Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Увод към Православната духовност

Понеделник, 21 Май 2012 Написана от Архим. Лев (Жиле)

lev gilletТази книга не е нито научна история на Православната духовност, нито подробен богословски трактат върху аскетичната и мистичната благодат, нито описание на психологията на православните мистици, а кратко и съвсем несложно въведение в първите принципи на духовността на Източната православна църква.

Тук духовният живот се разглежда в светлината на учението на Източната православна църква. Наименованието се отнася до онези сестри-църкви, чиято вяра се изразява в решенията на седемте Вселенски събора и които поддържат общение с Патриарха на Константинопол и апостолските престоли на Антиохия, Александрия и Йерусалим. Като църква, Православната църква има своето точно определено учение по въпросите на аскетиката и мистиката и това учение е Предание (παράδοση), което върви от самото начало на християнството и до днес. Това Предание, а не лични теории – били те негови или на произволно избран духовен писател, колкото и велик да би бил той, се опитва да изложи тук авторът.

Къде обаче може да бъде открит автентичен и, ако можем да се изразим така, официален израз на това Предание? Съществуват четири основни източника. На първо място това е Словото Божие – така, както то е изложено в Св. Писание. На второ място идват решенията на Съборите, които, поради своята догматическа важност, са нашите ориентири по пътеките на духовния живот. На трето място са богослужебните текстове и накрая – творенията на Отците.

Ако авторитетът на отделни отци трябва да бъде поставен на преден план (както прави, например, Дом Едуард Бътлър[1] в книгата си Западният мистицизъм, където изтъква по-специално бл. Августин, св. Григорий Велики и св. Бернар), в съгласие с Преданието на Източната църква би било да предпочетем тримата епископи, които нашите богослужебни текстове наричат „равни на апостолите и вселенски учители”.[2] А те са: св. Йоан Златоуст, който не проповядва свое собствено богословие, а само онова богословие, което е достъпно на всеки в Църквата или, с други думи, самото богословие на Църквата, св. Василий Велики, чийто монашески правила са били сигурно духовно ръководство за милиони хора, и св. Григорий Назиански, добре наречен Богослов, по чийто адрес св. Руфин Аквилейски пише: „да не се съгласяваме с вярата на Григорий, е сигурно доказателство за погрешна вяра”.[3] От такива Учители и Отци в Христа, а не от съвременни философи и писатели, пък били те и гении като Хомяков, Достоевски или Бердяев, и дори не от духовните старци от Атон или Оптина, чийто възгледи си остават частни мнения, ще научим достоверното за православния път към светостта.

Макар тези учители да са общи за Изтока и Запада, те имат по-голямо влияние върху Изтока. Не може да бъде твърде често повтаряно и все пак: няма пропаст между християнството на Изток и на Запад. Основните принципи на християнската духовност са едни и същи и на Изток, и на Запад. Много често сходни са и методите. Колкото пък до разликите, те нямат връзка с основните положения. Погледнато като цяло, има една християнска духовност, която тук и там показва известни колебания в акцентите.

На Изток може да бъде открито цялото учение на латинските отци, а на Запад – цялото учение на гръцките[4] отци. Рим дава на Палестина св. Йероним, а Изтокът дава на Запада преподобния Касиан и пази особена почит към римлянина на римляните – римския папа св. Григорий Велики (или Двоеслов). Св. Василий Велики би припознал св. Бенедикт Нурсийски като свой брат и наследник, а св. Макрина[5] би открила своя сестра в лицето на св. Схоластика.[6] Божият човек св. Алексий, „просякът от притвора на църквата”,[7] е последван от странстващия просяк св. Бенедикт Лабре.[8] Св. Николай би почувствал като твърде близка горящата благотворителност на св. Франциск от Асизи и на св. Викентий де Пол.[9] Св. Серафим Саровски би видял разцъфващата пустиня под стъпките на отец Шарл дьо Фуко,[10] а св. Тереза от Лизьо[11] би нарекъл радост моя.

По същия начин и Източната църква може да цени постигнатото от християните евангелисти. Да признае и почете всичко онова, което е толкова дълбоко християнско, а следователно и православно, при хора като (да споменем само някои от тях) Джордж Фокс,[12] Николай Цинцендорф,[13] Джон Уесли,[14] Уилям Буут[15] и Садху Сундар Сингх.[16]

В Англиканската църква Джон Мейсън Нил[17] беше дълбоко чувствителен към най-съкровеното източно благочестие, което изтълкува красиво в своите химнографски преводи. До голяма степен той като че ли притежаваше източна душа. Двама наскоро починали англикански свещеници, въпреки големите си различия, бяха представители на източния тип духовност: светият еремит отец Уилям от Гласхямптън[18] и служителят на Индия Чарлз Ф. Андрюс,[19] от когото се излъчваше спокойната светлина на Христос. От друга страна, един от най-великите аскети и мистици на Православната църква, св. Тихон Задонски, който е свързан с латинската схоластика и често цитира св. Августин, изглежда че е чел англиканина Джоузеф Хол, епископ на Норич,[20] и немския пиетист Йохан Арнд.[21] Автентичният и интензивен духовен живот е най-краткият и най-сигурен път към повторното обединение. Авторът се надява, че тази малка книга, която беше писана на три различни места – дома на Обществото на св. Евангелист Йоан в Коули,[22] дома на Обществото на Възкресението в Мърфийлд[23] и поселението на Обществото на приятелите[24] в Уудбрук (Сели Оук), и която е в дълг към Дом Грегъри Дикс[25] за многото полезни съвети – би била свидетелство за съкровищата, пазени съвместно от църквите, чиито пътища са били разделени. Предлага се на братството „Св. Албан и св. Сергий”, което познаваше православната духовност главно посредством нейните руски канали. Тук неговите членове биха открили перспективи, към които са по-малко навикнали. Православното предание е по-широко от всяка отделна страна или култура. Гръцката и близкоизточната традиция (палестинска, сирийска, египетска) са по-древни от руската, нещо, което специално ще бъде подчертано. Дългът обаче на православието и на целия християнски свят към руската святост и любов и към църквата на руските мъченици и изповедници трябва също да бъде изтъкнат.

Авторът желае да отбележи и благодарността си към Тиатирския архиепископ Герман, който любезно прочете тази книга в ръкопис и предложи някои подобрения.

Книгата е смирено предоставена на съда на молещата се Църква на Христос. Si quid male dixi, totum relinquo correctioni Ecclesiae.[26]



A Monk of the Eastern Church Orthodox Spirituality. An Outline of the Orthodox Ascetical and Mystical Tradition, 2nd ed., Crestwood, NY: “St. Vladimir’s Seminary Press” 1987, p. ix-xii (бел. прев.).
 
[1] Edward Cuthbert Butler (1858-1934) – бенедиктински монах от английски произход, игумен на абатството Downside и историк, известен със съчиненията си върху мистицизма и с книгата си от 1930 г. за Първия Ватикански събор (The Vatican Council. The Story Told From Inside in Bishop Ullathorne's Letters). Пълното заглавие на споменатата от автора книга е: Western Mysticism: The Teaching of SS Augustine Gregory and Bernard on Contemplation and the Contemplative Life. Същата излиза от печат през 1922 г. (бел. прев.).
[2] Тропар на светите Трима Светители, гл. 4.
[3] PG, 36, 736.
[4] Определението „гръцки” има отношение само към езика, употребяван от тези отци (бел. прев.).
[5] Не е ясно коя от двете светици-подвижници с това име, Макрина Старша (преди 270 – ок. 340) или Макрина Младша (324-379) – внучка на Макрина Старша, има предвид авторът (бел. прев.).
[6] St. Scholastica (ок. 480 – 547) – сестра-близначка на св. Бенедикт Нурсийски, канонизирана от Римокатолическата църква (памет на 10 февруари). Св. Григорий Двоеслов пише, че е оглавявала женско монашеско общежитие недалеч от абатството на св. Бенедикт на планината Монте Касино (бел. прев.).
[7] Изразът е взет от житието на светеца. Виж: „Пространно житие на Алексий човек Божи” – В: Стара българска литература, т. ІV, Житиеписни творби, С. 1987, с. 425 (бел. прев.).
[8] Benedict Joseph Labre (1748-1783) – светец на Римокатолическата църква – странстващ монах и юродив от френски произход. След опити да се присъедини към някой от монашеските ордени на Запад получава откровение, че – подобно на св. Алексий, човек Божи – трябва да остави страната, родителите си и всичко, което го свързва със света, за да започне нов живот в поклонничество, нищета и страдания. Канонизиран е на 8 декември 1881 г. от папа Лъв ХІІІ (памет на 16 април) (бел. прев.).
[9] Vincentde Paul (1581-1660) – светец на Римокатолическата църква, французин по произход, основател на конгрегацията на лазаристите и на дъщерите на милосърдието. Канонизиран е на 16 юли 1737 г. от папа Климент ХІІ (памет на 27 септември) (бел. прев.).
[10] Charles de Foucauld (1858-1916) – член на ордена на трапистите и мисионер в Африка, където е убит. На 13 ноември 2005 г. е обявен за блажен от папа Бенедикт ХVІ (памет на 1 декември) (бел. прев.).
[11] Thérèse de Lisieux или Малката Тереза (1873-1897) – светица на Римокатолическата църква, монахиня от ордена на кармелитките, една от трите жени, които на Запад са удостоени с титлата църковноучителка. Канонизирана е на 17 май 1925 г. от папа Пий ХІ (памет на 1 октомври) (бел. прев.).
[12] George Fox (1624-1691) – основател на обществото на квакерите (или приятелите) (бел. прев.).
[13] Граф Nikolaus Ludwig von Zinzendorf und Pottendorf (1700-1760) – потомствен аристократ, реформатор и епископ на Моравската църква (бел. прев.).
[14] John Wesley (1703-1791) – англикански богослов и основател на методизма, син на английския поет Самюъл Уесли (бел. прев.).
[15] William Booth (1829-1912) – британски методист и проповедник, основател на Армията на спасението и неин първи генерал (1878-1912) (бел. прев.).
[16] Sadhu Sundar Singh (1889-1929) – индийски християнски мисионер. Годината на смъртта му е предполагаема (бел. прев.).
[17] John Mason Neale (1818-1866) – англикански богослов и химнописец, възпитаник на известния Тринити колидж в Кембридж (бел. прев.).
[18] William of Glasshampton (1862-1937) – основател на манастира “St. Mary at the Cross” (бел. прев.).
[19] Charles Freer Andrews (1871-1940) – англикански свещеник, привърженик на философията на Махатма Ганди, симпатизант и активен деец в Движението за независимост на Индия (бел. прев.).
[20] Joseph Hall (1574-1656) – епископ на Англиканската църква, поет, писател-моралист, сатирик (под псевдоним), полемист и религиозен мислител (бел. прев.).
[21] Johann Arndt (1555-1621) – немски лутерански богослов, автор на особено влиятелни в своето време религиозни мистични трактати (бел. прев.).
[22] “Society of St. John the Evangelist” – мъжки религиозен орден на Англиканската църква, основан в 1866 г. в Cowley, графство Оксфордшир, пръв стабилен орден в Англия след Английската реформация от 16 век (бел. прев.).
[23] “Community of the Resurrection” – мъжка религиозна общност на Англиканската църква, основана в 1892 г. в гр. Mirfield, графство Западен Йоркшир, Англия. Особеност на нейното правило е даването на възможност за развитие на индивидуалните таланти (бел. прев.).
[24] Има се предвид Обществото на квакерите. “Woodbrooke College” в Selly Oak е едно от училищата им в Англия, основано през 1903 г. (бел. прев.).
[25] Dom Gregory Dix (1901-1952) – монах и свещеник от англиканското бенедиктинско абатство Nashdom, изтъкнат литургист (бел. прев.).
[26] „Ако погрешно съм казал нещо, оставям го да бъде изправено от Църквата” (лат.) (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kurx4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме