Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Доверие и достойнство в литургическата и пастирска практика

Сряда, 21 Декември 2016 Написана от Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoНа вярата е еднакво свойствено
чувството за тайна…
и простото светло доверие

Прот. А. Шмеман, Дневници (1973-1983)

Запис от 4.3.1975 г.[1]

Доверието и достойнството са качества, за които ние твърде често забравяме или които не проявяваме в своя християнски и църковен живот. Недоверието или липсата на доверие може да се види в Църквата на най-различни равнища. Навярно мнозина познават ситуацията, когато епископът не вярва на свещениците, те – на енориашите, енориашите – един другиму.

Това не е само наш, вътрешен проблем. Ето свидетелство от Дневниците на отец А. Шмеман:

17 ноември 1977 г.:

„Чувство за взаимно доверие – толкова, уви, рядко в Църквата, за братство, за простота“.[2]

17 март 1976 г.:

„Поредната „църковна криза”, този път предизвикана от мен самия, т. е. от писмото ми до владика Силвестър във връзка с назначаването ми за „консултант” на Св. Синод, писмо, в което „излях душата си” по въпроса за властта – за властта в Църквата, която постоянно се превръща във власт над Църквата, в някакво „господаруване”, още и за недоверието, за подозрителността и т. н., за невъзможността да се работи в тази атмосфера…“.[3]

Признаци на недоверието могат да са най-различни неща, включително и такива противоположни крайности като консерватизма и желанието за реформи. Именно крайности, защото и консерватизмът, и промените могат да бъдат както здрави, така и болестни. Нима стремежът да бъде съхранено всичко без изменение не е недоверие към действието на Духа? А също и към хората – и тук може да си спомним как в средата на първото десетилетие на 20 в. епископатът на РПЦ рязко ограничи мирянските духовни движения (за това на миналогодишните Успенски четения говори Сергей Чапнин). А противоположната крайност, стремежът всичко да се промени – не е ли недоверие към хората, живели преди нас и въплътили своя опит от богообщението и живота си в тези форми, които сме наследили? Нужно е с доверие да се отнасяме и към традицията, и към действието на Светия Дух днес.

И още едно свидетелство на о. Шмеман за недоверието в Църквата (из „Отговор до Солженицин“, 8):

„Ако пък в нещо се е състояла истинската, духовата трагедия на Руската църква в тези столетия, то е тъкмо в неизживяната в църковното съзнание и в църковния живот консервативна инерция на староверието и обредоверието, в утробното терапонтовско съпротивление против всичко живо и истинско, в реакционната уплаха от всяка мисъл и от всяко творчество, и в гонението срещу тях. Именно тази инерция и този лъжовен консерватизъм са прогонили буквално стотици хиляди хора към сектантството, именно тази уплаха от Духа и от Истината, това недоверие към „свободата на синовете Божии” са породили и стремежа на Победоносцев  „да смрази Русия”, и взрива на евтиното – лишено от всякаква автентичност и дълбочина – обновленчество“.[4]

В пастирската практика недоверието може да се прояви в явление като стремежа на духовенството да има власт над миряните. Това е не само т. нар. „младостарчество“, но и, например, обичайната практика свещеникът всеки път да трябва да разрешава на мирянина да се причасти. Или когато, за да отслаби поста, мирянинът задължително трябва да вземе благословение от свещеник. Защо смятаме, че възрастният християнин няма право да взема самостоятелно такива решения? Пастирът е призван да помогне, да даде съвет, да подкрепи и ободри християнина по пътя, да върви с него, но задачата му е да доведе човека при Бога, а не да го „върже“ за себе си, не да направи енориаша зависим от пастирските решения или прищевки. Длъжен е да помогне на християнина да стане възрастен, така че да може сам да взема нужните решения – и в частност как и колко да се моли и да пости, колко често да ходи на богослужение и да се причастява.

Недоверие може да се види и в литургично явление като скриването от миряните на „тайните молитви“, без които смисълът на литургията не може да бъде разбран. За това многократно говори и пише о. А. Шмеман: как се е получило така, че верните, които наричаме миряни и които в посланието на св. ап. Петър са наречени „царствено свещенство“ и „народ свят“ – как така тези хора се оказаха практически изключени от общата молитва на Църквата, от нейната най-главна молитва – анафората? Та нали от възгласите – откъси от молитвите, които миряните чуват, те не могат да си съставят не само пълна, но и адекватна представа за случващото се в конкретния момент.

Недоверие се проявява и в недопускането на миряните до реалното управление на енорията. Недоверие е и когато в Църквата липсва отчетност. Когато епископатът има фактически неограничена власт. Когато никой от енориашите не знае къде се харчат даренията и финансовата страна на църковния живот, от енорията до най-висшите структури, е напълно скрита за по-нискостоящите в йерархията.

Откъде идва доверието?

В аскетиката е известна простата закономерност: ние сме склонни да очакваме или подозираме у другите наличието или отсъствието на тези качества – добродетели или пороци, към които сами имаме склонност. Даже, когато не си го признаваме.

„Не е възможно да се довериш на човека, ако нямаш доверие на Бога“ – каза вчера еп. Станислав Широкорадюк на откриването на Успенските четения. За вярващия това наистина е така. Нека обаче се замислим и не е ли достойнството основа на доверието? Доверието към Бога, Който ни е създал и ни е спасил.

В православието е трудно да се говори за достойнство, тъй като ние сме свикнали да говорим за недостойнство – така сме свикнали, че то е станало наше „общо място“ и самото предположение за нуждата от достойнство ни се струва вече подозрително.

За необходимостта да осъзнаем своето недостойнство в християнството е писано много, включително и отново от отец А. Шмеман (Святая святым, К. 2002, с. 23-24):

„Първият и основен плод на целия християнски живот и духовност, така видим в светците, е чувството и съзнанието не за някакво свое достойнство, но за недостойнство. Този, който е близо до Бога, благодарение на изцяло свободния дар Божи, най-добре осъзнава онтологичното недостойнство на цялото творение пред Бога. Тази истинска духовност е несъвместима с каквато и да е мисъл за „заслуга“, за нещо, което би могло да ни направи сами по себе си по-достойни за този дар“.

„Никтоже достоин“, казваме в молитвата на Литургията и въпреки това я вършим. „Светинята е за светите“ – възгласява предстоятелят и все пак сам приема Причастието и приканва всички да пристъпят към него със страх Божи, вяра и любов. В молитвите за подготовка към причастие постоянно се подчертава личното недостойнство. И, както обяснява о. Шмеман в „Изповед и Причастие“, 4,

„… цялата същност на установената от св. Църква подготовка за Причастие (известното „Правило преди св. Причастие”) се състои, разбира се, не в това, човекът да се почувства достоен и заслужил причастието, а точно обратното – да може пред него да се открие бездната на Божието милосърдие и любов: „вярвам, че всичко си сътворил…”. Така че единственото достойнство на причастника пред трапезата Господня се състои в това, че е разбрал и съзрял цялата бездна на своето недостойнство. В това се състои и началото на спасението“.[5]

В православието ние по-често говорим за смирение и недостойнство, отколкото за достойнство. Не бъркаме ли обаче достойнството със завишена самооценка? Може ли едновременно човек да бъде смирен и да има достойнство?

Смирението и достойнството не са противоположности – те се допълват взаимно. Пример и доказателство е Иисус Христос – съчетание на смирение („Аз съм кротък и смирен по сърце“) и достойнство: достойнството на Син Божи и истинен Човек. А ние, християните, сме призвани да Му подражаваме.

Неправилно разбираното и преживявано достойнство или гордост е когато сами си приписваме нещо, което нямаме. Основата на гордостта е в самите нас. Следствието е превъзнасянето над другите. Гордостта гледа отгоре надолу.

За разлика от гордостта истинското достойнство е приемането на това, което ни е дарувано. Основанията за достойнството не са в мен самия, а в Бога. А следствието от достойнството е смирението, а не самоунижението, т. е. признаването и приемането на същия този дар и при другите. Затова достойнството, за разлика от гордостта, не гледа отгоре надолу, а в зависимост от различните ъгли – като равно на него или нагоре.

Можем да видим две основания на достойнството като дар от Бога. Преди всичко това, което ни е вродено: ние сме сътворени като образ на Бога и този дар е неотменим, въпреки нашето грехопадение. И второто основание е придобитото чрез Кръщението – ние сме изкупени от Христос. Призвани сме отново да бъдем Божии синове и дъщери. В Христос ни е дадено достойнството на осиновяването: повече, отколкото е имал Адам при сътворението!

А основанието за недостойнство е само едно: ние сме съгрешили. Не грехът обаче определя същността ни. Идентичността ни не е в това, че сме съгрешили, или по-точно, не се ограничава до това. Та нали грехопадението е поправено в Христос. Грехът е нещо случайно и отминаващо, което няма битие в себе си. А творението и изкуплението са вечен Божи дар.

При такъв подход ползваме триединната интуиция на о. Шмеман в богословския поглед на света: сътворен–паднал–спасен. Създаден благ, паднал с грехопадението, той е изправен и открит за още по-добро призвание в Христос.

Ако се обърнем към Новия Завет, в посланията на ап. Павел ще открием просто поразителни текстове за достойнството на християните: „… Смее ли някой от вас, кога има тъжба с другиго, да се съди пред нечестивците, а не пред светиите? Не знаете ли, че светиите ще съдят света? И ако светът бъде съден от вас, то вие недостойни ли сте да съдите най-малките работи? Не знаете ли, че ангели ще съдим? А колко повече житейски работи?“ (1 Кор 6:1-3).

„И тъй, бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вяра получихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия… Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева“ (Рим 5:1-2, 8-9).

Нека обърнем внимание как ап. Павел говори в минало време за нас, християните, че Христос ни е спасил – още когато сме били грешници, т. е. сега ние не сме такива. Както е известно, в Новия Завет, както и в Литургията, всички християни са наречени светци. Както разбираме, става дума съвсем не за безгрешност и за някакво абсолютно съвършенство, което нямаме, а за призванието ни да живеем в единство с Бога. Както светостта, така и достойнството са дар, който Бог ни връчва и ни поверява.

Затова може да преживяваме достойнството като вътрешно качество, дарувано ни чрез творението и изкуплението, и в същото време да осъзнаваме своето недостойнство пред Бога, като следствие от грехопадението, разбрали, че не се спасяваме по собствени заслуги, а приемаме спасението изключително като дар на Бога.

В тайнството Кръщение и в божествената Литургия се възвръща достойнството ни на Божи народ. Както е отбелязвал о. Шмеман, Кръщението ни връща загубеното чрез грехопадението призвание да бъдем царе, свещеници и пророци. Всички кръстени, участници в Литургията, са призвани да съ-служат взаимно в общото възхождане на Църквата към Царството.

Още в Литургията на Словото, както отбеляза в доклада си д. Николай Денисенко, участниците в Литургията, слушащи словото Божие, са призвани да станат свещеници, стоящи в Божието присъствие и пазещи чутото от тях слово. След което пък – на Евхаристията – всички в еднаква степен – епископ, клир и миряни, ставаме участници и причастници в пълнотата на Божието царство, като приемаме Тялото Христово и споделяме общението в Светия Дух. Ставаме храмове на Светия Дух и това достойнство не идва от нас, не е поради наши заслуги, а от призовалия ни и помазал ни в Христос Бог. Възвръщането на достойнството връща доверието. Нека си припомним тайнството хиротония – ръкоположението в свещенически сан, извършвано след Литургията. При ръкоположението на дякон, презвитер или епископ се възгласява, че ръкополаганият е достоен да приеме възлаганото му служение и тогава всички пеят „Аксиос!“, ще рече „Достоен!“. Сетне епископът връчва на ръкоположения презвитер „залог“ – частица от Агнеца – от Христовото Тяло, и по този начин му се поверява служението на Божието тайнство.

Достойнството възвръща доверието. Преживявал достойнството като получен дар, приемаш и изповядваш достойнството и на всички останали. Тогава става възможно и да им се доверяваш.

Из Дневника на отец А. Шмеман, 28 април 1977 г.:

„Всичко, абсолютно всичко в религията е двусмислено и само смирението може да внася яснота в тази двусмисленост, поради което и целият „духовен живот” следва да бъде насочен към придобиване тъкмо на смирение. Признак за смирението е радостта. Гордостта изключва радостта. Друг такъв признак е простотата, т. е. отсъствието на „обръщане към себе си”. И накрая, това е доверието – като основна насока в живота, по отношение на всичко (ето това е „чистотата на сърцето”, в която човек „вижда Бога”). Признаците пък на гордостта са съответно безрадостност, сложност и страх… И всичко това може да бъде проверявано ежедневно, ежечасно – както наблюдавайки себе си, така и вглеждайки се в обкръжаващия ни живот“.[6]

Възвръщането на достойнството дава възможност и на пастира, и на миряните да възрастват заедно във взаимното доверие към Бога и един към друг. Да бъдат наистина всички заедно – народ Божи.

Превод: Златина Иванова


 

Дудченко, А. „Доверие и достоинство в литургической и пастырской практике“ – В: Киевская Русь. Доклад пред международната богословска конференция „Успенски четения“, Киево-Печорска лавра, 29 септември 2016 г. (бел. прев.).

[1] Цит. по превода на български: Шмеман, А. Дневници (1973-1983), С.: „Комунитас“ 2011, с. 227. Всички цитати от тази книга тук ще се дават по българското издание (бел. ред.).
[2] В българското издание – с. 527 (бел. ред.).
[3] Пак там – с. 352-353 (бел. ред.).
[4] Цит. по превода на български в: Шмеман, А. Срещи със Солженицин, С.: „Комунитас“ 2015, с. 95 (бел. ред.).
[5] Оригиналния текст в: Шмеман, А. „Исповедь и Причастие. Доклад Св. Синоду Православной Церкви в Америке” – В: Вестник РСХД, 103, 1972, както и в: Шмеман, А. Собрание статей. 1947-1983, М. 2009, с. 262-274. Превод на български в: Шмеман, А. Неделни беседи и статии, С.: „Комунитас” 2012, с. 293-294, и в Живо Предание – тук (бел. ред.).
[6] В българското издание – с. 484 (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wfuur 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме