Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Историческият контекст на Правило 28 от Халкидон

Сряда, 17 Декември 2014 Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Cyril_GovorunЗапознаването с историята на Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор трябва да започне поне от 381 г., когато с Правило 3 на Втория вселенски (Константинополски) събор е закрепено положението на Константинополската църква като втора след църквата на Рим. То гласи:

Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, понеже този град е новият Рим.

Този правило, от една страна, е потвърдило нарасналото влияние сред другите църкви на Константинополската катедра – продиктувано от политическата роля на града Константинопол като столица на империята. По думите на архиепископ Пиер (Л’Юилие), това издигане статуса на Константинополската църква е станало като „транспозиция на политическото положение на Константинопол в църковен план”.[1] От друга страна, правилото, макар и да премълчава, но твърде еднозначно посочва, че покрай „преимущество по чест”, обусловено от политикоикономическото положение на столица, Константинопол не притежава други активи, и най-вече – други зависими области. И действително, премълчаването за подобен именно род области, свързани с Константинополската църква изглежда повече от странно на фона на предхождащото го Правило 2, в което подробно се изброява кои области на коя от древните църкви принадлежат:

Александрийският епископ да управлява само египетските църкви; източните епископи да началстват само на Изток, със запазване на преимуществата на Антиохийската църква, признати от Никейските правила;[2] също епископите от Асийската област да началстват само в Асия; Понтийските епископи да имат пред себе си делата само в Понтийската област; и Тракийските – само Тракия…

Положението, при което Константинополската църква (единствена от древните) остава без зависими територии, след 381 г. започва постепенно да се променя. За това не малко способства и слабостта на църковната власт в съседните на Константинопол диоцези – Тракия, Понт и отчасти Асия. Вътрешните брожения в различни църковни области на Мала Азия принуждават Константинополския еп. Нектарий (381-397 г.) да вземе дейно участие в решаването на конфликтите. При това, всеки път инициативата произлиза не от него самия, а отвън. За първи път през 383 г. св. Григорий Назиански се обръща към Нектарий с молба да се намеси в ситуацията в Кападокия и подкрепи местния епископ Боспорий. Григорий – според наблюденията на изследователите – се е обърнал към Нектарий не защото е смятал, че властта му се е простирала и над Кападокия, но поради това, че е виждал необходимост за намеса в конфликта от страна на императорската власт и най-добър посредник за тази цел е бил Нектарий – като епископ, който е бил най-близък до двореца.[3] При друг случай, споменат от Созомен,[4] на Нектарий се наложило да се намесва в делата на Никомидийската митрополия. И накрая, за трети път, Нектарий взел участие в разрешаването на спорния въпрос, който възникнал в епархията на Бостра в Арабската митрополия.[5]

Константинополската епископска катедра значително разширява влиянието си при светителстването св. Йоан Златоуст. Както отбелязва Жилбер Дагрон, „със св. Йоан Златоуст императорският град станал център на висока църковна дипломация”.[6] Също така, той се превръща и във важен мисионерски център, в частност – за готите.[7] Освен това, зачестяват случаите на посредническа дейност на Константинополския епископ в разрешаването на конфликтни ситуации и в други епархии – сега вече и по собствена инициатива на Константинопол. Най-известен е случаят, когато Златоуст взема участие в разследването на обвиненията против Ефеския митрополит Антонин, а след смъртта на последния – в избирането на нови епископи в тази област и на нов митрополит.[8] С тази цел той специално пристига в Ефес, където остава около четири месеца. Освен това, в хода на разследването той сменя – най-вече поради обвинения в симония – цяла група епископи в други области – Ликия, Фригия и Никомидия, където е бил свален митрополит Геронтий.

След св. Йоан, Константинопол продължава да играе активна роля в живота на други епархии – предимно съседните. Патриарх Атик (406-425), например, ръкополага митрополит за столицата на Тракия Филипополис и епископ за принадлежащата към Витиния Никея. Неговият приемник Сисиний (426-427) се опитва да постави епископ в Кизик, а именно Прокъл – бъдещият Константинополски патриарх, но неуспешно, тъй като местните жители не приеват неговата намеса в делата на своята епархия. В този случай се е проявила неустойчивостта на влиянието на константинополските епископи в делата на други епархии – като не е била подкрепена законодателно по онова време, тази намеса довежда до конфликт на интереси.

При патриарх Несторий разширяването на влиянието на Константинопол има ново измерение – вероучително. Несторий се заема с насаждане на своето тълкуване на църковното учение, оказало се еретично, както сред своето паство в Константинопол, така и в други области: Асия, Лидия, Кария.[9] Неговият пример е бил последван и от следващия патриарх Прокъл (434-446), заел се с възстановяване на антинесторианското православие на територията на Армения (по този повод е издаден неговият знаменит Томос към арменците,[10] който става един от най-важните христологични документи на 5 век), в източен Илирик, който в гражданско отношение е зависел от Константинопол, а в църковно – от Рим, и дори – в Антиохия.[11] Прокъл продължава активно да действа в епархиите на Понт, Асия и Тракия. Така например, внася оправдателно споразумение в съдебното производство по делото на епископа на Смирна, а и ръкополага епископ на Анкира.[12] При Прокъл се закрепява зависимостта на църквите в Ефес и в Кесария Кападокийска от Константинопол. За първата той ръкополага епископ Василий, а при втората – помага за избирането на епископ Таласий.[13]

Така, към времето на Халкидонския събор Константинополската патриаршия е разширила значително зоната на своето влияние – в сравнение с 381 г. По това време Константинополските патриарси са се чувствали напълно уверено в Тракия и в Мала Азия, а също така са претендирали и за някои територии, които традиционно са се отнасяли към зоната на влияние на Рим и на Антиохия. Така сложилата се ситуация е трябвало да получи оценка от страна на Църквата, по възможност – на цялата, и да придобие някаква юридическа база, което е било осъществено на Четвъртия вселенски събор в 451 г. Отците на събора се заемат с разглеждането на въпроса за юрисдикцията на Константинополската патриаршия едва след приключване на съборните заседания. Като резултат от тях е гласувано следното решение, което ще приведем в традиционен превод на славянски, на гръцки, според критичното издание на Едуард Шварц,[14] и в наш превод от гръцки:[15]

Като следваме във всичко определенията на светите отци и като сме се запознали с прочетения току-що канон на 150-те боголюбиви епископи, събрани при помнения с благочестието си Теодосий Велики, който бил василевс в царския Константинопол – нов Рим, това същото и ние определяме и приемаме решение (ψηφιζόμεθα) за преимуществата на светейшата църква на този Константинопол – нов Рим; на престола на стария Рим, понеже беше царски град, отците справедливо дали първородство (преимущество) и от същата тази цел движени 150-те боголюбиви епископи дали равни преимущества на светейшия престол на Новия Рим, като благословено отсъдили за царствения и получил равни преимущества със стария царствен Рим и като онзи в църковните дела бил въздигнат за втори, след онзи, така че позволено е само (μόνους) тези митрополити на диоцезите на Понт, на Асия и на Тракия, а също и епископите на варварите да се ръкополагат от споменатия по-горе светейши престол на Константинополската светейша църква. Очевидно всеки един митрополит на изброените диоцези, заедно с епископите на тази епархия ръкополага епископи в епархията, както е обявено в божествените канони, а самите митрополити на изброените по-горе диоцези, както бе казано, трябва да бъдат ръкополагани от архиепископа на Константинопол, след направено, според обичая, съгласувано решение и неговото докладване.

От самите отци на събора този текст не се е възприемал като „канон”. Това бил ψῆφος – решение, прието с общо гласуване.[16] Още от самото начало обаче възникват и проблеми с признаването на този „псифос” на Запад. Римските легати, които, апропо, са отсъствали при неговото обсъждане, отказват да го подпишат и пожелават да внесат в протоколите на събора своето особено мнение по този повод. Тяхната позиция е била потвърдена и от папа Лъв. Той не изразява веднага своето отношение към резултатите от събора. Едва след известно време одобрява резултатите, отнасящи се до въпросите на вярата, заедно с изразяването на отрицателно отношение към амбициите лично на Константинополския архиепископ Анатолий, които се били проявили, според него, в приемането на това решение. Анатолий, в отговор на Лъв, го уверява, че се е ръководил при приемането на псифоса не от собствени интереси и че той при всички случаи ще придобие сила само когато бъде потвърден от Рим. Лъв възприема това заявление като имплицитно признание от Константинопол на правилото за недействително.[17] При все това ψῆφος-ът е отразявал реалната ситуация и реалната власт, която са притежавали константинополските епископи в Тракия и Мала Азия. Това състояние на нещата вече не е можело да бъде трансформирано или сведено към, например, ситуация, каквато е била възможна в епохата на Втория вселенски събор. Ето защо, когато по-късно това решение влиза (на гръцки) в каноническите сборници на Източната римска империя, вече като Правило 28, поне на Изток това положение не предизвиква въпроси у никого.

Да се обърнем сега към анализ на самия текст на правилото. По главния въпрос, а именно – за областта на юрисдикцията на Константинополската църква, отците на събора са взели решение, от една страна, да легализират установената вече фактически зависимост на трите диоцеза (Тракия, Асия и Понт) от Константинополската църква. От друга страна, те са ограничили зоната на влияние на Константинопол само до тези диоцези, като с това са преградили пътя за възникване на по-нататъшни прецеденти от намеса на Константинопол в делата на други църковни области. Ограничителният характер на Правило 28 е посочен чрез „μόνους” (само). В това правилото е сходно с Правило 2 на Втория вселенски събор, което ограничава властта на Александрийската, Асийската, Понтийската, Тракийската и Източните (с подчертаване на Антиохийската) църкви:

Александрийският епископ да управлява църквите само на Египет; източните епископи да началстват само на Изток… също и епископите на Асийската област да началстват само в Асия; Понтийските епископи да имат в своя власт делата само в Понтийската област; и Тракийските – само в Тракия.

Така, след Халкидонския събор властта между четирите Източни патриаршии е била разпределена така: в юрисдикцията на Константинопол са влизали три диоцеза – Тракия, Асия и Понт; на Александрия, един – Египет; на Антиохия – по-голямата част от Източния диоцез; и на Йерусалим – три провинции от този Източен диоцез.

Към средата на 5 в. се получават две системи (или схеми) на отношения между патриарсите и влизащите в тяхната област митрополити и епископи.[18] При първата – Римският папа и Александрийският патриарх ръкополагат всички без изключение епископи (съответно митрополити) в своите области, а при втората – Антиохийският и Йерусалимският патриарси ръкополагат само митрополитите, а те от своя страна – епископите, влизащи в техните митрополии. Такава е била ситуацията в Македония, а малко по-късно – при Юстиниан – и в Дакия, където, съответно, в Тесалоника и в Първа Юстиниана стоят папски викарии, които ръкополагали само митрополитите в своите области. При това, обаче, те имали определено влияние при избора на епископи от по-долен ранг.

По отношение на Константинопол, както се вижда от текста на Правило 28, е бил приет смесен подход. В него преимуществено е намерила въплъщение втората схема, поради това, че патриархът е можел да ръкополага само митрополити в подчинените му епархии. Заедно с това, в Константинополската църква е частично приета и първата схема, която се е отнасяла до начина на ръкополагане на епископи сред „варварите”. Текстът на правилото еднозначно показва, че от патриарха непосредствено са били ръкополагани епископите сред „варварските” народи, които живеели на територията на трите диоцеза, като е казано:

Затова само митрополитите на Понтийския, Асийския и Тракийския диоцези, а така също и епископите на варварите в посочените по-горе диоцези се ръкополагат от посочения вече светейши престол на светейшата Константинополска църква.

Тук не става дума за ръкополагане на епископи за „варварски” народи вън от пределите на трите области, макар и да е съществувала подобна практика – както ще видим по-долу. Текстът е съсредоточен само върху територията на империята, без да напуска нейните граници.[19] Така, положението в Константинополската църква може да бъде илюстрирано по следния начин: от една страна, от патриарха са ръкополагани митрополитите, а от тях епархийските епископи; от друга – патриархът е ръкополагал епископите сред „варварите”.

Във връзка с това основателно възниква и следният въпрос: какви са били онези варварски племена, споменати в този псифос? „Варварите”, които са населявали трите диоцеза в средата на 5 век, очевидно са били „готите”. Историята на готите в западната част на Римската империя е изследвана достатъчно подробно. На този фон значително по-слабо изучена остава историята на готите на Изток. Този факт е обусловен, на първо място, от оскъдността на съхранените източници. Така че цялостна картина на готското присъствие в Източната империя не е възможно да бъде обрисувана. Единствено може да бъдат предположително реконструирани отделни фрагменти според достигналите до нас исторически свидетелства.[20]

Заселването на готите на територията на Източната империя e започнало още в епохата на маркоманските войни на Марк Аврелий през втората половина на 2 век. В 376 г. на готското племе тервинги, оглавявано от Алавив и Фритигерн, е било позволено да се засели на територията на римска Тракия, в статута на dediticii.[21] За византийците не е било нещо просто да се решат на такава стъпка предвид потенциалните опасности, които е таило в себе си заселването на войнствени племена в земите, разположени така близо до столицата. Независимо от това обаче, изгодите от този акт са се оказали по-големи. Положението, така или иначе, е било, че готите вече са гледали към земите на Тракия и ако не са били приети доброволно, то е можело да бъдат посрещнати като интервенти. Освен това, те били отлични воини, добре обучени и добре организирани, особено в сравнение с други „варварски” племена. Така че привличането им на военна служба е спомогнало да се облекчи бремето на задължителната военна служба, с която са били обвързани другите имигранти (coloni), а също и да бъдат получени значителни финансови постъпления за сметка на паричното откупуване на останалите граждани на империята, които са подлежали на военна повинност. Заселили се на територията на империята, готите получават особен статут, който категорично се е различавал от този на други имигранти-колонисти и им е давал определена автономност в границите на империята.

При все това, мирното пребиваване на готите в границите на империята не е било продължително. Небрежното и некомпетентно общуване с тях от страна на византийските чиновници и офицери, както и огромната им численост и военна сила, която е превъзхождала византийските войски в региона, стават причина за готското въстание, оглавено от Фритигерн. То се оказва доста успешно за въстаниците, съумели бързо да сломят съпротивата на византийските военни части и да обсадят Адрианопол. Фритигерн предлага на имп. Валент (364-378) – като условие за мир – отстъпването на цяла Тракия[22] на готите, където те да живеят при условията на особен федеративен договор (foedus). Така готска Тракия е трябвало да стане федерален самоуправляващ се субект.[23] С други думи, Фритигерн предлага разширяване на първоначалните условия за заселване на готите в териториите на империята, сключени в 376 г. При това условие, подчинеността на готите на императора е оставало неизменно.[24]

Важно е да се отбележи, че това предложение на Фритигерн е било доставено на Валент от свещеник, който е бил доверено лице на предводителя на готите. Този факт е красноречиво свидетелство, че сред готите е започнала да се формира идеята за това, че наличието на собствено свещенство е атрибут на властта и представлява изява на своя собствена идентичност.

Предложението на Фритигерн обаче било отхвърлено от императора, в резултат на което през август 378 г. се състояла битката при Адрианопол, в която византийците, под предводителството на самия император, претърпяват съкрушителна загуба. Убит е самият император. Тази битка се превръща в ключово събитие в отношенията между готите и империята, определяло тези отношения за дълъг период от време. В частност, то е подтикнало византийците да търсят нов „modus vivendi” с готите в намирането на пътища за тяхната скорошна асимилация, която успоредно с това да не предизвиква раздразнения и недоволства сред тях.

Новата програма и новата политика на византийците по отношение на готите e започнала да се прокарва скоро след Адрианополското поражение от имп. Теодосий, заменил убития Валент. Тя, в частност, се е изразявала в подписването на 3 октомври 382 г. на федеративен договор (foedus) между Константинопол и готите, станал основа за образуването на федерален субект с доста широка автономия.[25] Този нов субект – Готия – е бил образуван в северните части на провинция Дакия и в Тракия – между Дунав и Балкана. По условията на договора, готите стават поданици на императора, но при това оставали в положението на „варвари” и им е забранено да встъпват в брачни отношения с граждани на империята, т. е. отказано им било правото на connubium. В северна Дакия и в Тракия се отделяли за тях земи, които, макар и да запазвали статут на суверенна римска територия, съставлявали зона на компактен и автономен живот за готите. При това, готите се задължавали да оказват военна помощ на императорската армия при нужда и да плащат държавни данъци.

В 397 г. готите, предвождани вече от Аларих, сключват нов федеративен договор – с новия император Аркадий.[26] По силата на този договор, те получават правото да се заселват в централна Македония,[27] а самият Аларих, както по всичко личи, възглавява имперските войски в Илирик, получавайки длъжността Magister militum per Illyricum. При все това той е оставал в подчинение на администрацията на Илирик – префекта на преторията. По такъв начин, готското субдържавно управление е било пренесено от Тракия в Илирик и на територията на съвременна Гърция. Обаче и тук то не успява да просъществува дълго време, тъй като Аларих се е придвижвал с военна кампания на Запад, към Италия. В Западната римска империя постепенно започвали да възникват „варварски” субдържавни формирования, които са сключвали федеративни договори с Константинопол – такива, като, например, установената с „foedus” от 488 г., подписан между Теодорих и имп. Зенон.

Що се отнася до източната част на империята, тук такива готски автономии не са се запазили. При все това, преди всичко в Тракия, остават готски поселения, запазили някои черти на предишния си федеративен статут. За тях споменава Прокопий.[28]

В Константинопол и в неговата околност е живеела значителна готска колония,[29] която е била съставена, както от романизирана готска аристокрация, така и от голям брой обикновени хора – войници, занаятчии, селски работници и роби. Особено много готи е имало в гарнизоните, разположени в Мала Азия. За техния брой ни позволява да преценим фактът, че благодарение на тяхната поддръжка византийският генерал от готски произход Гайна успява да вдигне въстание в 400 г., да завладее Константинопол и да го контролира за известно време. Освен това, в историята са фиксирани и няколко случая на целенасочено заселване на готи в земите на Мала Азия. Така през 386 г. някой си Одотеус, предвождащ многобройна група (отряд) готи греутунги пресича Дунав, за да потърси убежище на византийска територия. Обаче не му е провървяло: групата се натъква на пограничен императорски кордон и в стълкновението византийците убиват половината готи. Останалата част, по заповед на Теодосий, е заселена в Малоазийска Фригия.

Сведенията за политическото положение на готите в Тракия и западната част на Мала Азия, са доста оскъдни. Още по-малко са достигналите до нас сведения за техните църковни възгледи и за тяхната йерархия. Много от тях оставали ариани, макар самото арианство да било, като цяло, вече преодоляно като учение и идеологическа парадигма от имперската политика. Арианството за готите става нещо в смисъла на „национална” или на „племенна” идентичност.[30] Отношението към него от страна на императорската власт, след като арианстващият Валент е бил убит (от готи ариани) и мястото му е било поето от православния Теодосий, е било на търпимост, макар и да са се предприемали от властите определени стъпки с цел готите да бъдат обърнати към омоусиянството. В качеството на такъв идентификационен фактор за тях служели езикът, богослужебните особености, цикъла от евангелските четива (в превод на епископ Вулфила[31]) и други, т. е. всичко онова, което представлява специфичната национална църковна традиция на всеки един народ, неговия религиозен тип.

Автономният статут на готите-федерати в Тракия получен в резултат от договора от 382 г. е трябвало да способства за съхраняването на тяхната църковна идентичност. В действителност, политическата независимост на готите е предполагала значителна църковна автономия и, в крайна сметка – наличие на техен собствен епископат. Такива привилегии напълно е вероятно да са останали валидни за тракийските готи и подир анулирането на федеративния договор от 382 г. Ако до 451 г. са съществували реални условия за федеративни договори с тракийските готи, то Правило 28 на Четвъртия вселенски събор може да бъде определено като едно допълнение към тези договори, в смисъла на тяхна църковна ратификация. Доколкото обаче Foedera от края на 4 в. към средата на 5 в. са били загубили своята юридическа сила, идеята, стояла зад последната формулиравка на псифоса, се е състояла в това, да се придаде канонична легитимност на съществуващия вече статус на готските общини в трите диоцеза. Успоредно с това, не е изключено и готите, преселени през 386 г. във Фригия, да са имали своя собствена църковна организация, а така също и готските общини, разположени около и вътре в столицата. Известно е, че пастирски грижи към последните проявява св. Йоан Златоуст. Така например, той е назначил свещенослужители, които са можели да общуват с готите на техния собствен език, отделил е за нуждите на готите църквата „Св. Павел” в Константинопол, където сам ходел да проповядва, с помощта на преводач.[32] Също така, се е грижил за готската манастирска община в Константинопол – ἐν τοῖς Προμώτου.[33] Тази община едновременно е изпълнявала и функциите на „семинария” – в нея се е провеждала подготовката на бъдещите клирици за готските общини.[34] Също така, тя е отправяла и мисионери – най-вече монаси – към готите, живеещи по протежението на долния Дунав.[35]

От всичко посочено може да се направи изводът, че Правило 28 не е въвеждало някаква нова практика относно ръкополагането на готски епископи, но е закрепвало и е легализирало status quo. За това са били заинтересовани всички страни: самите готи, Константинополският патриарх и, накрая, императорът. За готите това е бил атрибут за тяхната политическа самостоятелност, а също така и особена чест, каквато не са притежавали другите епархии в Тракия и в Мала Азия. Според мнението на Ж. Дагрон, фактът на ръкополагане на един или друг епископ в Константинопол е бил от голямо политическо значение и автоматично е издигал статуса на ръкополагания епископ.[36] За константинополските патриарси този акт е бил известна компенсация за отсъствието на контрол над епископите от ниския ранг, които са се подчинявали на митрополитите в трите диоцеза. Най-заинтересованата страна от легализираната чрез канона практика на ръкополагане на „варварските” епископи е бил императорът. Готите винаги са представлявали скрита опасност за империята, което се е проявявало във въстания, най-известното от които е бунтът на Гайна, когато е завладян дори и Константинопол. Ето защо, готите е трябвало да бъдат под постоянен контрол от страна на императора и услугите на лоялните към двореца готски епископи в това дело са били незаменими. Пълната лоялност на тези епископи е можел да подсигури само Константинополският патриарх.

Готите са живеели не само на византийска територия. Държавно-политическите им образования се разпростират и на север от византийска Тракия, съставлявайки т. нар. Barbaricum (τὸ Βαρβαρικόν). За разлика от римските готи обаче като народ готите варвари оставали предимно езичници – поне до втората половина на 5 в.[37] Множество готи са се влели в състава на хунската империя, основана от Атила. Хуните проявявали крайна враждебност спрямо християните, включително епископите, и ако такива се появявали на тяхна земя без официално разрешение, е можело да бъдат предадени на смърт.[38] Така във варварския свят, и най-вече сред хуните, доминирали го в епохата на Четвъртия вселенски събор, е малко вероятно регулярното присъствие на действащи епископи чак до втората половина на 5 век. Още едно потвърждение на факта, че в Правило 28 отците не са имали предвид „варварите”, живеещи вън от пределите на Източната римска империя, а изключително римските готи.

Като изключение от това правило могат да бъдат разглеждани кримските готи, мнозина от които са били християни и образували компактни християнски поселения, като имали собствени епископи.[39] За един от тези епископи – Унила – е известно, че е ръкоположен от св. Йоан Златоуст, който сам съобщава за този факт в едно от своите писма до Олимпиада.[40] До времето на Златоуст обаче – съгласно „Жития на светите херсонски епископи”[41] – епископите в Крим са били управлявани от Йерусалимската църква, което, според мнението на редица изследователи, е напълно вероятно.[42]

Както и да е било обаче, дори ако епископите за кримските готи да са били ръкополагани в Константинопол, тази практика не е била потвърдена от Правило 28, както не са били потвърдени от правилото и останалите прецеденти, когато, например, Константинополски патриарси са се намесвали в делата на епархии, извън границите на трите диоцеза, като например Илирик, Армения или Антиохия. Така че правилото е ограничило влиянието на Константинопол само върху римските „варвари”.

Като обобщение, можем да кажем, че Правило 28 във всичките три, разгледани от нас, аспекта, а именно власт над трите диоцеза, влияние само върху първия ешелон на епископите от трите области – митрополитите, и власт над варварските епископи – представлява легализация на установената по онова време практика. И в трите аспекта то има по-скоро ограничителен характер, отколкото да дава някакви допълнителни привилегии. То ограничава властта на Константинопол единствено до трите диоцеза и дава власт само над митрополитите и варварските епископи вътре в тези диоцези. При това, ограничаването на властта на Константинополските патриарси над „варварите” в трите диоцеза е продиктувана по-скоро не от желанието да бъдат съкрушени техните апетити, а от историческите обстоятелства – организирани църковни структури да съществуват предимно при „варварите” готи, живеещи в границите на империята.

Превод: Ивайло Маринов



Говорун, С. Н. „Исторический контекст 28-го правила” – В: Церковь и время, 2 (27), 2004, с. 178-194 (бел. прев.).

[1] L’Huillier, P. The Church of the Ancient Councils, Crestwood, NY 1996, p. 121.
[2] Това е Правило 6, а в Правило 7 на същия Първи вселенски събор изрично се подчертават правата и честта на Йерусалимската църква, наречена там Елия, предвид това, че Йерусалим по това време е бил полуразрушено селище (бел. прев.).
[3] Dagron, G. Naissanse d’une capitale, Paris 1974, p. 461.
[4] Sozomenus. Kirchengeschichte [= Die griechischen christlichen Schriftsteller, 50], еd. J. Bidez, G. Hansen, Berlin 1960, VIII, 6, 3-6; Hajjar, J. Le synode permanent (Σύνοδος ἐνδημοῦσα) dans l’Église byzantine des origines au XI-e siècle [= OCA, 164], Rome 1962, p. 59-60.
[5] Dagron, G. Op. cit., p. 462-463.
[6] Ibid., p. 465.
[7] Kelly, J. N. Golden Mouth: The Story of John Chrysostom – Ascetic, Preacher, Bishop, Ithaca, NY 1995, p. 142-144; Meyer, W., P. Allen John Chrysostom [The Early Church Fathers], London & NY 2000, p. 9.
[8] Dagron, G. Op. cit., p. 466-469; Kelly, J. N. Op. cit., p. 163-180.
[9] Dagron, G. Op. cit., p. 470.
[10] CPG 5897.
[11] Dagron, G. Op. cit., p. 472.
[12] Там.
[13] Там.
[14] Acta Conciliorum Oecumenicorum, еd. E. Schwartz, Berlin 1914-1940, II, 1, 3, S. 88-89.
[15] Тук, за краткост, ще приведем само наш превод по текста на ръкописите, ползвани от Е. Шварц (бел. прев.).
[16] Именно като ψῆφος този текст е идентифициран и в гръцката Синагога от 12 титули, съставена през последните години на 6 век. За това виж: Schwartz, E. Der sechs tenicaenische Kanon auf der Synode von Chalkedon, Berlin 1930.
[17] За историята на признаването или по-точно на непризнаването на Правило 28 на Запад: Chamelot, P.-Th. Éphèse et Chalcédoine, Paris 1962, p. 161-173.
[18] Jones, A. H. The Later Roman Empire 284-602, Vol. 2, Baltimore 1986, p. 893-894.
[19] Въз основа именно на това имперско канонично положение (а Църквата е „вселенска”) са възникнали по-сетнешните митологеми относно еретизма и „несторианството” на Източно-сирийската църква, „арианството” на гетите (наричани от автора – готи), „монтанизма” в някои монашески среди и др. под. (бел. прев.).
[20] Този мащабен и обобщителен извод на автора вече е невалиден, след излизането през 2008 г. на двата приносни сборника Готи и гети, съставени от д-р Асен Чилингиров, където картината за гетските етнически съюзи и отношенията им с империята е максимално точно (към 2008 г.) възстановена и е описана със забележителни подробности. Че гетите са тракийско племе, дори ако са наречени „готи”, е изяснено не от някой друг, а от Теофан Изповедник: „През тази година [AM 5997=504 AD] армия от готи, беси и други от тракийския етнос бе изпратена от император Анастасий…” – Theophanes, Chronographia, Vol. I [CSHB, 41], еd. I. Classen, Bonn 1839, p. 224 (бел. прев.).
[21] За този статус виж: Wirth, G. “Rome and its Germanic partners in the fourth century” – In: Kingdoms of the Empire: The Integration of Barbarians in Late Antiquity [Transformation of the Roman World, I], ed. by W. Pohl, Leiden 1997, p. 13-55.
[22] Тракия по това време излиза, че е била празна територия и там не е живеел никой, камо ли християни (бел. прев.).
[23] Относно теорията и практиката на федеративните отношения в Римската империя през 4 век виж: Heather, P. “Foedera and Foederati of the Fourth Century” – In: Kingdoms of the Empire, p. 58-74.
[24] До този извод достига, в частност, и Х. Волфрам – виж: Wolfram, H. HistoryoftheGoths, Berkeley 1988, p. 126.
[25] Пак там, p. 133.
[26] Относно имперската политика към готите при Аркадий виж: Cameron, A., J. Long, L. Sherry Barbarians and Politics at the Court of Arcadius [The Transformations of the Classical Heritage, 19], Berkeley 1993.
[27] Нека подчертаем, че към разглежданото време числеността на гетите е, според изчисленията на някои изследователи, поне 1.5 милиона. И колко директно напомня всичко това на заселването на кубратовите „прабългари” 250 г. по-късно – от Онгъла през Балкана до Македония и северна Италия (бел. прев.).
[28] Ἰλλυριούς τε καὶ τὰ ἐπὶ Θράκης χωρία καταθέοντες καὶ ληϊζόμενοι ἐκ τοῦ ἐπὶ πλεῖστον – De bello Gothico, 7, 33, 13, 3-5: Procopius Caesariensis, Opera omnia, t. 2, еd. G. Wirth, Leipzig 1963.
[29] За това виж: Cesa, M. Impero tardoantico e barbari: La crisi militare da Adrianopoli al 418, Como 1994, p. 76-90: Goti a Constantinopoli.
[30] Нека само отбележим, че за „арианство” при гетите – в неговия александрийски вид от времето на св. Атанасий – е несериозно да се говори научно (бел. прев.).
[31] Произнасянето на името на най-известния гетски епископ от това време няма как да бъде „Вулфила”. Според известните към днешния ден археологически и исторически извори, то най-вероятно е Урфила (или Орфила) (бел. прев.).
[32] Виж: PG 63, 502: Ὁμιλία λεχθεῖσα ἐν τῆ ἐκκλησίᾳ τῇ ἐπὶ Παύλου, Γότθων ἀναγνόντων, καὶ πρεσβυτέρου Γότθου προομιλήσαντος.
[33] Виж посланието до тази община: Τοῖς μονάζουσι Γότθοις ἐν τοῖς Προμώτου – В: PG 52:726-727. Относно местоположението на този манастир виж: Janin, R. Les églises et les monastères, Paris 1962, p. 229. За двама монаси готи, които живеят в Константинопол, говори св. Йероним в Послание 106.
[34] Dagron, G. Op. cit., p. 466.
[35] Теодорит Кирски, Църковна история, 5, 31 – в изданието: Theodoret, Kirchengeschichte [GChS, 44], еd. L. Parmentier, F. Scheidweiler, Berlin 1954.
[36] Dagron, G. Op. cit., p. 484.
[37] За това виж: Thomson, E. “Chrisrianity and the Northern Barbarians” – In: The Conflict between Paganism and Christianity in the Fourth Century, ed. by A. Momigliano, Oxford 1963, p. 72.
[38] Созомен, Църковна история, 7, 26, 6 сл.
[39] Vasiliev, A. The Goths in the Crimea, Cambridge 1936.
[40] Писма до Олимпиада, 9, 5, 15-26 – в изданието: Jean Chrysostome, Lettres a Olympias, еd. A.-M. Malingrey [Sources chrétiennes, 13 bis], Paris 1968.
[41] Виж: Записки Академии Наук, 8, №3, СПб. 1906.
[42] Обзор на мненията относно достоверността на историческите сведения в тези жития в: Vasiliev, A. Op. cit., p. 6-10.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9dwuw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме