Безсмъртието на душите и възкресението на мъртвите

Чаю воскресения мертвых и жизни будущаго века

„Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век“ – това е есхатологическият завършек на Никео-Константинополския символ на вярата от 381 г., който изрича неизменните основи на тази вяра за всички времена.

Средновековното антропологично учение обаче, с което Църквата дълги векове е артикулирала тази своя вяра, в много голяма степен носи вижданията на античната философия, според която човекът се състои от душа и тяло, при което душата е нематериална (невеществена) субстанция, неподлежаща на тление и разрушение. В такъв случай ако, следователно, смъртта е разделяне на душата от тялото, то на изтляване, в собствения смисъл на тази дума, подлежат единствено телата. Душите, доколкото са неизтленни субстанции, пребивават и подир разделянето си с тялото; пребивават след това разделяне, което в собствения смисъл и е смъртта.[1] Оттук и цялата особено невралгична проблематика, свързана със задгробното състояние на последните преди всеобщото възкресение.

Цялата статия: Безсмъртието на душите и възкресението на мъртвите

Не, това не е християнство!

За тези, които смятат, че за всичко трябва да си мълчим и да се подчиняваме на епископите, ще кажа, че това не е нито смирение, нито православие.

Най-големите разпространители на ереси в историята на Църквата са именно епископите.

Прочетох разсъждението „щом така са решили владиците, значи така е решил Сам Господ“. Искам да попитам хората, които разсъждават по този начин: какво ще кажете за Събора под дъба, който осъжда св. Йоан Златоуст? Щом така са решили епископите там, значи така е решил Господ ли?

Св. Атанасий Велики, който е бил един срещу всички, трябвало ли е да се примири с официалния проариански ракурс на почти цялата Източна църква по онова време? Трябвало ли е да си каже: щом така мислят повечето епископи и императора, значи по-добре да си мълча и да не защитавам Никейското вероизповедание?

Цялата статия: Не, това не е християнство!

Религиозен – християнски – православен

Няколко думи за книгата на Камен Рикев Защото е на скрито... Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев

В Полша поезията на Атанас Далчев (1904-1978) е позната и непозната. Позната дотолкова, доколкото негови стихотворения и кратката му проза отдавна са преведени на полски.[1] Непозната, тъй като с едно изключение, не е била предмет на специален интерес от страна на полските критици и историци на литературата.[2]

Житейският път на Далчев и нееднозначните послания, скрити в поезията му, отдавна са се превърнали в обект на противоречиви оценки в българската литературна критика. Бих добавил: оценки, чиято категоричност най-често е следствие от повърхностен прочит на творчеството на поета. Както в междувоенния период, така и в годините на комунизма, че и след това. Атанас Далчев не е бил любимец на критиците – коментатори с различна естетическа и (или) идеологическа нагласа откриват в творчеството му „предметност“, „битовизъм“, „спекулативност“. Метафизичните измерения на стиховете презрително са били наричани „философско-семинарна поезия“; по-рядко тематиката е била определяна като „универсален хуманизъм с религиозни елементи“, „пантеизъм“ или, в най-добрия случай – забулена зад думите „метафизика“.

Монографията на Камен Рикев Защото е на скрито… заема особено място сред гласовете „за“ и „против“ Атанас Далчев. Особено е и мястото на автора в българската и в полската хуманитаристика.

Цялата статия: Религиозен – християнски – православен

Слово за пророк Йоил

Книгата на пророк Йоил се приема за най-стара от книгите на малките пророци. Въпреки дебатите относно възникването ѝ. Едни определят времето на написване ок. края на 11 в. пр. Хр., а други – след епохата на плена, ок. 515 г. пр. Хр. Най-късните датировки препращат към началото на 4 в. пр. Хр., като аргументите за късния произход са свързани със споменаването на елините (Иоил 3:6). Не е невъзможно това да са същите елини, за които говори и Омир. Според бл. Йероним книгата е написана непосредствено след смъртта на Годолия – дъщерята на Ахав и Йезавел, ок. 835 пр. Хр. и – съответно – би трябвало да е съвременник на Илиада. При все че малко са нещата, които сродяват двата типа поезия. А общите теми – за гибелен гняв, и за изстъпления – звучат повече като фонова определеност, на която могат да се проектират различията. Защото – оказва се – типологичното сходство между Омир и пророк Йоил е в неяснотата около техните личности. Единствената сигурна информация относно пророка – името на баща му – Ватуил (Иоил 1:1, в юдейската традиция – Петуел) се приема като алегория. Затова и Йероним – лутайки се между различни етимологии – го тълкува ту като „син на широтата“, ту като „син на девата“. Вероятно по същата причина, подреждайки книгите на малките пророци, изхождайки от аналогични етимологически съображения и приемайки, че името „Йоил“ означава „започаващ“, предпочита да започне изброяването на малките пророци с Осия[1] и Йоил.

Цялата статия: Слово за пророк Йоил

Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)

Продължение от статията: „Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (въведение; утринни молитви)“ – тук

Настоящият текст представлява продължение на изясняването на темата за редакциите в Молитвеника, издание на Зографския манастир.

Първата част беше въведителна, след което по-конкретно се спряхме върху редакциите в утринните молитви.

Втората част от поредицата съдържа в себе си обяснение относно промените, извършени във вечерните молитви, а също така полага началото и на темата за редакцията на текстовете от Псалтира в Молитвеника.

Цялата статия: Има ли смисъл от редакция на Молитвеника? (вечерни молитви; псалми)