Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Византийският църковен обряд

Четвъртък, 10 Юли 2014 Написана от Архим. Робърт Тафт

Fr Robert_TaftУвод

Преди почти четиридесет години и около десетилетие преди обнародването от Втория Ватикански събор на Конституцията за светата литургия, тази Велика харта на съвременното римокатолическо богослужение, издателството на Collegeville „Liturgical Press” публикува Кратка история на богослужението на покойния професор от Бонския университет Теодор Клаузер (1894-1984). В духа на своето време, непосредствено преди Втория Ватикански събор, заглавието на малкия по обем труд на проф. Клаузер изигра своята отрицателна роля. Есето на Клаузер бе посветено не на богослужението въобще, а преди всичко на западното богослужение, при това не върху западното богослужение като цяло, а само върху западното римокатолическо богослужение. Справедливостта обаче ни кара да отбележим, че Клаузер не е виновен за избора на заглавието на своята работа. Излязлата в 1953 г. негова малка книжка, всъщност е приложение към неговата монография, публикувана в 1943 г. в Германия и носеща много по-точното заглавие Кратка история на западното богослужение. Огромният успех на книгата на Т. Клаузер, която претърпява минимум пет немски и три английски издания (1969, 1973 и 1979 г.), убедително доказва необходимостта от подобен труд, запълващ значителна и реално съществуваща празнина.

За съжаление, източните литургисти досега не са били в състояние да съставят подобен исторически обзор на най-важната и проучена източна литургична традиция – византийската. Независимо че в последните години се появиха редица изключително ценни изследвания върху византийското литургическо богословие (или мистагогия)[1] и макар да разполагаме с удивително богатство от изследвания върху византийската архитектура и иконография, включително върху храмовата украса,[2] ние имаме твърде малко материал, даващ цялостна историческа картина на еволюцията на това, което о. Александър Шмеман нарече „византийски синтез”.[3] Самият о. Шмеман прави опит за подробен исторически обзор в своето популярно Въведение в литургическото богословие. Днес разполагаме и с още по-съвременни очерци, посветени на тази тема.[4]

Струва ми се, че настоящата работа – сама по себе си – представлява достатъчно пълно изложение върху широк кръг проблеми, свързани с разглеждания въпрос към днешния етап на неговото изследване, където има още множество неизвестни, купища хипотези и огромна работа, която предстои да бъде извършена. Невъзможно е да се напише изчерпателна история върху византийското богослужение дотогава, докато не се решат следните задачи: издаване на най-важните ръкописи с критични коментари, поставени в съответстващия им литургически и исторически контекст; по-задълбочено изследване на литургично-богословския материал на каноничното право – със същата контекстуализация; задълбочено изучаване на византийската музика – не само в плана на музикознанието, но и от гледна точка на мястото ѝ в историята на литургията;[5] необходима е още и таксономия или типология на средновековните литургични книги – по подобие на тази, която съществува за Запада.[6] Дори това обаче няма да е достатъчно, за изработване на пълна картина на византийския обряд. Византийският синтез обхваща – както сами ще се убедим в това – нещо много по-голямо от единия ритуал.

Независимо от трудностите, все пак знаем нещичко за историята и еволюцията на тази традиция, при това много повече, отколкото се е знаело поколение по-рано. На основата на съвременното състояние на знанията ни ще се опитам, следвайки примера на Т. Клаузер, да създам собствена кратка история на византийското богослужение.

В същото време, нямам намерение да излагам в настоящия си труд основите на византийското богослужение или да го описвам. Заедно с колегите от „Папския институт за източни изследвания”[7] в Рим – професорите Хуан Матеос[8] и Мигел Аранц[9] – вече направих това, в повече или по-малко популярна форма, в друга моя работа,[10] подобно на вече направеното в много изследвания с много по-специализиран характер.[11] Също така нямам намерение да давам тук пълна история на византийския обряд от началото му до наши дни. Целта ми е по-скоро да проследя тази традиция в периода на нейното формиране: грубо казано, от най-ранните сведения за нея до края на съществуването на Византийската империя. Историята на византийския обряд, разбира се, не завършва в 1453 г.[12] и византийското литургично творчество не се прекратява в този момент. Към този период обаче вече са очертани достатъчно ясно контурите на византийския обряд и неговите най-характерни черти са запазени и до ден днешен, а по-късната еволюция не променя неговата същност.

Византийският църковен обряд

Това, което специалистите по богослужението наричат с по-общия и неутрален термин „византийски църковен обряд”, е всъщност литургична система, разработена в Константинополската православна патриаршия, която в Средните векове постепенно е приета от приемащите Халкидонския събор патриаршии на Александрия, Антиохия и Йерусалим.[13] Този византийски синтез, като най-разпространено източно-християнско литургично наследство, все още се използва от всички църкви, водещи произхода си от тази православна пентархия.

Византийската литургична система, известна с великолепния си церемониален и литургичен символизъм и съответстваща на имперския блясък на Константинопол до 8 в., е плод от синтеза на константинополските и палестинските обряди, формирали се постепенно в периода 9-14 в. в манастирите на православния свят – процес, започнал с времето на борбите срещу иконоборчеството.[14]

Компоненти на византийския обряд

Както и другите традиционни разновидности на християнското богослужение, византийският обряд включва: Божествена св. литургия (Евхаристия); другите тайнства: кръщение, миропомазване, венчание (или брак), елеосвещение, покаяние (епитимия) и свещенство; утринна и вечерна служба, всенощно бдение и часове; самата литургична година с нейния календар – с фиксираните и подвижни цикли, празниците, постите и паметта на светците; обхваща и редица по-малко значими служби или последования (ἀκολουθίαι) като освещаване на води, плодове и т. н., освещаване на храм, монашеския постриг и др. И всичките те са събрани в стандартни антологии или литургични книги, които са се утвърдили в традицията.

Както и в останалите религиозни традиции, византийските литургични книги са сами по себе си литургични текстове, използвани по време на богослужението или пък ръководства относно използването им. Самите текстове съдържат стандартни елементи на две нива: неизменяема част на богослужението, т. е. основният неизменяем устав на църковните служби и молитвите, които се променят според съответния празник или с дните на църковния календар, а неизменяемите елементи се съдържат в Евхологиона (или Молитвослова)[15] – който включва молитви и ектения, и който е предназначен за свещеника, който предстои църковната служба, и за дякона, – както и в Часослова (за службите от часовия кръг).

Наборът молитви в подвижния цикъл, по един или друг начин свързани с Пасха, са в три книги: Постен Триод, Цветен Триод – за периода на Пасха и на Петдесетница – и в Октоиха, използван в неделните и в делничните дни през цялата година (освен в случаите, когато се заменя от Триода (или Минея), в зависимост от годишното време. Фиксираният цикъл от молитви за поменаването на светците и църковните празници, които се падат през 365-те дни на годината, се съдържат в дванадесетте тома на Минея (по един за всеки месец от годината).[16] Откъси от Новия Завет са включени и в двата цикъла и могат да се намерят в книгите Апостол и Евангелие. Откъси от Стария Завет, които днес се четат само по време на службите от почасовия кръг, са включени в Минея и в Триода. Типиконът (или Уставът) е сборник указания, който регулира използването на тези книги в съответствие с празниците и времената от църковната година.

Това сухо и прагматично описание на византийския обряд не може да разкрие неговото поетично богатство и сила, или тясно свързаното единство между обредното църковно богослужение, църковния ритуал и тълкуването. Византийското богослужение и богословието на това богослужение, поставени в естествения контекст на византийската църковна архитектура, на църковната украса и на характера на богослужението – обгръщат обряда подобно на естествена утроба, като се съединяват и пораждат онова, което Шулц удачно нарича „своеобразен символичен образ или символична основа”.[17] Въздействието, предизвиквано от този „символичен образ” завинаги се е съхранило в легендата за посланничеството, отправено в 987 г. до Константинопол от Киевския княз Владимир да „изпитат гръцката вяра”. Пратениците били заведени на богослужение в храма „Св. Софѝя”, „за да видят руснаците славата на гръцкия Бог”. Като се завърнали у дома, те разказали за онова, което изпитали, с думи, които били твърде показателни за уникалното въздействие,[18] оказано им от прекия досег с блясъка на византийския обряд:

Не знаехме къде сме – на небето ли или на земята: защото няма на земята такова зрелище и ние не сме виждали такава красота, и не знаем как да разкажем за това. Знаем само, че Бог пребивава с човеците там и службата им е по-хубава от където и да е другаде по света. Не можем да забравим тази красота…[19]

Рай на земята… Тази класическа фраза, която е повтаряна толкова често, че се е превърнала в крилата, в действителност е взета от първата глава на по-ранно (ок. 730 г.) литургично тълкувание на Константинополския патриарх Герман І: „Църквата е рай на земята, където Господ на Небесата пребивава и заповядва”.[20]

Ала историята на това описание не може да се сравнява с неимоверно сложната история на онова, което реално е предизвикало тази реакция: не просто византийската богослужебна система, а и архитектурното и декоративно оформление, и тълкуващата ги мистагогия. Държа и на трите съставни, защото византийският синтез не е просто пръв елемент от обредната църковна служба във вакуумирана обстановка. Както Шулц показва в превъзходното си изследване на византийската литургия, отличителна черта на византийския обряд е тясната взаимовръзка между литургичния символизъм (т. е. обредно богослужение), литургичното рамкиране (архитектурата и иконографията) и литургичната интерпретация (мистагогията).[21] И всяка вярна история на византийския обряд трябва да отчита тяхното взаимодействие в развитието на традицията.

Периодизация

Историята на византийския литургичен синтез разделям на пет фази, които се припокриват частично:[22]

1. Палеовизантийска (до-Константинова ера), за която е известно твърде малко.

2. „Имперска фаза” – периода на Късната античност и патристиката и особено от времето на управление на имп. Юстиниан І (527-565 г.) и неговите непосредствени приемници. В този период се формира системата на съборното богослужение, която просъществува известно време и след латинското завоевание на Константинопол (1204-1261), съвпадайки по този начин с третата и четвъртата фаза.

3. „Тъмните векове” – от 610 г. до около 850 г. и особено периодът на съпротива против иконоборчеството (726-843 г.), кулминационен момент на която е студийската реформа.

4. Самата студийска реформа.

5. Окончателен неосаваитски синтез след латинското завоевание (1204-1261 г.).

Център на настоящето изследване ще бъдат втората и третата от тези фази, като най-важни за целите ни. В течение на първия период византийското богослужение е от типично късноантичен антиохийски образец, без особени отличителни черти. Същото по всяка вероятност е било характерно и за ранната църква на Константинопол – нито формата, нито символизмът на обряда, нито самите сгради са имали ясно изразен византийски характер. Но през последните две десетилетия на 4 в., особено с началото на управлението на имп. Теодосий І (379-395 г.), константинополският обряд започва да придобива ясно изразена специфика и собствени богословски черти, които ще станат отличителни за неговата последваща история. Четвъртата фаза, обхващаща, – ако не и напълно съвпадаща с – целия средновизантийски период, в литургичен план се характеризира с развитието на студийския синтез – манастирски обряд, по размера си съвършено различен от Ἀσματική Ἀκολουθία (Песенното последование) на катедралния обряд на Великата църква. Този манастирски обряд намира окончателно оформление в студийските типици, които изместват съборния чин на типика на Великата църква в хода на възстановяването на империята след края на латинското владичество в 1261 г.

Колкото до петата фаза, – въпреки че е критична за окончателния неосаваитски синтез, който в периода на исихасткия подем постепенно се видоизменя и в края на краищата навсякъде измества студийския обряд (в същността си „саваитски” обряд от по-ранен период),[23] – по отношение на литургичната динамика в своята същност той е същият. Ще разгледам тази фаза само ad complemendum doctrinae.

Втората и трета фаза смятам за определящи от гледна точка не само развитието на византийската литургия, но и на византийския светоглед, тъй като тогава възниква основанието за това, което Шулц нарича Erscheinungsbild и Symbolgestalt. Този период е време на формиране, най-висш разцвет, упадък, преустройство и нов синтез. Време на такива промени във формата и във възприятието на литургията, които в следващия средновизантийски[24] период (четвъртата фаза) ще намерят отражение в изменението на архитектурното и иконографско рамкиране на богослужението. Всички те заедно не са нищо друго, освен отражение на промените в църковния живот и богословието, което, от своя страна, се въплъщава в живота. В крайна сметка, според мен, в достигналите до нас техни източници византийците са искали да ни кажат тъкмо това.

Превод: Венцислав Каравълчев



“Introduction” & “The Byzantine Rite” – In: Taft, R. The Byzantine Rite: A Short History, Collegeville, MN 1992, p. 12-21 (бел. прев.).

[1] По въпроса и литературата за него виж в: Таft, R. “Тhe liturgy of the Great Church: An Initial Synthesis of Structure and Interpretation оn the Eve of Iconoclasm” – In: Dumbarton Oaks Papers [нататък DOP], 34-35, 1980-1981. Срв. по-подробно: Bornert, Н. Les commentaires byzantins de la Divine Liturgie du VIIe au XVe siècle, Рaris 1966 (= Аrchives de l’Orient chrétien [нататък AOC], 9) и Schulz, H. The Byzantine Liturgy. Symbolic Structure and Faith Expression, N.Y. 1986.
[2] Най-важните изследвания върху обсъжданите въпроси ще бъдат посочени в хода на настоящата работа.
[3] Introduction to Liturgical Theology (= Тhe Library of Orthodox Theology, 4), Ch. 4, London & Portland, Ме. 1966.В оригинал на руски език: Шмеман, А. Введение в литургическое боrословие, Париж 1960.
[4] Arranz, М. “Les grandes étapes de lа Liturgie Byzantine: Palestine-Вуzance-Russie. Еssai d’aperçu historique” – In: Liturgie de léglise particulière, liturgie de l’église universelle, Rome 1976 (= Bibliotheca Ephemerides Liturgicae Subsidia, 7), p. 43-72; Таft, R. “Mount Athos: А Late Chapter in the Нistory of the Byzantine Rite” – In: DOP, 42, 1988, p. 179-194.
[5] По този въпрос виж моите бележки върху: Соnоmos, D. Thе Late Byzantine and Slavonic Communion Cycle: Liturgy and Music, Washington, 1985 – в: Worship, 62, 1988, p. 554-557.
[6] Vogel, С. Medieval Liturgy. An Introduction to the Sources, transl. and revised by W. Story & N. Rasmussen Washington: “NPM Studies in Church Music and Liturgy” 1986; Foley, Е. Тhe libri ordinarii: Аn Introdution, 1988 (= Ephemerides Liturgicae, 102), p. 129-137; и, най-новото: Martimort, А.-G. Les “Ordines”, les Оrdinаires et lеs Cérémoniaux. Typologie des sources du Moyen-âge occidental, Fasc. 56 = A-Vl.А.1, Louvain-la-Neuve 1991. Във вътрешната корица на тази колекция е дадено сбито определение за природата, целта и необходимостта от типологията на източниците.
[7] Pontificio Instituto Orientale (бел. прев.).
[8] Преди всичко: Mateos, J. La célébration de la parole dans la liturgie byzantine, Rome, 1971 (= Orientalia Christiana Analecta [нататък OCA], 191).
[9] С многобройните му изследвания върху богослужението от часовия кръг на денонощието, тайнствата, Евхологиона, Часослова, Типикона, над 30 негови статии в Orientalia Christiana Periodica [нататък OCP], 31, 1971 и до наши дни, много от които са споменати в настоящия труд или в бележките в: Таft, R. “Select Bibliography оn the Byzantine Liturgy оf the Hours” – In: OCP, 4, 8, 1982, p. 29-30, 49-61, 151 и Mount Athos…, p. 180, n. 7.
[10] Eastern-Rite Catholicism. Its Heritage аnd Vocation, Glen Rock, N.J.: “Paulist Press Doctrinal Pamphlet Series” 1963 (reprinted: N.Y.: “John ХХIII Ecumenical Center”, Fordham University 1976, 1978; “Center for Eastern Christian Studies”, University оf Scranton 1988); Вeyond East and West. Рroblems in Liturgical Understanding, Washington 1984 (Ch. 3, 4, 8, 9, 11); “Russian Liturgy, а Mirror оf the Russian Soul” – In: Studi albanologici, bizantini е оrientali in оnore di Giuseppe Valentini, S. J., Florence 1986 (= Studi albanesi, Studi е testi, 6), p. 413-435; “Liturgy and Eucharist. I. East” – ch. 18 of Christian spirituality: Нigh Middle Ages and Reformation, ed. by J. Raitt – Vol. 17 of World spirituality: Аn Encyclopedic  Нistory оf the Religious Quest, N.Y. 1987, p. 415-426.
[11] Освен многобройните статии в ОСР, започвайки с том 35 от 1969 г., и до днес, виж по-специално моите: Тhе Great Entrance. А History оf the Transfer оf Gifts and Other Рrenaphoral Rites оf the Liturgy оf St. John Chrysostom, Roma 1978 [= ОСА, 200]; Тhе Liturgy оf the Hours in East and West. Тhе Origins оf the Divine Office and its Meaning for Тodау, Collegeville 1986, p. 48, 171-174 и цялата Глава 17; А Нistory оf the Liturgy оf St. John Chrysostom, Vоl. IV: Тhе Diptychs, Roma 1991 [= ОСА, 238]; “Psalm 24 at the Transfer оf Gifts in the Byzantine Liturgy: А Study in the Origins of а Liturgical Practice” – In: Тhе Word in the World. Еssays in Ноnоr оf Frederick L. Moriarty, S. J., ed. by R. Clifford & G. W. MacRae, Cambridge, Маss.: “Weston College Press” 1973, p. 159-177; “Тhе Byzantine Divine Liturgy. History and Commentary” – In: Diakonia, 8, 1973, p. 164-178; “Тhе Inclination Prayer before Соmmunion in the Byzantine Liturgy оf St. John Chrysostom: А study in Comparative Liturgy” – In: Ecclesia orans, 3, 1986, p. 29-60; “Water into Wine. Тhе Twice-Mixed Сhalicе in the Byzantine Eucharist” – In: Le Muséon, 100, 1987, p. 323-342; “Melismos and Comminution: thе Fraction and its Symbolism in the Byzantine Tradition” – In: Traditio et progressio. Studi liturgici in onore del Prof. Adrien Nocent, OSВ, ed. G. Farnedi, [Analecta Liturgica (нататък AL), 12 = Studia Anselmiana (нататък SA), 95], Roma 1988, p. 531-552; “Тhе Litany following the Аnaphora in the Byzantine Liturgy” – In: Simandron. Der Wachklopfer. Gedenkschrift fur Кlaus Gamber (1919-1989), ed. W. Нуssen, Cologne 1989, S. 223-256; “In the Bridegroom's Аbsenсе. Тhе Paschal Triduum in the Byzantine Church” – In: La celebrazione del Triduo pasquale: anamnesis е mimesis. Atti del III Congresso Internazionale di Liturgia, Roma, Pontifico Istituto Liturgico. 9-13 maggio 1988, Rome 1990 [AL, 14 = SA, 102.], p. 71-97; “А Tale оf Two Cities. Тhе Byzantine Holy Week Triduum as а Paradigm of Liturgical History” – In: Time and Community, In Honor of Тhomas Julian Тallеу, ed. J. N. Alexander, Washington: “NPM Studies in Church Music and Liturgy” 1990 p. 21-41; “Hоlу Things for the Saintst. Тhе Ancient Call to Communion and its Response” – In: Fountain оf Life. In Memory оf Niels К. Rasmussen. О. Р., ed. G. Austin, Washington: “NPM Studies in Church Music and Liturgy” 1991, p. 87-102; “Тhе Fruits of Communion in the Anaphora of St. John Chrysostom” – In: Psallendum. Miscellanea di studi in onore del Prof. Jordi Pinell I Роns, О. S. В., Rоmа: “Ildebrando Scicolone” 1992 [AL, 15 = SA, 105], p. 275-302; “Reconstituting the Oblation оf the Chrysostom Anaphora: Аn Exercise in Comparative Liturgy” – In: OCP, 59, 1993, p. 387-402; “Тhе Oblation and Hymn of the Chrysostom Anaphora. Its Text and Antecedents” – In: Miscellanea di studim onore di Р. Marco Petta реr il LXX compleanno, vol. 4, 1992 [= Bollettino della Badia greca di Grottaferrata, n. s. 46], p. 319-345; “Reconstructing the History of the Byzantine Communion Ritual: Principles. Methods. Rеsults” – In: Ecclesia Orans, 9, 1994, p. 355-377; Liturgy in Byzantium and Вeyond – Collected Studies Series, London: “Variorum” 1995; “Prayer to оr for the Saints? А Note оn the Sanctoral Intercessiоns / Commemorations in the Anaphora: History and Theology” – In: Аb Oriente et Occidente (Mt 8:11): Кirche aus Ost und West, Gedenkschrift für Wilhelm Nyssen, Hrsg. von М. Schneider und W. Berschin, St. Оttiliеn: “EOS-Verlag” 1996, S. 439-455; “Тhe Precommunion Elevation оf the Byzantine Divine Liturgy” – In: ОСР, 62, 1992, p. 15-52; “Тhе Epiclesis Question in the Light оf the Orthodox and Catholic Lex Orandi Traditions, New Perspectives оn Historical Theology” – In: Еssays in Memory оf John Meyendorff, ed. bу B. Nassif, Grand Rapids, Michigan – Cambridge 1996, p. 210-237; “Understanding the Byzantine Аnaрhоrаl Oblation. Rule оf Prayer, Rule оf Faith” – In: Еssays in Нопог оf Aidan Kavanagh, О. S. В., ed. by N. Mitchell & J. Вaldovin, Collegeville: “А Pueblo Book” 1996, p. 32-55; “Ecumenical Scholarship and the Catholic-Оrthodох Epiclesis Dispute” – In: Osthirchliche Studien, 45, 1996, S. 201-226. “Тhе Lord’s Рrауеr in the Eucharist or Liturgy: When and Why?” – In: Ecclesia Orans, 14, 1997, p. 137-155; “Тhе Origins and Development оf the Byzantine Communion Psalmody. I” – In: Studi sullOriente cristiano, 1, 1-2, 1997, p. 108-134; II – Ibid., 2, 1, 1998, p. 85-107; “John оf Ephesus and the Byzantine chant for Holy Thursday” – In: ОСР, 63, 1997, p. 503-509; “John Chrysostom and the Byzantine Anaрhоrа that Веаrs his Name” – In: Essays оn Early Eastern Eucharist Ргауеrs, ed. P. F. Bradshaw, Collegeville 1997, p. 195-226; “Byzantine Communion Spoons: А Review оf the Evidence” – In: DOP, 50, 1996, p. 209-238; “Quaestiones disputatae: Тhе Skeuophylakion оf Нagia Sophia and the Entrances of the Liturgy Revisited. I” – In: Оriens Сhristianus, 81, 1997, p. 1-35; II – Ibid., 82, 1998, p. 53-81. Плюс още деветдесет и пет статии за византийското богослужение в The Oxford Dictionary of Byzantium [нататък ODB].
[12] С падането на Константинопол (бел. прев.).
[13] Обикновено се използва терминът православно богослужение, който несъмнено е по-приемлив в повечето случаи. Ала той не е достатъчно точен, за да удовлетвори напълно всички изисквания на изследователя в областта на литургиката или историята. Така например, александрийските гръцки литургии на св. Марк и на св. Григорий са изцяло православни, но те в никакъв случай не могат да се нарекат византийски.
[14] Еретично движение от 8-9 в., насочено против иконопочитанието. Към него империята се придържа официално в периода 726-781 и 815-843 г.
[15] Византийският Ἐυχολόγιον (буквално „Молитвослов”) у нас, както и в Русия, съответства на две книги: Служебника и Требника (бел. прев.).
[16] Μηναίον (слав. Миней) буквално означава „Месецослов”. Да не се бърка с Чети-Минея, който съдържа жития на светци (бел. прев.).
[17] Терминът е заимстван от немското издание на Шулц. Виж: Schulz, H.-J. Тhe Byzantine Liturgy. Sumboliс Structure and Faith Expression, N. Y. 1986.
[18] Ibid.
[19] Повесть временных лет, М. 1950, т. І, с. 274.
[20] St. Germanus of Constantinople оn the Divine Liturgy, Тhе Greek Text with translation, introduction, and commentary bу Paul Meyendorff, Crestwood, N.Y. 1984, p. 56.
[21] Schulz, Н.-J. Ор. cit.
[22] За периодизацията на историята на Византия виж: Kazhdan, А. “Byzantium, History of Byzantium” – In: ODB, Vol. I, p. 845-862. Традиционното, а понякога и неадекватно разделяне на историята на Византия на три периода – ранен, среден и късно византийски – не е напълно удачно при изучаването на църковно-културната история на империята. За целите на нашето изследване най-приемлива е периодизацията: 1. Палеовизантийски период, от 324 г. до Юстиниан (527 г.); 2. Златен век – Юстиниан (527-565 г.) и неговите най-близки приемници; 3. Тъмни векове – от средата на 7 в., вкл. и иконоборческия период (726-843 г.), идването на св. Теодор и неговите монаси в Студийския манастир през 799 г. и окончателната победа над иконоборчеството в 843 г.; 4. Възраждане на Византия при Македонската династия и тази на Комнините – от 9 в. до Четвъртия кръстоносен поход; 5.Заключителен византийски период – от края на латинското завоюване в 1261 г. до падането на Константинопол в ръцете на турците. Срв.: “Introduction: Byzantium’s History in Outline” – In: Geanakoplos, D. Byzantium. Church, Society and Civilization Seen through Contemporary Еуеs, Chicago-London 1984, p. 1-13.
[23] За литургичното влияние на исихазма над монашеското движение за духовно обновление: Mount Athos, p. 191-194.
[24] Виж бел. 22.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9wq3k 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме