Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Паметта на Църквата

Понеделник, 02 Ноември 2015 Написана от Прот. Хенрик Папроцки

Fr Henryk_PaprockiНа Сионската горница Иисус Христос казва: „Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19), а не „правете тази трапеза за мой спомен”, откъдето следва, че казаните думи се отнасят единствено до хляба и до виното. В своята история Църквата винаги е правила това, което ѝ е завещал Господ, и винаги е разглеждала Евхаристията като истинската жертва, чрез която Богочовекът Иисус Христос присъства между нас и в която – заедно с това – се актуализира цялото домостроителство на спасението. „Това правете за Мой спомен” (εἰς τὴν ἐμὴν ἀνάμνησιν) – думи, които присъстват във всичките християнски литургии, определяйки за каква памет става дума. Най-старинната форма на анамнеза (ἀνάμνησις), която е съхранена до наши дни, се намира в „Апостолско предание” на св. Иполит Римски (началото на 3 в.): „И така, спомняйки Неговата смърт и възкресение, ние Ти предлагаме хляба и чашата”. Думата „и така” (лат. Igitur) се отнася до предната фраза: „Когато правите това, правете го за Мой спомен”. Така ние поменаваме смъртта и възкресението на Христос, а това означава че Пасха – този празник на смъртта и на възкресението, и празник на спасението – е празник на Църквата, който се реализира в Евхаристията. Около 350 г. пък св. Серапион Тмуитски говори за „подобие на смъртта” (ὁμοίομα τοῦ θανάτου) – цитат от апостол Павловото Послание до римляни (6:5), който определя кръщението като сакраментално участие в смъртта на Христос. Св. Серапион Тмуитски смята още и Евхаристията за сакраментално участие в смъртта на Христос,[1] а жертвата разбира като литургично напомняне на тази смърт. В историята на Църквата Анамнезата се развива динамично, и вече Литургията от „Constitutiones apostolorum”[2] ни предлага повече елементи:

И така, спомняйки Неговите страдания, смърт и възкресение, възхождането Му на небесата и бъдещото Негово второ пришествие, в което Той ще дойде, за да съди живи и мъртви, и да въздаде всекиму според неговите дела, ние принасяме на Тебе, нашия Цар и Бог, този хляб и тази чаша, съгласно с Неговото решение.[3]

В значителна част от източните литургии се споменава още и за Рождеството, за Кръщението, както и за Второто пришествие. За него се споменава и в двете основни литургии на Православната църква:

И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие… (Литургия на св. Йоан Златоуст).

Като поменаваме, Владико, и ние Неговите спасителни страдания, животворящия Му кръст, тридневното погребение, възкресението от мъртвите, възшествието Му на небесата, сядането отдясно на Тебе, Бога и Отца, и славното и страшно Негово второ пришествие… (Литургия на св. Василий Велики).

Сетне, това литургично възпоменаване (ἀνάμνησις) винаги е свързано и с думите от Тайната вечеря, както е, например, в следния текст:

Паметуваме Господа и Бога и Спасителя наш Иисус Христос, и цялото, спасително за нас, Негово домостроителство. Съгласно божественото Му решение правим това сега над тази Евхаристия, която е пред нас – спомен за Неговото, чрез архангела, Благовещение, за Неговото Рождество и за Неговото, в Йордан, кръщение; заради спасителните Му страдания, заради Неговото славно погребение и Възкресение, за възшествието Му на небесата и за сядането Му отдясно на Отца (Ordo communis из Сирийската литургия).[4]

Неголям брой литургии употребяват тук думата καταγγέλλω, „провъзгласявам” (като Литургията на св. Марк Ефески).[5] Интересни сравнения намираме и в Литургията на св. Григорий Богослов, която е известна в гръцка и в коптска редакция:

На Тебе принасяме тези символи на моето освобождение и всичко чрез Твоите слова изобразявам. Ти ни предаде мистичното участие в Твоя хляб и вино… Затова поменаваме, Господи, Твоето завръщане на земята – от мъртвите, възнасянето Ти на небесата, сядането Ти отдясно на Отца, както и Твоето второ, страшно и славно пришествие…[6]

В подобно разбиране жертвата се явява като „символ” на освобождението – като спасение и като възпоминание за това спасение. Това възпоминание има действителен характер – тук и сега то довежда при нас домостроителството на спасението. Бог мисли чрез вещите и онова, за което Той помисли, то и става.[7] Тъй като е близък до Йоановата концепция, Православният изток полага в центъра на възпоминанието въчовечаването, докато Западът, – който е свързан с концепцията на св. апостол Павел, – поменава само страданията.[8] Възпоменаването на Христос означава осъществяване [актуализиране] на Неговата историческа смърт и възкресение.

Послание на апостолите (2 век) говори за смъртта и възкресението на Господа: „И така, празнувайте паметта за Моята смърт, Моята Пасха” (етиопска версия), което е във връзка с думите на св. апостол Павел: „Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7). Което пък, на свой ред, е в съгласие с думите на св. Юстин Философ: „От това време ние помежду си винаги правим възпоминание за това”.[9] Мнозинството Отци на Църквата подчертават момента на анамнезата – anamnesis, memoria, figura, representatio. В противовес на античната memoria mortuorum обаче Църквата поменава не някой, който е починал, а Живия, и чрез Евхаристията пребивава в общение (в κοινωνία) с Господа – с Този, Който е умрял на Кръста, но Който остава винаги жив, защото Той е Богочовек.

Еврейската пасха е спомняла излизането от Египет – от земята на плена. Пасхата на Христос пък представлява излизане от плена на греха, на тлението и на смъртта. Св. Методий, в своя трактат „Пир”, подчертава именно този момент на избавлението чрез възпоменаването:

… Църквата възраства от ден на ден – във величие, красота и численост, вследствие от съюза и от общението си с Логоса, Който и досега снизхожда при нея и Който се доближава до нас във възпоменаването на Неговите страдания. В противен случай, Църквата не би събрала вярващите и не би ги възродила в банята на пакибитието – ако Христос, изтощил Себе си за тях, за да влезе в тях, благодарение повторението на страданията (κατὰ τὴν ἀνακεφαλαίοσιν), слизайки от небесата и съединявайки се със своята невеста, Църквата, … не умираше повторно (πάλιν ἀπόθανε) и не позволяваше от реброто Му да излиза сила, така щото всички, съзиждащи се върху Него, да възрастват, възраждайки се в тази баня и приемайки от Неговите кости и плът, т. е. от Неговата святост и слава.[10]

В Евхаристията ние осъществяваме жертвата на възкресението (τῆς ἀναστασίμου θυσίας ἁπτόμενος),[11] съзерцавайки символите (τοὺς τύπους) на спасението.[12] И вършим памет за тази единствена и спасителна жертва, която обхваща всички времена и всички пространства. Гръцката дума πάσχα звучи сходно с πάσχειν („страдам”). Тази пасха за нас се превръща във възпоминание: „И тоя ден да ви бъде за спомен (евр. zikkaron, LXX – μνημόσυνον[13]), и празнувайте го като празник за Господа…” (Изх. 12:14). Спомнянето при еврейската пасха, впрочем, се е отнасяло до определена храна, с която мистично се е изобразявал пленът в Египет и избавянето от този плен. Християнската пасха пък се осъществява при възпоменаване на тялото и кръвта, които веднъж и завинаги са били пролети за всички. В пасхалния еврейски пир Господ Иисус Христос включва нов култ, сочейки приемствеността между традициите на Израиля и на Църквата. Църквата има своите корени в Стария Завет.

На първо място, Анамнезата е припомняне на Бога за собствените Му обещания. Тъкмо това означава молитвеното призоваване „Поменѝ”, т. е. „Не забравяй”.[14] Заедно с това, по време на Евхаристията Църквата спомня и сама на себе си за самия подвиг на Месия. Така, Анамнезата представлява взаимно припомняне: Бог припомня на човека и човек на Бога, – и в този смисъл е един от примерите за различните видове завети на Бога с човечеството. Анамнезата в Христос обаче не е и само припомняне, тъй като има силата да реализира дадените събития. Тя представлява едновременно и завръщане на Христос при нас – в Светия Дух, и наше завръщане на небесата. Анамнезата има трояко значение. Тя напомня:

1) за историческите събития (за миналото);

2) за литургията на небесата и за умоляващия Отца – в Светия Дух, Христос (т. е. за настоящето) и

3) за очакването на Христос, Който идва в слава (т. е. за бъдещето).

Анамнезата започва със спомнянето на Тайната вечеря („Той, като дойде, и като изпълни всичко промислено за нас, в нощта, в която беше предаван …” – из анафората от Златоустовата литургия) и завършва с епиклезата.

Жертвата на смъртта и възкресението на Господа се осъществява днес. Тази дума, която толкова често се появява в литургичните текстове, има своето особено значение. В богослужението историческите събития от миналото се случват сега – все едно че не е изминал периодът от две хиляди години, който ни отделя от тях: „Днес Юда си тръгва от Учителя”. Времето, което е затворено в седемте дни, е едновременно с това и период от историята на спасението, който има своето основание в есхатологичната пълнота. През това литургично празнично днес за вярващите се откриват небесните тайни. Днес, в края на времената се ражда Господ и поради това никакъв времеви период и не може да обхване вечността. Днес Господ на небето и на земята става раб, „за да избави онези, които са поробени”.[15] И само в тази перспектива можем да разберем и евхаристийния възглас в края на апостол Павловото Първо послание до коринтяните (16:22): „Маран-атà” (Дойди, Господи!). Този възглас ни говори за връщането на Христос, в Светия Дух, което се случва на всяка Евхаристия, която по този начин се явява и като действителна парусия.

Като ходатайства пред Бога за Израиля, Моисей казва на Господа: „Спомни си за Авраама, Исаака и Израиля (Иакова), Твои раби…” (Изх. 32:13). Ходатайстващата пред Бога пък Църква припомня за страданията, смъртта и възкресението на Единородния Син Божи – ходатайства за Божието наследие.

За Църквата това моление (тази ходатайствена молитва – intercessio) се развива от краткото прошение в анафората от „Апостолско предание” на св. Иполит Римски[16] до развитата литургична формула, отнасяща се до практически всички членове на Църквата. Анафората от „Апостолско предание” не припомня за Божията майка и за светците. В тази от „Constitutiones apostolorum” обаче има и нови елементи: „На Тебе принасяме тази жертва, за всички светци, които Ти си избрал от века: за патриарсите, пророците, изповедниците, праведниците, епископите, йереите, дяконите и иподяконите, четците и певците, девиците и вдовстващите, за вярващите и за всички онези, чиито имена Ти знаеш”.[17]

Сходен текст откриваме и в анафората от последованието на светата литургия на св. Йоан Златоуст:

… Още Ти принасяме тази словесна служба – за починалите във вярата праотци, отци, патриарси, пророци, апостоли, проповедници, евангелисти, мъченици, изповедници, въздържници и за всеки праведен дух, завършил във вяра. Особено за Пресветата, Пречиста, Преблагословена, славна наша Владичица Богородица и винаги дева Мария… За светия пророк, Предтеча и Кръстител Йоан, за светите славни и всехвални апостоли и за светия (името на светеца за деня), чиято и памет честваме днес, и за всички Твои светци, по чиито молитви посети ни, Боже.[18]

Почти идентични думи намираме и в Анафората на св. Василий Велики.[19] И това възпоминание трябва да разбираме не само като благодарение към светците[20] – в духа на св. Николай Кавасила, но още и като дръзновена молитва за светците, които заедно с нас очакват Второто пришествие на Иисус Христос. Не индивидуалната есхатология е интересувала всички във времената на първоначалното християнство, а есхатологията на космичното преображение, началото на Царството Божие и всеобщото възкресение. Според св. Йоан Златоуст, блаженството на светците след смъртта е само предвкусване на предстоящото есхатологично преображение.[21]

Евхаристийната молитва обхваща в себе си цялата икономѝя (домостроителство на спасението), актуалните и бъдещите събития, включително и парусията:

И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие… (из Анамнезата на Златоустовата литургия).[22]

Затова Евхаристията е „тайнството на окончателното – на онова, отвъд което вече е невъзможно да се иде, нито нещо да бъде към него добавено”.[23] Животът на Църквата е постоянно възпоминание. В края на всяка служба ние поменаваме светците, „… ихже память совершаем”.[24] Преди всичко самата Църква е и спомняне за Христос. В центъра на християнството стои паметта за един човек, за една нощ, в чиято тъма е било казано: „Това правете за Мой спомен”. В Христос паметта получава силата си да превъзхожда времето. Тази нова памет, – с власт над времето – която е в центъра на литургичното празнуване, е и литургичното ни сега. Като събития, спомняните неща принадлежат на миналото, но днес ние ги припомняме. Събитията от миналото Църквата претворява във вечни събития.[25]

В Евхаристията се актуализира събитие, което в категориите на времето е събитие от миналото, но което – по силата на своето есхатологично, т. е. своето решаващо, завършително значение – е и вечно-действащо събитие. Пришествието на Месия е единично събитие от миналото, само че в Неговото пришествие, живот, смърт и възкресение, в света е навлязло Неговото царство, навлязъл е новият живот в Духа – даруван от Него, като живот в Него. Това месианско Царство, този живот в новия еон се актуализира, той става реален в събранието на Църквата, в ἐκκλησία, когато вярващите се събират заедно, за да имат своето общение в Тялото Господне. Така, Евхаристията представлява и явяване на Църквата като нов еон, като причастност към Царството, като парусия, присъствие на Възкръсналия и Възнесъл се Господ.[26]

„Бог мисли чрез вещите, – пише отец Павел Флоренски, така че да съществуваш, означава за тебе да бъде мислено, да бъдеш паметуван или, накрая, да бъдеш познаван от Бога”.[27] Именно затова и Православната църква се моли за „вечната” Божия памет за починалите. Затова и когато припомняме важните събития от мисията на Христос, ние всъщност актуализираме и повтаряме тези събития.[28]

Действително, църковното богослужение има в своя център, като свое средоточие, постоянното възобновяване на същото онова, – винаги тъждествено само на себе си, неизменно по своя смисъл, по своето съдържание и по своето предназначение – Тайнство, и непрекъснатото негово повтаряне във времето. Целият обаче смисъл на това повтаряне се състои именно в това, че в него се възпоменава и се актуализира нещо, което по същество е неповторимо. Евхаристията представлява актуализация на едно единствено, неповторимо събитие, при което същността на тайнството се състои, преди всичко, във възможността за преодоляване на времето – за явяване и за осъществяване в него на това събитие от миналото, в неговата над-времева, вечна реалност и действителност.[29]

Ето защо, Евхаристията представлява памет и за космоса, и за всеки човек. В този смисъл Църквата е памет, дори в това значение, за което е писал Василий Розанов:

Целият забързан, нахлузвах ботушите си и попитах Надя: „Не е ли късно?”. – „Не още – десет и половина е”. – „Значи съм закъснял! Боже мой. Та нали се започва в девет”. – „Не. В десет”. За две минути навлякох елегантното си палто (което ми е за църква) и написах:

„За упокой на душата на старицата Александра”.

Взех файтона за десетаче до Александър Свирски и вече бях там.

Теснота. Задух. Подавам: „Не е ли късно?” – „Не”. Слагам десетачето на хартията. „И две свещи по пет копейки”. И отивам към панихидника.[30]

За първи път паля свещ за покойник. Винаги съм го обичал това, но отдалеч, без да го доближавам и да го правя. Чак сега забелязах дупчиците за свещи в мраморния плот и поставих и своята. Поклоних се и отивам да поставя „пред Спасителя” – за боледуващите.

Едвам си пробивам път. Потен съм, задушно ми е. Някаква-си курсистка приглася на певците: „Господи, помилуй”. „Ще помогне”. А задната ми мисъл е вече при панихидника и това, което написах.

„За упокой на душата”…

Но как така за „упокой на душата”? Значи тя съществуваживеевижда ме, уви – такъв лош и грешен… но кой е научил за всичко това?

- Църквата.

„Тя”, която предизвиква толкова спорове, тя – подозрителната, за която се карат по вестниците, за която се карат в обществото, че „службите ѝ са дълги”, че там „мирише на овце” и „нищо не можеш да им разбереш на певците”…

Тя е научила онова, за което Платон само е дръзвал да гадае и което е доказвал с по философски витиеватите си мисли. Тя именно, без заобикалки, дивно, го е казала:

- Вярвай! Постави десетачето си! „Ще извадя частицата” и на душата ще ѝ бъде по-леко. И ще те погледне оттам, и ти ще почувстваш нейния поглед.

„Десетаче” – толкова е осезателно. Също колкото и две кифли за десетаче – нещо, което е толкова несъмнено; нещо, което е от всекидневието, от магазинчето. Значи, „безсмъртието на душите” е също толкова несъмнено, толкова близко и осезаемо, колкото и кифлата в хлебарницата.

Слагам „на панихидника” две свещи – за „Надежда” и за „Вяра”. Верочка (сестра ми) почина преди 45 години. Надежда (майка ми) – преди 40.

„Дори и отдавна да си забравил”, Църквата ти го припомня чрез своя обичай – на сина и на брата напомня, че той трябва да си спомни, че не може да не си спомни; тя е прокарала пътя и е създала формата за възпоминанието.

Единствено Църквата е създала Вечната памет.

Като помни „своите светци”, така тя прокарва пътя и към нашите „възпоминания” за покойниците.

И това е още от египтяните, от пирамидите, които също са една „Вечна памет”.

И как да спориш с Църквата? Как да я порицаеш?

Как смеят да се изказват за нея лутераните и Харнак, с цялата своя „разумност”!

Що е то „паметта за покойника”. Това е нещо, което едновременно и не е разумно, и не е не-„разумно”. Това е нещо, което е добро.

Нещо, което е възвишено, истинно, благородно.

Това е, което наричат свято.[31]

Когато пише, че „единствено Църквата е сътворила вечна памет”, Розанов е прав. Като Тяло Христово, Църквата е памет, тъй като тази памет на Бога съдържа в себе си всички подробности от съществуването на света. Паметта на Църквата отнася всичко до вечната Божия памет. И с това го прави вечно в Бога. Със своите думи „Това правете за Мой спомен” Господ е сътворил памет, която побеждава времето. Именно в тази памет включваме и всички наши възпоминания, които се приобщават към вечността. Всички тези събития Църквата отнася към паметта на Бога, като по този начин те са записани в паметта и на Църквата, и на нейния Господ и Бог.

Превод: Борис Маринов



Папроцки, Х. „Память Церкви” – В: Память и история: на перекрестке культур. Успенские чтения, сост. К. Б. Сигов, Киев: „ΔУХ I ΛΙΤΕΡΑ” 2009, с. 49-58 (бел. прев.).

[1] Didascalia et Constitutiones apostolorum, t. II, ed. F. X. Funk, Paderborn 1905, p. 174.
[2] Между 375 и 380 г. (бел. прев.).
[3] Renaudot, E. Liturgiarum orientalium collectio, t. I, Paris 1715, p. 508.
[4] Renaudot, E. Op. cit, t. II, Paris 1716, p. 80.
[5] Виж: Wieczerza mistyczna. Anafory eucharystyczne chrześcijańskiego Wschodu, H. Paprocki (wstęp, opracowanie i przekład), Warszawa: IW “PAX” 1988, s. 91
[6] Renaudot, E. Op. cit, t. I, p. 30.
[7] Klinger, J. O istocie Prawosławia. Wybór pism, Warszawa 1983, s. 252.
[8] Casel, O. Faites ceci en mémoire de moi, Paris 1962, p. 43 (= Lex Orandi, 34).
[9] Justyn Męczennik, I Apologia, 67, 1 – W: Pierwsi świadkowie, przeł. L. Misiarczyk, Kraków 2004, s. 255.
[10] Metody z Olimpu, Uczta, przeł. S. Kalinkowski, Warszawa 1980, s. 46 (= Pisma Starochrześcilańskich Pisarzy, 24).
[11] Grzegorz z Nazjansu, Epistola 171 – PG 37, 280.
[12] Grzegorz z Nazjansu, Oratio 17, 12 – PG 35, 980.
[13] LXX = Септуагинта, превода на седемдесетте тълковници (бел. прев.).
[14] Schmemann, A. Eucharystia. Misterium królestwa, przeł. A. Turczyński, Białystok 1997, s. 40.
[15] Maksym z Turynu, De nativitate Domini, 10 – PL, 57, 253.
[16] Wieczerza mistyczna. Anafory eucharystyczne chrześcijańskiego Wschodu, s. 59.
[17] Prex Eucharistica. Textus e variis liturgii antiquioribus selecti, opr. Hängi & I. Pahl, Fribourg 1968, s. 93 (= Spicilegium Fribourgense, 12).
[18] Божественная литургия иже во святых отца нашего Иоанна Златоустаго, Варшава 2001, с. 64.
[19] Prex Eucharistica. Textus e variis liturgii antiquioribus selecti, s. 135-136.
[20] Explicatio Divinae Liturgiae, 34, 39 – PG, 150, 441-444, 473-484.
[21] Wagner, G. Der Ursprung der Chrysostomuslitugrie, Münster in Westfallen 1973, S. 119.
[22] Божественная литургия иже во святых отца нашего Иоанна Златоустаго, Варшава 2001, с. 63.
[23] Nicolas Cabasilas, La vie en Christ, 1, ed. M.-H. Congourdeau, Paris 1989, p. 262-263 (= Sources Chrétiennes, 355).
[24] „Чиято памет извършваме” (бел. прев.).
[25] Schmemann, A. Wielki post, przeł. A. Kempfi, Białystok 1990, s. 56-57.
[26] Шмеман, А. Введение в литургическое богословие, Париж 1961, с. 84.
[27] Флоренский, П. Столп и утверждение истины. Опыт православной феодицеи в двенадцати письмах, М. 1914, с. 326-327.
[28] Klinger, J. O istocie Prawosławia. Wybór pism, s. 252.
[29] Шмеман, А. Введение в литургическое богословие, с. 52.
[30] На руски „канун” – ниският свещник в християнския храм, където се палят свещи за починалите (бел. прев.).
[31] Розанов, В. Уединенное, М. 1990, с. 540-541; Сахарна, М. 2001, с. 163.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qufp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме