Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Разколът в Българската православна църква и неговото преодоляване

Сряда, 15 Януари 2014 Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Ep NaumУчредена през 870 г. като архиепископия на Константинополската патриаршия, в повече от хилядолетната си история Българската православна църква е преминавала през множество изпитания. Отричана, обявявана за схизматична и открито преследвана, тя влезе в най-новия период от своята история (след 1989 г.) вътрешно разделена. Група духовници и миряни, активно насърчавани от представители на държавната власт, се самопровъзгласиха за алтернативна и „демократична” БПЦ, като обявиха избора на Българския патриарх Максим за невалиден.

Формално този разкол започва на 18 май 1992 г., когато няколко български архиереи, предвождани от Неврокопския митрополит Пимен, излизат с изявлението, че:

„Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх. С оглед на това и на основание чл. 17 от Устава на БПЦ следва да се избере наместник-председател на Св. Синод, който да поеме председателството на Св. Синод до избирането на патриарх”.

На това основание на 25 май същата година Дирекцията по вероизповеданията при Министерски съвет на Република България издава Акт № 92, с който неправомерно провъзгласява за нелегитимен действащия към момента състав на Св. Синод на БПЦ, а за наместник-председател на новия, „алтернативния синод”, е определен митрополит Пимен.

Главно действащо лице, стоящо в основата на идеята за разделението на Българската църква, е йеромонах Христофор (Събев) – депутат от Съюза на демократичните сили (СДС) в парламента, който, подвеждайки отделилите се архиереи, също през м. май противоканонично е хиротонисан от тях за епископ.

Облягайки се върху открито заявената подкрепа от тогавашното правителство на „Съюза на демократичните сили”, отделилите се от църковното единство предприемат поредица от действия, целящи тоталното контролиране на администрацията на БПЦ. Под тяхно подчинение е поставено управлението на Софийската духовна семинария. Упражнява се натиск и върху преподавателския състав на бившата Духовна академия, тогава вече Богословски факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски”, да подкрепят подписка за оставка на Патриарх Максим – подписват се 90% от преподавателите (без проф. Христо Стоянов Христов и доц. Иван Желев Димитров – бел. ред.). За кратко време са „ръкоположени” алтернативни „архиереи”, имащи за цел да заменят онези, които запазват вярност към каноничната йерархия. По този начин не след дълго отделилите се от единството на БПЦ духовници и миряни добиват значителен превес в цялата страна. Синодната палата в София, седалище на върховното управление на БПЦ, също е превзета и поставена в окупация от привърженици на Христофор Събев, както става и с множество църкви и манастири.

Обявявайки без налични доказателства патриарх Максим за поставен от властта, отцепниците най-демонстративно сами нарушават 30-то апостолско правило, съгласно което, „ако някой епископ си послужи със светските власти, за да получи епископска власт в Църквата, да бъде низвергнат и отлъчен, както и всички, които се съобщават с него”.

Още през 1992 г., след няколкократни призиви за възвръщане към единството, отделилите се архиереи са низвергнати от сан, а йеромонах Христофор (Събев) е отлъчен от Църквата. Тези наказания са произнесени на свикания за целта Първи архиерейски събор на БПЦ (включващ освен епархийските архиереи-митрополити, още и епископите без епархия) под председателството на Българския патриарх Максим.

В годините след това Св. Синод на БПЦ под председателството на патриарха свиква и провежда още няколко заседания на Архиерейския събор, които освен налагането на тежки канонични наказания опрощават някои междувременно разкаяли се архиереи и духовници, като ги приемат отново в църковното единство.

Кулминацията на противоуставните действия на изпадналите в разкол лица настъпва през юли 1996 г., когато на техен т. нар. „събор” Неврокопският митр. Пимен е обявен за „патриарх”, а ръкоположеният от него за епископ – архимандрит Инокентий (Петров) – е провъзгласен за т. нар. Софийски митрополит. Единствените чужденци-разколници, дошли в България, за да присъстват на тези противоканонични деяния, са т. нар. Украински патриарх Филарет (Денисенко), както и неколцина духовници-разколници от Черна гора.

По това време печално известният Христофор Събев вече се е отделил от останалите пребиваващи в разкол, забягвайки в САЩ с оправднието, че са „му взели храмовете и нямало къде да се служи”.

За да демонстрира своята подкрепа към изпадналите в разкол духовници, на 19 януари 1997 г. новоизбраният български президент Петър Стоянов полага клетва пред самозвания т. нар. патриарх Пимен, въпреки че и каноничният Български патриарх Максим също е поканен да присъства на церемонията – това се представя като белег на демократичен плурализъм в държавата.

По време на разделението патриархът и членовете на Св. Синод са принудени да търпят множество унижения и обиди. Ограбва се църковно имущество и са унищожени редица важни документи от архива БПЦ. На тези предизвикателства каноничното управление на БПЦ отговаря с неизменен призив за завръщане на отделилите се в лоното на Църквата, но същевременно твърдо отстоява своята каноничност и законност и се противопоставя на всеки опит за натиск от страна както на изпадналите в разкол, така и на държавна власт.

Особено важна подкрепа за каноничната йерархия през целия период от 1992 г. и до днес се засвидетелства от православните поместни сестри-църкви, които застават твърдо зад законно-установената църковна власт, отказвайки на т. нар. „алтернативен” синод каквото и да било междуцърковно признание. Така например, още в самото начало на разкола Вселенският Константинополски патриарх Вартоломей категорично отказва поканата на тогавашния български президент Жельо Желев да посети България и да съдейства за урегулиране на църковния спор, като заявява, че митрополит Пимен и неговите поддръжници следва да се завърнат в единството на БПЦ, ръководена от патриарх Максим. Същото потвърждават Московският и на цяла Русия Патриарх Алексий ІІ (по време на посещението си в България през май 1994 г.) и Александрийският патриарх Петър VІІ (през лятото на 1998 г.). И двамата призовават разколниците към покаяние и завръщане в лоното на каноничната БПЦ и отказват всякакви контакти с тях по време на посещенията си в България.

Плод на безценна всеправославна подкрепа за БПЦ е свиканият през 1998 г. в София разширен и надюрисдикционен събор. Както е известно, той се провежда в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски” от 30 септември до 1 октомври, като на него присъстват предстоятелите на всички поместни православни църкви, а поради здравословни причини Йерусалимският патриарх Диодор и Митрополитът на Чешките земи и Словакия Доротей изпращат свои представители.

В словото си при откриването на този на практика всеправославен събор Вселенският Константинополски патриарх Вартоломей призовава своите събратя при обсъждането на темата да бъдат взети под внимание следните основни положения: 1) че изборът на патриарх Максим през 1971 г. е бил провеждан в условия, непозволяващи нормално функциониране на Църквата и уставно прилагане на нейните канони; 2) че въпросът за законността или незаконността на избора на Негово Светейшество се повдига с давност от 21 години, когато е добре известно, че „процедурните нарушения… се покриват след изтичането на дълъг период от време”; 3) че решението на българската Дирекция по вероизповеданията от 1992 г. влиза в противоречие със залегналия в Конституцията на Република България принцип на отделяне на Църквата от държавата; 4) че, формално придържайки се към Устава на Българската православна църква, българската държавна власт в същото време пренебрегва и потъпква каноните на Източната православна църква, които ясно и категорично „придават авторитет на изборите, независимо от възможните различия спрямо държавното урегулиране”. В заключение патриарх Вартоломей подчертава, че решенията на Всеправославния събор следва да бъдат приети от всички български архиереи – както от верните на каноничното свещеноначалие, така и от пребиваващите в разкол.

От своя страна, Българският патриарх Максим прави преглед на възникването и развитието на разкола в БПЦ, като подчертава, че основен фактор, подкрепял този разкол, е държавната власт, която е демонстрирала открито вмешателство в делата на Църквата и е оказвала пряко съдействие на отцепилите се от църковното единство.

Още в първия ден от заседанията на Събора голяма част от отделилите се духовници се явяват в храм „Св. Александър Невски”, заявявайки готовност за разкаяние както от свое име, така и от името на всички останаликлирици, пребиваващи към момента в разкол. Същевременно обаче те поставят условие за своето завръщане, а именно – оттеглянето на патриарх Максим и провеждането на избор за нов Български патриарх. Това искане не е прието от събора.

Един от главните въпроси, обсъждани по време на заседанията на събора, е: по какъв начин трябва да бъдат приети в църковното единство изпадналите в разкол духовници и миряни.

Оформят се две мнения: Първо – приемане на всички клирици в сана, който те са имали преди разкола, непризнаване на извършените от тях ръкоположения и епископски хиротонии по време на разкола и повторно ръкополагане на клириците и миряните, приели някакъв сан по време на разкола. За това прилагане на принципа на икономѝята се застъпва най-вече Константинополският патриарх Вартоломей, докато Московският и на цяла Русия патриарх Алексий ІІ и Сръбският патриарх Павел са на твърдата позиция, че изпадналите в разкол архиереи, както и онези епископи, ръкополагани от тях по време на разкола, трябва да бъдат приети в единството на Църквата само като обикновени монаси.

Сред участниците в събора надделява позицията, поддържана от патриарх Вартоломей, и така по крайно снизхождение всички духовници, изпаднали и пребивавали в разкол, са приети в единството на Българската православна църква. На престарелия Неврокопския митрополит Пимен съборът определя той да се титулува „бивш Неврокопски митрополит”, а на ръкоположените по време на разкола епископи са дадени нови титулувания. Приети в единството на БПЦ са и всички останали клирици, а извършените от тях в разкол свещенодействия са обявени за действителни. Принадлежалите към разкола и съдействалите за неговото задълбочаване монаси и миряни също са опростени и поканени да се присъединят към църковното единство. Въпросът с отлъчването на Христофор Събев не е разглеждан и това наказание остава в сила.

В заключение участниците в събора тържествено обявяват, че започналият през 1992 г. разкол занапред следва да се разглежда като изтрит от живота и паметта на Българската православна църква.

Не толкова лесно обаче се оказва преодоляването на това разделение. Скоро след края на събора става ясно, че някои от изпадналите в разкол не само нямат намерение да се откажат от искането си за детрониране на патриарх Максим, но и след като вече са обнадеждени от признаването им като канонични клирици, продължават да настояват за свикване на извънреден църковно-народен събор, на който това тяхно искане да бъде официално удовлетворено. За пореден път те получават подкрепата на държавната власт в лицето на Дирекция „Вероизповедания” (с директор Любомир Младенов при правителство на СДС – бел. ред.), която изцяло одобрява тяхното искане. Така на 9 ноември 1998 г. в София е свикан т. нар. „Извънреден църковно-народен събор”, на който продължаващите да пребивават в разкол духовници и миряни гласуват за „оставка” на Патриарх Максим и приемат нов т. нар. „устав” за устройството и управлението на БПЦ. Тези начинания ясно показват, че, въпреки решенията на Всеправославния събор, разколът в Българската православна църква продължава и дори приема още по-застрашителни измерения.

Продължаващите да пребивават в разкол духовници не само, че не се възвръщат към каноничната църква, изпълнявайки послушанията, възложени им от патриарх Максим и Св. Синод, но и продължават да ръкополагат свои епископи без да осъзнават обстоятелството, че Всеправославният събор е опростил и приел за канонични всички лица, които неправомерно са получили хиротонии само до времето на провеждането на събора, но не и онези, които биха били ръкоположени противоканонично след него.

Проблемът се задълбочава допълнително две години по-късно, когато на 18 октомври 2000 г. Върховният административен съд на Република България излиза с решение, по силата на което се „узаконява” и допуска за възможно съществуването на две „Български православни църкви”: едната – ръководена от Българския патриарх и Софийски митрополит Максим, и втората – начело с т. нар. Софийски „митрополит” Инокентий, оглавил разкола на мястото на починалия още на 10 април 1999 г. бивш Неврокопски митрополит Пимен. По този начин държавата предлага на православните християни сами да избират към коя от двете БПЦ да принадлежат. Всички опити на каноничната йерархия да противодейства на този канонически абсурд остават напразни. Това положение продължава до края на 2002 г.

С идването си на власт през лятото на 2001 г. правителството на бившия български монарх Симеон Сакскобургготски заявява категорични намерения да реши по законов път църковния спор в страната. Това свое намерение Симеон Втори показва още при полагането на клетвата си като министър-председател, което става в присъствието на патриарх Максим.

След период на консултации с новоназначения – от 15 април 2002 г. – директор на Дирекция „Вероизповедания” проф. Иван Желев Димитров, парламентаристи и юристи, на 20 декември 2002 г.Народното събрание на България приема нов Закон за вероизповеданията (обвародван в бр. 120 на „Държавен вестник” на 29.12.2002 г.), който влиза в сила от 2 януари 2003 г. и в който се постановява за недопустимо съществуването на повече от едно юридическо лице (в страната) като представител на дадено вероизповедание с едно и също наименование и еднакъв официален адрес.

Съгласно новия закон Прокуратурата на Република България обявява действията на разколниците за противозаконни, а на т. нар. „митрополит” Инокентий е предложено да се регистрира под име, различно от „Българска православна църква”. Категоричният отказ на водачите на разкола да се съобразят с новия закон и опитите им да го оспорят довежда до събитията от лятото на 2004 г. (21 юли), когато със съдействието на държавната власт разколническите клирици бяха принудително отстранени от владението на незаконно обитаваните от тях още от 1992 г. храмове и манастири – общо около 250 в цялата страна. При този развой на събитията една голяма част от пребиваващите в разкол духовници доброволно се завърнаха в лоното на каноничната църква и по този начин разделението беше сведено до минимум. Техните водачи обаче заведоха дело срещу българската държава в Европейския съд за правата на човека. То беше съпроводено от финансов иск на невероятната стойност от 678 млн. евро. След този техен ход за българското общество стана съвсем ясно, че действията на продължаващите да пребивават в разкол клирици и миряни са мотивирани много повече от финансови интереси, отколкото от подбуди, свързани с вярата в Бога и послушанието към Църквата.

И днес – две десетилетия след началото на разкола – една незначителна група от единични клирици и миряни продължават да отказват да се присъединят към толкова трудно възстановеното у нас църковно единство.

В заключение, историята на разкола в БПЦ повтаря възникването на всеки друг разкол, появявал се в Църквата Христова в течение на нейния дълъг земен път. Започнал с користолюбиви намерения, той премина през гордостта на непослушанието, на лъжливото покаяние и ожесточението, за да разкрие в крайна сметка същността си като преследване на нездрави амбиции, материални интереси и лични облаги. И, както всеки друг разкол, неговото преодоляване изискваше не само твърдост, но още и много любов и търпение, така щото колкото се може повече заблудени овци да чуят бащиния глас и се завърнат при едното стадо и единия Пастир.

* Доклад, изнесен пред конференцията „Украинская Православная Церковь на рубеже тысячелетий” – Киев, 28 май 2012 г. (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/93phh 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме