Принасянето на Жертвата – въвеждането в Царството

На Тайната вечеря – последната празнична пасхална вечеря, която е направил с учениците Си – Христос е обявил (прогласил) две неща и в непосредствена връзка с тях е установил (заповядал) други две неща. Тези четири неща са обаче непосредствено логично следващи едно от друго и нито едно от тях не може нито да се отделя от другите, нито да се фаворизира или неглижира в сравнение с тях.

Защото, наистина, на последната вечеря в Сионската гòрница, вземайки пасхалния хляб и въздигайки чашата „на благодарението”, Христос е обявил Своята Богочовешка Жертва, като е направил това, преди да я принесе (реално) на Голгота, та да могат учениците Му сетне, след като ѝ станат свидетели, да намерят път за проумяването на нейния смисъл.

Но, разбира се, на същата тази последна вечеря, обявявайки Жертвата Си, Христос със самото това е прогласил и Своя „завет”, Своето завещание, оставяно благодарение на нея както на учениците, така и „на мнозината”, които след тях по тяхното свидетелство ще се присъединят към общността им.

Вземете – казал е – … Моето тяло… Моята кръв на новия завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове (Мат. 26:28).

Освен обаче, че е обявил Жертвата и завещанието Си, на същата тази последна вечеря с учениците Христос е установил (заповядал им е) във връзка с тях две неща.

На първо място Той е заповядал извършването на една нова Пасха (в Негов спомен).

Точно както в Стария Завет, преди да изведе народа Си от Египет и да го посели в обетованата му земя, Бог е наредил на този народ какво да прави (ежегодно) в памет на „изхода” си, така и тук, при това извършвайки го тъкмо на пасхалната вечеря, Иисус Христос заповядва на Своите ученици: Това правете (сиреч, тази Пасха правете) за Мой спомен.

Накрай, Христос е дал и заповядал да се извършва „за Негов спомен” една – в най-буквалния смисъл на думата – вечеря, една трапеза, едно вкушение (на Неговото Тяло и на Неговата Кръв), защото заповядва на учениците Си това правете за Мой спомен непосредствено след като им е казал: вземете, яжте… Моето тяло и пийте… Моята кръв.

Христос, казано с две думи, прогласява на Тайната вечеря Своята Жертва и Своя завет (Своето завещание) и заповядва: това завещание, тази вечеря „да се яде и да се пие”, и това да се прави „за Негов спомен”.

Ако обаче първото – обявяването на Жертвата и завещаването ѝ на учениците – е изцяло дело на Христос, от което както те, така и присъединяващите се към общността им ще се ползват от тази вечер нататък, то второто – т. е. заповяданото (заръчаното) от Господа по отношение на това Негово дело – се превръща в делото на учениците и следовниците им, в тяхното най-важно „общо дело” като Христови люде, т. е. в църковното в собствения смисъл на думата „общо дело” (на гр. λειτουργία).

Но ето защо в богословски план е от изключително значение общото съгласие на християните върху онова, което Господ – след като вън от всяко съмнение е принесъл Жертвата Си и е обявил завещанието Си – е заповядал на Своите във връзка с тях. То собствено: заповяданото, разпореденото по отношение на Божия (нов) завет, представлява и делото на Църквата, нейната „служба”, нейната „литургия”, от Тайната вечеря нататък и до края на времената имаща да се извършва от обществото на Христовите.

Със съжаление трябва да признаем, че и за четирите, несъмнено имащи място неща, които Иисус е направил на Тайната вечеря (и преди всичко за двете, които Той е заповядал като „дело на Църквата”), между християните поне от 16 век насам такова общо съгласие вече не е налице.

Така почти всички от появилите се в този и след този век деноминации на т. нар. реформирани християни (или протестанти) осмислят по своеобразен начин (и по същество умаляват) значението именно на заповяданата трапеза с Христовото Тяло и Христовата Кръв, като ѝ придават чисто ритуален и мемориално честващ характер. Напротив – както православните християни, така и римокатолиците, както преди, така и след появата на Реформацията отдават изключително значение тъкмо на заповяданото „ядене” и „пиене”, което виждат като реално приобщаване към Самото Христово Тяло и Самата Христова Кръв, които Господ е казал, че оставя на учениците Си, подавайки им на Тайната вечеря пасхалния хляб и пасхалната чаша.

По този начин между тези две общности на християнското човечество – първоначалната, старата и новата (протестантската) – е изгубено съгласието именно по това в какво се състои делото на Църквата – нейното „общо дело”, т. е. нейната Литургия.[1] А това пък на свой ред означава, че е изгубено и съгласието по това какво точно завещание (завет) е получила общността на Христовите още на Тайната вечеря и как тя трябва да има и да усвоява това именно спасяващо я завещание. Защото, разбира се, тъкмо усвояването и живеенето на завещаното на вечерята съставлява и „общото дело” на Църквата.

Така ние трябва да си дадем сметка още тук, че у протестантите „литургията”, т. е. заповяданото на Тайната вечеря на Църквата, е сведена практически до извършването на един чисто мемориален ритуал (commemoratio), посредством който се изразява и засвидетелства вярата (и верността) на християните към завещаното им от Господа „опрощаване на греховете”. „Опрощаване”, което Той е „стяжал” за тях чрез Жертвата Си на Кръста.

Както бе отбелязано в предишната студия, според възгледа още на Мартин Лутер – основоположника на т. нар. Реформация, главното (и даже „единственото”), извършено от Иисус на Тайната вечеря, освен обявяването на Неговата непосредствено предстояща Жертва, е даването (връчването) на Неговия завет (завещание, наследство), формулирано с думите за опрощаване на грехове. Опрощаване на греховете, подчертавам, придобито чрез Жертвата, имаща при това в протестантската теология строго изкупителен характер и която Христос принася според Лутер на Бога Отца, за да прекрати Той гнева Си към нас и да снеме проклятието (наказанието) от човеците.

Но щом това е така, делото на „Христовите”, делото на Църквата според същия Лутер не би могло да се състои в нищо друго освен в едно отдаване на вяра (или приемане с вяра) на обещаното и оставеното ни от Иисус „наследство” – опростеността на греховете ни. Това правете за Мой спомен означава и би могло да означава според Лутер единствено: приемайте с вяра и почитайте дадената за вас, за опрощаване на греховете (ви) изкупителна Христова Жертва.[2] Откъдето пък подадените на Тайната вечеря хляб и вино от пасхалната трапеза, макар и да са подадени с думите вземете, яжте, това е Моето тяло и пийте от нея всички, това е Моята кръв, не могат да са нищо повече от „знаци” – знаци за спомен за въпросната Жертва на Тялото и Кръвта, а самата пък вечеря с тях – ритуал за нейното почитане (припомняне), установен от Иисус Христос на същата вечеря, на която Той е обявил и оставил наследството Си. Ритуал, казвам, за извършването на който Иисус е връчил и „знаците” за извършването му – хляба и чашата, които е нарекъл (да значат) Тялото Му и Кръвта Му.[3]

Както се вижда, начинът да се живее и да се ползва завещанието на Христос – Неговата Жертва, чрез която греховете ни са простени, според протестантите може да бъде единствено вярата – сàмо вярата (sola fidae), че това вече се е случило, а „правенето” на вечерята е нещо аналогично на иудейската (старозаветната) Пасха. Прочее както там изяждането на агнеца с безквасен хляб, горчиви треви и чаша вино „подир вечеря” е ритуал в памет (в „спомен”) за извеждането от Египет, на което агнецът, тревите и безквасният хляб са „знаци”, така и извършеното от Христа разчупване на хляб и даване на чаша с вино е ритуал, който Господ извършва, за да го заповяда след това като обичай в памет на извършеното от Него жертвено „извеждане” от проклятието на греха.

Но тогава наистина в това разбиране за „делото на Църквата”, за нейното „общо дело”, за нейната „литургия” най-малко натовареното с мистическо, със спасително значение е вкусването – яденето и пиенето, „вечерянето” като такова. Спасително значение в собствен смисъл има не то, а само онова, което то о-значава, т. е. пожертването, отдаването на Тялото и Кръвта Христови на Голгота, от което на християните е завещано да се ползват „за опрощаване на грехове[те им]”. Яденето и пиенето, вкушението сàмо означават, напомнят ползването на пожертваното за нас (което обаче се извършва собствено от вярата). Онова, което се яде и пие – подадените на Тайната вечеря пасхални „елементи”, са сàмо символи на тези, отдадени от Христос за нашето спасение Негови Тяло и Кръв.[4]

Така обаче както извършеното от Христос на Тайната вечеря (т. е. оставянето на пасхалния хляб и на пасхалната чаша с думите вземете, яжте и пийте от нея всички), така и неговото „правене” по заповедта Му от нас, от Църквата, са неща, изцяло лишени тъкмо от тайнственост (сакраменталност), от спасителна реалност. Тайнствена, спасителна, повтарям, е само самата Жертва на Христос на Голгота и съответно вярата, че тя ни е очистила от греха и ни е дала в бъдеще освобождение от наказанието за този грях – смъртта. Разчупването на хляба и раздаването на чашата, тяхното вкушение на заповяданата от Христос трапеза не е спасително, а мемориално, не е тайнствено-реално, а символично – само честващо и изобразяващо спасителното дело на Жертвата.

И макар след Лутер протестантите (или поне по-традиционните сред тях) да продължават да наричат „Господнята вечеря”, Литургията на Църквата тайнство, именно съгласно тяхното схващане вече не е ясно в какъв смисъл „Господнята вечеря” може да се нарече така. Нито в действието, повтарям (правенето на „вечерята”), нито във вкушението (онова, което се яде и пие на нея) има нещо тайнствено и реално. Първото е чисто и просто ритуално „разиграване”, второто – алегорическо приемане.[5]

Отношението между извършеното и даденото от Христос (Жертвата, завещанието) и заповяданото от Него да се прави от Църквата Му при протестантите може да се изобрази с фигура, от лявата страна на която стои Голгота – Единствено реалната жертва на Тялото и Кръвта, от която се ползваме чрез вярата, – а от дясната – Олтарът – Църковното събрание, символично представяне върху олтара на Жертвата и алегорично изобразяване на ползването от нея чрез ядене и пиене.

Както се вижда, между Жертвата и Трапезата (олтара), между Божественото дело (обявено на Тайната вечеря и извършено на Голгота) и делото на Църквата (нейната „литургия”, правенето на заповяданата Трапеза) няма онтологична връзка. Между тях, напротив, има онтологична стена. Нито Жертвата присъства на Трапезата, нито Трапезата участва, при-частва, приобщава се към тази Жертва. Делото на Църквата на заповяданата от Христос „вечеря” не е причастността, причастяването към отдадения ней Господ Иисус Христос, а само „спомнянето” – не е communio, а commemoratio.[6]

На какво в най-голяма дълбочина се основава тази протестантска девиация?

Мисля, че на изначално предпоставената още при Лутер (но имаща дълга история в средновековната западна теология) конципираност на Христовата Жертва като изкупителна в най-тесния и най-юридичен смисъл на тази дума.[7]

И наистина не е трудно да се види, че макар да твърдят, че извличат богословието си единствено от записаното в Писанието, т. е. sola scriptura (за разлика от размесилите го с „човешки измишления” и заемки от „външната мъдрост” католици и православни), протестантите (още от времето на Лутер) не четат нито точно, нито изчерпателно тъкмо scriptura-та, т. е. думите на Господа, казани на Тайната вечеря.

Така, според цитираните в предходната студия разсъждения на основоположника на Реформацията, с думите вземете... Моето тяло, за вас преломявано... Моята кръв, за вас проливана (с които изобщо се прогласява завещанието, „наследството” на Господа), на Тайната вечеря се извършва всъщност единствено едно тържествено връчване на „пронунциация” (от лат. pronuntiatio – освободеност от и невменяване повече на нашите грехове). Това и е собствено завещаното ни от Христос.[8] Срв. още веднъж: „Литургията, или тайнството на олтара, според чистото установление Христово – пише Лутер – това е заветът на Христа, който Той, като умираше, остави да бъде раздаден на вярващите... А завет без съмнение е (представлява, б. м.) обещание, отправено от умиращия, с което той назовава наследството си и въвежда наследниците си във владението му. Така че заветът обхваща, първо: смъртта на наследодателя, второ – обещаването на наследството, и, трето – обявяването на наследниците. Смъртта Си обаче Христос обявява (на Тайната вечеря, б. м.) с думите: това е Моето тяло, което ще бъде отдадено, и това е Моята кръв, която ще се пролее. Наследството пък Той сочи и назовава със словата „за опрощаване на греховете”. А наследниците си въвежда във владение с думите „за вас и за мнозина”.[9]

Лутер, както се вижда, е убеден, че „наследството” на Господа се състои именно (и само) в „опрощаването на греховете” благодарение на обявената на последната вечеря жертвена смърт на Христос, която при това се осмисля като образцово изкупителна. Жертвена смърт следователно, в която Тялото и Кръвта на Сина Човечески – отдадени, да, „за нас”, в собствения смисъл обаче „взима” Бог Отец, на Когото те се и „дават” за „опрощаване”, като „откуп” на греховете ни.

Ето защо, макар Христос на Тайната вечеря да нарежда именно на учениците, на сътрапезниците да „вземат” Неговото Тяло и Неговата Кръв и именно това да е записано в scriptura-та (срв. Когато ядяха, Иисус взе хляба и като благослови... раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте, това е Моето тяло и т. н.), протестантите отреждат същите тези ученици да „вземат” единствено „опростеността на греховете” („пронунциацията”), връчена им заради дадените всъщност на Бога Отца Тяло и Кръв Христови.

Но поради това, разбира се, за протестантите подаваните и „взимани” на правените вече за Христов „спомен” вечери пасхални „елементи” са само „знаци” на онези Тяло и Кръв, които Господ, след като е обявил това на Тайната вечеря, е „дал” на Бога Отца (и Бог Отец ги е „приел”, за да опрости заради тях греховете ни).

И все пак, повтарям, в scriptura-та е записано, че на Тайната вечеря Христос „подава” и нарежда „взимането” именно на учениците, на сътрапезниците. И им нарежда „взимането” не просто на опростеността на греховете, а именно на Неговото Тяло и на Неговата Кръв.

Какво да кажем? Нима Христос не принася Своята Жертва Богу? Нима не е вън от всяко съмнение, че не за някакво друго „преломяване” на Тялото Си и за някакво друго „проливане” на Кръвта Си говори Той, а тъкмо за онова, което ще извърши на Кръста? Нали там тази Жертва (която на Тайната вечеря Иисус обявява на учениците Си) се „дава” и безспорно там тя се дава на Бога Отца (срв. Отче, в Твоите ръце предавам духа Си, Лука 23:46). Но тогава в какъв смисъл може да се твърди, че тя – Самата Жертва – се дава на учениците, „завещава се” тям? Нима не е очевидно, че с вземете, яжте... Моето тяло, за вас преломявано и с пийте... Моята кръв, която за вас се пролива Христос чисто и просто прави „фигура”, чрез която казва на сътрапезниците, събрани нея нощ в Сионската гòрница, да приемат и да се ползват от онова, което Неговото Тяло и Неговата Кръв, отдадени на и взети от Бога Отца, ще дадат тям и на „мнозина” след тях, т. е. опрощаването на греховете им?

Дискусията с протестантите тук наистина би могла да се изроди в глухо оспорване на техния възглед, ако ние не си дадем сметка, че на Тайната вечеря Христос всъщност обявява не едно, а две „давания”. И едното, разбира се, е отдаването („преломяването”) на Неговото Тяло на Кръста и „проливането” на Кръвта Му от Кръста. Напълно вярно е също, че отдадените там Тяло и Кръв Христови – тяхното отдаване в Жертва (за което Господ обявява на вечерята) – по някакъв начин се отдават на Отца, лягат пред Неговото Лице. Но нима можем да не забележим, че същевременно, съобщавайки на учениците Си за това отдаване в Жертва, Христос именно във връзка с него им казва: вземете... Моето тяло, за вас преломявано (т. е. преломено), Моята кръв, която за вас се пролива (т. е. проляна е)? Нима не е ясно, че връчва, оставя на учениците Си не някое друго Свое Тяло, а именно онова, което ще отдаде на Кръста, и не някоя друга Своя Кръв, а именно онази, ще пролее от него: Своето Тяло и Своята Кръв следователно – Своята Жертва – която (преди това) ще отдаде на Бога Отца, ще положи пред Бога Отца. А това, разбира се, вече е едно друго „даване”, едно „даване” – ако можем да се изразим така – на вече отдаденото, на извършеното с Жертвата. Тъкмо него Христос прави на вечерята. Защото подава на нея и казва: вземете... Моето тяло, за вас преломявано – Моето Тяло, за вас жертващо се, пожертвано, отдадено от Кръста на Бога Отца. Него, сиреч отдаденото там, вземете. Него ви давам, него ви завещавам. Подава сетне чашата и казва: [вземете я и разделете помежду си], това е Моята кръв, за вас проливана, Моята Кръв, която за вас ще пролея, ще пожертвам, ще отдам от Кръста на Бога Отца. Нея, отдадената там, вземете – нея ви давам, нея ви оставям.

Но защо, защо ви ги давам, защо ви ги оставям: това преломено на Кръста и отдадено на Бога Отца Тяло, тази, проляна там и отдадена на Бога Отца Кръв – защо ви ги давам? Нали „отдадена” на Кръста, „дадена” на Отца, Жертвата им според протестантите и Лутер вече е достигнала целта си („за нас и за мнозина”) – изплатила е „откупа” на Бога Отца и ние не сме Му вече „длъжници”, не сме „под гнева Му” – греховете ни са простени („пронунциирани”)? Какъв е смисълът да се настоява, че на Тайната вечеря Христос дава, оставя на учениците Си (на Църквата Си) не просто онова, което благодарение на отдадените на Бога Отца Свои Тяло и Кръв те има резон да получат – т. е. „опрощаването на греховете”, ами и самите отдадени на Кръста Тяло и Кръв? Какъв е спасителният смисъл на това, както си позволихме да го наречем, отдаване на отдаденото в Жертва, на това отдаване (оставяне) на самата Жертва? Защо им е на учениците Жертвата? Да, на тях тя им е нужна, тя е Жертва „за тях” (и „за мнозина”). Но тя е Жертвата, която на тях собствено е нужно Христос да отдаде на Бога Отца, та да настъпи за тях „излизането” от греховете и наказанието за греховете им. Най-просто казано: Жертвата е, разбира се, нужна за учениците, за „Христовите”, но в тази Жертва Тялото на Христос и Кръвта на Христос в собствен смисъл са „нужни” само на Бога Отца, защото са даваният Нему „откуп” (изкупление) за нас. На нас обаче (в лицето на учениците и сътрапезниците Христови в онази нощ на „оставянето” на спасителното „завещание”) от тази Жертва е нужен само нейният плод – „опрощаването на греховете”, снемането на „проклятието на Отца”. С какво, с какво би могло „да ползва” християните освен опрощаването на греховете (изкуплението) още и Самото отдадено (преломено) Тяло на Христос и Самата отдадена (проляна) Кръв на Христос, та да се настоява срещу протестантското разбиране, което тук изложихме, за едно абсолютно буквално (несимволично) четене на вземете... Моето тяло... Моята кръв, към което така непримиримо се придържат първоначалните християнски църкви?

Мисля, че би трябвало да се вижда вече, че ние никак не бихме могли да отговорим на тези въпроси, ако продължаваме да споделяме заедно с протестантите (и собствено наследеното от, както бе казано, имащото некратка история) разбиране за характера на спасителната Христова Жертва като изкупителна в строгия (тесен) смисъл на тази дума. А трябва ли да го правим, длъжни ли сме?

Наистина, ако Христовата Жертва не извършва нищо друго за човека, освен да плати „откуп” за престъплението му (първородния грях) и Христос Сам е този „откуп” (Сам е приел да бъде този „откуп”), заключенията на протестантите са строго логични. Нали откупът, плащан за някого (в случая – за човека), се плаща безспорно именно на онзи, на когото откупуваният е длъжник. Откупуването е отношение изключително и само между плащащия (откупуващия, изкупващия) и онзи, на когото се дължи, и това е съвсем независимо от обстоятелството дали в резултат от това икономико-юридическо отношение ще се възползва (ще бъде „освободен от дълга”) някой различен от плащащия откупа – някой, тоест, за когото, наместо когото плащащият откупа го плаща (откупувайки го). В този смисъл, ако Христовата Жертва – отдаването на Христовото Тяло и на Христовата Кръв – се осмисля именно като плащане на спасителен „откуп”, из-купуване на човека, на неговите грехове (за които от „взискателя” му е наложен „запор” – запор на живота, т. е. смърт), то тя самата действително има смисъл да се даде единствено на Бога Отца и само Бог Отец има резон да я получи. Та нали Той, именно Той има „вземане” от откупувания и на Него, и именно на Него „се дължи”. На човека, за когото Христовата изкупителна (из-купваща го, от-купваща го) Жертва се принася, би следвало да се даде плодът, резултатът от Жертвата, а именно (както казва и Лутер), опростеността, освободеността му от „задължения”. И това е строго логично.[10]

Но дали – нека най-сетне поставим и въпроса – Христовата Жертва действително е „изкупителна” тъкмо в този строг и, нека се изразим така, свещено-юридически смисъл на тази дума? Дали, нека се попитаме, тя приключва с Кръста и на Кръста?

Според протестантите – да, всичко би трябвало да завърши с претърпяването на кръстната смърт. От момента, в който Христос „изпуска дух”, Бог Отец е „удовлетворен” – получил е „откупа”, който човек не е можел да даде за себе си, и ние сме оправдани чрез Жертвоприношението на Неговия Син, Бого-човека Иисус Христос. Ето защо от този момент нататък нам остава да вярваме в това, че греховете ни са опростени (за което и са били пожертвани Тялото и Кръвта на Господа), и да отдаваме почит на тази единоспасителна Жертва. Толкоз.

Само че спасителното – именно спасителното, спасяващото нас, човеците, дело на Христос не завършва на Кръста (или, още по-точно, с „изпускането на дух” на Кръста). Жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече „не се гневи” на човека, няма го „под проклятието Си”. Тя в най-голямата си дълбочина е отдаването на Тялото и Кръвта на Христос (от Христос), с което, както достоверно знаят всички християни независимо от многобройните си вероизповедни различия, Той е победил смъртта, съкрушил е властта на дявола над човешката природа, свършил е робството му, а значи е възкресил човешкото естество. Със смъртта Си Христос – нека го кажем най-сетне ясно и високо – далеч не просто „умилостивява” Бога (Отца), „изкупва” човеците. Със смъртта Си Христос – знаем го от следващото подир разказа за Кръста и погребението – извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта. Смъртта Му на Кръста умъртвява смъртта, „заразила” човешкия род, поради което и плодът на тази Негова смърт е свършекът на свършека, достигането на края на края.[11]

В този смисъл дълбоко прав е съвременният католически богослов кардинал Валтер Каспер, когато пише, че „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт”. Но затова и „то (Възкресението, б. м.) не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус”. В Неговата смърт – утвърждава Валтер Каспер – в самата Негова смърт се е извършила смъртта на смъртта, т. е. в смъртта Му се е извършило въз-кръс[т]-ването на живота – извършило се е Възкресението. И точно поради това „Възкресението… е дълбинното божествено измерение на Кръста... Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня” и „даже – добавя В. Каспер – би могло да каже, че Разпети петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една единствена неделима мистерия”.[12]

Но ето защо Жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста (та онова, което ни оставя, да е само да вярваме, че Бог вече не ни се гневи, не ни има като Свои „длъжници”, не „вменява” греховете ни). Разпростряна на Кръста, Жертвата на Христос ляга, упокоява се, с-вършва се собствено върху… Престола на Отца – в небето, в домена, в който смъртта няма достъп. А „небето – пише пак В. Каспер – в религиозен смисъл е не пространствен, а есхатологичен феномен. То не просто „е”, то по-скоро възниква (за света и в света) в мига, в който първото творение идва (чрез възкръсналия от смъртта Христос, б. м.) при Бога по есхатологично окончателен начин. Небето следователно става след Възкресението и Възнесението на Христа… Небето е духовното, възкресено Тяло на Христос”.[13]

Да, ще трябва да кажем в такъв случай, Жертвата на Христос включва смъртта, но не приключва със смъртта. И не приключва, защото смъртта на Богочовека е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта, и затова е (тя, самата Му смърт на Разпети петък) въз-кръс[т]ването на третия ден и даже възнасянето на възкресеното „отдясно на Отца”, на Престола на славата на четиридесетия ден, откъдето се и вкусва утехата от тази умъртвеност на смъртта в Духа Свети от петдесетия ден след Възкресението.

В своята завършеност, принесеност, Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения от смърт вечен живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили (умъртвили) с това свое пожертване смъртта, и следователно като – вече – окончателно, вечно живи. Жертва ги, значи, тук, но ги полага там, в небесата като плода на „смертию смерт поправ”.

С това, с това собствено Синът „прославя Отца” (защото Отец е в Него, срв. Иоан 14:10) и Отец се прославя в Сина – открива се (в Христа) кое е било най-съкровеното лоно на Отца – Жертвата Му за човека. Лоното на Отца – открива се – това е пожертваният „посред Престола Му” Син (срв. Откр. 5:6), и значи Престолът, на който седи Отец, това е Жертвеникът, на който Синът Му е пожертван. Вечното тържество на Бога, с което Той вечно тържествува отвъд небесата, това е „заклаността” Му за света и обратно – „заклаността” на Сина, на Агнеца, на Жертвата в лоното на Отца – това и е тържеството, с което вечно тържествува Бог в Себе Си (защото Бог е любов, 1 Иоан. 4:8, и любов жертвена).

Но ето защо също димът, издигащ се от Жертвата, от димящата Му проляна Кръв и разтерзаното Му на-кръст Тяло, е димът на умъртвената смърт, димът на покоя от свърши се (Иоан 19:30), от смърт не ще има вече (Откр. 21:4). С разпростирането (на-кръст) на пожертваното Тяло – нека го повторим следователно още веднъж – с тази негова жертвена смърт не просто е „изкупен” нашият „дълг” към Бога, но смъртта – тази „наказаност” за греховете ни, е отминала вече и на Престола лежи упокоеното от смъртта, изцереното от смъртта въз-кръс[т]-нало от нея човешко естество, което Синът е възнесъл тук чрез Кръста Си, откривайки славата Божия на тази велика, извечна любов, която Бог има към него отпреди свят да се създаде (Откр. 17:5).

Поради това вече и самият дим на Жертвата върху Престола на славата е димът на славата на Вечно-живия, упокоил Живота. Димът на Жертвата, простряна върху Жертвеника, е фимиамът на славата на Бога, „окутващ” Престола Му. Защото Жертвата е славата и славата – Жертвата. Защото Жертвата е покоят на Живота, за който смърт вече няма, и покоят на Живота, за който смърт вече няма, е докрай отдадената от сърцето на Предвечната Любов Жертва.

И тъй, да – Христос е положил Тялото Си и Кръвта Си като жертва върху Престола на Отца, но не за Отца (за да бъде умилостивен Той от тази Жертва), а за живота на света (Иоан 6:51).[14] Димящата върху този Престол Кръв и разпростряното върху него (на-кръст) Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват положения върху Престола дар за нас – угощението с този въз-кръс[т]-нал, изцелен от смъртта живот, чрез Жертвата придобит от Христа Иисуса, като дара на Бога, Който Го е пратил – като Божия дар, който Бог, понеже е Любов (1 Иоан. 4:8), и Любов докрай, е решил да ни поднесе още на Предвечния Троичен съвет в самата Си Жертва и със самата Си Жертва.

Но ето защо, накрай, Жертвата ни оставя собствено Царството и именно Царството е плодът, резултатът от Христовата Жертва. Това въз-царяване на човешкото естество на Божия Престол, а не просто „прошката” и „милостта” на Отца, Христос ни оставя според Собствените Му думи, казани (впрочем също) на Тайната вечеря, предадени ни от св. ев. Лука, и които остават странно незабелязани от разясняващия ни „завещанието” на Господа Лутер.

Защото – нека напомня – според свидетелството на св. Лука Христос, след като е подал на учениците Си хляба с думите: това е Моето тяло, което за вас се дава (Лука 22:19), и чашата със словата: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива (Лука 22:20), добавя по-нататък (очевидно във връзка с тях) следното удивително изречение: Аз ви завещавам – казва Той – както ми завеща Моят Отец царство, за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство и да седнете на престоли (Лука 22:29-30). Както виждаме, тук Той дори употребява думата „завещание” (Аз ви завещавам царство) и това доверяващите се sola scriptura протестанти не би трябвало да подминават без внимание. „Милостта на Отца”, трябва да кажем следователно в заключение, това е Сам Синът – Синът, Който приема да положи чрез Жертвата Си възприетите от Него Тяло и Кръв в домена на Божественото, на Престола на Отца. А пък разпрострени върху Престола на Бога, Тялото и Кръвта обладават вече покоя на вечния, на Божествения живот – чист Божествен живот са.

Да, действително, ако Христос бе дал (и оставил) на трапезата, която ни завещава да правим като нова Пасха, просто преломеното Си на Голгота Тяло и проляната Си от Кръста Кръв, това би било лишено от смисъл. Та защо да ги вкусваме? Ние трябва по-скоро да „вкусим” онова, което това преломено Тяло и тази проляна Кръв са ни донесли – примирението с Отца (на Когото и двете са дадени), мира от Отца, Неговата „пронунциация” – невменяването повече на нашия грях, освободеността ни от „проклятието”. Христос обаче ни е дал, оставил преломеното Си Тяло и проляната Си на Голгота Кръв, с които (и в които) смъртта е умъртвена, които представляват умъртвената смърт и следователно – покоя на освободения живот. Които, значи, сами са възвестеният мир от терзанието на смъртта – тази страховита „онтологична болест”.[15]

Дълбинната грешка на Лутер и на протестантите – трябва да кажем – е в това, че те смятат, че Христос – разпростирайки Тялото Си на Кръста и изливайки Кръвта Си от Кръста, ги полага на земята, в земята, с което и приключва Жертвата Си. Последващото Възкресение на тези Тяло и Кръв е вече друго, отделно от Жертвата, събитие, което няма нищо общо с нея, но засяга единствено Него като Бого-човек, Който доколкото е (и) с Божествена природа, не може да остане с веднъж завинаги възприетата плът в плен на иманентно присъщата ѝ смъртност. Христос обаче – именно защото е Бог, станал човек – отдавайки Тялото Си на Кръста, изливайки Кръвта Си на него – полага тези Тяло и Кръв от Кръста на Престола на Бога, въз-кръс[т]-ва с тях в Бога, възнася се с тях в Бога и с това, неразделно от кръстната Му смърт Възкресение и Възнесение („сядане отдясно на Отца”), за-вършва, с-вършва Жертвата, принесена на Кръста. Тялото, „за нас преломявано” тук, се полага не просто тук, както се полага мъртво тяло, както се полага тяло в смъртта, но доколкото с преломяването Си (със смъртта Си) умъртвява смъртта, то се полага там горе, в „небето”, и „небето” – доколкото пък, както ни казва В. Каспер, е „есхатологичен феномен” в Новия Завет – възниква за света, става за света в момента на това „полагане”, на това окончателно „идване” на първото творение чрез Христос в Бога и разсъмване на покоя, на упокоението на живота.

Христос – нека го подчертаем за сетен път – не просто умира на Кръста (и с това отдава живота Си като „откуп”, удовлетворява „гнева на Отца”), не просто се отдава на смъртта. С това доброволно „отдаване” ней – това твърдо държат в сърцето и ума си християните от самото начало на историята на Църквата – Той я и побеждава. Поради което след смъртта Си и поради смъртта Си – поради самата Си смърт – въз-кръс[т]-ва („със смъртта Си смъртта потъпка”) и Тялото Му ляга там, „где несть болезнь, ни печал, ни воздихания, но жизнь бесконечная” – ляга отвъд смъртта, на Престола Божий. Там, както вижда в откровението, дадено му на остров Патмос, св. Йоан Богослов, е прострял Тялото Си Агнецът. То е Тяло, отдадено на смъртта, и затова св. Йоан вижда на него Агнеца като заклан (Откр. 5:6), но същевременно именно „заклаността” Му, смъртта Му е унищожила смъртта и затова пък – така отдаден ней, Той пребивава в покоя на абсолютната постигнатост, в покоя на свършека на свършека, т. е. в есхатона на окончателно освободения, възцарения живот: жив е вовеки веков (Откр. 1:18). Точно както и утвърждаваше В. Каспер: „Възкресението не е някакво друго събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а това, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус” и поради което „Разпети петък, Възкресението, Възнесението и Петдесетница” образуват една единствена, неделима мистерия – едната Пасха Господня.

Когато – нека да го кажем и така – Христос завещава „преломяваното” Си Тяло и „проливаната” Си Кръв, за да бъдат новата, Неговата Пасха на трапезата на учениците, Той им завещава не просто Тялото Си, разпнато на Голгота, и Кръвта Си, проляна на Кръста, но Тялото Си, което, разпнато там, е свършило там свършека, достигнало е оттам „есхатона” и поради това е легнало в него – в покоя на безпределността, на окончателно освободения вечен живот. Това отдадено и легнало на Престола на вечността Тяло Той завещава.[16] И същото е с Кръвта. Той завещава Тялото Си, отдадено за да се покоѝ там (на Престола), и Кръвта Си, за да пребивава там (насред Престола). Той завещава Жертвата на стяжаното безсмъртие. И казва: там, на този Престол на безсмъртието, на Царството, ви очаквам – за да вкусите Царството, за да „ядете и пиете” не вече тук, а „на престоли”, от Престола на славата. Защото Тялото Ми и Кръвта Ми са Царството. Вкусете, прочее, „горния” живот (защото желая тия, които Ми е дал Отец, да бъдат с Мене там, дето съм Аз, срв. Иоан 17:24); вкусете „горния” живот, който Аз ще ви дам, защото Себе Си (Който съм „горния” живот) ще ви дам; защото както искам да бъдете с Мен (в Мен), тъй и Аз искам да съм с вас (във вас) [срв. Иоан 14:20].

Но поради всичко това може смело да се каже, че общността на учениците Христови се превръща в „Църква” именно от момента, в който Христос, завещавайки им пожертваните Си Тяло и Кръв, ги прави всегдашни сътрапезници с тях, всегдашни сътрапезници в пира на Царството; поставя ги на трапеза, която е сложена в Царството и на която Сам Христос е сложен на трапезата.

А трапезата, за която Христос оставя Своето Тяло и Своята Кръв, е трапеза на Царството именно защото е трапеза, на която е сложено умъртвилото смъртта, упокоеното от смъртта – окончателното, есхатологичното, въз-цареното.

*   *   *

Всичко, казано непосредствено по-горе (и което определен хиперкритичен богословски ум все още би могъл да се опита да квалифицира като „присъчиняване на човешки измислици” към ясните думи на синоптиците), получава много сериозно потвърждение, ако тъкмо на това място решим да прочетем отново съхраненото за Тайната вечеря в благовестието на четвъртия евангелист – св. Йоан Богослов, и което до този момент оставяхме встрани от своето внимание.

Да, ние отбелязахме в предишните глави онова, което е известно на всички – че при св. Йоан думите на Господа над хляба и чашата отсъстват. За сметка на това обаче (и то също е известно на всички) в четвъртото Евангелие е съхранена в пълнота онази прощална беседа на Христос със сътрапезниците Му на последната пасхална вечеря, която синоптиците практически напълно са пропуснали. Тя, казахме също обаче, най-вероятно е предваряла разчупването на празничния хляб (афигомона) и въздигането на чашата „на благодарението” в края на вечерта и вероятно е била увенчана с произнасянето на думите, врязали се в паметта на синоптиците.

Но ако въпросните „думи” при тях действително представляват обявяването на непосредствено предстоящата Христова Жертва, то няма съмнение, че предадената ни от четвъртия евангелист беседа преди това е нещо друго освен възвишено разясняване и дълбинно богословско „разшифроване” на нейния спасителен характер и смисъл.[17]

Разбира се, че при св. Йоан Христос също възвестява на учениците Си, че „часът” на Неговата Жертва вече е дошъл (виж Иоан 17:1). Ние обаче не бива да не забележим по колко необичаен начин това „обявяване” е извършено в предаденото ни от четвъртия евангелист.

На първо място, Христос тук сякаш въобще не говори за предстояща смърт (макар че безспорно има предвид нея, когато предупреждава за съвсем скорошното си „заминаване” оттук). И все пак не тъкмо и просто за смърт говори Той, защото въпросното „заминаване” по един подчертан – определено подчертан – начин описва като „отиване при Отца” (виж Иоан 14:2, 12, 31; 16:5, 10, 28; 17:11, 13); като, следователно, въздигане (в небесата), а не слизане (в гроба). И макар Христос да знае и да вижда ясно, че възвестяваното сега ще бъде свързано със скръб, с печал, с болка (срв. задето ви казах това, сърцето ви се изпълни с тъга, Иоан 16:6; вие ще се разплачете и разридаете, Иоан 16:20), Той настойчиво обещава – и именно във връзка с това възвестяване обещава – радост и мир (… скръбта ви ще се обърне на радост, Иоан 16:20; ще се зарадва сърцето ви, Иоан 16:22).

Само по себе си това е забележително: предстоящата Си жертвена смърт Христос у св. Йоан въобще не описва като тръгване към Кръста или, по-точно казано – тръгването Си към Кръста, отдаването Си на смъртта в някаква тържествена, парадоксална дълбочина Той осветлява като поемане „нагоре”. „Отивам на смърт, отдавам се в Жертва” – в прощалната беседа на Христос у св. Йоан се обявява като възнасяне. То е, повтарям, „отиване при Отца” и нищо по-малко.

Още по-забележителното обаче е, че по цялото протежение на беседата въпросното „отиване при Отца” въобще не се обяснява от Христос като нещо отнасящо се просто до Него. Напротив – то се разяснява в беседата дори най-вече като нещо, свързано със сътрапезниците, събрани около Него в тази последна вечер. Като се започне с тържественото: Отивам (т. е. „в дома на Отца” Си) да ви приготвя място (Иоан 14:2), и се завърши с пронизителните думи към Самия Отец в Първосвещеническата молитва: Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Иоан 17:24). В този смисъл то е едно много особено „отиване”, много особено „заминаване”, което е същевременно пределно разкриване на Заминаващия и дори – както ще видим след малко – окончателно вселяване в онези, от които се „заминава”. Още малко – заявява Христос на събраните – и светът няма да Ме вижда…; и веднага след това добавя: … а вие ще Ме виждате (Иоан 14:19). И не само ще Ме виждате, но именно „в него ден” (в който „светът ще престане да Ме вижда”, в който ще достигна „горе”) ще разберете вие, че Аз Съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас (Иоан 14:20); ще разберете тоест, че вече сме заедно, напълно заедно – един в друг в Отца.

По-ярко и непосредствено свидетелство, че Христос обещава (и завещава) на Тайната вечеря именно съ-възцаряването на Своите, една нова заедност с тях в самото лоно, на самия Божий Престол, и то тъкмо благодарение на Жертвата, едва ли би могло да се посочи, и малко по-късно в тази книга ние ще видим, че определен отзвук на точно тези думи на Господа намираме и в казаното на трапезата у синоптиците (нещо повече, загадъчността на това последното буквално се „разшифрова” от току-що цитираните думи у св. Йоан).

Сега обаче ние трябва да отбележим отново много особената – парадоксална – хроно-топика, в която се разполагат обещанията (заветите) на Господа в тази Негова прощална беседа с учениците. Те сякаш постоянно свързват „долу” и „горе” – пренасят „този свят”, в който ще останат сътрапезниците, в „домена” на Отца, в който отива техният Учител, и обратно – довеждат „небесата”, в които Той „отива”, в „този свят”, в който те остават. Не може да не се види, че обявяването на непосредствено предстоящата Жертва на Христос (тук „долу”) е същевременно едно възвестяване на съвсем скорошното реализиране на „небесата” там „горе”, което тъкмо защото ще се случи и поради това, че ще се случи, ще се окаже и съвсем скорошното пределно възсъединяване на тези „небеса” с оставащите тук „долу”. Жертвената смърт на Кръста (тук „долу”) е възвестяване на „изход” – изход „горе” (при Отца), който в същото време – тъкмо с това, в резултат на това, ще се окаже идване отново, завръщане, при това пределно и окончателно (обявявайки Жертвата Си, която ще предизвика скръб у тях: „Аз ще си замина”, „вие ще бъдете наскърбени”, Христос обявява на учениците, че тъкмо поради нея Той пак ще ги види и в оня ден радостта им вече никой няма да им отнеме, Иоан 16:20-23).

Разбира се, че това е така, защото в цялата беседа у св. Йоан Христос възвестява и обяснява Своята жертвена смърт през призмата на нейното завършване във Възкресението, Възнесението и Петдесетница – през призмата тоест на нейното из-вършване, с-вършване „там горе” (за което и говорихме преди малко).

Но ето защо, тръгвайки на кръстна смърт, Христос у св. Йоан обявява не вече (и не просто), че Неговото Тяло ще се „преломи” и Неговата Кръв ще се „пролее”, но че Той „отива при Отца”. И – както вече казахме – завършването на тази Своя смърт „при Отца” във Възкресението и Възнесението Той представя като нещо, засягащо не просто Него, но като нещо, свързано преди всичко с учениците. Те, учениците – нека забележим – в оня ден, в който Христос достигне при Отца, ще се възрадват с радост, която вече „никой няма да им отнеме” (Иоан 16:22). Те, учениците, малко след като „светът” престане да вижда Христос, ще Го видят отново (срв. А вие ще Ме виждате, защото Аз отивам при Отца, Иоан 16:16). Те, учениците, в същия ден, в който Той вече ще е „в Отца”, ще разберат, че всъщност са в Него и Той е в тях. Ще разберат, с две думи, че в деня, в който Христос ще възлезе горе, Той ще се върне по един окончателен начин долу (или, което е същото – ще ги възнесе по един окончателен начин горе).

Накрай, съществено е да забележим, че в т. нар. Първосвещеническа молитва на Христос към Отца, предадена ни от св. Йоан Богослов в 17 глава на неговото Евангелие (и за която издигнахме хипотезата, че би могла да е изречена от Господа на мястото на традиционното пасхално „благодарение” при издигането на заключителната чаша на трапезата), Той моли изключително за учениците Си и онова, за което моли, е нещо съвсем различно от тяхната „опростеност” тук, в света. Във всеки случай е съвсем различно от протестантската „пронунциация”. Нека припомним: Отче! – издига глас Иисус в навечерието на принасянето на Жертвата Си и може би непосредствено след като е обявил „преломяването” на Тялото Си – тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Иоан 17:24), а това значи на Престола на славата, който и е Жертвеникът, на който ще се упокои Жервата Ми. Да бъдат – моли още Иисус – всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан 17:21), което пък значи да бъдат с Нас горе, да седнат „на престоли” около Престола на славата, в Царството. Отче – моли още Иисус – … прослави Сина Си… според както Си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, каквото си Му дал, да даде тям живот вечен (Иоан 17:1-2).

Нека припомня още веднъж, че в самото начало на тази беседа, завършваща с тържествените слова на Първосвещеническата молитва, Христос – съобщавайки на учениците, че е дошъл часът Му да отиде при Отца (тоест да възкръсне от смъртта и да се възнесе „горе”) – изрично им казва, че съкровената цел на Неговото Възкресение и Възнесение е „да им приготви място” (Иоан 14:3), та след това да дойде и да ги вземе при Себе Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз (Иоан 14:3). Но не е ли в такъв случай целта на Жертвата Иисусова – така, както ни я разкрива Сам Иисус в прощалната Си беседа у св. Йоан – именно възкресяването „на всяка плът”, пределният „изход” от пределния „Египет на робството” с властта, дадена на Жертващия се „да ѝ даде живот вечен”? Не е ли Жертвата на Христос съвсем не плащането на някакъв „откуп”, в резултат на което Той да освободи людете от „проклятието” на Бога, да ги остави тук, на земята „опростени” за греховете им – „пронунциирани” и подготвени за „края на времената”, след което на Неговото Възкресение да се гледа като на последващо, отделно от тази Жертва събитие, засягащо изключително Него и нямащо непосредствено отношение към „откупените”? Не е това, казвам, защото Сам Христос в записаното в четвъртото Евангелие ни доверява, че възкръсва тъкмо за това, достигнал при Своя Отец, като ни „приготви място”, да дойде да ни вземе там, дето е Той, и всички вече да бъдем „едно”: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан 17:21). А щом това е така, то значи и Възкресението (и Възнесението) на Христос не е събитие, следващо Жертвата и отнасящо се не до хората, за които тя се принася, а единствено до Христа Богочовека, ами е събитието на самата Жертва, възкресяването (в Христа) на човешкото естество, собствено „полагането на мястото”, в което Пожертвалият се чрез потъпкването на смъртта ще въведе Своите, достигането до края на пътя (който Сам Христос е, виж Иоан 14:6), по който Той от самото начало е повел учениците, за да бъдат най-сетне в пълно единство (Иоан 17:23).

Има обаче и още нещо, за което Христос настойчиво говори в беседата Си в последната вечер в Сионската гòрница и което в никакъв случай не бива да пропуснем, понеже е пределното увенчание на Неговото „завещание”. Защото ако Жертвата на Христос, Неговата смърт на Кръста – както знаем – умъртвява смъртта, явява се смърт (и) на смъртта и поради това завършва с Възкресението на умъртвения и възнасянето на Тялото и Кръвта Му (на Него Самия) там, където е мястото на безсмъртието – на Престола на Бога и Отца – то би могло да се помисли, че тази Жертва завършва всъщност с пълната и окончателна (поне докато този свят съществува) раздяла на учениците (на людете въобще) с Христос и те имат, имат основание да се разплачат и разридаят (Иоан 16:20, виж и задето ви казах това – тоест, че отивам при Отца – сърцето ви се изпълни с тъга, Иоан 16:6).

Да, умъртвил смъртта със Своята смърт, Христос ще възкръсне от гроба, ще напусне този свят на смъртта, ще възнесе безсмъртното Си Тяло в Царството на безсмъртието, на Престола на Бога, където ще Го положи живо „во веки”, ще „отиде при Отца” и тогава учениците, ние всички, ще останем до края на времената без Него тук, долу, където ще можем да се утешаваме единствено с мисълта (с интериоризираното зрелище) за Неговата прославена плът там, отвъд, на Престола на славата. Не засяга ли следователно Неговото Възкресение и Възнесение именно само Него, независимо че в Него е изкупено „нашето естество”?

Христос обаче – както Сам казва в прощалната беседа в Сионската гòрница, принася Своята Жертва не за Себе Си, а „за нас” (и дори, както свидетелстват синоптиците, я дава на нас, завещава я на нас: вземете… Моето тяло, за вас преломявано… Моята кръв, която за вас се пролива), Той възкресява и възнася всъщност нашето, човешкото естество (което заради това е и направил Свое). В Своята последна и неслучайно наречена Първосвещеническа молитва, Той изрично моли: Отче!... прослави Сина Си, за да Те прослави Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, което си Му дал, да даде тям живот вечен (Иоан 17:1-2). Христос, сиреч, приема през нея нощ човешката смърт, за да умъртви в Себе Си човешката смърт, за да възкреси човешкото естество, което и да възнесе, което да упокои, което да прослави на Престола на славата. Затова и изрично се моли като Първосвещеник на човешкото естество в Първосвещеническата Си молитва: Отче! тия, които си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз (Иоан 17:24) и както Ти, Отче, Си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно (Иоан 17:21).

Но ето защо, както вече неведнъж изтъквахме тук, Жертвата на Христос – самата Му Жертва – приключва не с Неговото Възкресение (с умъртвяването на смъртта) и даже не с Неговото Възнесение (с полагането на освободеното от смъртта на Престола на безсмъртието), а с… изпращането в резултат на това на Утешителя на света, на Утешителя от страшната му онтологична болест, от вековното му „рабстване” на тлението (нека припомним: „Разпети петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница образуват една единна неделима мистерия”). Христос се отдава на смъртта – отдава Своето Тяло и пролива Своята Кръв, както обявява на последната вечеря – та с тази Си смърт да умъртви смъртта, да възкреси и да възнесе възкресеното и освободеното на Престола на Отца и така да утеши света, да му изпрати утешението, пределното, окончателното утешение – Духа на утешението, Утешителя.

Затова, затова Неговата Жертва е принесена докрай едва когато Той, възкръснал от смъртта на Кръста, въз-несъл освободеното от нея на Престола на вечния живот, изпрати като следствие от всичко това на света неговото утешение. Принесена е докрай с идването на Утешителя, Който и възвестява на света: Онзи, Който със смъртта Си възкреси човешкото естество и го възнесе от този свят на смъртта, го положи вече на Престола на Бога – упокоѝ го навеки, възцари го навеки. И не просто Неговото – вашето естество е вече освободено, упокоено, възцарено. Христос достигна горе, дойде при Отца и, ето – в резултат на това утешението дойде при вас. Жертвата завърши: „долу” се намери вече „горе” и „горе” дойде „долу”. Вкусете утехата от тази принесена докрай Жертва, вкусете я в утехата, която тя ви даде, вкусете я в донесеното от Утешителя, вкусете я в Утешителя! И доколкото със завършването на Жертвата на Престола на безсмъртието Утешителят дойде тук долу, то вкусвайки в Него Жертвата, която ви остави Господ, вие ще вкусвате в Него, в Утешителя, онова „там горе”. Упокоилото се, въз-царилото се там горе, ще бъде вече във вашия свят долу, защото утешението му ще е дошло в него, Утешителят ще е дошъл в него и вашият свят долу ще има упокоеното „там горе” – ще го има в даденото му утешение, в пребиваващия в него Утешител!

Да, обявявайки Своята Жертва, Христос в прощалната беседа, предадена ни в Евангелието на св. Йоан, казва по повод на нея: Аз отивам при Отца, защото за разлика от предаденото ни от синоптиците, тук Той обявява направо завършека на тази Жертва, която ще умъртви смъртта, ще възнесе освободеното от този свят на смъртта в света на безсмъртието, и веднага казва на учениците Си за това „отиване при Отца”, за това „заминаване”: за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя (Иоан 16:7).

И наистина, нали ако Христос не принесè тази Жертва, ако не умъртви с нея смъртта и не възнесè освободеното от смъртта от този свят в света на безсмъртието, т. е. на Престола на Отца, с което и да завърши Жертвата, то и спасението от смъртта няма да бъде завършено и Утешителят на света няма да облъхне света с крилете Си. Ако обаче тази Жертва се извърши, ако естеството човешко бъде възнесено, ако Христос – Първосвещеникът му – го принесе и упокоѝ там в Себе Си, Утешителят ще бъде пратен на това естество и на света. И в този Утешител на човешкото естество и на света човекът, светът ще вкусят вече освободеността си; ще вкусят живота на Бога – Царството Му в Христа Иисуса. А това, накрай, значи: Неговата „заминалост” от нас там, в Бога, ще се окаже по парадокс идването на небето при нас, в нас (да си припомним отново: в него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец и вие сте в Мене, и Аз съм във вас, Иоан 14:20). И обратно: ние ще дойдем при Бога и в Бога именно когато Христос напълно, докрай „остави този свят” и възнесе, упокоѝ естеството ни на Престола на Отца. Ето как и защо едва след Възкресението и Възнесението на Пожертвалия се от „този свят” (доколкото Той е принесъл и възнесъл именно „този свят” в Бога) в този свят ще дойде Утешителят и в Него ще вкусим Бога „тук” помежду си. Ще Го вкусим в Утешителя, изпратен от Упокоилия живота ни, съединилия го с „горното естество”.

След принасянето на Жертвата следователно; след принасянето ѝ „горе” – тук, „долу”, в Утешителя вече ще лежи и ще се вкусва „горното” и именно „горното” ще лежи и ще може да се вкусва тук, „долу”. След възкресяването и възнасянето на човешкото естество „горе”, на Престола на Отца, ние „долу” ще можем да вкусим „горното”, Богочовешкия живот, защото тъкмо него, човешкото естество, Христос ще е възкресил и възнесъл на Престола на Отца, ще му е дал утешението. И това утешение (на Утешителя) ние ще можем да вкусваме именно в Христа, в Когото то ще е възкресено и възнесено като от Първосвещеник на човешкото. И обратно: това „горно” – възкресено и възнесено на Престола на Отца човешко естество, ние вече ще можем да вкусваме тук, „долу”, защото, възкресил и възнесъл го на Престола на Отца, Христос с това ще му е изпратил Утешител – Утешител, в Когото то е утешено, изцелено в Бога.

И ето: това Царство, оставено подир Жертвата и в резултат на Жертвата, то и е оставено на учениците (по думата Христова: Аз ви завещавам царство, Лука 22:29). Тъй че когато след Жертвата, след извършения „изход” те седнат пак в Сионската гòрница, ще видят – в Духа Свети, в Утешителя, Който вече ще е дошъл на света – че са седнали вече в един отвъд-мирен покой, около трапеза, на която цари безпределен покой; която е, буквално казано, разстлана подир края на края; на която се е разсъмнало от края.

И това ще е така, защото, ето – на нея Христос ще лежи, дал им в Тялото Си изцеления от смъртта живот и Сам ще е този живот, покоящ се на тази трапеза. И ще видят тогава, че в Сионската гòрница (и във всяка „гòрница”, в която ще се приютява от онзи ден нататък тяхното „странстващо” общество – παροικία), трапезата вече е Царството, небето. На нея ще лежи не нещо земно, а нещо отвъд смъртта, отвъд „края” – нещо „тамошно” и, значи, есхатологично, окончателно.

Самата вечност за вечност ще е сложена на тази трапеза, защото Агнецът ще е умрял за смъртта и вече ще бъде жив вовеки веков (Откр. 1:18).

*   *   *

Да, на Тайната вечеря (както четем за нея и у четиримата евангелисти) Господ обявява, че оставя на учениците Жертвата Си, че им се оставя, че им се завещава Сам. „Вземете – казва – яжте Моето тяло… пийте всички Моята кръв” – това ви давам, това ви завещавам, това е Моят завет.

Но ето защо, когато след принасянето на тази Жертва докрай, след упокояването ѝ горе, на Престола на Отца (за което Сам Господ говори у св. Йоан), вие се съберете пак на „това”, за да „вземете” завещаното ви, сред вас, между вас ще лежа Аз, отдал се за вас и „за мнозина”. А понеже с Моята смърт, с това „отдание” смъртта ще е вече издимèна, ще е „преминала”, то от това, което ще лежи на трапезата ви, което ще присъства на нея, ще се излъчва вече високият покой на свършилия се свършек, на утихналите докрай „въздишки и въздихания”, ще се е разсъмнало Царството, ще се е въз-царило. И вие ще сте се събрали вече именно на Царството – на Пасхата, която се яде на „престоли” около Престола на Отца в небесата. И ще видите тогава (в Духа Утешителя), че Сионската гòрница (и всяка „гòрница”) е небе, че е там, там горе; че тук е горе и горе е (вече) тук.

Но значи и Църквата – нека го кажем смело след всичко, което досега обяснявахме – далеч не е просто общността на учениците и последователите, вярващи в плода на Жертвата – в плода на „смъртта на Господа” (опростеността на греховете ни). Църквата е обществото, споделящо плода на Жертвата, плода на умъртвената от смъртта на Господа смърт върху Жертвеника Божий. Споделящо, участващо – казвам – в тоя плод, живеещо тоя плод, даден му в Духа на (окончателното) утешението на света, в Утешителя на света вовеки, и който е вечният живот Христов – животът, който Христос още на Тайната вечеря е обещал, че живее, споделен с нас в нас, та да го живеем и ние с Него в Него.[18]

Църквата, с други думи, това е пребиваването в Царството, споделеността на Царството на вечния живот, постигнато от Христос, живеещ Себе Си – Своите, положени в лоното на Божествеността Тяло и Кръв – с нас и в нас, Неговите ученици и съ-пасхалници.

Църквата не е общност, вярващо живееща един просто земен, просто тукашен живот, който смъртта на Господа е освободила от „гнева на Отца”. Църквата е Царство Божие, защото, бидейки общност от човеци, живее на земята един пределно утешен и пределно освободен не-земен живот. Живее с Христа живота на Христос в Бога – в горния, освободен вече от света Йерусалим. А животът на Христос е животът на Жертвата, Чиято смърт е умъртвила смъртта, възнесла я е в Бога, и ето: тази упокоеност от смъртта, тази свършеност на свършека, тази излязлост от света на смъртта Христос споделя с Църквата Си и Църквата Му споделя с Него в обгръщащия всички заедно Дух Утешител.

Но поради това – накрай – Църквата не е просто „тукашна”. Тя е общество, живеещо тук тамошния, есхатологичен, освободен живот; тя е Царство не от този свят, макар и продължаващо да бъде живяно в този свят. И именно живеенето, споделянето на това Царство и е Църквата.

Църквата е пируване с Христос в Царството и пируване на Христос с нея.

*   *   *

И тъй, за последен път: какво собствено казва Христос на Тайната вечеря? Вземете, яжте, това е Моето тяло; пийте от нея всички, това е Моята кръв; това правете за Мой спомен. Правете „това” – яжте Моето тяло, пийте Моята кръв – тях ви завещавам, тях ви оставям. И добавя след това: Аз ви завещавам царство (Лука 22:29). Което означава, че именно Неговото Тяло и Неговата Кръв, Той Самият – оставен на трапезата – и е Царството.

Защо ли? Защото, като оставя Жертвата Си, като оставя Себе Си, пожертван: отдаденото Си Тяло и пролятата Си Кръв, с чиято отдаденост смъртта е победена, Той оставя покоя на свършилото се „робство” на света, „изхода” от долината на смъртната сянка (Пс. 22:4) в радостта на вечния живот. Пирувайте с тях – казва Христос. – Пирувайте с Моето Тяло и Моята Кръв – това е Царството на освободения живот, това е Царството с Мен. Ето, Аз седя, оставен между вас като победената смърт, като великия покой и радост – като окончателната Пасха. И вие седите с Мен – със свършеността на свършека, на трапезата на новия Йерусалим, обвити от великото и сетно утешение на Утешителя.

Ето, значи, какво прави Христос на Тайната вечеря. Той наистина оставя завещанието Си (завета Си). Но това завещание не е нещо по-малко от Тялото Му, от Кръвта Му, от Него Самия като Жертва. И нарежда: събирайте се на тази трапеза, на която ви оставих завещанието Си, на която ви завещах Себе Си като истинския пасхален Агнец, и ползвайте завещаното, владейте го, вкусвайте го, празнувайте Пасхата на възцаряването си. Защото завещаното ви е умъртвената смърт, бездънният покой на изцеленото творение, безбрежната радост на отритите сълзи, триумфът над всичко, всичко „това”, неиждиваемото пиршество на несмутимото блаженство. С други думи, това завещано е Царството Божие. Сега, днес, на тази вечеря ви го оставям и пак на нея ви нареждам: събирайте се на него – яжте, пийте, правете „това” – имайте завета, който ви дадох. С него Аз ви завещах Царство, пребивавайте в Царството Ми.

И учениците, които тази вечер получават това – получават „Неговото Тяло”, „Неговата Кръв” и заповедта Му да пируват с тях – след петдесет дни, когато то ще бъде отдадено, ще победи смъртта и ще възнесе живота, за да го предложи на Божия Престол – кога се съберат, за да изпълнят заповяданото и започнат „да правят това”, което Христос им е казал тази вечер, ще вкусят в изпратения от този Престол Утешител Царството, ще влязат във владението му, ще седнат в него и то „посреде тях”.

… И тогава, като станат вече Негови сътрапезници, Негови съ-участници, ще станат и Църква – благодарно (евхаристийно) извършваща „общото” си дело, общност на съобщниците Христови.

---

* Този текст е Първа част от Втора студия – „Осъществяването. Жертвата, принесена за нас и за мнозина” – от новоизлезлия труд на автора: Христовата Жертва. Евхаристията и Църквата, С.: „Комунитас” 2017, с. 119-154 (бел. ред.).