Войната в Украйна: размисли за вярата и политиката

Блажени миротворците,
защото те ще се нарекат синове Божии
(Мат. 5:9)

И на ангела [епископа] на сардийската църква напиши:
… зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв.
Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране;
защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог
(Откр. 3:1-2)

Ужасът на войната

На 24 февруари миналата година, десетина дни преди началото на Великия пост, Русия нападна своя православен съсед в лицето на Украйна. Оказа се пълномащабна война, съпътствана от сухопътна операция към столицата, непрестанни бомбардировки, хиляди цивилни жертви и повсеместни разрушения. Мнозина млади руски момчета бяха изпратени със заповед да се бият срещу своите съседи, без ясна кауза, във война, която не е тяхна, единствено поради безумието на един президент-злосторник.

Често мислим за войната абстрактно, като за един термин, наред с многото други, сякаш тя никого не засяга. Сега обаче можем да се убедим, че войната има лице; че тя е кървава, безскрупулна, разрушителна, икономически разоряваща, носеща ужас, страдание, глад и имаща последствия, които поколения наред ще носят.

На снимката: украинска майка, изгубила единия си крак,  заедно с дъщеря си, изгубила и двата, след руската атака  по гарата в Краматорск през април 2022 г.

Войната е предизвикателство за съвестта на християнина и колкото повече тя е изпълнена с насилие и неправда, в толкова по-голяма степен е валидно това. А в резултат от войната загинаха десетки и стотици хиляди хора, голяма част от които – мирни граждани. Избити бяха цели семейства, безброй деца. Жилища, болници, църкви, училища, електроцентрали, заводи, мостове и пътища бяха безогледно обстрелвани и разрушени! Няколко милиона души бяха принудени да напуснат страната си, милиони са и вътрешно разселени там. Бяха нанесени материални щети за стотици милиарди. Страната ще се възстановява с десетилетия, а бъдещето на хората ще бъде съпътствано от бедност и разруха.

От християнска гледна точка е неприемлив и възторгът сред привърженици ту на едната, ту на другата страна, породен от новини за претърпени загуби от противника. Числата са безлични понятия, но зад тях стоят съвсем реални човешки животи. Загубените единици военна техника не са просто машини – в тях се намират живи хора. Смъртта на всеки отделен човек е трагедия.

Лицемерието на войната

Поразително е, че за мнозина войната сякаш не съществува. Това е резултат от целенасочената дезинформация, идваща от страната-причинител. Първоначално тя се кълнеше, че изобщо няма намерение да започва война; след като я започна обяви, че това не е война, а „специална военна операция“ – сякаш като използваш друг израз стореното зло не се е случило; целенасочено се създаваше впечатлението, че жертвите и разрушенията в резултат от руските обстрели са причинени от самите украинци; последваха кланета в огромен мащаб, за които не беше поета отговорност, или с особен цинизъм беше обвинявана потърпевшата страна. Когато войната и зверствата бъдат направени да изглеждат така, сякаш не са се случвали, те могат да се повторят. И те продължават да се случват. Всеки ден. Дори на Възкресение и на Рождество Христово, въпреки обявените „едностранни“ примирия. Съвременното руско варварство и неговите оръжия не знаят що е мир, що е милост и в крайна сметка що е християнство. Подобна безмилостност е характерна за онзи, който е убеден, че действията му ще останат ненаказани. Бог обаче вижда, и този, който си въобразява, че е избягал от светския трибунал няма да може да се скрие от Божия съд.

Жертви на причинената от Русия война са и украинци, и руснаци. Без значение военни или цивилни. Това означава, че на този свят родители никога повече няма да се срещнат със своите синове, деца ще отраснат без бащи, мнозина до края на живота си ще останат осакатени.

Някои биха казали, че самите руснаци също носят отговорност за случващото се. Безспорно всеки народ си заслужава управниците. И все пак не можем да бъдем твърде крайни. В руските медии възхваляването на кремълската политика и пропагандата в полза на войната са „от изгрев до залез“. Неудобната информация за броя на руските военни жертви и техника, за лошото командване и снабдяване на войските, за ниския боен дух – всичко това се цензурира. Според приет миналата година закон за разпространение на „дезинформация“ относно въоръжените сили (тук попада и изричането на неудобната за властта истина) се предвижда наказание до петнадесет години затвор. По този закон човек може да бъде вкаран в затвора, ако критикува инвазията, ако дръзне да я нарече война (а не „специална военна операция“) или дори ако си позволи да изнесе данни за военните загуби. По посочения закон, например, заради проповед срещу войната беше арестуван и набързо осъден свещ. Йоан Бурдин. Руският режим през годините безжалостно се разправя с критиците си, както това се случи и с Анна Политковская, Борис Немцов и Алексей Навални. Всеки протест срещу властта е разгонван от милицията, която бие и арестува наред. В наши дни постоянно се появяват съобщения за руснаци на високи позиции, които при мистериозни ситуации се „самоубиват“… В Русия инакомислието се преследва, наказва, а понякога и направо убива.

Затова и не е изненадващо, че мнозинството от руското население подкрепя войната. Притесненията му са свързани преди всичко с неуспехите на руската армия, а не толкова с угризения заради самото провеждане на тази война. Според проучване на „Левада център“ от декември 2022 г. 71% от руснаците подкрепят войната, а едва 34% се чувстват морално отговорни за ужасните последици от нея.[1]

Всички руски доводи в подкрепа на войната са несъстоятелни. Сред водещите такива доводи е, че по този начин Русия се била защитавала от НАТО или от Запада. Как е възможно това, при условие, че от близо двадесет години тя граничи с държави – членки на алианса и не е имало дори един граничен инцидент! Друг аргумент е: за да се защити населението на Донбас. От кого обаче бива „защитавано“ то – не ли от неговата собствена родина? Защото това население са жители на Украйна, а не на Русия.

Всъщност проблемите в Донбас се появиха едва през 2014 г. Малко преди това всенародни бунтове свалиха един корумпиран проруски президент, чиято външна политика се диктуваше непосредствено от Москва. Същият изпрати специални полицейски части да стрелят по протестиращите, искащи оставката му. Това ескалира още повече протестите, а Русия се възползва от хаоса и окупира Крим, където имаше своя военна база. По същото това време „големият славянски брат“ се опита да направи същото и в Източна Украйна, чрез руски военни и членове на разузнаването, преоблечени като местни „опълченци“! Там обаче постигна само частичен успех. От този момент нататък Русия се стреми да внуши, че се бие с някакви въображаеми „нацисти“, с надеждата, че по този начин ще оправдае тогавашните си действия, както и бъдещата война. Докато, всъщност, много повече отговаряща на определението „нацисти“ е властта в Кремъл.[2] Както често се случва, „крадецът вика: дръжте крадеца“.

Войната разкри, че действията на Русия се подкрепят от крайно ограничен кръг държави, което събори основната кремълска теза, че Русия воюва просто със Запада. Така например след серия от гласувания в ООН с огромно мнозинство руската инвазия в Украйна беше осъдена от 141 държави срещу 5, заедно с незаконните анексии в Донбас – от 143 държави срещу 5, беше подкрепено предложение за търсене на правна и финансова отговорност за войната – от 94 държави срещу 14, а Русия беше отстранена от Съвета на ООН по правата на човека – от 93 държави срещу 24. На тези гласувания в повечето случаи тя не получи подкрепата дори на свои „поддръжници“ като Китай, Индия и Сърбия – за сметка на което неизменно беше подкрепяна от диктаторските режими на Северна Корея, Сирия, Еритрея и Беларус. Следователно е мит, че Русия воюва срещу Запада – тя воюва срещу собственото си население, срещу Украйна и, в известен смисъл – срещу почти целия свят.

Характерна черта на авторитарните режими е политическата параноя. Когато знаеш, че управляваш не защото си избран свободно, а защото се опираш на силата на държавния репресивен апарат, непрекъснато се страхуваш, че властта може да ти бъде отнета или че държавното тяло, което управляваш, е под някаква заплаха, която смяташ, че си длъжен да разрешиш. По тази причина е възможно погрешно да смяташ, че си освободен от отговорност за престъпленията, които си извършил или смяташ да извършиш. Това е и една от истинските причини за войната в Украйна. Друга такава е свързана с характерното за големите държави мегаломанско и егоистично заслепление, желанието за международно съревнование и превъзходство, независимо от цената и жертвите. Техен корен е гордостта – причина и за всички останали грехове.

Мозайка: Каин убива Авел

Несъмнено, гледано културно-исторически, украинци и руснаци са два много близки народа. Близки и едновременно с това обособени един от друг. В съвременна Европа немци, французи и дори гърци живеят в няколко отделни държави и по-голямата част от жителите им спокойно приемат този факт, без да водят войни и да се стремят да връщат някакви исторически граници. Не обаче и Русия. За нея дори и категорията „братство“ се разглежда не като повод за обич и разбирателство, а като оправдание за нахлуване на чужда територия, заедно с всички последващи действия. Сиреч „братството“ е виждано като основание за насилие и подчинение на единия от другия, така щото насилваният да бъде принуден да живее по повелите на другия. Такова „братство“ унищожава всяко истинско братство, отнема свободата, равнопоставеността, обичта и разбирателството в отношенията и е предпоставка за последваща омраза, която трудно, ако изобщо, може да бъде излекувана. Затова не е случайно, че връзката между двата народа беше оприличена на тази между Каин и Авел. Това, че Каин и Авел са братя, не е попречило на Каин да намрази и убие с нищо не предизвикалия го Авел. След което дори да отрече, че го е убил – както впрочем Русия и до момента не признава, че води „война“. Гласът на Авеловата кръв обаче вика към Бога, както викат и душите на загиналите жени и деца от Буча, Мариупол и цяла Украйна.

Заслужава си да се коментира и една друга тенденция: желанието да се застане на „неутрална“ позиция. Желанието за невмешателство и неучастие във военни действия е напълно разбираемо. Тук обаче става дума за друго: за отказ да се мисли, да се изрази мнение. Тази позиция в действителност е в подкрепа на започналия военните действия, защото демонстрира безразличие и не събужда ответна реакция срещу него. Да се държим сякаш случващото се го няма, нито пък ни засяга, да мълчим, докато се извършва едно голямо зло, едно варварско клане, е дълбоко необяснимо, неприемливо и укоримо!

Западът, Русия и „традиционните ценности“

От много отдавна Русия и нейният политически елит умело полират и напудрят своя „православен“ образ. Още от времето на монархията Русия се представя за защитник на православните и славянските народи, попаднали под властта на османските турци. Днес тя е вече защитник на „традиционните“ или „семейните“ ценности, в противовес на „покварения Запад“. Русия се самоизтъква като бранител на християните, особено на тези в Сирия, чието съществуване, трябва да признаем, некомпетентната политика на Запада, заплаши. Същевременно руските медии представят образа на Путин като един набожен човек, който демонстрира близки отношения с Руската православна църква.

В някои отношения и Западът, и Русия, показват крайности, които все отиват в погрешна посока. На Запад в различни аспекти има твърде голяма свобода, прерастваща в свободия, в Русия – твърде малка. На Запад всичко е разрешено, в Русия – забранено. В западните страни Църквата е отделена от държавата до степен там хората да забравят християнските си корени, а в Русия е така срастната с управляващите, че се изопачава нейната природа.

Русия в никакъв случай не е пазител на традиционните (или семейни) ценности и това, че там хомосексуалистите не могат да сключват бракове и да осиновяват деца, макар да е нещо положително, не променя този факт. Семейството има и други измерения. Русия, например, е на първо място в света (в процентно отношение) по аборти и сред водещите страни по броя на разводите, а раждаемостта ѝ е съпоставима с тази на Запада. Домашното насилие там се разглежда като наказуемо единствено ако причинява съществени телесни повреди.[3] Тя е и сред водещите страни по смъртност, причинена от алкохол и наркотици.

Греховете на Запада, имащи отношение към личността и семейството, не могат да ни накарат да пренебрегнем ежеминутното страдание, което Русия днес причинява на Украйна. При наличие на покаяние греховете на „Запада“ могат да бъдат простени, докато убийствата, които Русия върши непрекъснато в Украйна лишават хората дори от самата възможност да се покаят – човешкият живот не може да се върне назад, той е безвъзвратно загубен. Да, Западът е нравствено покварен,[4] но това важи изобщо за съвременните общества и държави и е нещо, от което Русия не е изключение. В Русия на почит е традиционното, но не и ценното.

Всъщност някои от „ценностите“ на „дълбоката руска славянска душа“ виждаме именно от 24 февруари 2022 г. насам: сриване на цели градове и села, бомби, които не правят разлика между военни и цивилни, масови кланета като тези в Буча и Ирпин, разграбване на имуществото на украинците, инсценирани референдуми под дулото на оръжието, презрение пред правото, пред нациите и пред суверенитета на държавите, ядрено и енергийно изнудване. Ако съвременните западни ценности унищожават душата, то руските вършат същото, но заедно с това убиват и физически самия човек. Русия се опитва да си създава един външен измамен образ, който обаче е в пълна противоположност с действителността. Към всеки, вършещ тези неща, могат да се отнесат думите на Господ Иисус Христос: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето чистите отвън чашата и блюдото, когато вътре те са пълни с грабеж и неправда… Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота“ (Мат. 23:25, 27).

Украинската автокефалия

До 2018 г. Украйна беше най-голямата православна страна без своя автокефална църква. Това беше ненормална ситуация, на която беше потърсено решение с томоса, даден от Константинополската Вселенска патриаршия. Разбира се, и от по-рано се знаеше за топлите връзки между Руската църква и Кремъл, както и че украинската автокефалия e откъсване от един вреден за Църквата модел на отношения с държавата. Днес обаче валидността на това наблюдение се изяснява в още по-голяма степен и от дистанцията на времето правилността му може да се потвърди. Руската патриаршия се стремеше да държи Украинската църква в юрисдикционна зависимост, за да може чрез нея Кремъл да поддържа в своята орбита самата държава. С нас по аналогичен начин през Възраждането се е държала Вселенската патриаршия, чиято първа цел не е била да заведе народа при Евангелието, а да го погърчи. И точно защото сме минали през такава ситуация, от нас се очаква да сме способни да разберем и доводите на украинските православни християни.

В православието не съществува всеобщо признат ред за даване на автокефалия от една поместна църква на друга. Затова и съществуват различни разбирания. Според утвърдената практика в миналото, автокефалия се получава само от Константинополската патриаршия, докато в съвременността това може да направи и всяка поместна църква, която сама е вече автокефална. И двете мнения могат да се смятат за обосновани, тъй като този въпрос не е официално уреден. Православната църква в Украйна е създадена по първия начин и е в общение с част от православния свят. Следователно противниците на църковната ѝ автокефалия нямат основание да отричат каноничния ѝ характер, да я наричат „разколническа“, „неканонична“, „псевдо-църква“ и пр. негативни определения, само задето не изпълнява тяхното лично виждане за канонично право.

Руската църква и държавната власт

Близостта на Московския патриарх Кирил до руската власт го поставя в нужната позиция да проси постигането на мир. Той е духовен ръководител не само на православните руснаци, но и на част от православните християни в Украйна. С оглед на поведението му тази „част“ ще оредява все повече и повече. И все пак неговото паство е и от двете страни и той можеше да бъде помирител и посредник. Нищо подобно обаче не стана. Той не просто не осъди войната, но даже неколкократно се опита да я оправдае. Разбира се, в началото ѝ той лаконично и лицемерно се обяви за възстановяване на мира и каза, че не трябва да се допуска да се пролива братска кръв. Патриархът заяви, че се надява в Украйна да не надделеят злите сили, борещи се срещу единството на древната държава Рус и Руската православна църква. Той се помоли Бог да пази руската земя и уточни, че под това визира древно значение на думата, което включва Украйна, Беларус и други народи![5]

Патр. Кирил обаче без свян пропусна да отбележи, че проливането на кръв беше започнато от властта в Кремъл и не поде никакъв призив то да бъде прекратено. Той говори за братоубийството, сякаш то стои като някаква възможност в бъдещето, а не като нещо, което се извършва в този момент. Готов е да стовари вината единствено върху едната страна, а лицемерното е, че това е нападнатата. Неговият изказ потенциално отваря поле за оправдаване на войната, а изложеният критерий е твърде неясен и политически оцветен. Да говориш, по време на война, за по-широки територии на твоето отечество, включващи земите на съвременна държава, срещу която то воюва, означава допълнително да подклаждаш войната. Същевременно подобни идеи предполагат поддържане на филетизма, който е чужд на християнския универсализъм. Малко вероятно е първойерархът да не съзнава тези неща.

В проповед няколко дни по-късно той повтори тезата на руската пропаганда, че с инвазията се защитава населението в Донбас. Същевременно създаде внушението, че войната е не просто политически въпрос, а и метафизичен, и е свързана с нравствената деградация на Запада, визирайки гей-парадите, от които, едва ли не, Русия предпазва Донбас.[6] Така той сякаш казва: „Има добро и зло, правда и неправда. Русия е на първата страна, а Западът и Украйна – на втората. Това оправдава войната, която Русия води“.

По това време войната беше в самото си начало и заемането на умиротворяваща и разумна позиция можеше да предотврати последващото ѝ разрастване, така че отрано тя да свърши. Кирил имаше възможност да съдейства в тази посока. Той обаче не го направи, а сякаш се стремеше да осигури доводи за нейното продължаване, за нейното оправдаване. Патриархът не може или пък не иска да разбере, че войната не е заради никакви ценности, а е предизвикана от липсата на такива. Нарушаването на Божиите повели по един начин не оправдава извършването на друг грях, който всъщност е още по-тежък. И опитът за оправдаването ѝ поставя под въпрос притежаването на същите тези ценности от самия първойерарх. По този начин той сам се лишава от авторитета си на църковен водач и се доближава до позицията на държавен пропагандист в расо. Това говори за тежка нравствена криза, за криза на идентичността.

Може би най-дръзкото и богохулно твърдение, което патриархът изрече във връзка с войната, е, че руските войници, които загиват, с цел да изпълнят военния си дълг, извършват саможертва за другите, която измива всичките им грехове.[7] В подобен дух е и по-предишно негово изказване, в което той свързва военната служба с думите на Господ Иисус Христос: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13).[8]

На практика изказването на патр. Кирил казва, че руските военни не трябва да се притесняват да умират за войната на Путин, както и че те могат да продължават да вършат всякакви военни престъпления и злодеяния, понеже Бог ще им прости всичко! Тези му позиции несъмнено са чужди на Евангелието и го сближават идейно с ислямския фундаментализъм.

Колкото до въпросния стих от Евангелие според Йоан, там Господ говори преди всичко за Своята изкупителна смърт, която е за спасение на целия свят. Позоваването на този стих би било вярно по принцип, но ако ставаше дума за породено от любов отдаване на своя живот с цел да се спаси друг живот, а не за престъпното отнемане на множество човешки животи. Ако изобщо стихът може да се отнесе към военни действия, то би било за такива, при които се защитава своето отечество и своя народ, но не и да се нападат други народи. В случая патр. Кирил извършва престъпна злоупотреба с евангелския текст!

В тази ситуация можем да си спомним за едни други слова на Спасителя: „Мнозина ще Ми кажат в съдния ден: „Господи, Господи, не пророкувахме ли в Твое име? И не изгонвахме ли бесове в Твое име? И не правехме ли много чудни дела в Твое име?“. И тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал. Махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“!“ (Мат. 7:22-23).

Други Кирилови изказвания по време на военните действия зоват за сплотяване около държавната власт[9] и наричат Русия „миролюбива страна“. Същевременно индиректно инвазията е представена не като агресия над чужда страна, а като своеобразна война в рамките на „Светата Рус“, при която Русия се защитава.[10] Съвсем наскоро патр. Кирил, който явно живее в свой собствен, измислен и нереален свят, заяви, че Русия води борба за нравствените принципи, което било борба за… цялото човечество![11] Както се казва в подобни случаи – „без коментар!“.[12]

Българското оръжие за Украйна

Всяка война се води с оръжие. Оценката за употребата му обаче невинаги е еднозначна. Оръжието може да бъде използвано за убиване на някого, но и за защита на невинни хора.

Една от причините, изтъквани против предоставянето на оръжие на Украйна, е, че така се работело срещу мира. Връх на лицемерието е обаче да се подкрепя нападение над чужда страна, докато същевременно се говори за нуждата от мир. В случая реално войната е одобрявана, когато е започната от страната, на която се симпатизира (Русия), а под „мир“ се разбира желанието потърпевшата страна (Украйна) да бъде лишена от възможност да се защити. Изглежда парадоксално, но точно така се работи срещу мира.

В подобен дух е и твърдението, че чрез оръжието се била продължавала войната. На практика използващите го негласно имат предвид: нека Русия да бъде оставена по-бързо и с по-малко съпротива да превземе и довърши Украйна, за да се приключи с войната. Очевидно това не е проява на човечност, а на неправда и жестокост.

И нещо друго: в нашата страна работят редица предприятия, в които се произвежда оръжие (предимно за износ) или се ремонтира военна техника. Те осигуряват препитание на много хора и същевременно носят приходи в държавния бюджет. Със сигурност всички знаем, че това оръжие би могло да се използва във военни действия. Ако изразителите на горната позиция бъдат последователни, те трябва да предложат тяхното закриване или забрана на какъвто и да е износ (не само за Украйна). Фактът, че не го правят, показва, че те не са заинтересовани истински от мир, а се водят от външнополитически съображения. Част от тези хора с носталгия си спомнят каква огромна оръжейна продукция е създавала социалистическа България, която продукция е била изнасяна (често пъти направо подарявана) на различни комунистически бунтовнически движения и диктаторски режими, докато същевременно същите тези хора отнемат правото на нападнатата Украйна да се защити от по-големия си и агресивен съсед! Това становище е лицемерно и няма нищо общо с претенцията за „защита на мира“. В действителност то е в защита на войната.

Изпитание за милосърдието

Сред ясно забележимите и особено тежки последици от войната са милионите бежанци, принудени да напуснат домовете си, приютени в различни европейски държави. Техният брой в момента е около осем милиона и, за да си представим мащаба на трагедията, трябва да се сетим, че бежанците от Украйна са повече от населението на България. При заминаване те трябва да съберат само най-необходимото и по най-бързия начин да се изнесат, защото всяка минута престой представлява риск за живота им. Или, за да го обясним по-конкретно: в един момент имат дом, работа, живот, с който са свикнали, в страната, в която са родени, а на другия ден трябва да сложат малка част от вещите си в един куфар, да вземат всичките си пари, семейството си и да зарежат всичко, знаейки, че могат да го изгубят; знаейки, че, ако един ден се върнат, могат да намерят дома, града и страната си сринати от войната. Ето защо не трябва да учудва, че бежанците бяха приети топло в редица европейски държави, независимо от това, че оказваната им помощ е свързана със значителни човешки и финансови ресурси. Доброволци, които помагат на бежанците, има и в нашата страна, макар че нито те, нито бежанците тук са толкова много.

Разбира се, освен съпричастните материално и морално, има една друга група от хора. Представителите ѝ недоволстват, че бежанците са сред нас и трябва да ги издържаме, че ползват социалната и здравната ни системи, че дишат въздуха ни. После същите тези ще продължат да цъкат с език колко тежък е животът в България, колко завистливи, егоистични и жестоки са станали хората и как нямало кой да ни оправи!

Последствията от войната предоставят множество възможности да погледнем на милосърдието, за което толкова много се говори в Библията, не като на един отвлечен принцип, а като на добродетел, която може да бъде реализирана в ежедневието. Така получаваме възможност да разширим сърцето си за другия. Българският народ не бива да забравя, че след войните от миналото столетие стотици хиляди българи са се озовавали в същото положение, в което са украинските бежанци сега. Дано не ни се наложи отново да бягаме от война и от тези, които помолим за помощ, да получим само всевъзможни оправдания, за да не ни я окажат, заедно с обвинения! Макар че това със сигурност би ни дало възможност да влезем в обувките на страдащите, които сме лишили от нашата подкрепа.

*   *   *

Посланията, които излъчваше Русия в началото на инвазията бяха, че всичко ще приключи до няколко дни. Такива бяха настроенията и сред повечето хора. Никой не смяташе, че „велика сила“ като Русия, с „една от най-силните армии в света“, ще се затрудни с Украйна. Това обаче се оказа грешка. С категоричната си воля да съществува, борбеният народ на Украйна заслужи уважението на света. Докато безогледният милитаризъм и криворазбран патриотизъм на Русия доведоха до отвращаване от нея. Тази непредизвикана агресия на „велика сила“ не е нито първи, нито последен такъв случай в историята, но конкретният се извършва от страна, която упорито се представя за пълна противоположност на Запада (водил войни във Виетнам, Афганистан и Ирак), за пазител на православието и стълб на т. нар. „традиционни ценности“.

Комунистически символи като петолъчката, заедно със сърп и чук, редом до християнските символи и изображения в храма на въръжените сили в Москва; на фона на такъв „храм“ сегашната позиция на Руската  православна църква за войната изглежда последователна

Войната засвидетелства, че Русия по никакъв начин не е изразител на ценностите, които декларира, и ние можахме да я видим в друга светлина, съзирайки по-ясно нейните пороци. Предвид казаното до тук и като виждаме пред очите си ужаса на водената от нея война, руските „ценности“ може и да са традиционни – поне за грехопадналия свят, но определено не са християнски. По-добре е да го признаем и да го посочим, вместо да се самозаблуждаваме, че то е нещо невъзможно за „най-големия православен народ“ и неговата „дълбока душевност“. Русия отхвърля не просто определени нравствени закони, а съществуването на личността и нейната свобода. Тя отрича правото на съществуване на украинската държава и украинския народ и върху нея дълго занапред ще стои петното на тази противна и с нищо неоправдана война.

Християнинът не е длъжен непременно да заема определена страна при военни действия, но е длъжен да се опитва да бъде обичащ, честен и справедлив към всички. Християнски държави няма – има хора, които са християни. Държавите твърде често злоупотребяват с християнството за своя политическа изгода, както можем да видим и в момента. Затова и по-притеснително е отношението на Руската православна църква – в лицето на нейното ръководство, която подкрепя военните действия на политиците. В момента патр. Кирил е инструмент на руската идеология и пропаганда. Отношенията между държава и църква в Русия са придобили уродливи форми: до състояние, в което тя отвън изглежда като поделение на Кремъл. А това замъглява нейната природа като „стълб и крепило на истината“ и изопачава евангелската ѝ проповед. Руските пастири е крайно време да си изяснят, че не могат да служат на двама господари: „защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре“ (Мат. 6:24). Те трябва да си спомнят Божиите изобличения на недостойните епископи и цели църкви, за които се говори в кн. Откровение на св. Йоан Богослов, и да помислят дали казаното не се отнася и до тях. В каква степен пък в РПЦ има сили, които са верни не на Владимир Путин, а на Христа Спасителя, и дали тези сили ще успеят да се противопоставят на сегашното прелюбодейство със света – това предстои да видим.

* На първата снимка: новоизкопани гробове в разрушения от армията на РФ град Ирпин