Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Палеовизантийското богослужение: Византия преди Византия

Понеделник, 28 Юли 2014 Написана от Архим. Робърт Тафт

Fr Robert_TaftСъвременните византинисти са категорични по отношение на приемствеността на византийската култура в православните страни (Гърция, Южна Италия, Румъния, Сърбия, България, Киевска Рус и Московската държава, Близкия Изток) след падането на Константинопол в 1453 г. и говорят за това явление като за Византия след Византия. Съществуват обаче основания да се говори и за Византия преди Византия. Тъй като, по ирония на съдбата, Византион не става византийски в съвременното разбиране на тази дума, докато не е кръстен в Константинопол и не оставя своето първоначално име за обозначаване на цялата средновековна култура, която Константинопол и оглавяваната от него империя е предстояло да създадат.

Кога започва византийската ера? Имп. Диоклетиан разделя Римската империя на Източна и Западна още в 293 г., но разделението започва да се забелязва едва след смъртта на Теодосий I в 395 г. Тази дата мнозина изследователи приемат за начало на византийската епоха. Други историци смятат, че тази епоха започва едва в 476 г., когато Одоакър побеждава последния истински западен император Ромул Августул и става първи варварски крал на Италия (476-493 г.). В крайна сметка при управлението на имп. Юстиниан I (527-565 г.) вече може уверено да се говори по-скоро за Византийска империя, отколкото за Римска империя на Изток. Едва при имп. Юстиниан І Велики в Константинопол богослужението става византийско в истинския смисъл на тази дума.

 

Византия става Константинопол

Историята на византийското богослужение не започва, разбира се, със самата Византия. Византион – този древен гръцки пристанищен град, който е бил прекрасно и стратегически разположен на полуострова на Босфорското крайбрежие, е съществувал поне от 12 в. пр. Хр. Внезапно той придобива световно значение – когато император Константин І Велики (324-327 г.) го избира за своя източна столица. Официално това е било установено шест години по-късно – на 1 май 330 г. Но християни в града е имало още дълго преди това.

Като всеки значим град в християнската античност и Византион е и епископска катедра. Неговите епископи са били викарни епископи на митрополията на Хераклея в Тракия (Източна префектура). След като Византион става Константинопол, Нов Рим, неговата катедра е издигната на Първия Константинополски събор (Втори вселенски) в 381 г. до положение на втора по значение след тази на Древния Рим. Правило 3 на този събор гласи:

Епископът на Константинопол да има преимуществено право на почит след епископа на Рим, защото този град е Новият Рим.

Това почетно преимущество става осезаемо при управлението на енергичния еп. Йоан Златоуст (398-404 г.). Благодарение на неговата активна дейност и авторитет тази почетна привилегия започва да става твърде съществена в раздаването на правосъдие. В крайна сметка Константинопол става център на патриаршия, разпространила своята юрисдикция на територията на епархиите на Тракия в Европа и на Асия и на Понт – в Мала Азия. Фактическото положение е признато с Правило 28 на Халкидонския събор от 451 г.[1]

Източници на богослужението във Византия

Без съмнение, зараждането на Византийската църква можем да отнесем към 381-451 г. Именно тогава в омилиите на епископите Григорий Богослов (379-381) и най-вече Йоан Златоуст (398-404) за пръв път чуваме за богослужението в Константинопол. От тези два стълба на Църквата имаме информация за всенощните бдения, за шествията-молебени и литиите (т. е. процесиите), за проповедите, псалмодиите и песнопенията – както под формата на диалог, така и новите антифонни, и за Евхаристията.[2]

Не е учудващо, че ранноконстантинополската Евхаристия (особено анафората) и съборното богослужение на Великата църква – така, както то се разкрива в запазените извори – имат антиохийски черти. Първоначално Византион се е намирал в сферата на църковното влияние на Антиохийската катедра. Тя е главен център за разпространение на богослужението в префектура Изток.[3] В до-константинополския период няколко от епископите на Византион са преселници от Антиохия и нейните покрайнини и взимат участие в дейността на антиохийските синоди. Най-известният от тях, – Йоан Златоуст – преди да стане епископ на столицата през февруари 398 г., е свещеник в своята родна Антиохия. Оттук той пренася и приспособява за нуждите на своята нова епископска катедра антиохийската анафора на апостолите – молитва, която и до днес се използва във византийското богослужение и е известна като анафората на св. Йоан Златоуст.[4]

Формиране на обрядите

Всичко това обаче е все още Византия преди Византия: в литургичните обичаи от периода, който наричам „палеовизантийска” фаза в историята на византийския обряд, е имало твърде малко собствено византийски черти. За този ранен период, – когато литургичните семейства, на които е съдено да се появят в края на късната античност, са все още в етап на формиране – все още не можем да говорим за обряд в съвременния смисъл на думата: като свързан унифициран комплекс богослужебни обичаи, следвани от всички църкви, в рамките на единна църковна система. Процесът на унифициране на местните богослужебни обичаи в единен богослужебен обряд продължава до края на Късната античност.

До 20 в. водещата теория по отношение развитието на различните литургични обряди можем да наречем теория на разминаването на обрядите. Тя е формулирана от немския изследовател Фердинанд Пробст,[5] който утвърждава изначалното апостолско единство – еволюирало постепенно в различни обряди и до голяма степен аналогично на процеса, по който множеството индоевропейски езици се развиват от един и същ първоначален общ език – праиндоевропейския. В подобна перспектива на развитието има известна доза истина: в края на краищата съществува първоначалното апостолско учение, към което може да бъде сведено всичко християнско.

Антон Баумщарк († 1948), прочут немски изтоковед и специалист по литургика, в два свои основополагащи труда изцяло отхвърля теорията на Пробст.[6] Той показва, че в първите три века на християнството се появяват множество местни богослужебни обряди. Че периодът от Мира на Константин от 312 г. до края на първото хилядолетие не е бил време на голямо литургично многообразие, а по-скоро обратното: в резултат от развитието на междинните административни църковни единици, които по-късно са били наречени патриаршии, християнството е преминало през постепенния процес на обрядната унификация в границите на тези отделни зони на църковно влияние.

В продължение на нашето лингвистично сравнение ще отбележим, че в първата фаза християнското учение, прието в различните области, е довело до възникването на много местни литургични обичаи. Във всеки отделен регион те са били еднотипни – така, както и индоевропейският език поражда в процеса на своето развитие източните и западните подсемейства,[7] всяко от които има множество свои диалекти и разговорни варианти даже в рамките на една и съща ограничена географска област. В по-късната фаза обаче диалектите на всяка подгрупа са подложени на унификация или отстъпват място на по-новите литературни езици.[8] Този процес още не е завършил. Даже днес в неголяма страна като Италия говорят на множество езици и диалекти,[9] развили се от вулгарния латински наред с „нормативния италиански”. Първоначално нормативният италиански е само един от диалектите (тоскански), който с течение на времето е станал литературен език. И тъй като в Италия нараства културното единство, много диалекти са обречени на отмиране, а на нормализирания италиански постепенно предстои да се превръща в повсеместен. Все повече италианци ще слушат и говорят „на италиански” не само в училище, в парламента, на работните си места, по радиото или телевизията, но също и у дома, на улицата и на други места.

Тази последна фаза на лингвистичното развитие е подобна на случилото се и с литургичните системи след 4 в., когато множество родствени, но различни литургични „диалекти” в рамките на всяка отделна зона на църковно политико-културно влияние са отстъпвали място на нарастващия и преобладаващ „нормативен” език или обряд – обикновено това е обрядът на местната митрополия. В резултат от това е възниквало по-голямо единство, а не по-голямо разминаване в обрядността. Днес хората говорят на по-малко езици, отколкото преди. Така, започвайки от 4 в., те постепенно извършват богослужението съобразно все по-малко и по-малко на брой богослужебни обряди.

Появата на византийския обряд

Можем да реконструираме този процес само върху основата на съхранилите се извори, а в тях са запечатани само отделни фрагменти. За Константинопол, началото и краят на еволюцията са достатъчно ясни. В началото на 5 в. тамошното богослужение има локален характер. Археологичните и писмени свидетелства от Гърция, Кападокия и Понт показват, че църквите в тези райони – даже и в условията на политическото господство на столицата – не се придържат към един и същ обряд. Много скоро обаче те започват да възприемат обряда на столицата. Към края на първото хилядолетие сл. Хр. обрядът на Великата църква на Константинопол е разпространен надлъж и нашир. Имаме ясни доказателства, че през 11 в. той е използван в Мала Азия.[10] Следват го и в други райони под византийско влияние – доколкото ни се позволява да съдим за това от запазилите се литургични документи от най-различните области на империята – от Константинполол до Атон, Гърция, Велика Гърция, Антиохия, Палестина и Синай.[11]

Най-ранният от запазените текстове – прекрасният унциален кодекс Barberini от Ватиканската библиотека – е датиран в средата на 8 в. Един век по-рано – през 691-692 г. – литургичните канони на Трулския събор показват, че византийският обряд е станал достатъчно органичен и последователен, че той ясно проявява своята нетърпимост към различните обичаи на латини и арменци. И така, през 8 в. многообразните ритуали в зоните на византийското църковно-културно влияние и авторитет приемат признатата форма на литургично семейство или обряд – с характерни черти, които го отличават от другите обряди.

Това е било само началото на един дълъг процес. Византийският църковен обряд получава своето начало (но не и завършек) с унифицирането на „Обряда на Великата църква” на Константинопол и особено на съборния ѝ храм „Св. Софѝя”, някъде към края на 7 в. Обрядът на Константинопол след това започва да си взаимодейства с най-силната съседна традиция, а именно с Йерусалимския обряд – подобно на начина, по който обрядът на Древния Рим е бил във взаимовръзка с обряда на Галия. Преди да се обърнем към тази следваща фаза на нашата история обаче, ще разгледаме един от най-важните нейни етапи – времето на Юстиниан Велики.

Превод: Венцислав Каравълчев



“Paleo-Byzantine Liturgy: Byzance avant Byzance” – In: Taft, R. The Byzantine Rite: A Short History, Collegeville, MN 1992, p. 12-21 (бел. прев.).
Уводът и Първа глава на книгата виж тук (бел. ред.).

[1] За възвисяванията на Константинопол виж: Весk, Н.-G. “Constantinople: Тhе Rise of а New Capital in the East” – In: Age of Spirituality: А symposium, ed. К. Weltzmann, N.Y. & Princeton 1980, p. 29-87; Срв.: Dagron, G. “Les moines et lа villе. Le monachisme à Constantinople jusqu’au соnсilе de Chalcédoine (451)” – In: Travaux et mémoires, 4, 1970, p. 276.
[2] Тhе Liturgy оf the Hours…, p. 171-174; Paverd, F. Zur Geschichte der Meßliturgie in Antiocheia und Konstantinopel gegen Ende des vierten Jahrhunderts: Аnаlуsе der Quellen bei Johannes Chrysostomus, Rome 1970 [= ОСА, 187].
[3] Този регион е включвал гражданския диоцез Тракия в Европа и цялата останала Източна империя, без префектурата Египет.
[4] За това в: Taft, R. “The Authenticity of the Chysostom Anaphora Revisited. Determining the Authorship of Liturgical Texts bу Соmрuter” – In: ОСР, 56, 1990, p. 5-51.
[5] Най-вече: Liturgie der drei ersten christlichen Jahrhunderte, Tübingen 1870; Sakramente und Sakramentalien in den drei ersten christlichen Jahrhunderte, Tübingen 1872; Liturgie des vierten Jahrhunderts und deren Reform, Münster 1893.
[6] Baumstark, А. Vom geschichtlichen Werden der Liturgie, Freiburg im Breisgau: “Herder & Co.” 1923; Liturgie соmраrcе, Chevetogne 1934 (английски превод на третото френско издание от 1953 г. – Comparative Liturgy, Westminster, Md. 1958).
[7] Например, гръцкото, италийското, немското и балто-славянското.
[8] Например, френски, италиански, испански, каталунски, португалски, румънски и т. н. – в пределите на латинската или романската групи – и немски, шведски, датски, норвежки, исландски, нидерландски и английски – в пределите на тевтонската или германска групи.
[9] Например, сицилийски, калабрийски, неаполитански, римски, милански, венециански и т. н.
[10] Доказателство за това съществува в: Protheoria (PG, 140, 417-468) – литургичен коментар, произхождащ от град Андид, обл. Памфилия (ок. 1085-1095 г.), който с точност потвърждава неговата принадлежност към обряда на Великата църква (PG, 140, 429С.).
[11] По-точно за това виж в: Mount Athos



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9ux6y 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме