Велика и благословена събота: преосмисляне на християнската революция

В своя забележителен опус Атеистичните делюзии, с подзаглавие „Християнската революция и нейните модерни врагове“, Дейвид Бентли Харт казва, че „… сред всичките много и велики промени, белязали еволюцията на западната цивилизация – независимо дали внезапни или постепенни, политически или философски, социални или научни, материални или духовни, – е имало само една, триумфът на християнството, която може да бъде наречена „революция“ в собствен смисъл“.[1] Твърдението е обосновано и трудно оспоримо. В неговото аргументиране са привлечени исторически факти, имащи изцяло отношение към дошлата в света заедно с християнството коренна и необратима промяна във възприемането на човека и третирането му – без изключение – тъкмо като такъв, като човек. Всички реални достижения на европейската християнска цивилизация, отнасящи се до равноценността и достойнството на всеки човек, с които се раждаме, израстваме и сме свикнали като с неща, подразбиращи се от само себе си – казва авторът – са резултат, плод от настъпилия с християнството радикален прелом в разбирането за човека.[2]

И все пак, християнската революция има едно измерение, което е много по-важно и същностно в сравнение с всичко останало, и това измерение е промяната в начина, по който с появата на християнството започва да се възприема смъртта. Днес тази промяна е трудно да бъде видяна и осъзната, тъй като човекът въобще, включително и голяма част от християните, отдавна се е върнал към едно – макар и модифицирано, но по същество все старото, предхристиянско възприемане на смъртта, но без осъзнаването на този пръв и най-основополагащ момент от християнската революция всички други нейни плодове практически губят смисъл, тъй като всички те могат да имат своята основа единствено и само в тази революция, която е била започната от Христос на Велика събота – с Неговата победа над смъртта, и която революция продължава и до днес в онези, които са Негови.

*   *   *

В настояването, че разбирането за смъртта и отношението към нея представляват функция от разбирането за самия живот, няма нищо ново. Тази зависимост е пряка и не може да бъде избегната от никого – независимо от неговата вяра, светоглед или културна принадлежност. От друга страна, смъртта е територия на неизвестното и затова, в общия случай, предизвиква страх. Този страх бива свързван не само с посмъртната участ, а още и – в своите по-примитивни проявления – с „влиянието“, с „въздействието“ на мъртвите върху живота на живите. С този страх не се справя докрай нито една вяра, религия, наука или култура. Нито една вяра с изключение на християнската. А затова и отнемането от християнството на точно този му аспект, на наистина нечуваното настояване, че смъртта биде погълната с победа, че вече няма смърт, му отнема най-главното в неговото послание и го свежда до всички онези вярвания и религии, метафизични системи и култури, които не се справят със смъртта, като в крайна сметка го обезсолява (срв. Мат. 5:13).

Обичайно причините за обезсоляването на християнството, за все по-отслабеното и ограничено негово въздействие в и върху човешкото общество, се търсят (и се откриват) в процеса, известен като „секуларизация“. Хрѝстос Янарас говори за секуларизацията на църковния живот като за факт, който нарича подчиняване на този живот „на условията на живот, които културата на индивидуализма и консумативизма налага“.[3] В същото време, фактът на секуларизацията на църковния живот, а това означава и на участващите в този живот, не е окончателна присъда, а само поредното изпитание пред свободата на човека, който, макар и в тези условия, все още не е изгубил възможността си да преобразява света: „Достатъчно е точното преживяване на истината на Църквата от едно-единствено лице, за да се прояви литургичният, апокалиптичен и спасителен характер и на институциите, и на структурите [на църковния живот]“.[4]

Наблюденията на уважавания християнски мислител имат непосредствена връзка с темата за християнската революция и нейните развития в историята на християнската цивилизация, и особено в съвременното състояние на християнския свят. Внимателното изследване на секуларната и секуларизираща църковния живот и отделния християнин култура на индивидуализма и консумативизма, проведено в полагащата ѝ се дълбочина, ще установи всевъзможни нейни негативни влияния върху християнското и църковното послание през вековете, за да установи, в крайна сметка, че всички те са само проявления на съпротивата на тази култура срещу самата сърцевина на Благата вест, която е победата над смъртта, удържана от Този, Който – „когато се изпълни времето“ (Гал. 4:4) – е дошъл в света, за да го помири с неговия Творец, изпратен от Самия Него, за да „подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Ако събитието на Велика събота е наистина началото и самото съдържание на християнската революция, то и борбата с тази революция и всички опити за нейното потушаване трябва да се прицелят също там: във въпроса за смъртта. Защото контролът върху живота е възможен само при предварително подсигурен контрол върху смъртта, чрез страха от смъртта.

*   *   *

Изворите за историята на ранното християнство действително свидетелстват, че с Христос и с основаването на Църквата за християните смъртта престава да бъде проблем – със сигурност поне не и по начина, по който е била проблем дотогава. Мъченичествата от първите столетия, а и от по-късните времена, съхранените разкази за радостта и дори нетърпението, с които християните посрещат смъртта,[5] много от надгробните надписи от онова време – всички те говорят недвусмислено точно за това. Разказват как от умиране смъртта се е превърнала в раждане, как денят на смъртта на мъченика се е празнувал като негов същински рожден ден.[6]

С времето интензивността на осъзнаването и преживяването на това тържество на победата над смъртта, която на Велика събота Христос е извоювал за човеците със Своето слизане в ада – сиреч в самата смърт, постепенно започва да отслабва и да отстъпва място на едно все по-рутинно отношение, за да се стигне до почти повсеместното възприемане днес на смъртта като нещо „естествено“ – включително и от голяма част от християните. Тази голяма картина не са в състояние да променят нито актуализирането на Христовото Възкресение – в тържественото му празнуване от християните (а и не само от тях) и днес, нито постоянно наличните пред тях библейски свидетелства, че „Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите“ (Прем. Сол. 1:13), и че „… най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта“ (1 Кор. 15:26). Гласът на Църквата, в нейната кѝригма, все така продължава да припомня, че за Бога – а значи и за вярващите в Него, смъртта е не просто неестествено, а противоестествено явление, но в масовото съзнание този глас все по-рядко влияе върху „здравия смисъл“, нашепващ, че ето на, смъртта е тук и сега; че, каквото и да се е случило някога, каквото и да е извършил и постигнал Христос, смъртта властва и до днес, а затова и на човека не му остава нищо друго, освен да се примири с нея.

Всичко това води не само до приемането – на подсъзнателно равнище – на смъртта, но и до все по-устойчивото ѝ отместване от съзнанието на живите, до все по-успешното редуциране на събитието на смъртта до просто една неприятна подробност от живота на оставащите живи. Защото от събитие, изпълнено със смисъл, тя вече е просто пречка пред пълноценното и с „позитивно мислене“ живеене на този живот, което само по себе си не е нищо друго, освен едно секуларизиране и на смъртта, и на живота, подчиняване на човешкото съзнание (в голяма степен и християнското) на тъкмо тези условия на живот, „които културата на индивидуализма и консумативизма“ налагат, за които пише Янарас (и не само той). Такъв е начинът, по който съвременната секуларна култура се справя със смъртта: измествайки в най-отдалечените ъгълчета на съзнанието нейното преживяване, осмисляне и осъзнаване, изземвайки я от Църквата и предоставяйки я на психолозите и на погребалните агенции, които са усвоили почти до съвършенство минимизирането на нейното присъствие в живота на живите.

Допълнително за това допринася и неволното, но и все по-упорито изместване на фокуса в християнското съзнание от вярата във възкресяването на човека – на целия човек, към вярването в „безсмъртието на душата“. Всеобщото възкресение, за което свидетелства Църквата, сиреч въз-съединяването в Христа на разделените от смъртта душа и тяло, все повече отстъпва пред присъщото на нехристиянските религии и античната философия (Платон, Плотин…) вярване в безсмъртие, „запазено“ само за душата, но не и за тялото, което бива пренебрегвано и разглеждано като нещо временно, възпрепятстващо душата по пътя към нейното духовно издигане и „блаженство“. Свойствено на гностицизма, това вярване през вековете и до днес се възприема все повече и от самите християни, отдавна свикнали да отправят молитви „за душата“ на покойния, вместо за самия него, забравили, че в духа на библейското откровение християнството разглежда човека в неговата цялост – като единство на одушевено тяло и въплътен дух, в каквото единство, впрочем, е живял на земята и в което единство е и възкръснал на небесата Сам Богочовекът Иисус Христос.

Във връзка с последното е и другата голяма промяна в християнското съзнание що се отнася до покойниците, а именно – възприемането им като такива, за които се полагат молитви към Бога от страна на „живите“ (забравяйки, че за Бога „всички са живи“ – Лука 20:38), в разрез с характерното за ранното християнство съзнание за реалното единство на оставащите в света и на отминаващите от него, които са заедно в своята молитва и в своето общение със своя общ Небесен Отец; за онова единство в Христа и в Църквата, което след събитието на Велика събота, смъртта вече няма властта да възпрепятства и руши.

Разбира се, независимо от всичко, смъртта продължава да бъде трагедия и да бъде преживявана като трагедия, но след Велика събота това преживяване е различно. В него ги няма безнадеждността и отчаянието. Заедно с всички хора, и християните скърбят, но не като такива „които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13). Подобно на много други неща, които изискват напрегнато осмисляне в християнската вяра, тук е необходимо антиномичното мислене, което да удържа заедно, без да смесва или отрича едното за сметка на другото, (временно) продължаващото тържество на смъртта в света и вярата (а значи и знанието), че тя е била победена, преодоляна, отменена в смъртта и възкръсването на Богочовека и във възнасянето от Него на Небесата на преобразената и обòжена човешка природа. С други думи – в цялото Негово домостроително дело, което обаче би имало смисъл само когато, и ако, има своето продължение в онези, заради които собствено е било и извършено.

Като богословие на историята, от Велика събота и до днес човечеството, всеки човек, живее в една своеобразна лична велика събота, в отрязъка от историческото време, който е положен между Христовата Велика събота и края на историята, когато съгласно печата на християнското Откровение се очаква „ново небе и нова земя“ (Откр. 21:1; срв. 2 Петр. 3:13). В тази преобразена реалност – така продължава да настоява и досега християнската вяра – човекът е призован да живее съгласно своето изначално предназначение и в своята цялост (а не само със своята „безсмъртна душа“), изменен и преобразен в тайнството на бъдещия век, което по посилния за човешкото възприятие начин е описано от св. апостол Павел в добре известния пасаж: „Ето, тайна ви казвам: всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим… мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим, защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие… тогава ще се сбъдне думата написана: смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:51-53).

В историята на творението и в домостроителната история на спасението, за която Църквата и християните свидетелстват и до днес, Велика събота е следователно завършек на творението, последен акт на творческото и домостроително Божие дело, започнало „в начало“, чрез Неговото творческо Слово (Бит. 1:1; Иоан 1:1), и завършено отново от Сина и Слово Божие – в деня на Великата и благословена събота. Както в зората на творението, така и в тайнството на Боговъплъщението, съботата е денят на Божия покой, след който християните очакват новия Ден първи на преобразеното творение. Продължителността на това очакване в историческото време за тях е практически без значение, тъй като те са така или иначе умрели за този свят – в тайнството на Кръщението, и предвкусващи новия живот – в тайнството на Евхаристията. В това се състои и цялата идея и последна същност на християнската революция: в това, че за тях наистина вече няма смърт.

*   *   *

Изложението дотук не претендира нито за оригиналност, нито за изчерпателност. То е просто един опит за резюме на и рефлексия върху четири беседи на протопрезвитер Александър Шмеман, изнесени на литургическия семинар на „Св. Владимир“ от лятото на 1979 г., отпечатани под заглавието Литургията на смъртта и достъпни вече и в превод на български език.[7] Започналата с Христос и продължила с Църквата и с християнството революция е всеобхватна и неотменима. В същото време, както и по отношение на много други неща, двете хилядолетия взаимодействие на християнството и Църквата със света и неговата култура са оставили своя отпечатък и върху този първи и най-фундаментален аспект на християнската революция, върху този същински метеж, започнал в утрото при празния гроб, чиито очевидци знаят и продължават и досега да свидетелстват, че в Деня на Великата и благословена събота смъртта е била победена и отменена – от Онзи, Който е Победителят на смъртта, и че извършеното от Него засяга всички човеци.[8]

Днес, когато все повече и все по-често се говори за „провал“ на християнството, за някаква вече настъпила „постхристиянска“ епоха, когато според едно вярно наблюдение на Рене Жирар „… мъдреци и учени от векове очакват християнството да изчезне, но за първи път се осмеляват да твърдят, че часът е настъпил“,[9] започналата на Велика събота революция продължава. И ще продължава дотогава, докогато на света остава поне един продължител на Христовата Велика събота, защото тази революция се извършва вътре в човешкото сърце. Ако християнството търпи някакъв „провал“, то този провал може да бъде търсен единствено в неговите институционални форми, в невъзможността му да се съхрани като онзи „лидер на мнение“ и едноличен морален разпоредител, какъвто искат да го видят онези, които го възприемат идеологически, с онзи комсомолски порив, който експериментира с Църквата още от времето на нейния пръв „симфоничен“ и злощастен „брак“ с Римската империя. Този порив също ще го има винаги – поне докато мисленето на християните остава в категориите на „правилното“ и „неправилното“, а успехът или неуспехът им се измерва в критериите на този свят.

Често в историята смисълът на християнската революция е бил объркван. Често в историята християните са търсили победата над света в неговите измерения и категории, в измеренията на земния и светски успех, забравяйки, че „Моето царство не е от тоя свят“ (Иоан 18:36). Често, особено при православните, тържеството на православието е водело до нездрав триумфализъм и чувство за превъзходство над останалите, принизявайки по този начин прелома, извършен от Христос с Неговата победа и над смъртта, и над света, до някакво „тържество“ в измеренията на земното и преходното. Докато действителният смисъл и съдържание на християнската революция е в това, че на своите последователи тя дава не земно тържество, а истинска свобода в Христа. Защото този, за кого няма смърт – а значи в него го няма и страхът от смъртта, този, чийто единствен истински господар е Богът на живите, е и абсолютно свободен от всяка зависимост, с която този свят оплита човека. Казано по друг начин, революцията, настъпила със събитието на Велика събота, нейното „първо и есенциално измерение“ е в „радикалното изместване на религиозния интерес от смъртта към Бога“. „Ето го – продължава о. Александър Шмеман – това, което, в края на краищата, ни поразява като най-великата революция на всички времена. Бог, а не смъртта, нито състоянието след смъртта, е онова основно и най-решаващо, от което е погълнато изцяло вниманието на християнската вяра“.[10] В което собствено се състои и най-голямата възможна за човека свобода от този свят.

* За първи път този текст е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 3 (200), 2025, с. 46-52.
Илюстрация към текста: „Слизане в ада“ от румънския иконописец Йоан Попа, 2024 г. (бел. ред.).