Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Τέχνη и ἐπιστήμη: византийските напрежения

Публикувана на Петък, 08 Март 2019 Написана от Георги Каприев

G Th KaprievВъв византийската култура не текат напрежения между самите τέχνη и ἐπιστήμη, между профилирано умение и научно знание. Няма конкуренция между тях, няма тяхно субординиране, а няма и преходи от едното към другото: нe се търсят пътища за преминаване от ars към scientia.

Те се мислят колкото през очевидната разлика между тях като две човешки дейности, толкова повече през очевидното им единство в хоризонта на общото им антропологично ниво. Ключът е в това, че византийската култура различава между сетивно и рационално познание, но заедно с това ги гледа като две неделими измерения на едно и също познавателно равнище, характерно за психосоматичното същество. Сетивно-рационалното познание е единен механизъм, от който произтичат както „изкуствата”, така и „науките”.

Напрежения текат между схващанията за тяхната позиционираност в антропологическото: за тяхното място в начините на съществуване, присъщи на човешката природа.

Πρόνοια и Σοφία в дискурса на енергиите според гръцките схолии към Ареопагитския корпус

Публикувана на Вторник, 05 Март 2019 Написана от Иван Христов

Ivan Christov Традиционно приписвани на св. Максим Изповедник,[1] гръцките схолии към Ареопагитския корпус се отнасят към текстовете с най-дълбоко и трайно влияние върху православното богословие. Това се дължи не само на факта, че те отстояват православния смисъл на корпуса и ни дават безценни тълкувания на съдържащите се в него дълбоки, но не винаги ясни и нуждаещи се от разяснение учения, а и защото са авторитетен източник за учението за Божествените енергии. Независимо от непреставащите усилия в рамките на псевдо-икуменическия „диалог”[2] това учение да бъде маргинализирано, то неизменно остава в сърцевината на православната идентичност, не само защото е основа за мистическото богословие, но и защото прониква всички клонове на богословието и отразява спецификата на сакраменталния живот на Източната църква. Макар неговите изразни средства да се коренят във философията, те са били трансформирани, за да се хармонизират с богооткровената истина за непостижимостта на божествената същност и постижимост на нейната битийна проява като ἐνέργεια („енергия” – [вътрешна] активност / [външно] действие[3]). Православната традиция установява парадоксална връзка между същността и нейните екзистенциални прояви, която не е позната на философите, като същевременно различни и неотделими, и асимилира в този контекст понятието за енергия в неговите два аспекта, като протичаща вътрешно и външно на същността. Това му дава концептуални средства да изрази истината на откровението за проявата на Бога чрез Божествената Премъдрост и Промисъл, както в Неговото предвечно състояние, така и в Неговата икономѝя спрямо творението.

Има обаче още един аспект, който трябва да бъде взет под внимание. Православното богословие заимства понятието за енергия от късния платонизъм, където то е интегрирано в диалектиката на Платоновия „Парменид”. Там то е подложено на триадична реинтерпретация, довела до формирането на триадата „пребиваване” (μονή) – „прошествие” (πρόοδος) – „обръщане” (ἐπιστροφή). Това развитие заляга в основата на синергетичната диалектика и предоставя на християнското богословие концептуални средства да изрази синергията на Бога и творението. Именно синергетичната диалектика е този „метод” или по-скоро ментална структура, която е използвал авторът на Ареопагитиките, за да изрази богоотковената истина за Божествената Премъдрост и Промисъл, за сътворението и божествената икономѝя като „прошествие”, както и за мисията на човека да поведе цялото творение към „обръщане” към Бога. Авторът на гръцките схолии Йоан Скитополски е положил много усилия да обясни синергетичния език, използван от Псевдо-Дионисий. В тази статия ще проследя основните моменти в неговия коментар, отнасящи се към енергийния дискурс и използващи синергийни термини.

Аналогичният изоморфизъм. Слоеве на реалността

Публикувана на Четвъртък, 28 Февруари 2019 Написана от Марио Коев

M KoevПродължение от „Смирение и разум” – тук

Така или иначе обаче, щом говорим за отношенията между разума и християнското смирение и за да сме в състояние малко по-задълбочено да се захванем впоследствие с централната тема на тази книга – потребителската култура като телеологичен проблем – ще се наложи преди това да се спрем на привидно несвързани с нея въпроси, които обаче ще помогнат да концептуализираме възможно по-широко свързаната с това проблематика.

Ако се съгласим, че през последния век науката се е сблъскала с качествено нов тип обекти и изследването им може да се нарече „некласическа наука”, се появява въпросът какви обекти има основание да се считат за обекти на такава некласическа наука, в кои области на познанието, как те могат да се разпознаят… Новите същности са качествено различни, изменящи се, те включват по-сложни субекти и структури… Те изискват не само нови теории, но и нови методи… За примери за некласическа наука се посочват теорията на относителността, квантовата механика, … синергетиката, науките за хаоса, системи, в които елементите са взаимосвързани и промяна или действие на един елемент се отразява върху останалите, фрактални обекти, пространства с дробен брой измерения…[1]

Сложността на битието и красотата на Вселената далеч надхвърлят в частност и онова по-тясно учебникарско естетическо понятие, с което повечето хора свързват красивото. Оттук тръгна и интуицията ми за далеч по-сложната природа на баналното, положено като един от централните предмети на разглеждане. Отношенията между „банално”, „красиво”, „сложно”, „просто” и т. н. надхвърлят сферата на диалектиката; те не са и просто противопоставени, тъй като ще видим, че самото банално притежава характеристики и изгражда смислови полета в различни „слоеве на реалност”. Ще рече, че баналното не е и не може да се мисли само отрицателно. Според мен то е особен начин на проявяване на „кръгово време”, прекосяващо „случайностите” (границите) „вътре” в битието – които именно определям като „слоеве на реалност” – и следователно осъществяващо поне една от връзките помежду им. Напълно съзнавам смелостта и дори безпредпоставъчността на това твърдение. То е хипотеза, която ще се опитам да уплътня в книгата, като е възможно тя да не може да бъде теоретично обособена докрай. Възможно е също и самата интуиция, стояща в началото ѝ, в крайна сметка да не получи онази предварително очаквана яснота на изказа, на която се разчита при писането.

Новомъченичеството в комунистическата история на страната ни

Публикувана на Понеделник, 25 Февруари 2019 Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Историята на всеки народ е поредица от периоди на възход и упадък, но за разлика от светските историци, за които често тази история е плод на определени натрупвания и случайности, църковният историк вижда в нея премъдрия домостроителен план на Твореца за спасението на всички. И именно периодите на падение, на най-големите трагедии в историята на един народ са тези, които трябва да бъдат осмисляни най-дълбоко и в детайли, за да бъде разчетено посланието на Бога, което Той изпраща чрез тези събития. Както казва един от големите съвременни сръбски архиереи св. Николай (Велимирович), убийците на Христос и неверниците до ден днешен прокламират само Христовата смърт, християните – и смъртта, и Възкресението. За първите трагедията на Голгота представлява триумф на смъртта, за християните – триумф на живота. За убийците и враговете Христос е победен, за християните – Христос е победител. Два различни прочита на фундаменталното събитие в историята на човечеството.

Християнството има тази обърната и скандална за логичното мислене перспектива – да вижда величието в поражението, силата в слабостта, според думите на Бога: Силата Ми в немощ напълно се проявява (2 Кор. 12:9). Именно в моментите на човешко безсилие, когато човешкият дух е стигнал пределите на своите възможности, се открива място за намесата на Бога. Намеса огнена, изгаряща непотребното и отделяща златото от сламата.

In memoriam. Архим. Робърт Франсис Тафт

Публикувана на Сряда, 06 Февруари 2019 Написана от Венцислав Каравълчев

Fr Robert TaftРобърт Франсис Тафт се ражда на 9 януари 1932 г. в гр. Провидънс, щата Род Айлънд, в дълбоко религиозно и заможно семейство. Предците му идват в Америка още с втората преселническа протестантска вълна през 17 в. Родът Тафт дава на САЩ редица видни обществено-политически и религиозни дейци. От него произхождат множество известни юристи, сенаторът Робърт Алфонсо Тафт (1889-1953), както и 27-ият президент на страната Уилям Хауърд Тафт (1857-1930). Дядото на Робърт Тафт по бащина линия при женитбата си приема римокатолицизма, така че бъдещият виден изследовател се възпитава в римокатолическо семейство. Майката на Робърт Тафт, Катрин Макграт, е учителка, дъщеря на преселници от Ирландия. Баща му Джеймс Тафт е завършил римокатолически колеж и, независимо че не скрива своите антиклерикални възгледи, остава за цял живот практикуващ вярата си римокатолик. Джеймс Тафт е бил възхитен от дейността и поведението на йезуитите и често е повтарял, че ще се радва един ден някой от синовете му да постъпи в Обществото на Иисус (Йезуитския орден). В неделните и празнични дни цялото семейство Тафт задължително присъства на римокатолическата меса.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wx36q 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме