Събуждането на сърцето чрез помненето на смъртта

Човекът и неговото предназначение са били в мислите на триединия Бог още до началото на времето (2 Тим. 1:9). Ограниченият човешки ум не е в състояние да обхване онзи миг, когато Бог е решил да създаде човека по Своя образ и подобие. Той го е сътворил лично и непосредствено, като му е дарувал удивителен ум и прекрасно сърце, способно да обгърне не само цялото Божие творение, видимия и невидим свят, както се казва в божествената Литургия на св. Василий Велики, но и самата божествена вечност. Наистина човекът е венец на творението и цар на света.

Бог изначално е надарил човешката природа с божествени качества, с много добродетели и близко родство със Светия Дух. Докато се е намирал близо до Твореца, човекът е блаженствал. Възнасяйки се към Него с ума си и съзерцавайки Лика Му, той се е преизпълвал с живот, с неописуема безкрайна благодарност и божествена любов. Погълнат обаче от това високо състояние, човекът се самозабравя и изгубва чувството, че е само едно творение, извикано от небитието. И пожелава да стане бог далеч от Бога, избира пътя на непослушанието и гордата независимост вместо пътя на изпълнението на Божиите заповеди и на пребиваването в Неговата любов. В този момент се случва и приелото космическо измерение ужасно падение на хората.

Умът на човека се помрачава и той насочва вниманието си към тварния свят, става роб на плътта. Сърцето става като камък, лишава се от блаженното присъствие на Господа. От паметта му се заличават дори спомените за посещенията на нетварната благодат. Човекът се привързва към земното, към видимия свят. Забравя за Твореца и се предава на греха, обричайки себе си на тление и смърт.

В състояние на забрава на Бога, той живее в пустота и мъчителна беззащитност, предвкусва смъртта, душата му страда жестоко. Заедно с това се умножават греховните страсти и пороци, като лукаво заглушават и без това слабата памет за Бога. Постепенно човекът става неспособен да обича и още повече се отдалечава от Бога и ближните си – с други думи, от своето предназначение, заради което е бил сътворен.

Отделил се от Източника на живота, той се обръща към самия себе си. Лишен е от божествената сила, не търси спасението, все повече се развращава и огрубява. Духът му е обхванат от страха пред смъртта и неумолим ужас от гибелта; той е егоистичен и с всички средства се бори за своето съществуване.

Като няма в сърцето си любов нито към Бога, нито към ближния, човекът изгубва царското господство над Божието творение, дарувано му като на носител на Божия образ. Той е бил предназначен да бъде праведен пазител на света, да обгръща всички със сърдечна любов и да води творението към Бога, а вместо това пада и не изпълнява своето призвание. Сега враждебна сила владее неговата природа и той свиква да живее с мъртъв дух. Същевременно обаче Божието призвание е неизменно (Рим. 11:29). Нещо повече, Божията благост, която е привела Адам от небитие в битие, е предназначила човека да живее вечно, безсмъртно (Прем. 2:23), и затова смъртта е враждебно явление, чуждо на природата на призванието на човека. Тъкмо затова нашата душа никога няма да намери покой в този живот, защото тя интуитивно чувства, че ако животът свършва със смъртта, то всичко е безсмислено. Вечният Бог обаче не желае смъртта на грешника и е готов на всичко, за да се обърне той от своя път и да бъде жив (Иез. 33:11). За да унищожи смъртта (1 Кор. 15:26) и да разруши делото на дявола (1 Иоан. 3:8), в света идва Божият Син.

Бог призовава благодатта над заблудилия се и дори не съзнаващ безизходното си положение. Тя се проявява в това, че отчаянието на човека се увеличава още повече и сърцето се съкрушава от болезненото преживяване на смъртността на всичко съществуващо. Духовните очи се отварят и виждат печата на тлението и смъртта на цялото творение, навсякъде се чува безутешното стенание на вселената, мрачна скръб обзема човека и живота на земята. Това е духовно състояние, което не е известно на съвременната психология, но в православната аскетика се нарича памет за смъртта или смъртна памет. Тя няма нищо общо с обикновеното човешко съзнание и помненето на факта, че някога ще настъпи денят и на моята смърт. Това е по-скоро дълбоко познание за суетността на всичко земно (Екл. 1:2), съпроводено с дълбоко сърдечно преживяване на тази истина.

Благодатта на смъртната памет понякога е толкова силна, че цялата история на света изглежда като мираж, зъл присмех срещу човека,[1] лишен от истински живот в Бога, като царство на всеобхватната смърт. Просветеният човек вижда своето духовно състояние и знае, че е лишен от божествен живот и от вечност. Струва му се, че когато умре, заедно с него умира и всичко, което е живял – дори Бог. Той знае, че е сътворен да живее вечно със Своя Творец, но същевременно предвечната божествена воля остава неизпълнена от него.

Страшната смърт се разкрива като вечна забрава и угасване на светлината на съзнанието[2] и това поражда в душата ужас и нетърпимо вътрешно мъчение. Тъкмо в този момент обаче той се пробужда от своето вековно помрачение, защото сега самата божествена вечност чука на вратата му.[3] Макар той да не е готов да я срещне и в душата му да няма подходящо място за нея, духът вече не може да бъде удовлетворен с нищо друго, освен с вечния живот. Той страда както преди и страданията му превъзхождат обичайната мяра на страданията, но сега е изправен пред началото на най-величественото събитие в своя живот – разкриването на духовния център на неговата личност, пробуждането на сърцето.

Много хора са преживявали подобен опит още преди да приемат монашеството и затова монашеският живот за тях е станал необходима потребност на духа. Приели са монашеството не защото дълго са размишлявали и след това са го избрали съзнателно. Съвсем не, просто са възприели монашеския начин на живот като единствена възможност за себе си; с други думи – да станат монаси или да умрат.

Отсъствието на Бога в обкръжаващия свят се преживява тежко; тогава умът оставя земната привързаност и пристрастност и се обръща към сърцето. Такова е могъщото действие на паметта за смъртта – тя е по-силна от страстите. Когато тази необикновена нейна благодат се установи в сърцето, тя събира там и ума, в който почват да се раждат мисли, събуждащи трепет: „Ако изчезна, тогава и всичко, което зная и обичам, което ме е вдъхновявало да живея и даже Бог – всичко умира заедно с мен”. „В мен, с мен, умира всичко, което е било обхванато от съзнанието ми: близките, техните страдания и любов, целият исторически прогрес, земя, слънце, звезди, безкрайното пространство, дори Сам Творецът на света и Той умира в мен; цялото Битие се поглъща от тъмнината на забвението”.[4] Без Божията благодат всичко сътворено изглежда безсмислено и безполезно, душата е опустошена, между човека и Бога има бездна.

Тези мисли и чувства, – родени от благодатта, а затова и изключително полезни, – отрезвяват и човекът започва да търси спасението. Първото, чувството за безсмислието на всичко съществуващо, е съпроводено от отчаяние, което о. Софроний нарича благодатно отчаяние,[5] защото под негово влияние умът оставя земното, към което по-рано е бил силно привързан. Второто – преживяването на своето паднало състояние, преизпълва душата със свят страх от вечната гибел. Така вечността се открива в негативен аспект – възможно е човек и да е срещнал Бога, но да е лишен от живот в Него. Впрочем, този страх и отчаяние са удивително благотворни. Те смиряват душата и насочват вниманието на ума към сърцето, в което има едновременно и истина, и лъжа. Сега човекът може свободно да избира дали да следва волята Божия или не. Ако приеме евангелското откровение за Христос, че Той е, Който Е – истинското Битие, Победителят на смъртта и Източникът на живота, с това той ще привлече и благодатта на Светия Дух, възстановяваща единството на ума и сърцето и на всички душевни сили.

Когато душата се събира в едно, в човека се поражда възможност да се обърне към Бога в молитва с цялото си същество и това е началото на изцерението. Сега той може да се довери на Бога, защото знае, че духовните му страдания ще бъдат премахнати и Бог ще го утеши.

Паметта за смъртта дава чувството за своето собствено бедствено състояние, както и за вселенските мащаби на падението; сега човек разбира, че цялото човечество страда като него, че вътрешната му скръб е отражение на всеобщата безизходна меланхолия и падение. Да, той е венецът на творението, но около него всичко е в разруха. Когато разбере, че битието му не се ограничава само до него самия, той променя отношението си към заобикалящия го свят и започва да се учи да обича. Чрез благодатта на Бога получава и дързновение да се грижи за спасението на света, постепенно се въздига към духовното съзерцаване на славата на Бога и спасението на човека.

И така, смъртната памет е Божи дар, събуждащ сърцето и поставящ началото на изцерението на личността и възстановяването на единството на целия човешки род, на целия Адам. Паметта за смъртта по необясним начин избавя от страха от смъртта и учи да се гледа на нещата така, както ги вижда Божията любов. Преди смъртта е била следствие от греха – отсега тя става благовестие за Живота, защото благодарение на паметта за смъртта вечността заема своето полагащо ѝ се място в съзнанието на човека и даже врагът да започне да изкушава с много бляскави години на успешен, ала временен живот, вярващите в Бога несъмнено ще предпочетат скърбите и кръста, чрез които се откриват истинската радост и вечното спасение.

Паметта за смъртта е божествената вечност в нейния негативен аспект. Това не е психологическо преживяване, а духовен опит, водещ до познаване истината за самия себе си, за собствената греховност. Човекът познава със сърцето си какъв е Бог – Един и Истинен, силен да спаси, а от друга страна, самият човек е така нищожен и толкова слаб, че се изправя пред страшната реалност на вечната гибел.

Съприкосновението с вечността, дори и под минусов знак, с други думи, с вечната смърт, е среща с живия Бог, а в някаква степен и с края на времената. Човек чувства, че смъртта заплашва да унищожи всеки живот и тогава, в отговор на предизвикателството той се изкачва към по-високата форма на битието. Преживявайки духовното състояние на паметта за смъртта, той преживява ада в отсътвието на Бога и отчаяно желае да се избави от това страдание; вижда, че е длъжен да разруши страстната си привързаност към света и изцяло да се обърне към Бога. Само така е възможно да победи страстите и дори инстинкта за самосъхранение. Най-доброто състояние за гореща молитва е вдъхновената от паметта за смъртта самоотверженост, която преражда човека и съединява духа му с вечния Бог.

Най-удивителният плод на смъртната памет обаче е, че човек започва да цени човешката личност и нейната уникалност. Той осмисля своята собствена смърт като унищожение на живота, като край на историята на света и на общението на Бога с творението и точно тогава, без всяко съмнение, познава истината, че човекът е образ на Бога и неговото призвание е да бъде венец на творението. Това познание е свързано с дълбока болка, сродяваща го със съдбата на човечеството, към което той принадлежи по природа. Тази болка ражда в сърцето дълбоко състрадание към хората и човек вече не мисли за своето спасение отделно от спасението на всички. Подобно духовно чувство възкресява сърцето и съединява човека в едно цяло с целия Адамов род. И човекът продължава духовно да расте, докато неговото сърце не се преизпълни с божествената благодат и тогава, преобразен, той става способен да обгърне с любов целия свят и да го издигне към Бога в пламенна молитва. Духът Божи наставлява във всяка истина (Иоан 16:13) и любовта прави човека достоен да стане подобен на Личността на Новия Адам – Христос, под Чиято власт е съединено всичко земно и небесно (Еф. 1:10).

Смъртта е влязла в човешкия живот като проклятие и се е разраснала подобно на плевел, поради греха. Ала безгрешният Христос, в Своята невинна смърт, е преобърнал това проклятие в благословение и е дарувал на човека възможност за нов благодатен живот (Иоан 10:10). Затова паметта за смъртта извършва едно от най-великите чудеса, известни на падналия свят: под нейното действие пред нас се открива нашият собствен ад и в същото време чуваме призива за вечен живот. Който го чуе и откликне, той приема благодат, която възпламенява сърцето и дарува живот. Това пробуждане на сърцето е първата крачка към обетованата земя на вечното спасение.

За смъртния час

„Не скърбете, народи, че ви е трудно да живеете. Борете се само с греха”, казва св. Силуан Атонски. Истината е, че животът ни е тежък, защото искаме да преодолеем властта на смъртта над нас. Нашето земно странстване не е друго, освен време, дадено ни, за да се научим да умираме. И в същото време, никой не ни учи как трябва да се отнасяме към смъртта. Съвременникът се доверява твърде много на своя разум, който в часа на смъртта се оказва безсилен да помогне, оказва се неподготвен за своя изход от тук. Да, тогава ще ни изостави дори най-забележителният ум, заедно с всички душевни сили. И има ли нещо на света, което би ни избавило от страха в този час на голяма нужда, когато сме така самотни и лишени от човешка помощ? Можем ли отрано да се подготвим за смъртта?

Предвкусваме смъртта всеки път, когато изпитваме болка, когато нещо заплашва нашия живот или сме съкрушени от скръб. Ето в такива тежки минути можем да се постараем да придобием правилно отношение към смъртта. Трябва да разберем, че тя е неизбежна и как ще умрем е много по-маловажно от това как се готвим за смъртта.

В една своя книга о. Софроний разказва: „Това се случи сред хора, които познавах. … В един европейски град двама братя почти едновременно се бяха оженили за две момичета. Едната – доктор по медицина, голям ум и силен характер. Другата – красавица, жива, енергична, но не много интелигентна. Когато дошло време да родят, двете решили да се възползват от появилата се наскоро теория за „безболезнено раждане”. Първата, доктор по медицина, бързо разбрала целия механизъм на този акт и след два-три урока специална гимнастика изоставила упражненията, уверена, че е разбрала всичко и в нужния момент ще може да ползва познанията си. Другата имала само обща представа за анатомията на своето тяло, но не била предразположена да се занимава с теория, а просто с усърдие повтаряла предписаните упражнения. Като ги усвоила достатъчно, отишла да роди. И какво мислите? Първата, щом започнали родилните болки, забравила всички теории и родила с голям труд, „в болки” (Бит. 3:16). Другата родила почти без трудности и болка. Така ще бъде и с нас”.

Смъртта е раждането във вечния живот. Всички наши старания да се научим да се молим, да се смиряваме, да не се надяваме на себе си, а на Бога, имат една единствена цел: да се подготвим за това величествено събитие, за смъртта, за срещата с Бога, „възкресяващ мъртвите” (2 Кор. 1:9). Искаме да познаваме Бога, за да Му се доверим изцяло, когато силите ни оставят и никой не може да ни помогне. Ще ни помогне само особеното състояние на нашия дух, привикнал да бъде в общение с Христос, надяващ се само на Него и знаещ, че възкръснал от мъртвите, Христос вече не умира, че смъртта няма власт над Него и вярващият в Него ще възкръсне и ще живее с Него (Рим. 6:9).

Ние умираме, но в Христос отново ще оживеем. И даденият ни временен живот е изключително важна, уникална възможност да се подготвим за святата и велика среща с Бога, за деня на нашето непоколебимо раждане в небесното Царство (Евр. 12:28). Истинското раждане е влизане във вечността и ако искаме радостно да празнуваме със светците на небесата деня на нашето раждане, следва да сме внимателни и да не губим драгоценно време в празнота. Вместо празни разговори е полезно да се уединяваме и да разговаряме с Господа: „Господи, в смъртния час кой ще ми помогне, кой ще помогне на мен безпомощния и кой ще се помоли за мен? Моля Те, спомни си за мен тогава. Бъди милостив към мен в този страшен час, Боже, защото тогава ще ме оставят силите и няма да мога да извикам към Тебе. Нито ангели, нито хора ще ми помогнат, но Ти бъди мой помощник и ми дарувай радостта на спасението”. Мислейки така, ние мислим за смъртта и се готвим за нея. Това дело е велико, защото когато душата се разделя от тялото и отива да се престави в Господа, тогава ние, монасите и миряните, ще имаме именно такива мисли и чувства. И ето, тогава всички молитви, които сме възнасяли към Господа, Верния и никога не забравящ ни, ще бъдат спомнени от Него.

Ние се готвим за смъртта всеки път, когато отсичаме волята си и се предаваме на Божията воля. Няма нищо по-зле от самоволието и самонадеяността и затова е много важно да се научим да се уповаваме на Спасителя, да призоваваме Неговото име. Като постъпваме по този начин, ние всеки ден умираме, за да можем, когато действително дойде времето на края, без страх да срещнем смъртта като скъп, дългоочакван приятел, дошъл да ни освободи от скръбния земен живот и да ни въведе във вечния живот – в истинския и действително прекрасния, превъзхождащ всяка друга известна ни форма на битието живот.

За съжаление, мнозина се боят от смъртта до такава степен, че забраняват дори да се споменава за нея в тяхно присъствие Те се боят от смъртта само защото не желаят да помислят за единия истинен Бог. Все пак обаче и те на нещо трябва да се уповават и тогава си измислят собствени вярвания и митове, които, разбира се, никого не могат да спасят. Спасителна е само една единствена вяра в света – християнството, защото тя не е измислица на християните, а Откровение свише. Основанието на тази религия е Христос – въплътеният Божи Син, умрял и възкръснал и възкресяващ със Себе си тези, които имат с Него единство в Духа, които вярват в словото Му и носят светото Му име.

Смъртта е немилосърдна към тези, които се страхуват и се опитват да се скрият от нея. И напротив, тя бяга от онези, които винаги помнят Бога и Го молят да им дарува мирен и безболезнен край.

Страхът от смъртта е мъчителен и ужасен. Но свещениците могат да потвърдят, че вярващите на Божиите думи, независимо от предсмъртните страдания, срещат своя край като чудно и възхитително събитие. Удостояват се да получат от Господа благодат и милост Божия, за която са молили в своите молитви и в църковните песнопения.

Необходимо е винаги да помним и отрано да се готвим за смъртта, като за свят и велик миг в нашия живот. Тогава молитвите, които от сърце и със сълзи възнасяме към Бога, ще се превърнат в благословение и радост и ние ще чуем думите: „Добри и верни рабе, влез в радостта на господаря си” (Мат. 25:21).

По човешки ни е интересно какво представлява животът след смъртта, но за това в Светото Писание не се говори нищо. Св. апостол Павел говори за Второ и славно пришествие на Христос и за нашето взимане на облаци за среща с Господа във въздуха (1 Сол. 4:17). Въпреки нашите очаквания да чуем нещо повече за бъдещия живот, веднага апостолът завършва своята мисъл с думите: „И така винаги ще бъдем с Господа” (Пак там). Защото нашата радост, живот и рай е Христос. Той е нашата светлина и мир.

Най-добрата подготовка за часа на смъртта е молитвата, която още тук, на земята ни води към Господа. По време на внимателната молитва, когато смирено призоваваме името на Иисус Христос, ние се стремим да пребиваваме в Неговото живо присъствие. Ако, призовавайки Господа, не сме способни да усетим Неговото пребиваване с нас, трябва да осъзнаем, че допускаме грешка в предразположението си за молитва. Тогава е редно да преклоним глава и съкрушено да кажем: „Господи, дори като призовавам Твоето име, съгрешавам. Ти Сам ме научи на Твоето смирение. Дарувай ми с внимание да призовавам Твоето свято име”. И скоро ще усетим, че колкото повече се смиряваме в себе си, толкова по-гореща е молитвата, която ни се дава свише. С молитвата се учим да се приближаваме към Бога, да стоим пред Него, да пребиваваме в Него, разбирайки, че нашият живот в Бога трябва да стане постоянен, истински, светъл. Никога не бива да забравяме да се смиряваме. Ако усвоим този благословен навик, той ще ни изцели от много пороци. Например, когато си спомним, че сме насърбили нашия ближен, да побързаме да се смирим и да се помирим, като знаем, че в противен случай няма да угодим на Бога и няма да пребъдем с Него.

Който желае да наследи рая, трябва да има сърце необятно като небето, което вмества всички хора. Ако отхвърлим дори едного, ще бъдем извън Господа, защото за Него е невъзможно да се засели в такова сърце. Молитвата, по думите на о. Софроний, е безкрайно творчество, тя учи на непрестанно пребиваване в Господа. Стремежът винаги да бъдем с Него е същност на нашата аскеза, която води до победа над смъртта и тъкмо затова молитвата не трябва да се извършва разсеяно или по навик.

За да се научим истински да извършваме умната молитва, сърцето и умът трябва да станат едно или с други думи, ние трябва да се молим с цялото си същество, от сърце, с внимание. Ако се молим без внимание, ако ние самите не слушаме своите слова, тогава, как Бог да ги чуе? Как да молим Бога за каквото и да е, ако ние самите не вникваме в смисъла на своите желания? Ако искаме Бог да приеме нашите молитви, е необходимо преди всичко да бъдем внимателни и сякаш заключвайки ума си в словото да произнасяме молитвата. Умът трябва да живее в съгласие със сърцето и тогава нашите желания към Бога ще се възнасят с чувство, молитвата с внимание, всяко слово ще се издига със смисъл. Необходимо е да се стараем и Бог ще ни научи да се молим, както Сам Той е казал, че на всичко ще бъдем научени от Бога (Иоан 6:45). Господ ни учи, като ни дава да чувстваме Неговото присъствие в сърцето си. И ако правим всичко възможно, за да съхраним Неговото пребиваване в нас, скоро ще се научим кои мисли да приемаме и кои да отхвърляме.

Молитвата е наука за чието усвояване е необходимо смирение. Трябва да помним своето нищожество пред Божието лице и като знаем, че това действително е така, да не пристъпяме към Бога без страх. Ние сме сътворени същества, не самовластни, паднали, лукави и грешни. И за да предстоим пред Бога, е необходимо да правим това със страх, без самонадеяност. Като имаме смирено сърдечно разположение, ние ще молим само за това, от което се нуждаят нищите духом: за прощаване на греховете, за просвещение на разума, за даруване на добродетели. Такива смирени искания пазят от превъзнасяне и Бог дава осезателно да чувстваме Неговото присъствие в нас.

Смирението помага да осъзнаем, че човекът е сътворен от земна прах, потъпкан от всички и затова нищожен по самата си природа. В някои църковни молитви се подчертава, че ние сме пръст и в пръстта отново ще се върнем и че нашето тяло за нас е източник на смирение. Тази земя само поради това е станала човек, драгоценен образ и подобие Божие, защото нашият Бог и Творец е вдъхнал в лицето на човека диханието на живота (Бит. 2:7), а после той е възстановен с благодатта на Кръщението. Като знаем и помним всичко това, няма как да бъдем тщеславни и да се гордеем и тогава Бог лесно ще дойде и ще се всели в нас. Живеейки духовната си нищета, ние пребиваваме в Бога и колкото по-дълбоко е чувството за самопринизяване, колкото повече се смиряваме пред Бога, толкова повече Неговата божествена благодат изпълва сърцето ни.

Смирението се допълва от себеотричането. На тези две добродетели, като върху твърда основа, Бог издига храма на Светия Дух. Истината е, че ние сме склонни към самолюбие, че ни е по-скъпо спокойствието от това да се жертваме за Бога и ближните. И затова Бог ни дарува обилна благодат, заради отсичането на собствената воля дори в малкото, заради нашата саможертва. Когото Господ призове да Го следва, на него Той заповядва саможертва (Мат. 16:24) и блажен е онзи, който превърне това в привичка.

Младият човек рядко се замисля за смъртта. Едва с годините тя почва да посещава неговия ум, но и тогава някак повърхностно, отвлечено. Затова Човеколюбецът Господ започва премъдро да ни подготвя за нейното идване. Той е устроил живота така, че в старостта болестите все повече и повече ни посещават и стават страшен предвестник за приближаването на смъртта, най-величествено събитие за хората – предупреждаващи знаци, ежедневно и осезаемо напомнящи ни за нея.

О. Софроний си спомняше за приближаването на своя последен час всеки ден, от ранно утро, и се молеше: „В този велик ден, в този страшен час, пребъди с мен Господи и ми въздай неизречимата радост на Твоето спасение”, т. е. нека бъде този свят момент за мен раждане в Царството Небесно. Като имаме такива мисли в молитвата си, ние се подготвяме за смъртта и когато действително настъпи последният час, го посрещаме с радост. Тази молитва е най-добрата подготовка за смъртта, тя възпитава необходимото отношение към нея и ни учи да умираме така, че земната ни кончина да не стане вечна смърт, а преход към вечния живот с Бога.

Ние можем да превърнем всеки ден в подготовка към последния ни ден тук, на земята. Макар да сме привързани към земното и, за съжаление, бързо да привикваме към Божиите дарове, възприемайки всичко като дължимо ни, не можем да свикнем обаче с прехода си в другия свят. Денят на нашето преселение непременно ще настъпи и мисълта за това може да бъде постоянно с нас като вдъхновение. Например, за да не охладнеем към светото Причастие, можем така да молим Бога: „Благодаря Ти Господи, Който си ме удостоил отново и отново да приема Твоето тяло и кръв, но удостой ме със светото Причастие и в последния ден на моето земно странстване”. Въобще, всяко причастяване със св. Тайни трябва да преживяваме като първо и последно причастие. Първо, защото все още се нуждаем да придобием мир с Бога, и последно, защото ние живеем и се причастяваме с надежда да извършим и вечната Пасха, своя личен преход в Живота. Трябва да се стараем да пазим паметта за своя край, за новото раждане, за вечността.

От житията на светците е известно, че Бог винаги помага на Своите раби, когато те Му се поверяват. Те достигат последната степен на кеносиса, но именно тогава започва да действа укрепващата ги Божия сила. Когато вече губим надежда, изведнъж небесата се отварят. Ние не се надяваме на своята праведност и тогава Божията праведност, Неговата безпределна любов идва и ни спасява.

Многострадалният Йов, Божият човек изпива до дъно чашата на скръбта, като вярва в Бога и се опитва да разбере Неговия съд, и Бог му явява Себе си. Тогава Йов разбира всичко и благославя Бога, отхвърляйки човешката праведност като жалка и лъжовна. Нещо повече, той се обръща към Бога така: „Кой е този, който помрачава Провидението, без да разбира нещо? Тъй, аз говорих онова, що не разбирах, за чудни мен дела, които не знаех. Послушай ме, виках аз, и ще говоря, и каквото Те питам, обясни ми. Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат; затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел” (42:3-6). Открито му е, че след болестите и смъртта, които понася човек като изпитание, следва прослава.

Подобно нещо наблюдаваме и в живота на св. апостол Павел, който многократно предава себе си на смърт заради Христовото благовестие. Един от тези случаи става в Листра. Езичниците, като послушали юдеите, така пребиват апостола, че, смятайки го за мъртъв, го изхвърлят от града. Бог обаче изцелява Своя служител. По-късно в своето Второ послание до коринтяни той пише, че тогава не вярвал, че ще оживее: „Защото не искаме, братя, да не знаете за нашата скръб, която ни постигна в Асия; понеже бяхме отегчени твърде много и вън от силите си, тъй че не се надявахме и живи да останем. Но сами в себе си носехме смъртната присъда, за да се не надяваме на себе си, а на Бога, Който възкресява мъртвите” (1:8-9).

Преживял смъртта и възкресението, великият апостол Павел не желаел да говори хвалебно за случилите се с него чудни видения и откровения, от което можел да падне в гордост. Искал да се хвали единствено със скърбите и умиранията, които е претърпял заради проповядването на Евангелието, защото от опит е знаел, че величието на християнския Бог се проявява тъкмо в безсилни, но вярващи християни, че християнският Бог възтържествува именно в техните скърби, немощи и гонения. А това е най-добрата проповед за Бога. „Силата Ми в немощ се проявява” (2 Кор. 12:9), отговаря Христос на ап. Павел, когато последният изнемогва в изпитанията и преживява отчаяние, умолявайки Господа да го избави от тях. Апостолът казва, че три пъти се е молил за милост, т. е. три пъти е извършвал молитвени бдения и пост, като молел Бога да му даде да чуе Неговия глас, да го вразуми, да му открие волята Си и да го изцери. И Христос му отговорил. Той не изцерил апостола, но му казал, че за него е достатъчна благодатта и че именно в човешката слабост се проявява Божията сила. Болестите са пазели апостола в смирение и затова в него се е вселила Божията сила.

Апостолът проповядващ на езичниците, ежедневно се е предавал на смърт заради Христос. Той пише: „Заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане” (Рим. 8:36). Претърпява хиляди пъти смърт, защото само така е било възможно да запази апостолското сърце преизпълнено с Дух Свети, способно да проповядва по цял свят.

„Да живееш по християнски е невъзможно; по християнски можеш само да умираш, както е умирал св. ап. Павел всеки ден” – пише старецът Софроний в своята книга за св. Силуан. Той има предвид, че човек, който се грижи за себе си и за своя комфорт, не може да живее така, както трябва да живее християнинът. И напротив, ако помним смъртта и сме готови саможертвено да се предадем на всяка смърт заради Христос, привличаме Божията благодат и ставаме свидетели на чудесното божествено застъпничество. За съжаление, не ни достига саможертвата, която така величествено преобразява апостолското сърце. Светият Дух, Който слиза над нас и ни обновява, създава във вярващите такова сърце.

Когато се утешаваме един другиго, следва да се утешаваме истински – със словото на Божията истина и с нищо друго. Но затова трябва да бъдем мъжествени. Трудно е да утешиш смъртно болен човек и въпреки това, който може да го направи, следва честно да каже: „Дошло е време да се готвиш за среща с Господа!”. Бог подава особена благодат, която превъзхожда и живота, и смъртта на този, който се готви за смъртта, за най-величествения миг на срещата с Твореца, защото Бог е верен на Своето обещание и не допуска да бъдем изкушавани повече, отколкото можем да понесем (1 Кор. 10:13). Ако страдайки от болести молим Бога за изцерение, а Той не чува и не ни изцерява, то това означава, че Бог ще ни даде сила да превъзмогнем болестта и да вкусим радостта на Неговото пришествие в сърцето, а това е победа над смъртта.

В кн. Деяния се говори как един сакат човек просил милостиня при входа на храма. Св. апостол Петър, като минавал наблизо, казал, че няма злато и сребро, но в името на Иисус Христос заповядал на куция да стане и да върви. И станало чудото на изцерението (3:6). Ето колко величествено е да нямаш нищо земно, а само Христос в своето сърце.

Въпроси и отговори:

Нашият живот е пътуване, което един ден ще свърши. И за свещеника е лесно да помни тази истина, защото дори свещеническите одежди постоянно ни напомнят за нея. Няма ли обаче да посъветвате нещо по-особено, различно, което да вдъхнови и миряните да живеят с паметта за смъртта и да се готвят за нея?

Свещенството е трудно служение, не е лесно за свещеника да запази своята първа ревност до гроб. Свещенството е постоянно поемане върху си на смъртта на тези, които идват при теб, и затова към края на живота си свещеникът има по-малко благодат, в сравнение с началото на служението си. Всичко, което той получава от Господа, отдава на хората, вдъхновява ги да обикнат Божието спасение и да възненавидят греха. На хората свещеникът преподава словото, слизащо върху него свише, и ако той приема това слово с цялото си сърце, то словото ражда в тях жажда за вечен живот. Като служи на паството си той има една цел: възраждане на душите. Често напомням на идващите при нас в манастира вярващи да не обременяват свещеника с маловажни житейски разкази. Необходимо е да подхождате с готовност и стремеж да чуете словото на спасението и след това внимателно да го пазите в сърцата си. При такова отношение вие ще направите от своя духовник пророк и вашият живот ще се обогати. Но, разбира се, за самия свещеник няма готови рецепти как да се държи и какво да говори. Да си духовник буквално означава да те хвърлят в морето и тогава ти си длъжен да плуваш и някак да се добереш до брега. Или, с други думи, длъжен си непрестанно да викаш към Господа и никога да не губиш надежда. На свещениците аз винаги съчувствам, защото знам колко е тежко тяхното служение.

Ние, свещениците, сме причастни на свещенството на Христос и ако Той е претърпял злословие, мрака на враждата и смъртна ненавист, то и всеки Христов свещеник изпитва нещо подобно. В своето сърце той преживява страданията и скърбите на човечеството, но сам носи на хората свято утешение и надежда. Ръководи го само едно – желанието да помогне на хората да приемат Христос, така че Той да се прослави в техния живот. Голяма е наградата за този, който извършва това служение в страх Божи, защото тъкмо върху него пада цялата злоба и всички вражески нападения. И е истинско чудо, когато побеждаваме страстите на този свят, пазейки вдъхновението и упованието такива, каквито са били в нас в началото на нашето пастирско служение. Защото ние непременно трябва да съхраним този огън и живот в сърцата си, за да не ни отнемат нашата надежда. Най-доброто за нас е да бъдем като праведния Симеон Богоприемец, който бодърствал дотогава, докато не приел в ръцете си Христос, и едва тогава казал: „Сега отпускаш Твоя раб Владико, според думата Си, с мир” (Лука 2:29).

Когато говорихте как трябва да се молим, Вие казахте, че никога не трябва просто да изчитаме молитвите, а винаги трябва да се молим с внимание, съединявайки ума със сърцето си. В същото време ние, които живеем в света и вечно сме заети с много дела, в края на деня вече не намираме сили да се помолим. Лично аз винаги искам да прочета повечерието изцяло, но ако съм много изморен чета само избрани молитви, като се старая да върша това с внимание, както вие казвате. Понякога чета всичко открай-докрай, само че заради умората произнасям думите наистина механично. Дали не може да ми подскажете какво да правя в този случай и дали не съществува по-добър начин? Старецът Епифаний, например, казва, че дяволът винаги възпрепятства молитвата. Поради това, когато се прибирал у дома, дори когато бил много изморен, той винаги изчитал цялото повечерие, дори и да било механично, защото силно желаел да го изчита цялото.

Всичко, което казвате, ни е добре известно. За всеки свещеник неделният ден е труден ден и особено вечер ние чувстваме умора. Освен това, всички сме склонни към молитва по навик, без участието на сърцето. И тук действително може да помогне постоянството, постепенно привеждащо количеството в качество. Аз, например, когато не мога да се моля, просто спирам и казвам: „Господи, ти знаеш моята нищета…”. И започвам да се укорявам, докато не ми стане срамно пред Господа или докато сърцето не започне да участва в молитвата. И чак тогава продължавам да се моля. Сетне отново започвам да се укорявам. Когато молитвата не се получава, добре е да споделим това с Господа, а себе си да укорим и тогава срамът ще пробуди сърцето от безчувствието. В такива случаи дори не мисля за броя на молитвите, а просто се стремя с внимание и от душа да говоря на Господа с мои думи и когато сърцето се оживи тогава продължавам молитвата. Един монах бе казал, че който иска да се спаси, трябва да бъде изобретателен. Защото нашите отношения с Бога са удивително творчество! Вдъхновението, поставящо ни пред Бога и възкресяващо ни към духовен живот, може да се появи по най-различен начин.

Аз общувам с лишени от свобода и веднъж един от тях ми сподели своя духовен опит. Каза ми, че е започнал по друг начин да произнася четиридесет пъти „Господи помилуй”, след като си помислил, че неговата молитва е за онези, които сега не могат да се молят. Дошло му вдъхновение, което изменило неговото отношение към молитвата и то по такъв начин, че повече не може да произнесе „Господи помилуй” механично, но върши всичко това от цялото си сърце. Искам да се извиня за отклонението, защото въпросът ми не се отнася до това. Аз искам да попитам за друг род лишени от свобода, които казват, че не се страхуват от смъртта, защото са привикнали да я виждат около себе си. Някои от тях сами са станали убийци… Поради това те открито ми казват: „Аз въобще не се боя от смъртта!”. Какво вие бихте им казали, за да започнат те поне малко да се замислят върху своята лична смърт?

Ние казахме, че смъртта се превръща в благовестие на новия живот, но само при необходимото отношение към нея. Въобще, всеки досег с вечността има двойствен резултат. Ако човек има правилен поглед над нещата, се обогатява. Ако ги възприема неправилно, той губи страшно много. В Добротолюбие има такова сравнение. Слънцето свети и сгрява всички със своята топлина, но мръсотията от това става още по-твърда и здрава, а восъкът мек и лесно поддаващ се на оформяне. С човека става нещо подобно. Ако нашето сърце възприема вярно докосването на вечността, то се смекчава и за Бога става възможно да отпечата в него Своя образ.

Да, някои хора дори обвиняват Бога за това, че съществува смърт. Може ли обаче човек да обвинява за това Бога? Бог ще възтържествува във всеки случай. Нима Той не изпрати в света Своя Син? С това Той показа, че обича човека безпределно. И Синът на дело показа, че „бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Иоан 13:1). Само закостенелите в гордостта си могат да обвиняват Бога, ние винаги трябва да се смиряваме пред Него. Така някога Яков се борил с Бога, но когато успял да се смири, Господ му се явил и му казал: „защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш” (Бит. 32:28). Ободрен от тези думи, той тръгнал да срещне Исав и Исав почувствал, че над Яков почива Божието благоволение. И вместо да убие Яков се хвърлил на шията му със сълзи. Всичко се свежда до това да имаме смирена мисъл; тя ще приближи към нас Божията помощ. А ако Бог е с нас, то ние не трябва да се страхуваме от нищо, дори от самата смърт, така, както от нея не се е изплашил Яков, когато тръгнал срещу Исав.

Нерядко се случва хора, които са кръстени, но никога не са посещавали църквата, преди смъртта си да викат свещеник. Какво да се направи в този случай? Да бъдат катихизирани за няколко часа и след това причастени? Често те са горди и своенравни и през живота си не са се вслушвали в никого. Защо им е свещеник? Може би така се опитват да сломят своята гордост, предчувствайки предстоящата среща със Светлината или в тези последни минути ги мъчи чувството за вина?

Какво да правим в такава ситуация? Постарайте се да утешите тези хора със свои думи, за да може поне в последния миг от живота им да се появи надежда, че поне тези последните минути не са били прахосани напразно. Спомням си, как веднъж бях със свещеник пред леглото на умиращ човек. Болният свали кислородната си маска и каза: „Искам да преживея още една седмица, за да отида и да благодаря на този, който спаси живота на моята дъщеря”. Свещеникът попита: „Затова ли се безпокоиш? Там, горе е толкова прекрасно, че тук никой не иска да се върне”. Той каза това с такава увереност, че на мен самия ми се прииска в същата минута да се окажа там, горе…

(Епископ Василий). Отец Захариас, вие ми разказахте случаи как на вас самия ви се е налагало да утешавате много хора. Някои свещеници се огорчават, ако неочаквано бъдат помолени да произнесат слово върху току-що прочетения откъс от Евангелието. По молба на настоятеля, без подготовка, Вие веднага след края на Литургията трябваше да кажете думи за утешение на семействата на загиналите в авиокатастрофата. И действително Бог Ви даде необходимите думи и утешихте скръбта на близките на загиналите. Мисля, колко полезно би било за моите събратя да чуят Вашия разказ, защото на всеки от нас му се налага да утешава хора, които преживяват не само мирен край в дълбока старост, но и неочаквана смърт и свещеникът винаги трябва да намери думи за утешение. Големите трагедии са минути за изпитване на нашата вяра. Разкажете ни нещо от Вашия опит.

Преди около година катастрофира самолет на авиокомпания „Хелиос”. Разби се преди самото си приземяване в Атина. Всички пътници загинаха. Известно време след това бях в Кипър. Там, в един град, служеше мой познат свещеник, много добър и благочестив човек. С парите, които му бяха останали в наследство от родителите, той построи две църкви в Централна Африка. Въобще, той бе от хората, които се опитваха да помогнат на всеки. Отслужих св. Литургия в неговия храм и произнесох проповед. В храма имаше много хора. Той дойде при мен и ми каза: „Виждаш ли колко много хора има в траурно облекло. Това са роднини на онези, които загинаха при катастрофата на самолета. Те толкова много се нуждаят да чуят думи за утеха…”. Настъпи труден момент. Не знаех какво ще се получи. Работата е там, че не можеш да утешиш човека, ако сам не си преживял подобна ситуация, подобно страдание, думите ти за утешение звучат доста неискрено, нямат сила. Може би и затова търпим доброволни лишения, за да може чрез тях някак да запълним недостатъка от неволни страдания в своя живот.

И така, аз не знаех какво да кажа. Но изведнъж си спомних за две събития от моя живот. Веднъж, когато се връщах от Гърция в Англия, единият двигател на самолета отказа. Стюардесите вървяха насам-натам, сваляха вещи от багажниците и ги поставяха на пода, като при това на никого нищо не казваха. Те просто помолиха всеки да затегне личния си предпазен колан. Почувствах неприятен мирис. И тогава затворих очите си, изолирах се от всичко случващо се и казах на себе си: „Сега трябва да се помоля на Бога за последен път. Видимо настъпва моментът за моя преход в другия живот”. След това започнах действително да се моля като за последен път в живота си. И преди всичко да благодаря на Бога за всеки Негов дар, за това, че Той ми е дарувал живот, за благодатта на кръщението, за чудесния дар на монашеството, за благодатта на свещенството – най-големия дар, който земята познава. Благодарих на Бога от цялото си сърце за всичко, което е направил с мен от деня на моето раждане и до днес, за това, че ме доведе при свят човек като о. Софроний. Благодарих Му за всичко, което съзнанието ми можеше да обхване в този час, да не би да остана неблагодарен към Него. Като поблагодарих, започнах да моля за прошка за всичките ми грехове, независимо дали си спомнях за тях или не, независимо дали ги бях изповядал или не. След това започнах да моля Бога за утешение за онези, които ще бъдат опечалени от моята смърт и особено за о. Софроний, защото знаех, че той щеше да бъде опечален повече от всички. По послушание към него аз отидох в Гърция за някои неща, които трябваше да свършим със стареца Емилиан от манастира „Симонопетра”. Молих се за всеки, с когото по някакъв начин бях свързан. И едва след това казах: „Господи, приеми ме моля те такъв, какъвто съм”.

След четиридесет минути се приземихме в Солун. От прозореца на самолета видях колите на пожарната, защото имаше опасност да се запалим в момента на приземяването. Слава на Бога, всичко се размина благополучно. След няколко часа беше готов друг самолет и ние благополучно отлетяхме за Англия. Когато отидох при о. Софроний, неговите първи думи бяха: „Вас ви спаси молитвата!” – на мен ми беше страшно дори да си спомня за станалото.

Другият случай е свързан с моите родители. Баща ми беше обикновен човек, но за своето време добре образован, защото беше завършил училище в Америка и знаеше прекрасно английски език. Имаше влечение към знанието, към изучаването на чужди езици. Всичко, което бе научил на гръцки, смяташе, че трябва да знае и на английски. Обичаше високия стил. Срещайки такива произведения, той непременно ги учеше наизуст, дори ако беше пиеса, публикувана във вестниците. Можеше да цитира цели пасажи от Светото Писание или от писмата на св. Василий Велики, смятайки ги за образцови. Като млад се бил подготвял да стане учител. За целта трябвало да положи няколко изпита, като заплати около тридесет шилинга. Неговият баща обаче не му дал тези пари, защото се страхувал, че ако стане учител, ще си тръгне от село и тогава нямало да има кой да обработва земята. Дядо много искал децата му също да бъдат земеделци. Но в 1974 г. дойдоха турците и окупираха северната част на Кипър. Взеха всичката земя, като оставиха на баща ми само дома и неголяма градина с портокали. Милият, живееше в своята къща като затворник, но нищо не можеше да се направи. След няколко години успя да напусне временно дома си за лечение и тогава ни посети в Англия. Тук той чу как ние четем Иисусовата молитва в храма. С болка в сърцето от загубеното, живеейки в агресивно обкръжение в своето родно село, започна да се моли с Иисусовата молитва, като малко я приспособи към своята болка: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, спаси нас от нашественика”. Тази молба се превърна в неговата непрестанна молитва. След няколко години тук, в манастира дойде моята майка и каза: „Ако твоят баща не се спаси, то въобще никой няма да се спаси!”. Попитах я какво има предвид. Тогава тя ми отговори: „Той цяла нощ се моли с Иисусовата молитва”. Случи се така, че турците счупили нашата ограда на градината, за да могат животните им да ходят там, а баща ми нищо не можел да направи. Получил пристъп и го откарали в болницата. Няколко дни преди това той разцелувал ръцете на майка ми, като ѝ казал: „Нима съм достоен за това, че Милтиадис, твоят баща, ми даде такава душа и тя беше с мен през целия ми живот?”. И продължил да целува ръцете ѝ с благодарност. Той винаги беше много смел. Майка ми не могла да отиде с него в болницата, защото трябвало да се грижи за своята деветдесетгодишна майка, която, след като турците я бяха пребили, имаше кръвотечение от гърлото. С баща ми тръгнала сестрата на майка ми, моята леля. Тези последни два дена, които прекарал в болницата, тя непрекъснато го слушала как казва: „Отче, в Твоите ръце предавам душата си”. Преди смъртта му се променила молитвата му и с нея той се отправил към Господа. Когато ми съобщиха за неговата смърт заминах за Кипър, да го погреба. Турците ми разрешиха да прекарам в селото четири часа. След погребението отлетях обратно за Англия. На следващия ден извърших божествената Литургия в манастира и в моето сърце, подобно на часовник тиктакаха следните слова: „Той е спасен, той е спасен, той е спасен”. Невъзможно беше да удържа сълзите си. Това беше забелязано от един от нашите старци, о. Симеон, и той ме попита: „Случило ли се е нещо?”, но можах само да отговоря: „Простете, не мога да се сдържа…”. Така, с известяването в сърцето за спасението на моя баща, аз извърших заупокойна Литургия за него. Майка ми скоро след това стана монахиня в един женски манастир в Кипър. Мои добри приятели, монаси и монахини, се погрижиха за нея и последните години от своя живот тя прекара по монашески. Разбира се, аз се молех за нея и за моя баща. То беше полумолитва-полуразмисъл и изведнъж дръзнах да попитам Бога: „Господи, когато умря баща ми, Ти ме извести за него така ясно. А защо Ти нищо не ми говориш за моята майка?”. И тогава като глас се разнесе в моето сърце, странен глас, но убедителен и освобождаващ от съмнението: „Защото твоят баща се лиши от всичко, което имаше”. Той търпя лишения в живота си, не само защото дойдоха турците и отнеха имуществото му. Дясната му ръка не се движеше и затова дори способностите, които той имаше, бе невъзможно да използва на практика. Поради болната си ръка не успя да получи и добро образование…

И така, аз разказах на енориаршите тези две истории и след това добавих: „Сега нека се обърнем към нашите близки, загинали в авиокатастрофата. Те са се намирали в този самолет около два часа и не са могли с нищо да си помогнат. Ние не знаем как благодатта от Кръщението се е проявила в тях тези часове, нито как те са се молили на Бога. Не знаем с каква молитва са посрещнали своята смърт. Може човек да живее векове щастлив живот на земята, но да умре неподготвен за вечността, за разлика от тях. Ние знаем как те са приели смъртта, но знаем, че върху тях е почивала благодатта на светото Кръщение, защото те не са били безбожници. Видели са опасността и аз съм уверен, че са умрели преизпълнени с молитва и затова смъртта им е благословена. Освен това, от светоотеческото учение ние знаем, че Бог два пъти не съди. Св. апостол Павел казва, че ако ние сами себе си осъждаме, то Бог няма да ни съди. Но ако ние не се самоосъждаме, то тогава се наказваме от Господа, за да не погинем заедно с грешния свят (1 Кор. 11:31-32), т. е. ако Бог допуска върху нас да дойдат нещастия сега, това означава, че Той иска да ни избави от нещастия в бъдещия живот. Вечният живот е тържество на правдата и изправяне на всичко, което е било несправедливо в земния живот. Тези хора са се лишили от своя живот по вина на пилота и Бог ще им въздаде стократно. Възможно е сега те да се радват в Царството Божие и ние, които сме тук, не трябва прекомерно да скърбим и да ридаем ако разсъждаваме за станалото погрешно и по прекалено земен начин”.

След като всичко свърши, при мен дойде един от хората, стоящи в храма. Като ми благодари, каза: „Благодаря ви, сега съм утешен”.

Следва

Превод: Венцислав Каравълчев