свещеници, утешавайте Моя народ” (Ис. 40:1). Мисля, че ако имаме търпение и утешавайки хората им обясняваме какво и как да правят, те сами ще започнат да разбират, че е нужно или да започнат да се борят с греховете си, или да ни оставят на мира. Но ние, пастирите, винаги трябва да се стараем да ги утешаваме, да ги учим, да ги предупреждаваме за опасностите. Отец Софроний рядко правеше забележки и само в случаите на проява на гордост, неговите тихи и кротки думи можеха да имат съкрушително въздействие. Винаги снизходителен към хората, той знаеше, че гордостта е началото на падението и ако човек не се поправи, то може да се лиши от всички Божии дарове. Така той на два пъти ме поправя, след което душата ми преживя неописуемо очистване, утешение и сладост от молитвата. В действителност това бе пълно освобождаване от нечистотата на гордостта.

И така, има различни методи и подходи. Ако тук, на Запад, аз ръководя хората с критериите на гръцките изповедници, то струва ми се, че почти сигурно ще стигна до задънена улица. Духовниците в Гърция по правило са по-строги, но тук условията на живот са съвсем различни и за християнина не е лесно да е в обкръжаващия го днешен свят, а затова и следва да сме особено внимателни, търпеливи и милостиви. Добре е да се знаят църковните канони, определящи за някои грехове отлъчване от св. Причастие за няколко години. Никой днес не може да прилага тези правила буквално и затова е много важно да се знае и разбира, че те отразяват степента на поражения на душата от извършения грях. Времето за отлъчване от причастие безусловно може да се съкрати и то зависи от покаянието на човека, а също и от разположението на свещеника горещо да се моли за каещия се и да го наставлява по пътя на истината. Днес ми е повече от ясно защо когато ние, свещениците, се молим за себе си, Бог сякаш не ни чува, остава глух за молбите ни, но когато се молим за другите, отговаря много бързо. Това е така, защото в този свят свещенството е ходатайство за народа. Да бъдем внимателни към хората и да се молим за тях е много важно и ценно и когато духовният отец се грижи за каещите се, процесът на тяхното изцерение чувствително се ускорява. Нещо подобно ни е известно от физиката. Една и съща формула води до различни резултати и зависи от различни условия. В духовния живот едно от важните условия е желанието на самия свещеник да помогне на човека, да се погрижи за него.

Много хора идват при нас, изповядвайки отново и отново един и същи грях. И възниква въпросът: „Чий е проблемът?”. На свещеника или на човека? Възможно е първият просто да не разбира борбата на тези хора и да не знае причината за тяхното препъване. Защо те не се изцеряват? Не побеждават порока с помощта на изповедта и пак идват със същия проблем?

Не трябва да се казва, че не се изцеряват. Както се казва, навикът е втора природа и някои рани заздравяват само с времето. Мисля, че ако човек дори и мъничко внимава върху себе си, той получава полза от изповедта, макар че е възможно да падне отново. Ние изскубваме плевелите, но те се появяват отново и отново, и е по-добре да плевим градината редовно, отколкото да ги оставим да растат и да погубят реколтата. Разбира се, ние искаме да видим хората по-сериозни и ревностни, но дори това, че те отново се връщат при нас, говори, че в тях има нещо и аз съм уверен, че Бог ще го приеме. От времето на Стария Завет до днес свещеникът е призован от Бога да утешава хората. В това се състои нашето служение. Спомням си как мой приятел, който искаше да стане свещеник, отиде при един старец и го попита какво да направи. Старецът му отговори много мъдро: „Необходими са две неща: да обичаш Бога и да обичаш хората”.

Бихте ли могли накратко да кажете, каква е разликата между срама и смирението?

Мисля, че срамът предшества смирението и го ражда, особено ако е свързан с послушание на словото Божие и заповедите. Срамът се различава от смирението, но той не е просто някакво психологическо явление, защото ние го преживяваме, стремим са да придобием мир с Бога, желаем да разрушим стената между нас и Бога. Така цар Йосия, както вече казахме, преживял в сърцето си срам задето е оставил Господа и бил спасен – тогава, когато целият народ бил наказан. Смирението се предшества от срама, защото срамът съкрушава сърцето, смирява го и по този начин привлича спасителната благодат.

Повечето от каещите се, чиито изповеди трябва изслушвам, в началото винаги говорят за своя грях, а след това добавят: „Ще се постарая да се поправя”. Може ли да ни подскажете как следва човек да се предпазва от подобна самонадеяност, а вместо нея да има надежда в Божието милосърдие и любов?

Мисля, че не е лошо, когато хората казват, че ще се постараят да се поправят, тъй като целият наш християнски живот е съработничество с Бога. Божественият фактор има безкрайно по-голямо значение в сравнение с човешките си усилия да се поправим и все пак, без нашето участие и божественият фактор остава бездействен. Затова на хората трябва да се казва, че е добре ако се стараят, но само то не е достатъчно. Трябва да молим Бога за помощ и сами да се смиряваме, да съзнаваме своето безсилие и така да привличаме към себе си безкрайно голямото Божие милосърдие.

Вие казахте, че свещенството е служение на утешението. Същевременно как успявате да спазите тази тънка граница в тайнството Изповед, когато трябва и да утешите, и да не намалите съкрушението и срама, които са толкова полезни за каещия се?

Много хубав и важен въпрос! Веднъж отец Софроний ми каза: „Духовническото служение е неблагодарно когато на духовния отец му се налага постоянно да подтиква към духовен живот. Ако обаче има вдъхновение, свещенството става радост и утешение. Такива християни е необходимо дори мъничко да се удържат, само че това е много по-леко, отколкото да се пробужда ревност по Бога”. Затова, когато видите, че идващите на изповед са съкрушени и преживяват срам, като се обвиняват във всичко пред Бога, трябва да утешите и ободрите. Така и Сам Бог постъпва с тях. Ако човек е ожесточен и безчувствен, и с изпъчени гърди заявява нищо сериозно, отче, всичко е както обикновено, все едно грехът е наша природа, то с надежда, че това ще стигне до сърцето му, може да използвате и по-строги думи, като внимателно давате да се разбере, че ако сърцето е вкаменено, той се намира в опасност и може да стане просто неспособен да приеме Божието спасение. Всичко зависи от ситуацията, няма готови рецепти. В такъв момент трябва да обърнете своя слух и към Бога, и към човека, като с молитва изпросвате думите, които трябва да кажете. А Бог често удивително бързо отговаря на молитвата, като влага в сърцето и в устата ни такива думи, които никога и на ум не биха дошли. Такова е нашето служение, като свещеници, при извършването на тайнствата.

Уместно ли е понякога да не опростите веднага каещия се, но малко да изчакате? Ако той изповядва нещо много сериозно, то трябва ли в такъв случай да го наблюдавате известно време, за да разберете по-добре духовното му състояние?

Мисля, че е уместно, защото някои грехове са много тежки и е неизвестно, какво е отношението към тях на каещия се. Ние можем да постъпваме посвоему произволно, дори ако много желаем да помогнем. Първо, трябва да помним за своята отговорност пред Бога и Неговия съд. Второ, ние сме отговорни и пред Църквата, която като Тяло Христово има своите канони и постановления. Трето, следва да се отчита и състоянието на каещия се. Така че не сме напълно свободни да прощаваме на каещия се, още повече ако грехът му е станал достояние на мнозина. В подобни случаи трябва разсъдителност и благоразумие. И вие сте прави, че понякога трябва да се почака, преди да се вземе окончателното решение. Например, бихме могли да кажем на този, който е съгрешил тежко и е наранен ела още веднъж след месец и да видим какво ще бъде поведението му в този месец. Когато някой идва при нас за първи път, рядко го разпитваме. Радвам се че е дошъл и се моля за него, без да питам за нищо, с изключение на печалните случаи, за които мнозина вече знаят. Ако след известно време такъв дойде при нас отново, без ни най-малко да се е променил към по-добро, тогава нещо трябва да се направи. Простете ми, но не съм компетентен по подобни въпроси, независимо че днес съм заел сред вас мястото на учителя. Сигурен съм, че много от вас знаят добре как да постъпват в такива случаи и могат да отговорят по-точно от мен. Понеже съм поканен от вас, старая се по вашите молитви да кажа нещо полезно, но моля да ми простите, не искам да създавам впечатлението, че зная всичко и мога да отговоря на всеки въпрос.

Вчера вие говорихте за самоукорението и беше много важно да разберем, че не всички енориаши са способни да осъждат себе си и че този, който е психологически нездрав, следва да бъде посъветван да слави и да благодари на Бога за всичко, и тогава в душата му ще се зароди смирение. Целта винаги е една – да се придобие смирение, но пътищата към тази цел са различни. Не бихте ли могли да ни кажете как да разберем здрав ли е духовно човекът или не. Как например да различим кога е полезно да помним смъртта и кога не, защото склонните към самоубийство и психологически нездравите през цялото време са потопени в мрачни мисли. Как да отличим тези, които могат да преживеят духовния срам от онези, за които срамът се явява чисто психологически и затова е вреден и разрушителен за живота им?

Да вземем случая, когато някой заплашва, че ще се самоубие. Понякога хората не смятат да извършат това, което заявяват, а само се опитват да ни уплашат. Така, един човек, който идваше при мен на изповед, постоянно ми говореше за своите помисли да сложи край на живота си чрез самоубийство. Остана при нас в манастира, а аз много се разтревожих за него и отидох при стареца Софроний за съвет как да постъпя. Когато възникваха трудни ситуации, винаги се обръщах към него, защото знаех, че неговите думи идват от друг свят. И отец Софроний чрез молитва получи отговор, че този човек въобще не мисли да се самоубива, но говори така, за да ми влияе, да ме шантажира. Посъветва ме така: „Отиди и кажи на този човек, че може да извърши това, ако иска, но само не тук в манастира, защото нищо лошо не сме му направили”. Така и направих и този човек дойде на себе си, вразуми се и никога повече не повтори тези заплахи за самоубийство. Разбира се, нямам такъв дар – да видя истинските намерения на човека, така че моето пастирско служение е полусляпо. За да могат ясно да се видят тези неща и да се постъпи като о. Софроний, трябва да имаме и такава молитва, каквато имаше той. Ако у нас няма такъв дар, то можем да помагаме на хората по друг начин, като им обясняваме същността на един или друг въпрос. Например, можем да кажем: „Вие искате да се самоубиете? Знаете ли, Вие сте прав, в нас нещо трябва да умре, така че желанието Ви не е лишено от основание. Но е важно да разберем какво именно трябва да умъртвим в себе си. Не трябва да убиваме себе си, а вехтия човек, който живее в нас, с всички негови греховни похоти, мисли и дела”. Трябва да предпазим и предупредим, че самоубийството е пълно разрушение на личността, а умъртвяването на определена нейна част в нас е освобождение и спасение. По такъв начин ние винаги се стремим да помогнем на човека, въпреки че готови рецепти, както казахме, не съществуват.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев

* „The Awakening of the Heart by the Fear of God and by Bearing Shame in the Sacrament of Confession” – In: Zacharias (Zacharou), archim. The Hidden Man of the Heart (1 Peter 3:4): The Cultivation of the Heart in Orthodox Christian Anthropology, Kansas 2013, p. 60-85 (бел. прев.).

Текстът представлява превод на Глава 3 от книгата. Глави 1 и 2 виж – тук и тук (бел. ред.).