Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Прародителският грях: Епилог

Неделя, 30 Октомври 2016 Написана от Прот. Йоан Романидис

Fr John RomanidesНастоящото усилие бе положено, за да покаже погрешността на твърденията, че до Тертулиан и Августин никой не се е заемал сериозно с въпроса за прародителския грях, както и че никой преди Августин не е бил разбрал в дълбочина св. апостол Павел. Фундаменталната грешка на изследващите тази тема е, че според тях съществуват само две възможни решения на проблема с прародителския грях: това, което е предложено от Августин, и другото – предложено от Пелагий. Оттук, всичко друго, отнасящо се до грехопадението, което може да се срещне през изследвания период, те разглеждат като нещо примитивно, остатък от апокалиптичната и есхатологична митология на юдеите. И тъй като никога не срещат тази тема, разгледана по начин, различен от познатите им два, те не могат и да си представят, че съществува трето, самостоятелно изложение на въпроса, коренно различно от августиновите и пелагиевите представи на Запада. Така, Ф. Р. Тенънт, – който в англоговорящия свят се смята за водещ авторитет в учението за прародителския грях – като изследва концепциите на отделните деноминации, минава покрай православното учение за грехопадението, без да се спре на него, твърдейки, че то не се различава съществено от становището на Римокатолическата църква.[1]

Коренната разлика между традициите на Изтока и на Запада се състои в това, че Западът разглежда смъртта като феномен, който произхожда от Бога, докато авторите през изследвания период, както и въобще всички Гръцки отци подчертават, че Бог не е създал смъртта. Тази разлика е в основата и на много други различия между Изтока и Запада, и определено се нуждае от задълбочено изследване от страна на съвременните православни богослови. А ето какви са и следствията от това различие.

1. След като Отците имат за фундаментална предпоставка това, че източникът на истинското безсмъртие на целия човек, това е даряващата живот и нетление енергия на Светата и животворяща Троица, както и че смъртта на човека е резултат от това, че той сам се е отстранил от източника на живота, от това става ясно, че т. нар. мистицизъм на Гръцката църква не е някаква предполагаема, уж платоническа, декорация, а същинска предпоставка на библейското и на светоотеческото схващане за човека. Православният християнин не е причастник на нетварните божествени енергии, преследвайки някакво съединяване с Бога, съгласно философските модели – сякаш тук става дума за контакт с някакъв интелигибилен [νοητοῦ] платонически свят на идеите. Точно обратното: целта на общението в Светия Дух с животворящата плът на Христос е да прогони силите [τὰς δυνάμεις] на царуващия чрез смъртта и тлението грях, чрез възстановяването у човека на източника на неговото безсмъртие, и да върне човека на пътя на усъвършенстването и обὸжението.[2]

Както вече беше показано тук,[3] за Запада подобна тема не може и да съществува, тъй като западните като цяло вярват, че смъртта е от Бога, че душата е безсмъртна по природа и че предназначението на човека се състои просто в егоистичното блаженство [εὐδαιμονία]. Мистицизмът на Запада не е истински христоцентричен. Неговата цел не е връщането на човека към живота и нетлението, нито съзерцаването от праведните на нетварната светлина, а евдемонистичното съзерцаване на божествената същност – нещо недопустимо за Гръцките отци.

2. От казаното следва, че православното учение за Църквата, като Тяло Христово и храм на Светия Дух, не е един безсмислен метафоричен образ, а представлява цялата основа и предпоставка на православното разбиране за спасението. Църквата се състои само от онези, които биват причастници на животворящата енергия на живоначалната Троица. Затова, антилатинският полемист от 14 в. св. Николай Кавàсила подчертава, че „Църквата бива познавана [или „разкривана”, „означавана”] в тайнствата [σημαίνεται ἡ Ἐκκλησία ἐν τοῖς μυστηρίοις]”.[4] Участието в животворящата енергия на Светия Дух не е дадено веднъж и завинаги на всички, чрез Кръщението. „Ето защо, нека не дръзваме да си мислим, че сме станали веднъж завинаги част от тялото [Христово]”.[5] Човекът може да бъде причастник на даряващата нетление Божия енергия само посредством борбата за усъвършенстване. Поради това и на всяка божествена Литургия верните, – които във взаимната си любов са миротворци, – призовават Бога, щото, в Светия Дух (Ἐπίκλησις), Той, посредством честните Дарове, да оформи в тях Христос [ἵνα διὰ τῶν τιμίων δώρων μορφώσῃ ἐν αὐτοῖς τὸν Χριστὸν δι᾿ Ἁγίου Πνεύματος]. Затова и Църквата постоянно се моли, щото „общението в Духа Светаго да бъде с всички вас”. Цялата предпоставка на участието в даряващата нетление енергия на Светата Троица е личната и колективната борба против дявола, който царува поради смъртта. Св. Игнатий Богоносец пише: „И тъй, старайте се да се събирате по-често за благодарение и слава на Бога. Защото когато сте по-често заедно, отнемат се силите на сатаната и гибелната му мощ се унищожава във вашето единомислие във вярата”.[6] Както и: „Нека никой да не се заблуждава: ако някой не е вътре в жертвеника [ᾖ ἐντὸς τοῦ θυσιαστηρίου], лишава се от Божия хляб… Ето защо, който не идва на това [ἐπὶ τὸ αὐτό – събрание, т. е. заедно с Църквата] – този вече се е възгордял и е осъдил себе си”.[7]

Църквата съществува и бива постоянно оформяна [μορφοῦται] в тайнствата. Така че живеещите вън от светотайнствения живот на любовта [ἐκτὸς τῆς μυστηριακῆς ζωῆς τῆς ἀγάπης], са вън и от Тялото Христово. „… Знаем, че преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата си, пребъдва в смърт” (1 Иоан 3:14). И, тъй като „Църквата бива познавана [разкривана, означавана] в тайнствата”, какво място може да има тогава за папското учение за църковната организация? За реда [τὴν τάξιν] на светотайнствения живот на Църквата ние имаме тайнството на свещенството. Свръх това обаче папизмът предпоставя за себе си и едно особено, допълнително тайнство – тайнството на разпростряна по цял свят организация, чиято юрисдикция [δικαιοδοσία] се разпростира отвъд постоянно проявяваното и формираното, конкретно събрание на Тялото Христово [ἐπὶ τὸ αὐτό σώματος τοῦ Χρηστοῦ].[8]

3. Една погрешна теория относно произхода на смъртта не може да не доведе и до друго, по-общо изкривяване на разбиранията относно нравствения живот. Тъй като Гръцките отци винаги са учили, че Бог не е създал смъртта и винаги тясно са свързвали понятията за смъртта, за сатаната и за греха, то и православното благочестие винаги е имало героичен и противоборстващ характер, вървейки по стъпките на мъчениците и на изповедниците на вярата, за които страхът и отстъплението пред лицето на смъртта е било знак за пропадане в ръцете на сатаната и за скъсване с вярата. И православните християни винаги търсят начина, по който да стъпчат жилото на смъртта и да получат свободата, лишена от егоистична грижа. „Защото който не се страхува от смъртта, той се намира вън от тиранията на дявола… Той няма да се страхува от никого и няма да се ужасява от никого, и ще бъде по-високо от всички, и по-свободен от всички”.[9] Така, постоянната борба против тиранията на смъртта, на дявола и на греха – посредством живота в Христос, в неегоистична любов – е характеристика на гръцката светоотеческа традиция. С този героичен и противоборстващ дух са напоени не само православният монашески живот, но и цялата литургична, химнографска и агиографска традиция на Източната църква.

И обратно: когато августинианското богословие в крайна сметка възтържествува на Запад, естественият резултат от това са резкият упадък на монашеския живот и като цяло упадъкът на църковния живот въобще. Това е логично. Ако предназначението на човека е в егоистичното блаженство [εὐδαιμονία], ако смъртта е от Бога и ако сатаната е инструмент на Бога – за наказания, защо който и да било ще трябва да следва вярата на Християнския изток и да строява всички сили, необходими за битка против царуващия поради смъртта дявол? По този начин на Запад и монашеството се отклонява от своята първоначална цел: придобиването на вътрешна свобода от всяка необходимост и всяко себелюбие – в борба със сатаната и с царуващия поради страха от смъртта грях. Вместо това, в папските ръце монашеството завършва или като културен инструмент, или като орган на църковната политика, но винаги свързано със социалната активност, като своя главна отличителна черта. Така, Западът спира да се бори със сатаната и се предава на умилостивяване на Бога с дела и действия – все едно Бог изпитва някаква необходимост от служенията и от сервилните действия на човека. Вместо да бъдат вършени от хората за целите на тяхната духовна борба и войната им против сатаната, молитвите, постите и вършенето на добри дела се предприемат, за да умилостивят Бога и да подсигурят на човека някакви пред Него заслуги. След като пък, най-накрая, възтържествува теорията на Анселм, – според която едното само Разпятие е удовлетворило, веднъж и завинаги, Бога – съвсем естествено е било за протестантите, в края на краищата, да достигнат и до заключението, че тайнствата, добрите дела и т. н., не удовлетворяват Бога, а това, което може да спасява, е само вярата в разпнатия Христос.

4. Както вече видяхме, незнанието по отношение на действителния произход на смъртта не може да не доведе и до погрешно схващане за Бога и за Неговите връзки със света. Когато някой разглежда Бога като причина за смъртта, такъв автоматично заедно с това се отдалечава и от библейското и от светоотеческото разбиране за божествената справедливост, за грехопадението, за спасението, за Христос и за Църквата. Такъв дори отива още по-далеч и започва да изследва връзките на Бога със света през призмата на необходимостта. Съвършено вярно е, че „… за онези, за които причината на смъртта е непозната, за тях непознат е също и Създателят на човешката природа”.[10]

Превод: Борис Маринов


 
“Epilogue” – In: Romanides, J. S. The Ancestral Sin, tr. & intr. by George S. Gabriel, Ridgewood, NJ: “Zephyr Publishing” 32008, p. 171-175. В третото гръцко издание (Θεσσαλονίκη: „Ἐκδ. Πουρναράς” 2010) – на с. 171-175. Въведителните текстове към книгата и глави от Първа до Шеста виж – тук (бел. прев.).
Към момента тече подготовка за издаване на настоящия превод и като книжно тяло (бел. ред.).
 
[1] Tennant, F. R. The Origin and the Propagation of Sin, p. 157.
[2] Виж: Καρμίρη, Ἰ. Ν. Τὸ Δόγμα τῆς Σωτηρίας, ἐν Ἀθήναις 1956. Виж още критиката на Й. С. Романидис на богословието на славянофилите: Romanides, J. S. “Orthodox Ecclesiology According to Alexis Khomiakov” – In: The Greek Orthodox Theological Review, 2, 1, 1956, p. 70 ff., както и, от същия автор: The Ecclesiology of St. Ignatius of Antioch, p. 1-7.
[3] Виж: „Въведение. А. Значение на темата” – тук.
[4] Ἑρμηνεία τῆς Θείας Λειτουργίας, 38 – PG, 150, 452.
[5] Св. Йоан Златоуст, Εἰς τὴν πρὸς Ἐφεσίους Ἐπιστολήν, Ὁμιλία 3, 4 – PG, 60, 23.
[6] Ἐφεσίους, 13, 1.
Цит. по превода на Светослав Риболов в: Светоотеческо наследство…, с. 19 (бел. прев.).
[7] Αὐτόθι, 5, 2-3.
В българския превод – на с. 16 (бел. прев.).
[8] Виж: Romanides, J. S. Man and His True Life…, p. 74-83.
[9] Св. Йоан Златоуст, Εἰς τὴν πρὸς Ἐβραίους Ἐπιστολήν, Ὁμιλία 4, 4 – PG, 63, 41-42.
[10] Св. Юстин Философ (авторството е съмнително), Ἐρωτήσεις Ἑλληνικαί, 28 – ΒΕΠΕΣ, τ. 4, σ. 186.
Παρ᾽ οἷς ἄγνωστον τὸ αἴτιον τοῦ θανάτου, παρὰ τούτοις καὶ ὁ τῆς φύσεως τοῦ ἀνθρώπου διμιουργός ἐστιν ἄγνωστος.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wra8f 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме