„Изречения на светите отци” (Apophthegmata patrum): текст и контекст

Имайки предвид твърдението на св. Йоан Синайски, че „светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички човеци – монашеският живот”,[1] можем да си обясним голямата популярност на поученията и разказите за живота на древните монаси сред вярващите от късната античност и средновековието чак до наши дни. Тези поучения и разкази сравнително рано започнали да се записват и разпространяват, като с течение на времето били включени в сборници, известни като патерѝци, респ. патерикони (от гр. πατήρ – „баща, отец” – т. е. „книги за отците”, „отечески книги”) или отечници.[2] Настоящето изложение представя накратко историята и съдържанието на един от най-разпространените патерични сборници – „Изречения на светите отци”.[3]

„Изреченията”: текстът

Сборникът „Изречения на светите отци” (гр. Ἀποφθέγματα[4] τῶν ἁγίων πατέρων) е известен повече с латинското си название Apophthegmata patrum. На гръцки се срещат и други наименования: Ἀποφθέγματα τῶν ἁγίων γερόντων – „Изречения на светите старци”, Βίβλος τῶν γερόντων – „Книга за старците”, Τὸ (Μέγα) Γεροντικόν[5] – „(Велик) старечник”, Τὸ Πατερικόν – „Отечник”. В основата си той съдържа поучителни изречения (апофтегми) и кратки разкази за най-бележитите монаси (наричани още старци или авви,[6] т. е. „отци”), подвизавали се в Скитската пустиня в Долен Египет (за нея по-долу) през „златния век” на монашеството (4-6 в.). По-късно към тях били прибавени разкази и поучения на отци от други места в Близкия Изток (Синай, Палестина).[7]

Кога, къде, от кого и на какъв език (коптски или гръцки)[8] били записани първите апофтегми, днес трудно може да се каже. Така или иначе, славата на големите подвижници от египетските пустини била достатъчно голяма и скоро техни ученици и последователи започнали да разпространяват – вероятно първоначално устно, а след това и писмено – техните поучителни слова и разкази. С течение на времето отделните апофтегми били събирани в малки сборници, които се различавали по съдържание и подредба.[9]

Повечето изследователи са на мнение, че в края на 5 в.[10] в Палестина – където поради честите варварски набези се преселили монаси от Скитската пустиня – тези първоначални сборници били събрани и обединени в обширни антологии, съдържащи по няколкостотин апофтегми и представени в два основни типа колекции: азбучна, при която разказите и поученията са подредени по азбучен ред на отците и тематична, при която подредбата е по тематичен признак. Повечето познати ръкописни или печатни сборници принадлежат към някой от тези два вида. По-ранните сборници са почти напълно изчезнали; един от малкото запазени се намира в сирийската версия на „Аскетически слова” от авва Исаия.[11]

Азбучната колекция (Collectio alphabetica) съдържа около 1000 апофтегми от 130 видни монаси (сред тях и три жени, наричани амми,[12] т. е. „майки”: Сара, Синклитикия и Теодора), подредени според 24-те букви на гръцката азбука.[13] В някои ръкописи към тях са добавени апофтегми, които са достигнали до древните редактори без запазени имена. Тази поредица, известна като Анонимна колекция (Collectio anonyma), първоначално се състояла от около 240 изречения, но впоследствие към тях били добавени още 400.[14]

В Тематичната колекция изреченията и историите (част от тях повтарящи се от Азбучния патерик) са разделени на 21 (в някои ръкописи и издания – 22) глави, разглеждащи основни теми от духовния живот на монасите (за съвършенството, безмълвието, въздържанието и т. н.). Латинското наименование на сборника (Collectio systematica, т. е. систематична колекция) е твърде условно, тъй като „Изреченията” не предлагат един систематичен, нито дори универсален, поглед по отношение на ранното монашество, а множество частни мнения, които понякога се намират в съгласие помежду си, понякога се различават, а понякога дори си противоречат.[15] Заглавията на главите в този сборник до голяма степен съвпадат с тези от анонимния. При това, в началото на всяка глава са разположени първо апофтегмите, свързани с името на някой от древните отци, подредени по азбучен ред, след което следват анонимните апофтегми. Критичното издание на гръцкия текст на Тематичната колекция съдържа 1199 изречения.[16]

Апофтегми на старците цитират в своите съчинения Евагрий Понтийски († 399 г.),[17] св. Йоан Касиан († 435 г.) и историкът Сократ Схоластик († след 439 г.), а след тях – св. Кирил Скитополски (558/559 г.), бл. Йоан Мосх († 619/634 г.) и др.[18] През първата половина на 6 в. в Палестина монахът Зосима споменава за „изречения (апофтегми) на светите старци”.[19] Преп. Варсануфий Велики и Йоан от Газа († ср. 6 в.), както и техният ученик авва Доротей († кр. 6 в.), които също живеят в Палестина, често споменават за „живота и думите на светите отци” или за „книги на старците” (Γεροντικά). Друго наименование, което трябва да е било доста разпространено, е Рай или Градина (Παράδεισος) на отците, монасите или светите старци. Намираме го като заглавие в сирийския сборник на Ананишо (Ânân Îshô или Ananisho, 7 в.).[20] В коптската традиция житието на св. Йоан Колов, написано в края на 7 или началото на 8 в. от Захария, епископ на Ксоида (Долен Египет), споменава „Книгата на светите старци […] наричана още Рай”. Арабски ръкопис 547 от Синай съдържа „част от Патерика, известен под името Градина (Рай), съдържащ разкази за старците и отците”. Също под заглавие Градина (Рай) на монасите днес в Египет е публикуван арабският сборник на апофтегмите.[21] Както бе споменато по-горе, Тематичната колекция е била известна на бъдещия Константинополски патриарх св. Фотий (ок. 810 – ок. 893 г.), който в своята Библиотека или Мириобиблион (съставена вероятно в средата на 9 в.) я описва по глави (cod. 198). Фотий предполагал, че този сборник представлява извлечение от недостигналия до нас Голям или Велик лимонар (Λειμωνάριον μέγα).[22]

За голямата популярност и значение на „Изреченията” в древната Църква говорят и преводите им на почти всички езици, на които е била създадена християнска книжнина. Съществуват няколко латински превода, най-ранният от които се предполага, че е извършен още през 5 в. Той обаче не е запазен. В средата на 6 в. двама римски клирици, дякон Пелагий (бъдещият папа Пелагий I, 556-561 г.) и иподякон Йоан (бъдещият папа Йоан III, 561-574 г.), превели от гръцки на латински първите 18 глави от Тематичната колекция. Този превод, известен под името Verba seniorum („Изречения на старците”), очевидно бил известен на св. Бенедикт Нурсийски и оказал голямо влияние върху западното монашество.[23] Св. Мартин от Брага (ок. 520-580 г.) също превел някои апофтегми, последван от по-пълния превод на монах Пасхасий от Думиум ок. 555 г.[24]

Впоследствие „Изреченията” били преведени и на сирийски,[25] коптски, етиопски, арабски, грузински, арменски и славянски езици.[26] В по-ново време частично или изцяло са преведени и на редица „модерни” езици – руски, френски, английски, немски, италиански, сръбски, шведски и др.

Пълни или частични преводи на „Изреченията” на старобългарски език са известни още през най-ранния период от развитието на българската литература – до 12 в. Според някои изследователи първият старобългарски превод на Тематичната колекция представляват т. нар. „отечески книги”, преведени от св. Методий между 882 и 885 г. заедно със Св. Писание и Номоканона.[27] Този превод е известен в старобългаристиката и славистиката под името Скитски патерик. Старобългарският превод пък на Азбучната и Анонимната колекция е известен като Азбучно-Йерусалимски патерик.[28] През 1994 г. под заглавието „Древен патерик” бе публикуван новобългарски превод на Тематичната колекция[29] (новобългарски превод на Азбучната и Анонимната колекция все още не съществува).

Обикновено апофтегмите започват с кратко встъпление от вида на: „Рече старецът”, „Брат запита стареца”, „Разказваха за авва Х следното” и т. н. Повечето са кратки, от няколко реда до половин страница, в редки случаи повече. Голяма част от тях описват срещата между двама монаси, често пъти старец и по-млад монах (ученик), който се обръща към него с думите: „Авва, кажи ми слово (как да се спася)”. Те беседват просто и директно – без излишно теоретизиране, без низ от логически аргументи, без сложен анализ на библейски текстове. Обменят мисли и опит върху спецификите на подвижническия живот и духовното израстване. Всяка дума изглежда премерена, пестелива, подбрана след дълго мълчание.[30] Голямото значение на мълчанието (или безмълвието, гр. ἡσυχία) за духовния живот се подчертава неведнъж в „Изреченията”.[31] Самите те са есенцията на дългогодишен опит, придобит с усърден подвиг и молитвено усамотение. По думите на митр. Амфилохий (Радович), „в много от тях са концентрирани и обобщени десетилетия живот, а понякога и цял един изключително богат по ревност и труд живот. Затова и са толкова лаконични и кратки, затова съдържат в себе си толкова големи истини, изказвани с възможно най-малко думи”.[32] Така дори най-обикновените срещи придобиват значението на откровение свише за питащия и търсещия „слово за спасение”.

Повечето пустинни отци са необразовани, но притежават изключително богат духовен опит. Техните слова блестят не с изящество и красота, а с божествена простота и мъдрост. Притежават огромен духовен заряд и сила, способна да променя дори човешки съдби. Не са един и два случаите, когато след такава среща дошлият за съвет променя коренно живота си към добро, убеден и вдъхновен от простите думи на стареца.[33] Бихме сравнили тези думи – колкото и смело да изглежда – с божествено простите и мъдри слова на Спасителя. И не без основание – защото именно Христос е Този, Който умъдрявал обикновените египетски селяни-монаси – Комуто те възложили целия си живот и упование – така, както някога умъдрил простите галилейски рибари.[34]

„Изреченията“ и богословието[35]

Апофтегмите се появяват в епохата на големите тринитарни и христологични спорове на Изток. Отзвукът от тях обаче в „Изреченията” е съвсем слаб. Например в критичното издание отсъстват термини като: Θεάνθρωπος (Богочовек), ὁμοούσιος (единосъщен), οὐσία (същност), σάρκωσις (въплъщение), Τριάς (Троица), ὑπόστασις (ипостас), φύσις[36] (естество, природа), а Θεοτόκος (Богородица) се среща само веднъж и то в гръцкото издание.[37] Би било грешка да се каже обаче, че в тях не се разглеждат сериозни богословски въпроси или че пустинните отци са „слаби” богослови. Повечето от тях наистина били обикновени египетски селяни, които се отнасяли с недоверие към достиженията на гръцката култура. Също така смятали за вредна прекомерната обвързаност на богословието с елинската философия, каквато забелязвали в богословската школа в Александрия.[38] Но автори на апофтегми са също такива корифеи на богословската мисъл като св. Атанасий Александрийски, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, Евагрий Понтийски, преп. Ефрем Сириец, св. Йоан Златоуст и др. Следните две апофтегми илюстрират начина, по който троичният догмат е обяснен в „Изреченията”.

„Авва Атанасий беше запитан: Как Синът е равен на Отец? – Той отговори: Както в двете очи има едно зрение”.[39]

„Светият наш отец Григорий Богослов беше запитан: Как Синът и Светият Дух са равни на Отец? – Той отговори: Божеството е като три съседни слънца, излъчващи една обща светлина”.[40]

Всъщност пустинните отци съвсем съзнателно избягвали да теоретизират по догматически въпроси, но не защото били прости и необразовани – това не било пречка да получат божествено просветление по интересуващите ги въпроси,[41] – а защото смирено смятали, че богословските дискусии не са подходящи за техния живот в покаяние и ги отклоняват от безмълвието и непрестанната молитва. Показателна в това отношение е следната апофтегма от неизвестен старец: „Говоренето по (въпроси на) вярата и четенето на догмати изсушават съкрушението на човека и го унищожават, а житията и словата на старците просвещават душата”.[42] В същия дух е и съветът на авва Исаия: „С цялата си сила се постарай да не се препираш (с някого) относно вярата, нито да разсъждаваш върху догматите, но да следваш Вселенската църква. Защото никой не може да схване (същността на) Божеството”.[43]

В същото време пустинните отци имали ясно догматично съзнание и не допускали богословски релативизъм. Известен е случаят с авва Агатон, когото няколко монаси започнали да обвиняват в различни грехове, за да го изпитат. Отецът смирено приел приписаните му пороци, но решително отхвърлил обвинението, че е еретик, защото, по думите му, „да си еретик означава да си отделен от Бога, а аз не искам да съм отделен от Бога”.[44] При друг случай двама монаси научили, че някой си старец в Скита погрешно твърдял, че хлябът и виното в св. Причастие са само образи, а не истински тяло и кръв Христови. Те отишли при него и братски го поправили, „за да повярва и да не погуби труда си”.[45] Друг старец, който смятал, че Мелхиседек е син Божи, узнал истината по чудесен начин след намесата на св. Кирил Александрийски.[46] В последните два случая старците били вразумени, получавайки откровение свише. В „Изреченията” също така се изразява отрицателното отношение на отците към учението на Ориген,[47] манихеите[48] и евхитите.[49]

И ако малко на брой апофтегми са посветени на умозрителното (теоретичното) богословие, то всички останали разглеждат въпроси от практическото богословие. Макар и не систематизирано, те проследяват трите стадия в духовния живот на монаха, но и на всеки християнин[50] – очистване от страстите (κάθαρσις), получаване на божествено просвещение (φωτισμός) и, накрая, достигане до съвършенство (τελείωσις), т. е. единение с Бога.[51] Оттук се вижда, че добродетелният живот сам по себе си не е цел, а само средство за постигане на целта, която е богоуподобяване (или обòжение, гр. θέωσις).[52] Също така средство (а не цел) е безстрастието (ἀπάθεια) – предпоставка за единство с Бога.

Сред темите, които се разглеждат в „Изреченията”, са добродетелите и духовните подвизи – безмълвие (исихия), съкрушение (покаен плач), въздържание, нестяжателност, търпение и мъжество, смирение, послушание, търпение, любов и др. Особено внимание се отделя на молитвата, която е „огледало на монаха”.[53] Целият живот на пустинните отци е непрекъсната молитва: „Ако монахът се моли само тогава, когато застане на молитва, то такъв изобщо не се моли”,[54] казва един от старците, чието име не е достигнало до нас. Цялата им борба е насочена към постигне на чиста молитва, при която душата, свободна от всякакви образи и представи, ще може да съзерцава лице в лице своя Небесен Баща. Тази борба може да бъде синтезирана в следните пет думи: „Дай кръв и приеми Дух”.[55] Победилият в тази борба, пролелият „кръв”, получава благодатта на Светия Дух, проявяваща се в многобройни духовни дарби, с каквито преподобните отци били украсени. Въпреки че смирено се опитвали да ги скрият от околните, все пак някои от тези дарби не останали незабелязани, били записани и така достигнали до нас. Ето няколко примера. Авва Силуан, принуден от молбата на ученика си, му признал, че бил взет на небето и видял Божията слава.[56] Авва Моисей видял как авва Захария се моли и Духът Божи пребъдва върху него.[57] Затова му поискал съвет, макар да бил по-възрастен от него.[58] Друг монах отишъл до килията на авва Арсений в Скита и видял през вратата стареца, който цял изглеждал като огнен.[59]

Според православното учение, етосът (начинът на живот) и догматът (богословието) са тясно свързани. Изопачените догмати водят до покварен живот и обратното – поквареният живот помрачава човешкия ум и не му позволява да вникне в правилните догмати и да ги приеме.[60] Апофтегмите ни дават ценни практически съвети как да се освободим от страстите и да достигнем до безстрастие и сърдечна чистота, от която се раждат чистата молитва и съвършената любов. Тогава, според думите на Господа „блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8), ще можем да съзерцаваме божествения Абсолют и да научаваме непосредствено от Него тайните на Царството Божие. Именно в това е богословското значение на „Изреченията”. Защото богослов е този, който се моли истински и който се моли истински, е богослов.[61] Богообщението ражда богословие.[62]

Ще приведем още няколко кратки апофтегми, които разкриват различни аспекти от богословието на пустинните отци и в същото време ни дават достатъчно материал за размисъл.

Авва Антоний каза: Вече не се страхувам от Бога, но Го обичам, защото „любовта пропъжда страха“ (1 Иоан. 4:18).[63]

Още каза: От ближния е и животът, и смъртта. Защото, ако придобием брата, придобиваме Бога; ако съблазняваме брата, съгрешаваме против Христос.[64]

Авва Амон Нитрийски дойде при авва Антоний и му каза: Виждам, че имам повече (аскетически) трудове от тебе, а защо името ти е възвеличено от хората повече от моето? Авва Антоний му рече: Защото обичам Бога повече от тебе.[65]

Брат каза на авва Антоний: Помоли се за мене. Но старецът му отвърна: Нито аз, нито Бог ще те помилва, ако ти сам себе си не помилваш и не Му благоугодиш.[66]

Авва Арсений каза: Ако потърсим Бога, Той ще ни се яви, и ако Го придобием, ще остане с нас.[67]

Авва Иперехий каза: С мисълта си бъди винаги в Царството небесно и скоро ще го наследиш.[68]

Още каза: Животът на монаха трябва да бъде подобен на ангелите, изгаряйки греха.[69]

Авва Пимен каза: Човек, който учи другите, а сам не изпълнява онова, на което учи, прилича на чешма, която напоява и мие всички, а себе си не може да почисти.[70]

Още каза: Злото по никакъв начин не премахва злото; затова, ако някой ти направи зло, ти му направи добро, за да премахнеш злото с добро.[71]

Един от старците каза: Суровата дума прави и добрите (да станат) лоши, а кротките думи носят полза на всички.[72]

Каза старецът: Прекарах двадесет години, като се борех с мисълта, за да гледам на всички хора еднакво.[73]

Старецът каза: Ако някой загуби злато или сребро, може да намери друго в замяна, но който губи времето си, няма да го намери.[74]

Старецът каза: Ако правим зло и Бог го допуска, като ни дълготърпи, то когато правим добро, нима не ще ни съдейства?[75]

Още каза: Това поколение търси не сегашното, а утрешното.[76]

Още каза: Това иска Бог от човека: ум, думи и дела.[77]

Някои от старците отидоха при авва Пимен и му рекоха: Желаеш ли, ако видим братя да дремят по време на църква, да ги побутнем, за да са будни на бдението? А той им каза: Аз пък, ако видя задрямал брат, слагам главата му на коленете си, за да може да си почине.[78]

Авва Агатон казваше: Ако можех да намеря прокажен, за да му дам тялото си и да взема неговото, с радост бих го сторил; защото това е съвършената любов.[79]

„Изреченията”: контекстът[80]

Нека сега разгледаме контекста, в който възникнали „Изреченията”. Обикновено те се свързват по някакъв неясен начин с „древните монаси”. Но повечето описани в тях лица обитавали точно определено място: монашеското селище, известно като Скитска пустиня или Скит (гр. Σκῆτις, лат. Scetis).[81] Скитът бил основан около 330 г. от св. Макарий Египетски (Велики). В „Изреченията” тази област е наречена „голямата пустиня” (πανέρημος).[82] Предполага се, че наименованието „скит” произлиза от коптската дума Šihēt, която означава „мерило на сърцата” – подходящо име за място, където хора, в стремежа си към Бога, прекарвали живота си в изучаване дълбините и капризите на човешкото сърце.[83] Мястото се намирало на около 60 км южно от другото голямо монашеско поселение в Долен Египет – Нитрия, която от своя страна се намирала на 60 км югоизточно от Александрия.[84] Руфин Аквилейски, който популяризирал египетското монашество на Запад, оставил следното описание на опасностите при пътуване до Скита от север:

„Самият Макарий живеел в една местност, наречена Скит. Тя се намира всред голяма пустиня, на разстояние едно денонощие [път] от нитрийските обители. Дотам няма никакъв път, няма и знаци, указващи пътя. [Хората] стигат дотам, ориентирайки се по движението на звездите… Водата е малко, а и тази, която се намира, е с отвратителен мирис, мирише на катран, но става за пиене. Там живеят само мъже, вече усъвършенствани в духовния живот. Та кой друг може да живее на такова ужасно място, освен хора, притежаващи непоколебима решимост и пълно въздържание? Но всички те живеят във взаимна любов помежду си и с искрено гостоприемство посрещат всеки, който отиде при тях”.[85]

Описанието на Руфин е точно. Скитът представлявал долина с дължина 30 км в Либийската или Голямата Западна пустиня, западно от р. Нил. Мястото, известно сега като Wadi el-Natrun, се намира частично под морското равнище и е осеяно с блата и оазиси. Друг древен автор, който бил чувал за Скита, но без да го е виждал, отбелязва: „Пътуващите дотам рискуват много; защото, ако някой допусне дори малка грешка, се загубва в пустинята и (животът му) се намира в опасност”.[86] Опасностите били съвсем реални. Случвало се дори опитни водачи да се загубят в пустинята и да загинат. В онези времена било по-безопасно да се стигне до Скита не от север през пустинята, а от изток от селищата по поречието на р. Нил. Древните описания неведнъж подчертават пълната му изолация от околния свят. Днес тази недостъпност е останала в миналото. Сега Скитът се намира на час и половина път с кола от Кайро, точно до главния път Кайро-Александрия. Благодарение на иригацията тази някога мъртва пустиня е превърната в зелена долина.

По-уместно е да се говори за Скита като за монашеско селище, отколкото за един монастир. Той бил по-скоро колония от отшелници, живеещи в отделни килии, разпръснати на обширна територия.[87] Понякога този начин на живот се нарича полу-отшелнически (или скитски) за разлика от типичното отшелничество на св. Антоний Велики, например, и от киновийния начин на живот на св. Пахомий на Изток[88] и св. Бенедикт Нурсийски на Запад.[89]

Също за разлика от общежитийния монастир на св. Пахомий в Тавениси, монашеските поселения в Скита нямали писмен устав. Правилата за живот били прости, основаващи се на Евангелието, както и на практиката и мъдростта на опитните духовни старци, при които постъпвали на послушание новите монаси.[90] Основната организация на Скита била формирана от малки монашески братства, състоящи се от старците и техните ученици. Старецът бил наричан авва;[91] това било почтително обръщение, а не длъжност и не означавало, че старецът е свещеник. Всъщност „Изреченията” споменават само за няколко монаси, които били клирици.[92] В такива случаи обикновено към името им в текста стояло съответното пояснение. Един от ранните сподвижници на Макарий, например, бил авва Исидор Презвитер. Обръщението „авва”, макар и рядко, можело да бъде отнесено и към по-млад монах, ако той покажел необикновена за възрастта си мъдрост. Изглежда обаче, че то било широко използвано към всеки възрастен монах. Друг често срещан термин бил старец (γέρων), синоним на авва.[93]

Обикновено младите монаси отивали при аввата с молба да чуят поучително слово (ῥῆμα). Впоследствие някои оставали за постоянно при него като ученици. Така възниквали малки монашески братства, състоящи се най-често от двама-трима монаси; в редки случаи братствата можели да надхвърлят десет души. Например братството на авва Силуан (родом от Палестина) се състояло от дванадесет монаси. Не се споменава нищо за даването на обети, макар че от новопостъпилите се очаквало да останат монаси до края на живота си. Старецът обучавал учениците си на практически неща за живота в пустинята – като например как да си построят килия, как да плетат кошници и как да пеят псалми.[94] Но по-дълбокото и сериозно ръководство идвало от редовните посещения на младия монах при аввата. В тези случаи той разкривал помислите си (λογισμοί), т. е. всички онези вътрешни движения на душата – спомени, идеи, мисли, чувства – които се появявали по време на неговото усамотение в килията. Много от разказите в „Изреченията” се отнасят до това споделяне на помислите на младия монах пред неговия авва, до тяхното значение и произход. Както изглежда – без да разполагаме с напълно сигурни сведения за това – монасите не напускали своя старец по собствено желание (т. е. без разрешение) и поне някои оставали с него до смъртта му.[95]

Към времето на смъртта на Макарий Египетски (390 г.) или скоро след това монасите в Скита били обединени в четири общини или църкви.[96] С течение на времето тези общини все по-отчетливо започнали да придобиват характеристиките на познатия вид средновековни монастири – както архитектурно, така и организационно. В действителност, три от тях все още съществуват и днес: монастирът на св. Макарий (Dayr Anba Maqar),[97] на св. Паисий Велики (Dayr Anba Bishoi)[98] и на римлянина (Dayr al-Baramus).[99] Четвъртият, монастирът на св. Йоан Колов, бил изоставен и впоследствие зарит от пустинните пясъци.[100] Всяка от тези общини разполагала със своя собствена църква, в която се извършвало общото съботно-неделно богослужение (σύναξις), както и с отделен свещеник (πρεσβύτερος). Един от четиримата свещеници изглежда е бил нещо като отец или игумен (ἡγούμενος) на Скита. Когато значението на Скита нараснало, този игумен започнал да изпълнява функцията на представител на монашеското братство пред висшестоящите граждански и църковни власти. Обикновено веднъж годишно той отивал при Александрийския патриарх, за да даде отчет за дейността си.[101]

Монашески общности възникнали на много места в християнския свят през 4 и 5 в., но още от самото начало египетското монашество заслужено се превърнало в модел за подражание. За това допринесли не на последно място и разказите за великите отшелници от Скитската пустиня. Публикуването им представлява важно събитие в историята на късноантичната литература.[102] Както отбелязва Питър Браун, те „произвели нов забележителен литературен жанр, близък до света на притчата и народната мъдрост. С тези „Изречения” египетските селяни за пръв път проговорили на цивилизования свят”.[103] А по думите на Деруас Чити „Изреченията” са „сборник, в който човек едва ли може да отвори някоя страница, без да намери нещо, което да е приложимо към неговия собствен живот: колко земни са били тези монаси!”.[104] Апофтегмите, освен това, са незаменим източник за изучаване историята на ранното монашество. Сведенията в тях ни позволяват да добием една сравнително добра представа за всекидневния живот на монасите, а до голяма степен – и на останалото население, в Близкия Изток (Египет, Синай, Сирия, Палестина).

С течение на времето монашеските центрове на Изток успяват да създадат изключително богата духовна литература, която, по думите на митр. Амфилохий (Радович) „има за основа преди всичко опита. Тя не иска да говори за Христос, тя живее в Христос и иска да мирише на Христос. За нея истината на Евангелието не е обект на рационално изучаване, а вътрешен ритъм на живота и критерий за всяка мисъл и всяка постъпка. Днес бихме казали за този тип литература, че има екзистенциален характер. За нея Бог е вечно живият и човеколюбив Бог, а добродетелта е божествена сила, придобивана чрез покаяние и героичен подвиг; за нея страстите са реалната греховна плът, която трябва да бъде умъртвена по реален духовен начин, за да може човешкото тяло да стане това, за което е сътворено – храм на Светия Дух”.[105]