Бог не е абстрактно понятие

Втората неделя на Великия пост е посветена на Св. Григорий Паламà (14 век). Неговото дело, основаващо се върху по-ранната християнска традиция, се превръща в съборно прието от Църквата, която го поставя в хора на великите нейни учители. Така че – след Неделя на православието – се почита главният учител на православната вяра, която просвети Църквата и който е тясно свързан с историята на Солун.

Бог за св. Григорий не е абстрактна или просто философска идея, а живо Лице. Той е и Този, Който призовава към общение не другиго, а именно човека. Пророците и патриарсите от Стария Завет си Го представят като Ангел на велик съвет или във вид на човек, но в епохата на Новия Завет Бог – в Христос – вече и по същност стана истинно човек. Така щото всеки кръстен християнин – според мярата на своята собствена възприемчивост – да може да познае Бога в лицето на Сина и въплътено Слово, участвайки в тайнствата на Църквата.

Следвайки древните отци, св. Григорий Паламà различава у Бога недостъпната и непонятна божествена същност от нетварните Му божествени, но причастни, енергии. В промислителната и творческа енергия участват всички съществуващи неща, докато в животворната енергия – живите, а в умъдряващата – разумните. Бог прави всичко така, че човекът да може да се обòжи. Аскезата, постът и молитвата са положителен отговор на божествената покана и допринасят за процъфтяване благодатта на св. Кръщение и даровете на светото миро. Чрез благодатта се яви „сред нас царството” (Лука 17:21) и „скритият на сърцето човек” (1 Петр. 3:4).

Борбата за пречистване на човека от страстите, за преобразяване на тези страсти в добродетели и духовно възрастване, се провежда най-вече в сърцето на християнина. Сърцето – според св. Григорий Паламà – е съкровищница на мислите и първи плътски орган на разумността. Така че духовното бодърстване и покаянието, изправлението и вниманието, са свързани с престола на благодатта, който е чистото сърце.

Божията благодат „просветлява всеки човек, който идва на света” (Иоан 1:9), а не само онези, които са постигнали някакви по-високи етапи на духовното съвършенство. Първоначално тя помага да бъде признат грехът и трагичното положение на човека в неговото паднало състояние. Тогава тънкият пламък на божествената светлина довежда до самопознание и разкрива вътрешната тъмнина. Постепенно обаче християнинът бива просветляван, и в светлината на славата Божия той придобива мир на мислите си, диша свободата на Духа и става син Божи по благодат.

Обръщането към вътрешния човек не осъществява личното спасение, както някои мислят, но предоставя възможност за братско отваряне към ближния – отваряне, което създава предпоставки за здравословна общителност, без емпатия.[1] Във всеки случай не сам се спасява християнинът. Той се спасява, заедно със своите съ-човеци, при това вътре в лоното на Църквата. За разлика от него съвременният човек иска да бъде спасен без Бога и без своите ближни. Затова той се отличава с обърнатостта си навън от себе си – със своята прекомерна подвижност и с натрапчивата си действеност.[2] Онзи, който не изпитва вътрешното спокойствие на християнина, се обръща към повърхностната критика на страстите, към духовното самодоволство и, в крайна сметка – към самоунищожението.

Но дори и в църковното пространство се промоцира твърде много социалният характер на живота в Христос, при което често се забравя тайнственото, исихасткото, аскетическото и ниптическото[3] негово измерение. Нито една социална дейност обаче не ще бъде успешна, ако ги няма вътрешното спокойствие (исихията), чистото сърце и просветеният ум. За да бъде някой в състояние да види хубостта на творението, да види творческата страна на Бога и да възкликне: „Велики са делата Ти Господи, всичко си сътворил в премъдрост” (Пс. 103:24), се изискват съответните сетива.

Превод: Светослав Риболов