Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Грехопадението на човека

Сряда, 29 Май 2013 Написана от Навпактски митр. Йеротей (Влахос), прот. Йоан Романидис

VlaxosRomanidisВ предната глава видяхме как е сътворена тварта и човекът, как функционират душа и тяло и кой е естественият (физиологичният) човек след неговото сътворение.

В кн. Битие боговидецът Моисей не описва само събитията по сътворяването на света, а също и падението на човека, както и последиците от него за цялото творение. Творението няма свобода да потисне тлението. То е повлечено подир падналия човек. Тъй като човек в своето устройство включва елементи от сетивния свят, последствията от греха се предават и в цялото творение.

Преди падението човешкият ум (νοῦς) е в общение с Бога и с ангелите. Той гледа славата Божия и в тази перспектива се преобразяват всичките действия (ἐνέργειαι) на неговата душа и тяло. Всички те се намират в движение към Бога. След грехопадението обаче тази даденост се обръща, защото помраченият ум не направлява вече действията (ἐνέργειαι) на душата и тялото. Вече не излъчва светлината към останалото творение.

В следващите страници ще видим какво става след грехопадението на човека.

1. Животът на първите хора преди падението

В кн. Битие боговидецът Моисей описва състоянието на човека преди падението и след него. Същият е станал очевидец, видял е Съществуващия (ὁ Ὤν)[1] и е разпознал в Духа[2] всички събития [от историята на спасението]. Впоследствие ги е описал в тварни понятия и слова.

Спорадично подобни състояния преди даването на Закона и времето на Моисей се описват и от пророците и отците. И те са обладавали лично познание за събитията на откровението.

Същото е и със св. отци през вековете. Те четат събитията от сътворението на човека и грехопадението от кн. Битие, но ги тълкуват през собствения си опит. С други думи, с помощта на собствения си опит, който са придобили, те тълкуват човека както в състоянието му преди греха, така и след грехопадението.

За това как Адам е пребивавал преди грехопадението съществуват две традиции. Можем съвсем условно да ги наречем александрийска и антиохийска. И двете можем да открием в творчеството на св. Йоан Дамаскин.

„От една страна в кн. Битие има историята на сътворяването на човека. От друга, има и светоотеческото тълкуване на тази глава от сътворението, а и на грехопадението и т. н.

Но в светоотеческото богословие са налични две тълкувания на грехопадението. Първото, което е по-популярно в Антиохия, е, че при сътворението си човек е поставен от Бога в състояние на просветление и впоследствие е отпаднал от него. В Кападокия, Александрия и други древни поместни църкви обаче има предание, че първозданният човек се намира в състояние на обòжение. Други поместни традиции свързват в едно тези две предания”.

„Някои отци на Църквата вярват, че умът на първозданните хора, се е намирал в състояние на боговидение. Тази традиция е силна: това е всъщност александрийската школа. В антиохийската школа обаче се говори за помнене за Бога, а за боговидение – съсем рядко. Антиохийците говорят главно за помнене и за своя опит в аскезата. При тях се говори за два стадия на съзерцание (θεωρία). Първият стадий е просветлението (φωτισμός), който е непрестанна молитва (ἀδιάλειπτος προσευχή), а вторият просияние (ἔλλαμψις), съзерцание, непрекъсната гледка (ἡ διαρκὴς θέα) – всъщност боговидение (θεοπτία), което, от своя страна, е обòжение (θέωσις)”.

„Св. Йоан Дамаскин говори и за двете мнения, но без да взема страна. Оставя на читателя да прецени за себе си”.

„Преди време публикувах едно изследване, в което се занимавам с това място у Йоан Дамаскин. Той описва първозданните хора по два начина: в единия случай имат молитва на ума (νοερὰ προσευχή), а в другия – обòжение (θέωσις). Сега, дали са имали обòжение или молитва на ума, т. е. дали умът е имал спомен за Бога или е гледал Бога, това очевидно са две предания, две традиции в тълкуване на първозданното състояние на човека. Кое от двете е правилното, не знаем”.

Отците на Църквата, тълкувайки кн. Битие, „не се занимават с Адам като Адам, а с ума на Адам, когото сам Адам е разболял, тъй като от греха умът му се е помрачил”. Това е причината, поради която не се описват подробно различни събития от живота на първозданните хора преди грехопадението. Отците ги интересува какво е станало със събитието на падението. В действителност се разглежда състоянието на ума преди грехопадението и след него, тъй като „по принцип човек е сътворен за обòжение”.

„Всъщност отците не се интересуват кога точно са сътворени първите хора, как са сътворени, в какво състояние са се намирали и т. н. Но какво точно ги е интересувало? Какво правеха те? Взимайки предвид своя опит от просветлението и обòжението, въз основа на него те тълкуваха Стария Завет.

Те познаваха този опит на просветлението както от пророците и Новия Завет, така и най-вече от личния си опит, защото имаха духовни отци, наставници, намиращи се в състояние на просветление, които вероятно понякога са пътували в състояние на обòжение. Тези духовни отци от личния си опит са водили духовните си чада според наученото от пророците и апостолите и правилно са тълкували пред тях Св. Писание [като по този начин са им оставяли тълкувателна традиция]”.

Отците тълкуваха свързаното със сътворението на Адам и Ева и техния живот в Рая преди грехопадението, въз основа на боговидския опит, който самите те обладаваха или както са го наблюдавали и проследили у други обòжващи се отци. С други думи, когато те виждаха светците, възобновени духовно и имащи опита на просветлението и обòжението, казваха, че по някакъв такъв начин ще да са живели първозданните хора в Рая. А че ще да са живели по такъв начин сведочи онова, че сега, след въплъщението на Христос и обòжението на човешката природа в ипостаста на Словото, се даде на човека възможност да се едини с Христос и, следователно, обòжението му ще е по-силно и, обòжвайки се, ще изживява по-висше духовно състояние от онова на Адам и Ева в Рая.

„Така, отците взимат за пример обòжвания такъв, какъвто е сега и живеещия в съзерцание, какъвто е сега, като така проектират актуалния си духовен старец в епохата на Адам и Ева. С други думи, отците вземат днешното състояние на съзерцание, което е молитвата на ума, обòжението, и казват този е човекът, това е падналото състояние на човека, това е възстановеното състояние на човека. Така че, когато те богословстват за Адам и Ева, просто богословстват от тази гледна точка.

Ако Адам и Ева имаха молитва на ума и обòжение, боговидение и молитва на ума, може да е било или едното, или другото. Те бяха така или иначе в състояние на съзерцание. За това няма съмнение. Дали обаче съзерцанието е постоянно помнене на Бога, или е боговидение, това е друг въпрос”.

Също така, трябва да се отбележи, че отците на Църквата анализираха духовното състояние на първозданните хора в светлината на обновлението, т. е. на лечението на човека, а не с чувство на любопитство (няма значение дали духовно, или научно).

„Казваме в какво състояние са се намирали първозданните хора. Намирали са се или в молитвеност на ума, или в боговидение, т. е. обòжение. Няма значение обаче как е било, не ни интересува дали това е молитва на ума или обòжение. Онова, което има значение, е че човек по този начин се лекува. И преди да се разболее, дали е бил такъв или инакъв във физиологическото си състояние, това просто няма значение. Но умът е антропологичен феномен.

Както имаме клетки, сърце, артерии и т. н., така освен тях човек има и самия ум, който обаче е помрачен. Умът обаче не е богословски, нито философски феномен. Той е антропологичен феномен, неотделима част от човешката личностност, както са очите, зъбите, носът и останалите органи”.

2. Праотеческият грях

Има много начини да разберем в какво се състои от православна гледна точка праотеческият грях. По-долу ще се подчертае същността на този грях. Оформили са се много възгледи във връзка с тази тема, в която е явно различието между православното изповедание и останалите изповедания.

Същността на праотеческия грях е по-дълбока отколкото обикновено се допуска. По принцип от опита си отците учат, че човек притежава два вида памет. Първо, това е паметта на клетките на тялото, която подпомага тяхното правилно функциониране, и второ е паметта на сърцето, в която се записва името на Бога и в която се извършва непрестанната молитва на ума.

„Днес учените знаят, че в човека са налични два вида памет. Клетъчна, която се нарича ДНК – нещо като електронно запаметена музика, която свири, възпроизвежда възобновяването (подмяната) на човешките клетки с програмирани клетъчни развития. И доколкото има памет, клетките знаят какво да правят, т. е. знаят как да се делят и размножават, действайки подобно на компютър, вършещ програмираните действия по тяхното копиране.

Тук обаче е странното: в това, че се дели неделимото, т. е. клетката се разделя неделимо в отделните клетки. Това е странно нещо, защото прилича на тайнството на явяването на Бога в света, описвано от отците на Църквата по следния начин – че Бог се разделя неделимо в отделните неща.

Нещо такова правят и клетките. Една клетка се множи без да губи идентичност, защото всеки път, когато се размножава, остава цяла и всичките са родители, и всички са едни и същи, и т. н. В тези клетки има ДНК, която програмира цялото това развитие и размножаване на клетките. То не би могло да стане от клетката, ако не беше памет. Има система на запаметяване вътре в нея, която подсигурява правилното развитие на всички биологични същества в света, на всички животни.

Освен тази памет, съдържаща се в клетките, имаме и памет на мозъка. Паметта, налична в сивата същност, притежавана от животинския свят и от човека. Всъщност и светът на растенията има памет.

Сега, освен тези памети, които съвременната наука познава, има и непрестанно помнене на Бога, имащо седалище в сърцето на човека, но то е система за помнене, която е престанала да функционира поради грехопадението на човека. Когато отците говорят за падение (πτώσις), имат пред вид точно изключването на тази запаметяваща система, съществувала у първозданните хора”.

„Същността на първоотеческия грях се намира в това, че Бог е създал човека с два центъра на личностността му. Единият е в нервната система. Оглавител на тази система е мозъкът, т. е. сивото вещество, свързано с цялата нервна система на човека и което направлява отношенията му с външния свят. След това, налице е и клетъчната система на човека, която, както биолозите твърдят, представлява цялостна система, обладаваща специална клетъчна памет, подобна на тази на компютрите”.

Освен този център на човешката личностност, съществува и друг център, който е в сърцето – духовното средоточие на човешката личностност. Човешкото грехопадение като че ли представлява по този начин именно изключване на духовната паметност, на системата за духовно запаметяване и възпроизвеждане на запаметеното. Това, разбира се, води след себе си и етични последствия, но е най-вече онтологичен проблем.

„Мнозина смятат днес грехопадението за етично падение. Въпреки това, когато св. Симеон Нови Богослов говори за падение, няма пред вид етично отпадане (изобщо не развива етична система). Симеон Нови Богослов е аскет. Той учи на аскетика, а не на етика, и размишлява аскетически, а не етично. Засягайки този проблем, има предвид, че хората са загубили молитвата на ума. Това именно има пред вид, а не нещо друго”.

Това изключване системата на паметта на сърцето у св. отци се нарича почерняне на образа Божи в човека, помрачение на ума, довеждане до несъзнателен ум. „Навсякъде в патристичната книжнина темата за грехопадението е всъщност помрачението на ума на човека”. „Падналият човек е онзи, който има помрачен ум. Това се има предвид”.

Едновременно с това, този помрачен ум се характеризира като недействащспрял да действа по физиологичен начин такъв, какъвто е бил сътворен от Бога.

Както се отбеляза, св. отци изследваха историческото описание на грехопадението, съдържащо се в Св. Писание, но тълкуват тези събития от своя собствен опит, тъй като познават какво е просветлен ум.

„Просветлението на ума е вселяването на Светия Дух в сърцето на човека, така че човек става храм на Светия Дух и самият Божи Свети Дух действа в неговия ум и го просветлява”.

„Ние обаче как знаем, че Адамовият ум е бил помрачен? Просто знаем, че ние самите сега разполагаме с помрачен ум”.

Следователно опитът на помрачения и на просветелния ум е водил отците до тълкуване както на състоянието до грехопадението, така и на това след грехопадението на Адам. Това непременно трябва да се подчертае, за да схванем, че св. отци не говорят само философски или в рамките на някаква мисловна система, а преди всичко опитно, от опита си в светостта.

След това изяснение трябва да се открие в какво се състои нефункционирането и помрачеността на ума, т. е. трябва да се изследва какво е недействащ ум.

Умът на човека, в състоянието в което е сътворен от Бога, трябваше да се движи към Самия Бог, да се отличава с т. нар. свръхприродно движение. Но с грехопадението Той загуби това движение и се движи против природата и въпреки природата (във вида ѝ при сътворението). С други думи, енергията на ума е непълноценна и това се изразява в себелюбието на човека, в обръщането към телесата, в превръщането на безкористната любов в користна.

„В състоянието на падналост е наличен умът, но този ум не работи; той обладава недоразвита енергия и трябва тази енергия да се задейства, т. е. умът да се задейства”.

Неработещ се нарича умът, когато не работи правилно. „У нас, когато умът спре да работи както трябва, това се нарича падение, грехопадение (πτώσις)”.

Нефизиологичното функциониране на ума означава, че не приема светлината на Бога, така че изпада в помрачение и затова говорим за помрачаване на ума като характеризиращ белег на грехопадението. Помрачен ум означава, че умната енергия на човешкото сърце не действа правилно. И това именно е грехът. „Грехът е помрачаване на ума, мрак вътре в сърцето на човека”. Всички отци говорят за помрачаване на ума.

„Прочетете който и да е от отците! Всичките споменават, че първозданните хора след грехопадението и техните наследници имат помрачен ум. Именно умът им е бил помрачен. Казваме го и в Акатистнтия химн на Богородица. Въобще, помраченият ум е диагноза. Бил е помрачен и лечението е неговото просветление”.

Обòжваните отци тълкуват греха като болест.

„В Августиновото предание обаче грехът се появява като въпрос на етика, докато при отците на Църквата има форма на болест и преодоляването на греха има форма на лечение. Така че когато налице е болест, имаме съответно и лечение. Грехът е човешка болест, той не е просто безредие у човека: че не се е покорил на Бога, подобно на слуга. Грехът не е просто действие и престъпване на Божиите заповеди, като престъпването на светските закони. Има държавни закони, един престъпник ги е нарушил и го чака наказание от закона. Августин Ипонски схваща греха по този начин, т. е. че Бог е дал заповеди, човек е престъпил заповедта на Бога и съответно – наказан е”.

Отците знаят, че с грехопадението човекът се е разболял, тъй като помрачението на ума е болест. Затова те говорят за диагноза и лечение.

„Диагнозата е, че човек страда от тази болест, наречена грях, т. е. помрачение. Колко пъти откриваме това определение у отците – помрачение на ума! Съчиненията на който и отец да отгърнем, откриваме да говори за това като за помрачение на ума.

Следователно помрачението на ума е диагноза. А лечението какво е? Лечението е просветлението (φωτισμός) на ума. Има помрачение и просветление. Марк и светлина. Помрачение и просветление. В това се състои въпросът за греха”.

Тъй като Бог е светлина и лишеността от светлина създава мрак, затова когато умът не се огрява от Светлината, от Бога, той се помрачава, пребивава в мрак”.

„Какво обаче е диагноза? Това е именно дето сърцето на човека се е почернило. Става дума за онова, което наричаме ум в по-късния език на отците, т. е. самото сърце се е почернило. Поради грехопадението то е загубило паметта за Бога и трябва да си възвърне това помнене на Бога”.

Има аналогия между ума и лещата на телескопа. Когато тази леща има проблем, светлината не може да премине през нея и не можем да видим през телескопа дадения обект. Същото е и когато човешкият ум се помрачи, човек не може да види Бога.

„Нетварните очи, които има, т. е. нетварната благодат, която обитава в човека, вътре в ума му, в сърцето му, тази нетварна благодат е помрачена от издраскванията на лещата, наречена ум. И тъй като лещата в този телескоп не е изгладена, светлината не свети през нея, замърсяванията не оставят светлината да премине, за да може някой да използва телескопа и да гледа звездите с него.

По подобен начин и лещата, наречена човешки ум или сърце, е била зачернена и затова човек не вижда през нея Царството Божие, което е в него самия, т. е. нетварната Божия благодат, обитаваща в него. По тази причина отците наричат греха и ослепение. Човек е сляп, създаден е, за да гледа Бога, но не го вижда. Следователно, от тази гледна точка, човек е сляп и не вижда Светлината на Бога”.

Когато говорим за помрачение на ума, нямаме пред вид мъглява логика. Предната глава направи различие между ум (νοῦς) и разум (λόγος). С грехопадението на Адам не страда толкова логиката, базираща се на разума, колкото умът.

„Умът се намирал в боговидение (ἐν θεοπτίᾳ) и в последствие е помрачен. Той не е само логика на човека. Няма податки, че логиката на човека е била помрачена. Всеки, който има идея за съвременната наука, знае, че човешкият мозък работи отлично”.

„Човек, макар да може да е много разумен в логиката си, поради грехопадението на първозданните хора не изглежда да е пострадал нещо, защото когато отците казват, че е бил помрачен умът му, нямат пред вид логиката. Ако отъждествим ума с логиката, ще достигнем до извода, че ако човешкият ум е помрачен преди три милиона години, когато човекът е разполагал с малка глава от 400 см3, сега вече има 1400 см3, така че сега е много по-просветлен от времето на грехопадението.

Когато отците казват, че умът на първозданните хора е помрачен, нямат предвид разума, а друго действие на душата, което има своето средоточие в сърцето”.

„Може някой да е много добър в положителните науки, но от богословска гледна точка да е неграмотен, защото умът му е помрачен. Логиката му е просветлена, но от положителните науки, а не от Бога. Така че поради грехопадението не е пострадала логиката на човека. Онова, което страда и е повредено е умът му – той е бил помрачен”.

Отците познават помрачението на ума от своя мистичен, но и от пастирски опит – когато ръководят духовно своите чада. Следователно, от тази гледна точка, човеците се разделят на такива, които имат помрачен ум, и други, които имат просветлен ум.

Заедно с помрачението на ума праотеческият грях е и смесване на ум с логика, на страсти и околна среда. Умът до грехопадението се движи в порив към Бога, свободен от действието на логиката, на страстите и на околната среда. Когато обаче той остава недействащ, неподвижен, той се отъждествява с логиката, страстите и околната среда. Това именно бихме могли да определим като грехопадение.

„След него умът е помрачен. Защо? Защото е пълен с помисли (λογισμοί). Кога става това – да бъде помрачен умът от помисли? Става, когато помислите на мисълта слизат в сърцето и станат помисли на ума. С други думи, съществуват помисли в ума, които не бива да са там, защото принадлежат на логиката-мисълта. Умът трябва да е съвършено недостъпен за помисли, така че да може у човека да влезе Светият Дух, за да обитава и остане в него”.

„От патристична гледна точка грехопадението е отъждествяване на енергиите на ума с тези на логиката. Когато умът се помрачи, в своето действие той се отъждествява с логиката и страстите”.

Когато енергията на ума „не функционира правилно, тогава той се лута тук и там, обърква се с логиката. Тази енергия отците наричат енергия на ума, т. е. това е умът на човека, а не разумът му”.

Умът в това състояние „не работи, а е станал пленник на помислите, на логиката, и не функционира правилно”.

Следователно праотеческият грях представлява нефункциониране на ума, негов ступор, помрачение и отъждествяване с логиката, страстите и околната среда.

3. Последствията от греха

Те не са просто етически, духовни, психологически и социални, а преди всичко антропологически, онтологически. Причината е, че се засяга умът, и затова именно се разпиляват всички душевни сили. Когато умът, който иначе направлява вътрешния душевен свят на човека, остане недействен, помрачен, тогава се дезорганизира целият душевен синхрон у човека. Тогава човек става враг на Бога. Яков брат Господен говори за Божиите врагове: „Приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога” (Иак. 4:4). Според патристичното тълкувание Бог не е враг на човека, а човек става враг на Бога.

„Човек става враг на Бога с помрачаване на своя ум. Когато умът е помрачен, тогава е и недействен, в ступор. Когато обаче действа, той действа вече демонично, бесовски. Такъв човек, който обладава помрачен ума, е вече враг на Бога, в смисъл че не върши волята Божия и че се намира в мрак”.

Така, у когото не функционира енергията (ἡ ἐνέργεια) на ума или функционира в някакви снижени параметри, такъв се оказва болен и роб на греха.

Основното последствие от праотеческия грях е смъртта. Това казва Бог на Адам: „И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 16:17).

Така, след греха, в човешкото битие навлиза и смъртта – първо духовната смърт (изчезването на Божията благодат), а после и физическата.

„Смъртта на душата е липса на обòжение (θέωσις), на боговидение. Обòжението наричаме боговидение (θεοπτία)”.

Умът е спрял да се движи към Бога, спрял е да се просветлява от Светлината на Божията слава; помрачил се е и е предал помрачението на тялото, а също и на цялата твар.

След грехопадението, по специалния Божи промисъл, облякоха кожени хитони. По светоотеческото тълкувание тези кожени хитони са тлението (φθορά) и смъртността (θνητότης), и като цяло начина на живот на останалите неразумни животни. Начинът на зачеване, износване и раждане на човека се причислява така към последствията от греха. Последствие е душевно-духовната смърт да се предава и на тялото, така че човек да изпита и това какво значи телесна смърт.

„Бог не е причина за смъртта. Човек носеше смъртта в себе си, по причина на това, че е разделил себе си от славата Божия, която е извор на живота му. Следователно Бог не е наложил смъртта на човека като наказание за някаква уж унаследима вина. По-скоро Бог е позволил смъртта от благост и любов, така че грехът и слабостта у човека да не възраснат до състояние на безсмъртие”.

Така и смъртта е болест-слабост, но и старост, водеща неизбежно до смърт като болест. Това вече се възприе и от научните изследвания.

„Най-сетне, в медицината вече е широко прието, че старостта е болест, че не е естествено за човека да остарява. Сега постиженията на тази наука са забележителни. Вече отстраняват органи от животни, техни жлези, замразяват ги дълбоко, изчисляват годините, които живее едно животно – да кажем петнадесет. След десет изваждат жлезите, размразяват ги и ги присаждат на животното. Така успяха да удължат живота на определени животни в лабораторни условия. Днес медицината удължи живота на самия човек от 30% до 50%. Геронтолозите днес признават, че старостта е болест. Това вече е всеобщо прието в науката”.

„Сблъскваме се с парадоксален феномен – обикновените клетки се умножават и обновяват обикновено всеки седем месеца. На седем месеца всички клетки в човешкото тяло се сменят, освен на костите, които претърпяват същия процес всеки седем години. Така всички клетки, едни на седем месеца, други на седем години, се сменят напълно, освен жлезите. И тук е странният феномен. Жлезите не се подменят, а полека умират, умъртвяват се.

И сега, в геронтологията (наука развила се особено през последните 12 години), изследователите се занимават със застаряването и със смъртта, за да установят дали са физиологични процеси или имат характер на болестно състояние. Що се отнася до застаряването, стигнаха до извода, че става дума за болест. Но за смъртта не е сигурно дали става дума за болест или за физиологичен процес. Все пак, застаряването не е физиологичен феномен. Това е извод от изследването на жлезите. Те са именно, които контролират застаряването. Там всъщност не се наблюдава обновяване. Докато всички клетки се обновяват, подменят се дори клетките на кръвта, и всички останали, така че се получава пълно обновяване и няма разлика на тези клетки, било то дали става дума за осемдесетгодишен човек или двадесетгодишен, те са все същите, но жлезите страдат от изтощение.

Така че тези опити са убедили медиците, че застаряването е болест, отнасяща се пряко до жлезите. А една от тях е мозъкът на човека, част от неврологичната система. Така че казаното от отците, че смъртта и застаряването са болест, вече наполовина е възприето от медицината, докато в миналото, не познавайки и съчиненията на отците, безкритично възприемаха, че смъртта и остаряването са физиологични процеси. Днес обаче старостта не се възприема като физиологично състояние. Следователно отците тук не се опровергават. Някак дори звучат съвременно. Те не приемаха старостта като физиологично развитие на човешкия организъм, а просто като болест. Те приемат като болест и смъртта – за тях тя не е естествено състояние. За това геронтолозите все още дискутират.

В човека е налична ДНК-информация, която е всъщност записана на електронен носител информация – спираловидна лента за запис. Във всяка клетка тя е налична и размножаването ѝ става именно въз основа на ДНК-информацията. Широко приета е днес теорията, че този електронен носител е като електронен хард диск в компютър и като нещо, което има капацитет, все някога свършва. Така че по този начин, въз основа на тази информация, се изразходва, върви животът на човека, клетките се размножават и т. н. Когато този процес приключи, изразходи се носителят, човек умира.

С други думи, той е програмиран предварително. Когато свърши, свършил е. Разбира се, изключение правят случаите на насилствено прекратяване на живота от убийство или друга намеса в тялото на човека, водеща до това”.

Праведниците или пророците в Стария Завет, макар и достигнали боговидение, и у тях това състояние е било временно, защото природата на човека, преди да бъде възприета от ипостаста на Словото във въплъщението, е била болна и не е могла да задържи за дълго тази благодат на Бога. Затова и праведниците и пророците умряха както телесно, така и с душите си, защото слязоха в ада, в мястото на смъртта.

„Тези, които видяха нетварната слава на Словото умряха и телесно и душевно”.

4. Наследяването на греха

Отците на Църквата, когато говорят за наследяване на праотеческия грях, нямат предвид наследяване на вината на праотците, т. е. праотеческият грях не е оскърбление на Бога, а болест на човека. Човек се отдалечил от Бога със следствие, както видяхме, душата на човека чрез ума да загуби Божията благодат и тялото да умре.

Също така видяхме, че тялото на човека е сътворено от земята, а душата – от вдъхването на дъха на Бога. Това се повтаря със зачеването на всеки човек. Св. Максим Изповедник учи, че душата и тялото се сътворяват едновременно от Бога, но според знанието на всяко от двете. С други думи един, е начинът на познание на тялото „от подстоящата му материя”, а друго – на душата „от състояща се от божественото и животворящо вдъхване”. Това значи, че душата е чиста, умът просветлен, а тялото от родителите наследява тлеността и смъртността, т. е. старостта и смъртта. Разбира се, сътворението и единството на душа и тяло е едновременно със зачеването на човека.

Така наследяването на праотеческия грях е всъщност наследяване на следствията от грехопадението, което е тленност и смъртност, т. нар. кожени хитони. От телесната смърт, намираща се в клетките, регулира страстния дял на душата, според развитието на човека, и така се развиват телесните страсти и се разболява – помрачава се умът на човека.

Характерна е мисълта на апостол Павел: „Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Рим. 7:22-24).

Ап. Павел твърди съвсем ясно, че умът (ὁ νοῦς) се радва на закона Божи, но друг закон, на тялото, му се противи и го пленява. Така страстите на сребролюбието, на сластолюбието и на властолюбието, свързани с тленността и смъртността, пленяват и помрачават човешкия ум.

В предната глава се подчерта, каза се, че човекът има сърдечно-умствена памет и мозъчна. Следователно мозъчната памет, свързана с нервните клетки и развитието на ума, се оформя и развива постепенно, докато сърдечно-умствената памет е налична от самото начало на съществуването на дадената човешка душа.

„Пресветата Дева още на тригодишна възраст достигна до обòжение. Всяко бебе или малко дете е пример за това. Сърцето на никое малко дете не е окаменяло; ни едно малко дете на тоя свят не е лукаво. Падението на детето с времето става под влияние на околната среда, на родителите, на роднините, приятелите. Ако дете се намира в добра среда, то може да израсне безпроблемно, може да усвои молитвата на ума. Детето има по-малко проблеми от възрастните. То учи по-бързо например. То обаче се разрушава с времето от околната среда.

Затова отците подчертават, че всеки се ражда като Адам и Ева и преминава през същото падение. Ембрионът също обладава човешки ум, но той не е помрачен все още. Всеки човек преминава през грехопадението на Адам и Ева поради околната си среда”.

Наследяването на греха според отците е най-вече наследяване на последствията от него – именно тлението, страстността (податливостта на страсти) и смъртността – факт, който има своето неминуемо отражение върху душата.

„Нашето собствено схващане за праотеческия грях, наследяването и т. н. е близко до това на съвременната медицинска наука (най-вече във връзка с ДНК). И сега откриха начин не само да установят наследствените недостатъци в спиралата на ДНК и т. н., а знаят дори структурата на ДНК, т. е. какви елементи трябва да се намерят и къде; знаят последователността в скалата, която трябва да съществува. И когато изследват човеци, които се раждат с шест пръста на ръцете и краката или с три очи, с едно око, с половин нос, без уши и т. н. медиците изследват синтеза, структурата на клетката и виждат, че е налице аномалия в ДНК е причина този човек да се роди с даденото усложнение”.

Следователно влизането на смъртта в живота не е наказание от Бога, а следствие от изчезването на божествената благодат, отдалечаване на човека от Божията светлина, като болест на човешката природа, която има нужда от лечение. На този факт се опира цялата пастирска дейност на Църквата.

Напротив, на Запад, под влиянието на размислите на Августин Ипонски по този въпрос („него западните християни смятат за най-големия богослов, най-задълбочения изследовател на божествената благодат, на въпроса за грехопадението и т. н.”) тълкуват наследствеността на праотеческия грях напълно различно. И следствието е изменение в задачите на църковната пастирска дейност. Августин всъщност изповядва платонични възгледи за сътворението и грехопадението на човека.

„Той по начало начева богословската си дейност от платонически предпоставки, изоставя някои положения от философията на платониците и се опитва да нагоди Платон към християнството. Така че противоречията вече стават неизбежни”.

„Августин въвежда в догмата за Св. Троица платонически схващания. Въвежда идеята, че Адам и Ева са имали пълно, цялостно възможно човешко познание, което е възможно да обладава някой. Разбира се, доколкото за Августин човешкото познание се състои в съзерцаване на архетипите (а ако някой познава архетипите, следователно познава Бога), при това положение човекът познава същността на Бога. Адам и Ева са познавали всички архетипи, т. е. обладавали са пълното възможно за човека познание.

Западните християни си представят първозданните люде като съвършени – по платонически модел. Когато първозданните хора паднали, те загубили паметта за тези архетипи, затова и Августин винаги отдава голямо значение на човешката памет. Той вярва, че в паметта на човека е отбелязано познание за Бога. И просветлението за него е в припомнянето на това. Но как свързва това схващане с учението за предсъществуване на душите, което в крайна сметка изоставя? Това е голям проблем в неговата мисъл”.

„Просветлението на човека, според Августин, означава просто, че умът познава архетипите. Това е просветление. А впоследствие, когато се е обòжил, означава, че той вижда направо с разума си архетипите”.

Така, в съгласие с Платон, Августин смята, че у човека след грехопадението се добавя страстният дял на душата, т. е. въжделителният и гневлив дял.

„Августин има тази идея, че човекът е бил съвършен и е обладавал божествената благодат, че не е имал въжделителният и гневлив дял на душата. Така той се е намирал в състояние на щастие на разумния дял. Поради грехопадението обаче въжделителната и гневливата част са се появили”.

Като следствие от това той учи, че праотеческият грях е накърняване на Божията справедливост (праведност) от човека и затова е наказан. Августин не схваща смъртта като болест – следствие от изчезване на божествения живот от битието на хората, а като Божие наказание над човека.

„Онова, което в случая е от значение за Августин Ипонски, е, че той разсъждава за смъртта като за наказание, идващо от Бога. Всички са наказани от Него, защото били виновни пред и спрямо Него”.

Имайки пред вид тези предпоставки, трябва да разгледаме неговото схващане за греха, за падението на прародителите, като накърняване на Божията справедливост (праведност), както и юридическото тълкувание на греха като вина, наследствена вина. Нека сега да разгледаме как тази вина е преминала нататък в човешкия род и как този възглед се свързва с разбирането на Ипонския епископ за абсолютно предопределение.

„За Августин, когато Адам и Ева извършват първия грях, те съгрешават спрямо справедливостта на Бога и накърняват безкрайния Бог. Следователно доколкото всички са наследили греха на Адам и Ева, наследили са тяхната отговорност, а това значи, че съобразно своето достойнство всички трябва да бъдат наказани. Следователно според достойнството си ние сме наказани от Бога. Богът, обаче, тъй като така иска, измежду осъдените на вечната преизподня е избрал за спасение една група грешници.

По този начин онези, които не са предизбрани за спасение, не могат да имат право на оплакване, защото според достойнството си биват наказвани така или иначе. На всичко отгоре те трябва да се радват, защото властва и се утвърждава божествената справедливост (праведност). Но дори и онези, които ще се спасят, не могат да кажат, че по достойнството си се спасяват, защото спасението им е предоставено напълно даром, без никакво усилие от тяхна страна. Така че и те няма защо да се гордеят.

В тази рамка показател, че някой е предопределен за спасение, е, че е добър човек. С други думи, за протестантите това е някой, който живее във въздържание, не краде, не лъже, не ходи по жени – че е добър човек. Така те делят хората на добри и лоши.

Освен това, в англосаксонския свят, както и у франкските народи, под влияние на Августиновото схващане в по-късни епохи се формира особено расистко настроение. Предопределеният за спасение е, да кажем, с бяла кожа, висок, рус и т. н. – един хубав човек. Друг човек, грозноват, беден, усилен, социален аутсайдер, гастарбайтер, сакат и т. н. за тях не е предопределен за спасение”.

Така възгледите на Августин за праотеческия грях се свързват по особен начин с теорията за абсолютно предопределение на човека. Това обаче нарушава схващането за Божията любов към човека, целта на кръстната жертва на Христос и цялата пастирска грижа на Църквата към хората.

„Всички са наказани от Бога, защото всички носят вина. Проблемът е как точно я носят. Дали е наследствена по биологичен начин, или е носена като представителство от нечие име. Така Адам и Ева, като представители на човешкия род, са съгрешили и, следователно, не са наказани само представителите, но и целият род, доколкото те го представляват в онзи момент и ситуация.

Друг подход е да се твърди, че те просто са загубили нещо като представители на човеците и това се отразява впоследствие върху целия род. Както един баща е вреден и загубва цялото си имане и поради това децата се раждат вече бедни. Децата са бедни, защото бащата е загубил своето богатство. Има го и това схващане у Августин. Зависи от това какво ще поиска някой да извлече от неговите съчинения във връзка с темата.

Августин възприема учението за абсолютното предопределение. И следователно въвежда идеята, че всички хора според своето достойнство са осъдени за преизподнята. Това осъждане е съгласно достойнството на човека. Бог обаче, Който е любов, не оставя Своето дело да се загуби напълно и е предопределил някои люде за спасение. Част от човечеството е предопределено за спасение.

Но предопределението на част от човечеството не се дължи на заслуги на хората, защото по своето достойнство те би трябвало всички да се отправят към преизподнята. Следователно онзи, който ще получи божествената благодат да се спаси, не може да се хвали, че се е спасил с делата си. Бил е спасен поради предопределението на Бога за хората, поради волята Божия. Затова той трябва да е смирен, да стои смирено и да не мисли, че е по-добър от останалите по своето достойнство. Един човек обаче, който не е предопределен не бива да негодува, тъй като бива наказван по своето достойнство.

От тази гледна точка Августин ражда и друга странна идея: че когато казваме, че Бог обича грешниците, това не означава, че обича всички грешници. Това значи, че Бог обича онези грешници, които са предопределени за спасение. Останалите не ги обича. Така че Неговата любов е ограничена.

Адам и Ева са съгрешили и вината е преминала у целия човешки род. Затова всички хора са достойни за преизподнята. Така че, ако има някои предопределени за спасение, тях Той обича, защото така иска. Останалите не бива да се оплакват, защото биват наказвани за онова, което са заслужили, според заслугите си. Те нямат право да претендират за спасение, тъй като така или иначе са загубени. Заради простъпката на Адам и Ева.

Тези, които се спасяват, се спасяват не от собствени заслуги, а заради любовта на Бога – на избралия ги предварително. Затова те не бива да се превъзнасят, а е нужно да имат смирение. Така е създадено странното схващане, че Бог обича грешниците, които са предопределени за това. Не ги обича като грешници, а все едно че са съвършени. И затова Бог не обича грешниците.

След това Христос е умрял, за да се спасят хората. Той обаче не е умрял за всички хора, а само за някои. Има няколко места в Августиновите съчинения, където това се казва. Поради такива именно спорадични изказвания в неговото творчество франките са се подвели и са дали силен акцент в богословието си върху вярата в абсолютното предопределение”.

Ако някой вземе тези августиниански възгледи и ги сравни с учението на отците, за което говорихме по-горе, ще види съвсем ясно разликите. Бог обича и праведници, и грешници, но ще се спасят всички, които се лекуват – всички, които отговарят свободно на Божията любов; които сами придобиват безкористна любов. Това става със силата на Христос.

5. Ветхият и новият Адам

Грехопадението на Адам предизвиква разболяване на цялата човешка природа. Въплъщението на Сина и Слово Божие, на новия Адам, излекува човешката природа. Това е основата на учението на Църквата като цяло. Това е основата на учението ѝ за грехопадението на човека и за неговото лечение.

В нас е болестта на ветхия, стария Адам – отпадане от Светлината на славата на Бога и помрачаване на ума. Трябва обаче да чувстваме живота на новия Адам като възвръщане към перспективата на просветлението и обòжението.

„Не може някой да стане християнин, казваме православните, ако не разруши у себе си древния Адам. Трябва да е нов Адам, за да може да стане правилен човек. Казват го отците. Но как става нов Адам? Как бива победен древният Адам? У древния Адам е помрачен умът и затова е станал това, което е бил някога след грехопадението.

Не знам дали изразът древен човек не е вариант на ветхия Адам у отците и Новия Завет, но със сигурност древен човек не значи нов човек, а значи онзи, който не е станал християнин. Следователно доколкото е древен човек, това значи, че не е християнин. Етимологията в езика ни има определено богословско значение. В народния гръцки още от средновековието ветхочовек (παληάνθρωπος) със сигурност кореспондира с новозаветния израз древен, ветх човек, защото преди всичко означава нехристиянин, т. е. стария Адам”.

Първоначалният живот на Адам е живот в просветление и обòжение. С греха човек загубва подобието си на Бога (τὸ καθ’ὁμοίωσιν) и помрачава образа Божи у себе си (τὸ κατ’εἰκόνα). Така и отпаднал от божествения живот. Сега се изисква да премине през очистване (κάθαρσις) на сърцето; да достигне до просветление на ума и да живее обòжението. Това го виждаме в живота на светците, но е най-добре различимо в делата на мъчениците – свидетелите на вярата.

„Мъчениците са онези, които са достигнали до молитва на ума, имат незабравим спомен за Бога, умът им функционира, т. е. сърцето им е достигнало до очищение, обладават кратката молитва – непрестанното спомняне за Бога, така че, когато крачат към своето мъченичество, те преминават през мъченията и молитвата ги запазва от отречението и отказването от Христос.

Как устояват на мъченичеството? Когато човек е в това духовно състояние, той вече е единствено под влиянието на молитвата. Тя управлява цялото му същество и то не се покорява ни на мъчения, нито на увещания. Не е човешко постижение да станеш мъченик. Да минеш през мъчения и да удържиш, значи че в теб е Божията благодат и тя го постига. Ето защо в древната Църква онези, които са се отричали от Христос по време на гонения, са отлъчвани от Църквата и са причастявани едва на смъртно ложе”.

Това движение от очистване на сърцето към просветление на ума и обòжение е цел на въплъщението на Сина и Слово Божие. На това, както ще видим в следващите глави, е посветено и делото на Църквата.

Заключението от настоящата глава е, че св. отци опитно познават падението на Адам, изживели са Адамовия плач, тъй като предварително са познали причастността в Божията слава, в нетварната Светлина в ипостаста на Словото, лично. От тази рамка отците тълкуват всичко, свързано с живота на човека преди и след грехопадението.

Превод: Светослав Риболов



 

* Глава 3 („Το προπατορικόν αμάρτημα”) от Ἐμπειρική Δογματική τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐκκλησίας, τ. Β΄, Ἱερά Μονή Γενεθλίου τῆς Θεοτόκου – Πελαγίας 2011, σ. 179-204. Първа глава на книгата виж тук. Пасажите, оградени в кавички, са откъси от записки от лекциите на отец Романидис, а останалата част от текста представлява допълнение към тях от митр. Йеротей (бел. прев.).

[1] Изх. 3:14.
[2] В присъствието на Светия Дух по благодат, т. е. по нетварна енергия, енергийно, като общо за Троицата присъствие по сила, проявено в лицето на Духа, но извиращо от Отца през Сина (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xhxd9 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме