Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Правило 8 на Третия вселенски събор

Сряда, 02 Ноември 2016 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovЦърковното подчинение на древните апостолски катедри е въпрос, довел до множество ожесточени (включително въоръжени) сблъсъци още при приемниците на св. Константин Велики. Проблемът би бил много по-прост, ако засягаше единствено каноничното подчинение. Факт е обаче, че винаги, щом наследниците на тези епархии по-късно са предявявали официални претенции към катедрите в Константинопол или Рим, са получавали отказ, а често им е налагана и схизма.

Безспорно, след Йерусалим и Самария първите поместни църкви са в Сирия, в Мала Азия, в Египет и в Кипър. Няколко години по-късно Трако-македонската църква става първата в Европа, създадена след видението на св. ап. Павел, при неговото второ мисионерско пътуване. Тези църкви дължат своя непреходен авторитет не само на саможертвата на апостолите и на техните ученици, но и на безценното съчетаване на местни религиозни традиции (различни от официалния римско-гръцки култ) с първичната християнска мистика и съпътстващите я пориви на Божия Дух.

С развитието обаче на империализирания християнски култ Рим съсредоточава в себе си властта на Запад, а новата столица Константинопол постепенно иззема тази на Изток. Подобно е положението и в Западните Балкани, където чрез папски декрети Солун иззема властта от първенствуващите в провинция Илирик катедри на Сердика и Сирмиум.[1] Това преразпределение, оторизирано с Правило 28 от Халкидон (451 г.),[2] е обяснимо най-вече чрез наложения тогава стремеж за изкореняване на мистагогичните специфики в поместните църкви, които всяка от тях е наследила пряко от своите божествени основатели. От друга страна, постепенното съсредоточаване на църковната власт в двата политически центъра по фатален начин способства за унификацията на християнството (не само като доктрина, но и като богослужение) и за свеждането му до политически коректна, номинална религия, като тенденцията е запазена очевидно и до днес.[3] Богослужебните[4] особености от първите векове на християнството способстват и обезпечават духовното развитие и на индивида, и на социума, в уникални размери. И, съвсем нормално, сред това съборно многообразие проявите на Божия Дух не са редки и не са зависими от „буквата” и цензурата, но от посвещението и любовта към Господ Иисус Христос. Затова и въпросът за конкретните изяви на Светия Дух или за липсата им е от първостепенно значение за духовния живот и дееспособността на християните.

Именно в тази връзка и когато е имало повод Отците на Църквата се произнасят категорично относно щателното запазване на първоначалното положение, догматично и административно, в нея. Точно такава логика се съдържа и в Правило 8 на Ефеския събор (431 г.).[5] Там изрично е изтъкнат принцип, който по никакъв начин не е обвързан с преклузивен или давностен срок. И – още по-съществено – това съдбоносно решение е абсолютно промислително. Защото знаем, че още на събора в Халкидон с Правило 28 се посяга именно срещу този принцип. Повод в Халкидон просто е била трако-гетската експанзия на Балканите, а не ръкоположенията в Кипър (както е в Ефес). Тук важното е да подчертаем историческата приемственост и парадигмата, запазена през годините, изразени много характерно с Новела 131 на Юстиниан, където императорът изравнява статута на архиепископа на Нова Юстиниана с този на Константинополския патриарх, както и решенията на Константинополския събор от 870 г. относно статута на „новата” Българска църква, където като пример се сочи именно статутът на архиепископията на Кипър.[6] Тези факти ясно показват, че историческото съзнание и приемствеността не са прекъснали в началото на Средновековието и след формирането на българска държава на Балканите са запазени живи традиции (с изменения, но без хиатус), включително в областта на юриспруденцията.

Историята е категорична, че през почти 2000-годишната история на съвместно съществуване на древните църкви с имперските центрове отношенията им наследяват всички печални черти на тези между гърци, римляни и „варвари” отпреди и около времето на Рождество Христово. Особено изпъстрена с вътрешни раздори и трагични сблъсъци, както и с ереси, чиито корен е в „гръцкия (елински) дух” е историята на Източната църква. Този дух е същият, против когото Отците от първите векове пишат немалко съчинения Против елините. Особено тежко е положението във вътрешността на Балканите и в Египет след Халкидон и Акакиевата схизма. Още по-трагично става то в Източно-сирийската църква след експанзията на исляма. Конфликтите принуждават местните да обособят автокефален епископат, а империята си позволява – наред с изгарянето на автентични документи и тиражирането на преправени историографски данни, още и доктринални промени и архитектурни преустройства на храмови сгради, където има власт. Но така или иначе местното население по селата (съставляващо, като навсякъде до скоро, не по-малко от 80-85 %) практикува християнство от неофициален вид с древни специфични особености. Храмови преустройства, следващи официалната унификация на култа и териториалното завладяване, са фиксирани археологически по безспорен начин в много постройки,[7] което недвусмислено потвърждава повсеместно съществуването – особено в Египет и на Балканите – на църковни традиции, различни от гръко-византийската. Освен това, абсолютно сигурно е съществуването и на местна богослужебна и църковно-песенна традиция на местните езици, – коптски,[8] източно-сирийски,[9] арменски, гетски и бески[10] – която няма как да бъде много по-различна от гръкоезичната, но е притежавала съществена културна и духовна специфика и ценност. Подобни специфични, благодатни черти има и при всички други древни църкви. За съжаление, колаборационната политика и там е осъществила мащабни операции, а и местното население не е достатъчно далновидно, и културните образци от началото на Средновековието никак не са изобилни. Впрочем, същото е положението и в традиционно елинските територии. Причината обаче за тази ситуацията е съвършено различна: „Въпреки ранната мисионерска дейност на апостол Павел, християнството тук остава с ограничено разпространение… преди края на тъмните времена“.[11]

Така че – прозорливо и осъзнавайки опасността от разрастване на апетитите на „кесаря” – отците на Третия вселенски събор предвиждат превенция и в свое изрично решение (по-късно известно като Правило 8) предупреждават настоящите и бъдещи църковни власти да не престъпват древните предели и да не посягат на самодостойната самостоятелност на поместните църкви, като предявяват горделиви претенции и като изземат властови авторитет, принадлежащ конкретно и лично единствено на Божия Дух. И това се отнася не само за древната Кипърска епархия, но и за всички други, подложени на некоректна асимилация, автокефални църкви, сред които на първо място тези в Египет, Палестина и Сирия, в Тракия и Македония. Освен дето абсолютно недвусмислено цели да бъдат предотвратени всякакви бъдещи посегателства, Правило 8 изразява не просто юридическо-казуална, но безупречна библейска и духовна логика. Отците от Ефеския събор са напълно наясно с политическите тенденции спрямо (както и вътре в) Църквата и затова гарантират принципно и конкретно самостоятелността на поместните църкви, като се постарават да ги предпазят от онова, което е предстояло – много по-тежки, съдбоносни разделения от съществувалите до събора. При което след Акакиевата схизма и споровете при Юстиниан дори може да се говори за две църковни йерархии, които съжителстват паралелно – на земното казионно църковно управление, признато и толерирано от кесаря, и на Божията посветена йерархия, подчиняваща се само на Светия Дух и преследвана и притеснявана винаги, за което говори в Етически беседи св. Симеон Нови Богослов.

Съвсем показателно е това, което е последвало в Халкидон, където чрез псефоса (Правило 28) Константинополската църква се възползва от имперското благоволение и почти анексира църквата в Тракия, Дакия и Мизия. За да не изостава пък, Римският епископ постепенно присвоява правата върху тази в Източен Илирик. Така се постъпва по-късно и с другите древни катедри – и на Изток, и на Запад. От църковно-правна гледна точка това е в пълно противоречие на апостолските правила, с тези на съборите от 4 в., както и с духовната и евангелска логика. Никакво завещано от Христос единство в Църквата не може да бъде постигнато чрез политически компромиси, чрез войни и заличаване, с каквито опити е пълна историята. Затова и плодовете от това узурпиране са изключително неблагоприятни и богоборни – древните църкви на Египет, Източна Сирия и Месопотамия, Армения, Мизия, Тракия и Македония се отделят напълно от подчинението и от колаборационистките църковни власти в Константинопол и в Рим, за да запазят автокефалната си апостолска приемственост, макар това да им носи само презрение и обвинения във всевъзможни ереси. Колаборацията с кесаря, узаконена с псефоса, поражда трагично разделение, освен последвалите схизми и големите ереси – монофизитството, иконоборството и етнофилетизма. Което обаче е още по-трагично – води и до огромен брой човешки жертви, както и до загуба на безценни мистагогични феномени и културни ценности. Папа Лъв Велики не приема псефоса и не го подписва – той осъзнава, че решението е унижение за делото на апостолите и техните достойни приемници и смъртоносна рана в сърцето на догматичната подредба, която държи гръбнака на Църквата. „По плодовете им ще ги познаете; бере ли се грозде от тръни” (Мат. 7:16).[12] Затова и всички модерни икуменически напъни, колкото и да биха били благородни, ще останат напълно безплодни докато не се възстанови църковната уредба в положението ѝ преди събора в Халкидон. Не е възможно обединяване на мистичен, божествен организъм въз основа на човешки (църковно-политически) компромиси. Не е възможно обединение[13] преди да има възстановяване,[14] предварително излекуване на частите на цялото.

Правило 8 на Третия вселенски събор (Ефеския)[15] гласи:

Боголюбезният епископ Ригин и намиращите се с него епископи от Кипърската област Зенон и Евагрий съобщиха за нещо, което се нововъвежда и посяга върху свободата на всички, въпреки постановленията на Църквата и правилата на светите апостоли. Понеже обществените болести изискват по-силни церове, като носещи по-голяма вреда, и най-вече, ако е нямало и древен обичай, Антиохийският епископ да ръкополага в Кипър, както за това писмено и устно ни уведомиха благоговейните мъже, дошли на тоя събор, затова началстващите на светите кипърски църкви нека имат пълно и неоспорвано право, според правилата на светите отци и по стария обичай, сами да си поставят благоговейни епископи.

Същото това да се спазва и в други области и във всички епархии, та никой от боголюбезните епископи да не простира властта си над друга епархия, която по-преди и от самото начало не е била в негови или на предшествениците му ръце; ако ли някой я простре и насилствено си подчини някоя епархия, нека я върне, за да не се нарушават правилата на светите отци: под булото на свещенослужение да не се промъква надменността на гражданската власт и незабелязано да не изгубим оная свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашият Господ Иисус Христос, Освободителя на човешкия род. Ето защо светият и вселенски събор постанови:

Всяка епархия да запази чисти и неувредени принадлежащите ѝ от самото начало права, според установения от древни времена обичай. Всеки митрополит за свое обезпечение може свободно да вземе препис от настоящото постановление. Ако ли някой предложи постановление противно на това, което сега е издадено, светият събор определя то да бъде недействително.

Решението от Ефес възниква въз основа на конкретен казус, който е изложен в неговия преамбюл. Това е нормално, защото редовно църковните санкции следват конкретен повод. Правилото обаче е всеобхватно и провиденческо, и не съдържа в себе си преклузивен срок. Субект на църковно-правното решение са всички епархии и всеки митрополит, а негов обект е оная свобода, която е извоювана чрез безценната кръв на нашия Господ, която единствено първоначално положеният порядък в Църквата може и да гарантира. Отците на събора са се опитали, също така, да предотвратят не толкова териториални или материални бъдещи посегателства и щети за древните поместни катедри (каквито е ясно, че са получени), колкото техните апостолски специфики и култови особености – едно безценно мистагогично и културно наследство. Освен това, обаче има и една много по-важна причина – в самостоятелността на древните църкви те виждат изпълнение на конкретни библейски пророчества спрямо страни и региони. За тези неща държат сметка единствено най-просветени умове, а сред отците на събора определено е имало такива.

При това самостоятелността винаги е гаранция за лична отговорност и свободно развитие. А с нарушаването на първоначалната уредба в Църквата се е целяло именно обратното – опростяване, свиване, размиване на отговорността и доктринизация, които да доведат до лакейство, колаборационизъм и извращения. Нека си припомним в тази връзка, че знатоците на Закона и „властниците на този свят” не разпознаха въплътилия се Христос. Отците на събора са знаели, че когато се извършват ръкоположения и в тялото на поместни църковни общини се влага „чужд огън”, това прекършва техния устрем и се прави не без особена причина – такава най-често е налагането на авторитет и разбирания, както и на чужда практика, която да измества местната, като за повод са служели, разбира се, някакви конкретни слабости. Тази логика, обаче, е изключително опасна, тъй като пряко противоречи на заповедта на Христос: „Между вас обаче да не бъде така: който иска да бъде големец (μέγας) между вас, нека ви бъде слуга (διάκονος), и който иска да бъде пръв между вас, нека ви бъде роб” (Мат. 20:26-27). Господ ясно предупреждава: „Пазете се да не пренебрегнете някого от тези, малките, защото ви казвам, че техните ангели на небето винаги гледат лицето на Моя небесен Отец. Понеже Синът човешки дойде да спаси заблуденото” (Мат. 18:10-11). Склонността към завист, авторитарност, похотни пожелавания и заграбване, която демонстрират много предстоятели в Константинопол и Рим определено не е от Бога. И не е маловажно, ако такива склонности се превръщат в „църковна активност”. Ако тези страсти се проявяват насаме или пред роднини в личното пространство, не е толкова страшно, но кой ще може да компенсира църковните безчинства на високо ниво? Затова апостолът постановява: „То и трябва да има разделения (αἱρέσεις) между вас, за да изпъкнат изпитаните във вярата сред вас” (1 Кор. 11:19).

Съществува още една безусловна причина за изразената в решението превенция спрямо домогванията да бъдат узурпирани древните апостолски катедри и потъпкани правилата на св. отци – и това е благодатната наредба, поставена от първостроителите. Апостолът говори: „Всеки ще получи награда според труда си. Защото ние сме Божии сътрудници, а вие сте Божия нива, Божие здание. Според дадената ми от Бога благодат аз, като опитен първостроител, положих основа, а друг зида върху нея. Но нека всеки внимава как зида нататък” (1 Кор. 3:8-10). А няколко века по-късно един от великите му наследници обяснява (тези напътствия са винаги актуални): „Такова е лукавството на дявола – извежда тези, които му се покоряват, извън определените ни от Бога граници, сякаш за да ги доведе до много по-велики неща, а след като ги е погубил с тези големи надежди и ги е отстранил от Божията благодат, тогава вече не само че не им дава нищо повече (как иначе, като е дявол?), но дори не им позволява да се възвърнат на предишното място, където живеехме сигурно и устойчиво, и ги кара да бродят без посока като скитници и бездомници… За да не ни сполети това и нас, нека се покоряваме на Бога, нека оставаме в границите, които ни е определил, и да не вършим нищо отвъд тях с прекомерна предприемчивост, за да не бъдем изгонени и от благата, които вече са ни подарени, както е станало с тях… Така е, защото те не са открили търсеното (тъй като това е невъзможно), а са изгубили чистата си вяра в Единородния. Нека не премахваме вечни граници, които са поставили предците ни, а във всичко да се подчиняваме на законите на Духа”.[16] В тези именно граници се движи и разгръща безпрепятствено възприемането на благодатта на Светия Дух и съществуват условия за здраво духовно развитие, аскетична мистика и достъп до небесните тайнства, в които индивидът разгръща своите потенциали в свободно служение на Христос и на Неговия Дух, а не толкова в подчинение на някаква политика или идеологическа парадигма. Напротив – незачитането на тези граници и тяхното престъпване довежда до заблуди, законничество, формопоклонничество и патологични типове религиозен живот.[17]

Но може би това, което представлява най-сериозен проблем при неизпълнение на правила, като Осмото от Ефес и Апостолско 35, е разрушаването на църковния мир и блокирането на възможностите за естествено постигане на църковно единство в благообразното следване на Духа. При така създадените след Халкидон обстоятелства църковното единство би могло да бъде търсено вече само по принуда или под натиск от конкретна заплаха, когато това единство е най-важната предпоставка за социален и индивидуален просперитет. Така че, ако ситуацията в Църквата я принуждава да търси своето единство чрез посредническа държавна или международна юриспруденция, то нека това бъде по този начин. Единството по никакъв начин не може да бъде заменено с разделение.

Невъзможно е съчетаване на двете основни църковни тенденции, непременно възпрепятстващи църковния мир – служенето на мамона и служенето на Бога. Христос казва: „Никой не може да слугува на двама господари” (Лука 16:13).[18] Никакви правни основания, интерпретации и замазващи обобщения не могат да минат пред Страшния съд. С плътски ум, светски разбирания и обезсилено благочестие Църквата не може да побеждава – тя може единствено да оцелява. И не че би трябвало буквата на канона да предхожда духовното развитие (понеже „Духът е Който дава живот”),[19] но и свободата има закон,[20] и любовта, и истината[21] – те не са хаотични и безусловни стихии.

Така, когато местните апостолски традиции в Кипър, Египет, Палестина, Сирия и на Балканите са били прекъснати и лишени от официална подкрепа, а катедрите са анексирани, започва подмяна не само на епископата, но и на разбиранията и навиците в духовния живот на ощетените християни, което в дългосрочен план води до окаяното състояние и социална маргинализация на тези църкви. А инцидентните политически опити за „помощ отвън” са само симптом за неспособността на официалните власти пълноценно да въздигнат „ново създание” (2 Кор. 5:17) и да вдъхнат реален живот в „сухите кости” (Йез. 37:1 сл.).

Правило 8 на Третия вселенски събор е недвусмислено. Това е решение от първостепенна важност. Наред с други основоположни църковно-правни норми, то формира гръбнака на структурата на Вселенската църква. Ако определени канони коригират личния религиозен живот, други санкционират монашеското битие, а трети изреждат правомощията и задълженията на градските епископи, то Правило 8 от Ефес е в групата на тези, които конструират безпрекословно църковното разпределение и излагат принципите и причините за тази организация. Сходни правила са Апостолско 35, правила 6 и 7 на Първия вселенски събор и правила 2 и 6 на Втория. Правило 8 от Ефес е потвърдено и от Правило 39 на Трулския събор (където изрично е подчертано: „постановяваме да се запазят неизменни предимствата, дадени на престола на речения мъж от богоносните отци, събрани някога в Ефес, а именно новият Юстинианопол [Кизик] да има правата на Константинопол”), като там повод е отново Кипърският архиепископ, избягал в Хелеспонт поради „варварски нахълтвания”. Принципът обаче е ясен: всички тези правила са насочени непосредствено към запазване на апостолското приемство,[22] съхраняване на „единството на духа чрез мира, който ви свързва” (Еф. 4:3) и развитие „в оная свобода, която ни е дал със Своята свещена кръв нашият Господ Иисус Христос, Освободителя на човешкия род”.

Отците от първите събори са знаели, че действителното и действено църковно управление, признаващо социалното устройство на територията, където се реализира, въпреки „надменността на гражданската власт”, се гради единствено върху „правилата на светите отци” и Св. Предание. Те постоянно са актуализирали свещената база, върху която съществува реалното и богоугодно църковно самоуправление. В тази връзка, много важно е Апостолско правило 30: „Епископ, който си послужи със светски власти и чрез тях получи епископска власт в Църквата, да се низвергне и отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него”. С такива правила и постановления духовната и библейска логика е успешно въплътена в правната уредба на Църквата още през първия век след масовизацията на християнството, когато само за 100 години вътрешните напрежения в Църквата предизвикват три вселенски и безброй поместни събори, въоръжени конфликти между противоборстващи партии, както и неизброимо количество частни интриги и всякакви посегателства. Тези факти красноречиво говорят и за неспособността на църковните и гражданските власти (но не на християнството), в този им вид и с тези методи, да се справят с дуализма в обществените нагласи и със запечатания в човешките умове материализъм. Разобличаването на тази неспособност и воденето „по вечния път” (Пс. 139:24) е било първо обществено дело на най-видните църковни представители през всички векове. Всяко „изчакване на благовремие” за възстановяване на това, което е било по-преди и от самото начало е откъсвало от Тялото Христово по-малки или по-големи групи вярващи и е водело до колаборационизъм, за да се оцелява, и до компромиси с вярата и благочестието, за да се властва. Затова и Бог отнапред предупреждава за мерзостта на запустението и обезсиленото благочестие (2 Тим. 3:5). Също така, дава чрез апостола заповедта: „Нека всичко става с приличие и ред” (1 Кор. 14:40). В изпълнение на тази заповед светите отци очертават конкретни благодатни граници, в които да се движи църковното самоуправление. Още повече, че Църквата работи (и би трябвало) с „жив материал” – юрисдикцията върху душите не е (и не може да бъде) първопричината за „нов живот” (Деян. 5:20). Благодатните обаче граници, в които душите да се развиват и Църквата да просперира, са нещо неотменно. Легализирането от страна на гражданските власти и правното регулиране на духовните взаимоотношения не е фактор за легитимността им. Църковната практика от първите векове е градена и санкционирана от посветени, духоносни мъже и всичко последващо в Църквата се базира именно на тази практика и на тази духовна логика. Никакво имперско благоволение не е необходимо за въплъщаване на феномените на Духа.

Тогава обаче, когато светската правна система навлиза в тялото на Църквата и християните се оголват и започват да се съдят пред външните,[23] като от тях чакат правда и освобождение, тогава правната логика и хитрости, заедно с философските аргументи, придобиват смисъл и права, и започват да изземат духовни територии, на базата на аномалиите в първоначалната църковна уредба и учение. По същия начин се развива и процесът на духовната приемственост – според известните размишления на св. Симеон Нови Богослов относно това, кой може да изповядва.[24] Ето по какъв начин е доведен секуларизмът в Църквата – чрез решения като псефоса в Халкидон.

Обстоятелството, че някога в Кипърската църква е ръкополагал Антиохийският патриарх, днес може би не е чак такъв проблем. Отдавна повечето древни епархии, които не са загубени под ударите на исляма, се управляват официално само от гърци. Имаме показателен пример с това, че и в Кипър епископите избират самостоятелно своя архиепископ още от 431 г.[25] При нужда (църковен спор, липса на архиереи или др.) обаче винаги се подчиняват на върховенството на патриарха в Костантинопол. Така църковно-правната уредба изисква възстановяване на самостоятелността на древните апостолски катедри и тяхната независимост, щото под булото на свещенослужене да не се промъква надменността на гражданската власт. Постановленията пък на тази уредба – макар и да са второстепенни спрямо волята на Божия Дух – „днес”, са неотменими. И всички опити за възстановяване и съхраняване на положеното от самото начало биват приветствани и почитани от здравите среди в Църквата и от всички хора с добра воля с голямо въодушевление и искрена надежда, в духовно все по-посредствения съвременен свят.


[1] За това: Greensdale, S. “The Illyrian Churches and the Vicariate of Thessalonica, 378-95” – In: JThS, 46, 1945, p. 17-30; Zeiller, J. “Une primatie éphémère dans l’ancien lllyricum: Sardique” – In: Mémorial Louis Petit: Mélanges d’histoire et d’archéologie byzantines (Archives de l’Orient chrétien, 1), 1948, p. 423-426; Кирил Рилски, архим. Българската самостоятелна църква в Илирия, С. 1930; Антим (Шивачев), архим. Християнството на Балканския полуостров, С. 1929; Чилингиров, А. Готи и гети: Изследвания II, С. 22009.
[2] Много точен анализ за това в: Говорун, С. (архим. Кирилл) „Исторический контекст 28-го правила” – В: Церковь и время, 27, 2, 2004, с. 178-194; превод на български – в: Живо Предание.
[3] Мария (Скобцова), м. „Оправдание фарисейства” – В: Путь, 56, 5-6, 1938; превод – в: Живо Предание.
[4] За поместните литургични традиции виж например: Zheltov, M. “The Sanctus and the First Epiclesis in the Anaphoras of the Egyptian Type” – In: Studia Patristica, 45 (Papers presented at the Fifteenth International Conference of Patristics Studies held in Oxford 2007), Leuven 2010, p. 105-113; Winkler, G. “Some of the New Findings concerning the Armenian Anaphoras and their Significance” – In: Banber Matenadarani 21 (Proceedings of the Association Internationale des Études Arméniennes, Thirteenth General Conference held in the Matenadaran, 9-11 Oct. 2014), Erevan 2014, p. 35-48; Пентковский, А. „Славянское богослужение в архиепископии святителя Мефодия” – В: Sancti Cyrillus et Methodius et hereditas Slavica litteraria DCCCLXIII–MMXIII, Београд 2014 (= Palaeoslavica et Serbica antiqua, 1), с. 25-102.
[5] Това всъщност е резолюцията от Заседание 7 (31.8.431 г.).
[6] За това: Вачкова, В. Белите полета в българската културна памет, С. 2010, с. 149-160.
[7] Тулешков, Н. Архитектурното изкуство на старите българи, 1: Средновековие, С. 2001, особено с. 109 сл.; Чилингиров, А. Българската архитектурна школа, 1, Берлин 2007; Димитров, Д. Християнските храмове по българските земи І-ІХ век, С. 2013.
[8] Това е езикът на св. Антоний Велики.
[9] На този език е запазен оригиналът на великите беседи на св. Исаак Сириец.
[10] Поне след св. Никита Ремесиански († 414 г.).
[11] Schreiner, P. “Klosterkultur und Handschriften im mittelalterlichen Griechenland” – In: Die Kultur Griechenlands in Mittelalter und Neuzeit, hrgs. R. Lauer & P. Schreiner, Göttingen 1996, S. 40 [български превод: Шрайнер, П. Многообразие и съперничество, С. 2004, с. 85].
[12] Всички цитати от Св. Писание са според най-новото издание: Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет и неканоничните книги: нов превод от оригиналните езици, ББД, С. 2013.
[13] Иоан 17:21.
[14] Ис. 58:12.
[15] Текст според превода в: Правила на Светата Православна църква, Света гора, Атон 2004, с. 43. Критично издание: Acta Conciliorum Oecumenicorum, t. I, vol. 1, p. 1, ed. E. Swartz, Berlin 1927, S. 121-122.
[16] Св. Йоан Златоуст, Избрани беседи върху Евангелието според Йоан, прев. С. Терзийски, С.: „Омофор” 2003, с. 67.
[17] Виж: Майка Мария Скобцова Типове религиозен живот, С. 2005.
[18] Срв.: Иаков 4:4.
[19] „Който се свързва с Господа, е един дух с Него (ὁ δὲ κολλώμενος τῷ κυρίῳ ἓν πνεῦμά ἐστιν)” (1 Кор. 6:17), а Духът не насърчава разделения и погроми.
[20] Иаков 2:12.
[21] „Щом истината е трудно уловима, тя трябва да бъде дирена навсякъде” (Св. Василий Велики, За Светия Дух 1, 2).
[22] Виж и размишленията за апостолското приемство на еп. Калистос (Уеър), което той разделя на видимо приемство и приемство на духовните отци и майки от всяко поколение на Църквата: Ware, K. “Forward – The Spiritual Father in Saint John Climacus and Saint Symeon the New Theologian” – In: Hausherr, I. Spiritual Direction in the Early Christian East, transl. by A. Gythiel, Kalamazoo 1990, p. VII; виж и: Barbu, L. “’Charisma’ vs. ‘Institution’? The Ascetics and the Church” – In: Studia Patristica, Vol. 45 (Papers presented at the Fifteenth International Conference of Patristics Studies held in Oxford 2007), Leuven 2010, p. 3-8.
[23] Виж: 1 Кор. 6:4.
[24] „… С течение на времето недостойните се смесиха и присъединиха към достойните… Всъщност, след като завладелите апостолските катедри показаха себе си като плътски, сластолюбци и славолюбци, и след като изпаднаха в ереси, божествената благодат ги изостави и този авторитет беше отнет от такива мъже” (Послания 1).
[25] Интересен пример за дееспособността на самостоятелната (под върховната юрисдикция на Вселенския патриарх) Кипърска църква е, че първият президент на съвременен Кипър е тогавашният архиепископ Макариос ІІІ († 1977 г.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wrx98 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме