Доростоло-Червенската епархия (кратка справка по някои въпроси от нейното минало)
1. Кой пръв е проповядвал християнството в древна Скития?
Християнството прониква на Балканите по времето на римското владичество. Римското присъствие в днешна Южна България, в долината на река Марица, е от 1 в. пр. Хр. Още през 129 г. пр. Хр. римляните, след покоряването на Македония и Гърция, завладели Егейското крайбрежие на Тракия заедно с Тракийския Херсонес (Галиполския полуостров) и установили протекторат над Одриското царство в 73 г. пр. Хр., като превзели столицата на одрисите гр. Ускудама (Одрин).
В днешна Северна България римляните стъпили окончателно през 29 г. при имп. Тиберий (14-37) Разединили я на провинции – отначало на две: Мизия Долна (Мизия Втора) и Малка Скития.
Когато били принудени под натиска на готите да евакуират провинция Дакия (дн. Румъния), имп. Аврелиан (270-275) създал в днешна Северозападна България още една провинция, Крайбрежна Дакия (между р. Тимок и р. Вит), с център Рациария (дн. Арчар), където се настанило част от евакуираното население. Долна Мизия била умалена между р. Вит и земите до днешните Силистра и Варна с главен град Марцианопол (Маркианопол), при девненските извори. Главен град пък на Малка Скития тогава бил град Томи (дн. Кюстенджа).
За опознаване на Дунавската граница римляните изградили силни крепости с постоянни гарнизони. Около тях се развили градове, не малко от които оцелели и до днес: Бонония (Видин), Рациария (Арчар), Алмус (Лом Нове) до Свищов, Сексагинта Приста (Русе), Трансмариска (Тутракан), Доросторум (Силистра), Аксиопол (в днешна румънска Добруджа), Абритус (при дн. Разград), Никополис ад Иструм (дн. Търновско село Никюп) и др.
По черноморското крайбрежие римляните продължили живота на старите гръцки колонии: Аполония (дн. Созопол), Анхиало (Поморие), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик), Томи (Кюстенджа) и др.
На юг от Хемус (Стара планина) подновили старите тракийски селища и гръцки полиси по крайбрежието. Едничкият нов град с римски гарнизон бил Девелтум, днес в развалини край Бургас край с. Дебелт.
За първите три века нямаме никакви исторически данни как е прониквало християнството в днешна Северна България и Добруджа.
Съществуват обаче стари предания в Древната църква, които представят св. ап. Андрей Първозвани като пръв християнски мисионер по нашето Черноморско крайбрежие. Пръв проводник на интересуващите ни стари църковни предания е знаменитият Ориген († 254 г.), който при тълкуване на кн. Битие съобщава за пръв път, че св. ап. Андрей мисионерствал в Скития (PG, 12, 92). Това съобщение на Ориген възприел епископ Евсевий Кесарийски (4 в.) в своята Църковна история (3, 1), както и Евхерий Лионски († ок. 450 г.), който (виж PL, 50, 809) изглежда се основава и върху записаните от Иполит Римски (3 в.) Сказания за светите апостоли.
Епископ Доротей Тирски († 322 г.) в съчинение за апостолите също разказва за мисионерската дейност на св. ап. Андрей последователно в Понт, Витиния, Тракия и при скитите. Това кратко сказание е възприето и в Менология на Василий II (10 в.), влязло е в Синаксара на Цариградската патриаршия.
Съвременната историческа наука търси Древна Скития в Северното Причерноморие. Още през 4 в. сл. Хр. били различавани Велика Скития (дн. Украйна, от Дунав до Дон), и Малка Скития (дн. Добруджа).
Г. С. Деболски, проучвайки внимателно древните църковни предания за св. ап. Андрей, смята, че Първозваният апостол е достигнал Скития по време на второто си пътешествие, когато е основал църковни общини и във Византион, начело с епископ Стахий, и в Одесос (дн. Варна) начело със св. ап. Амплий, един от седемдесетте апостоли. Сведенията ни за св. ап. Амплий са крайно оскъдни. Той е бил близък сътрудник и на св. ап. Павел. Когато през 58 г. дяконисата Фива, от църквата в Кенхрея до Коринт, заминавала за Рим, ап. Павел изпратил по нея до римските християни поздрав и за своя сътрудник Амплий: „Поздравете обичния ми в Господа Амплия” (Рим. 16:8). Св. ап. Амплий завършил живота си мъченически. Паметта му се тачи на 4 април и на 31 октомври. Ап. Павел е сътрудничил и със св. ап. Стахий, както и със св. евангелист и ап. Йоан Марк, които в последствие мисионерстват с други апостоли.
Проф. Ив. Снегаров, както и други учени не се пазят да отъждествят Павловия сътрудник Амплий с поставения от ап. Андрей пръв епископ на Одесос (дн. Варна). Св. ап. Амплий е могъл да придружи св. ап. Андрей по нашето крайбрежие около 60-та година, могъл е дори да отиде с него до Херсон Теврически (Крим), а на връщане да остане в Одесос за укрепване на новооснованата християнска община. Около 70 г. (на 30 ноември) св. ап. Андрей е бил разпнат в Патрас (Пелопонес). В края на 2 в. откъм Мала Азия по нашето Черноморие проникнал монтанизмът. Срещу него са се борили двама месни епископи: Анхиалският еп. Сотас и Девелтският еп. Елий Публий Юлий, както за това съобщава Евсевий Кесарийски в своята Църковна история (5, 19, 3).
Много оскъдни са сведенията за проникването на християнството в земите на Долния Дунав и за 3 в. Едничък Тертулиан († след 220 г.) уверява, че имало християни между племената, които живеели в долнодунавския басейн – гети, даки, сармати и скити в съчинението си Против иудеите, 7, 610-611 (в PL, 2, 650), което цитира и Харнак в съчинението си Мисия и разпространение на християнството в първите три века (на немски, изд. 4, т. 2, с. 534, 790-793). Без съмнение християнски общини е имало и по други черноморски селища и из Добруджа, но за тях няма никакви известия. Едва в началото на 4 в. ще се появят някои агиографски данни.
2. Кой е първият епископ в земите на Доростоло-Червенската епархия и каква е началната църковна организация в този район?
По времето на Диоклетиановите гонения в Дуросторум (Доростол) бил умъртвен християнинът Дасий. Той бил посечен на 20 ноември 303 г. Под влияние на Льо Киен (Oriens christianus) проф. Иван Снегаров му приписва епископски сан (Кратка история на съвременните православни църкви, т. 1, С. 1944, с. 363), с което безусловно се съгласява и повтаря Камен Динков в своя учебник История на българската църква (С. 1954, с. 24).
Не трябва ли да обявим за пръв епископ на Дуросторум мъченикът Дасий? Житието му не ни дава основания за това. Той не е бил епископ, а обикновен войник в гарнизона на Дуросторум. Когато по време на Кроносовите тържества нему се паднал жребият да играе ролята на Кронос и по този начин да участва в срамни оргии, Дасий обявил, че е християнин и че не желае да играе при тържествата ролята на Кронос. Напразни били увещанията на управителя на Басос. И го посекли. Подробностите около мъченичеството му са разказани своевременно от двама френски автори: H. Delehaye – в „Saints de Trace et de Mésie” – Analecta Bollandiana 30, 1912, p. 263 и J. Zeiller – в Les origines chrétiennes, dans les provinces dannubiens de l’empire romain, Paris 1918, p. 110-116.
През 1960 г. житието на мъченик Дасий бе отпечатано на гръцки и с български превод в Гръцки извори за българската история, т. 3, където на с. 20 четем неговата декларация пред съда: „По длъжност съм войник, а за името си ще кажа това: името, което съм си избрал е християнин, а името, което ми е сложено от родителите, е Дазий”.
След голямото аварско нападение над Дуросторум през 579 г. мощите на свмчк Дасий били пренесени в Италия, като в град Анкона е намерен саркофаг с надгробен надпис: „Тук почива светият мъченик Дазий, пренесен от Доростол”. Надписът е на гръцки език (Cumont, F. „Le tombeau de St. Dasis de Durostorum” – Analecta Bollandiana, 27, 1908, p. 369-372).
Засега какво знаем за най-ранните епископски центрове в интересуващия ни район? Известно е, че църковното-административно деление е следвало гражданско-административното деление. В провинция Долна Мизия, наричана още Втора Мизия, главен град (митрополия = град-майка) бил Марцианопол, основан от имп. Траян в началото на 2 век и наречен от него на името на сестра му Марция. Епископът на Марцианопол имал митрополитска степен. На Марцианополската митрополия били подчинени епископите на Доростол, Трансмариска (дн. Тутракан), Нове (до Свищов), Зекедеспа (неуточнено е мястото на това селище), Апиария (дн. Ряхово, Русенско). Тези сведения черпим от Псевдоепифаниевия списък, отразяващ вероятно положението на църковната администрация от времето на имп. Юстиниан (527-565) и най-късно до 733 г. (Гръцки извори за българската история, т. 3, с. 184 и 189).
В друг епархийски списък от времето на Исаврийската династия (8 в.) се виждат настъпилите промени в провинция Мизия през втората половина на 7 век, т. е. през последните години на византийската власт по тези места след основаване на Славянобългарската държава. Митрополитски център е вече Одесос с пет епископии в Апиария (дн. с. Ряхово, Русенско), Доростол (дн. Силистра), Абритус (дн. Разград), Никополис (в развалини днес до търновското с. Никюп) и Паластолон – неуточнено (Гръцки извори за българската история, т. 3, с. 199).
Ние знаем засега имената на следните митрополити и епископи в провинция Долна (Втора) Мизия от късноримската и ранновизантийската епоха:
Митрополити на Марциапопол:
Пистос – към 325 г.
Домнинус – към 367 г.
Мартириус – към 381 г.
Епагатус – към 394 г.
Доротей – засвидетелстван в 431 г.
Сатурнинус – приблизително 431-448 г.
Валианус – около 458 г.
Епископи на Одесус (Одесос):
Диттас – около 458 г.
Йоан – около 518 г.
Епископи на Дуросторум:
Авксентий – около 383 г.
Яков – посочен в 431 г.
Монофил – около 458 г.
Дулциссимус – около 600 г.
Последният Дуростолски епископ Dulcissimus, който още носи римско име, умира към 600 г. като изгнаник в Odessus (Варна), дето е бил погребан. В Софийския археологически музей се пази надгробния му надпис, намерен във Варна (Kalinika, Е. Antike Denkmaler in Bulgarien, Wien 1906, по: Тодоров, Я. „Durostorum” – В: Сборник „Силистра” (Добруджа), кн. I, С. 1927, с. 51).
Епископи на Никополис:
Марцелус – около 458 г.
Амантиус – около 518 г.
Епископи на Нове:
Петрониус – около 430 г.
Сецундианус – около 449 г.
Петрус – около 458 г.
Епископ с неизвестно име, споменат в 594 г.
Епископи на Апиария:
Липицинус – около 404 г.
Марциалис – около 458 г.
Епископи на Абритус (дн. Разград) / Сексагинта Приста (дн. Русе):
Поликарпиус, преместен по-късно в Никопол, края на 4 или началото на 5 век. Епископ Поликарп от Сексагинта Приста (дн. Русе) е бил преместен в Никопол (на юг от Хемус в Тракия), за което ни съобщава църковният историк Сократ в своята Църковна история (Гръцки извори за българската история, т. 1, С. 1954, с. 49).
Марцианус – приблизително около 431-458 г.
И тъй, първият известен митрополит на Марцианопол е Пист (Пистус), а първите известни епископи на Дуросторум и на Сексагинта Приста са съответно:
Аксентий – около 383 г. и Поликарп – от края на 4 век (виж: Zeiller, J. Les origines chrétiennes dans les provinces danubiennes de l’empire romain, Paris 1918, p. 600).
Почти нищо не знаем за дейността на изброените по-горе епископи. По времето на Втория вселенски събор (381 г.) Мартирий, заемащ катедрата на Марцианопол, и Теренций, заемащ катедрата на Томи, митрополитски център на Малка Скития, били сочени за правило на вярата според църковния историк Созомен (Гръцки извори за българската история, т. 1, с. 65).
Със закон на Теодосий I Велики църквите трябвало да се предават на хора, които се намирали в общение с тях. Преди Втория вселенски събор, при Валент (364-378) в този район нахлули готите, които изповядвали арианската форма на християнството. Първият известен епископ на Дуросторум Авксентий бил ученик на арианстващия готски епископ Улфила. Но в района на Мизия и Малка Скития имало предани на православието епископи като св. Британий еп. Томийски, който се противопоставил на арианската политика на имп. Валент. Като имал предвид дейността на подобни принципни архиереи, църковният историк Созомен заключава: „Там, където църквите се управлявали от смели мъже, населението не променяло предишната си вяра” (Гръцки извори за българската история, т. 1, с. 57).
Друг забележителен духовник от съседната на Мизия Томийска митрополия бил епископ Тестим, заемащ катедрата на Томи. Созомен го харектеризира като „мъж, възпитан в любов към мъдростта. Варварите хуни около Истър (Дунав), като се възхищавали от неговата добродетел, го наричали ромейски бог, защото чрез него се запознавали с вярата. Теосим носел дълга коса, както сам той пръв установил за монасите. Той водел прост живот. Не си определял едно и също време за ядене, но ял само когато бил гладен или жаден”. В началото на 5 в., на църковния събор в Цариград дискутирал с епископ Епифаний Кипърски и се обявил против осъждането на Ориген (Гръцки извори за българската история, т. 1, с. 65-67).
3. Кога епископията Дуросторум е била превърната в митрополия?
Когато през 971 г. градът бил превзет от византийския имп. Йоан Цимисхий. От окупираните страни на Източна (православна) България той образувал една тема (област) с център Доростол или Дристрия – от старобългарското название Дръстър. Съответно и епископът на Доростол се въздигнал в митрополит, подчинен на Цариградския патриарх. Цар Самуил след 976 г. бе освободил Северна България временно. По-късно в 1019 г. имп. Василий II Българоубиец не отрекъл ведомството на Охридския архиеп. Йоан върху Доростолската епархия и узаконил нейното включване в Охридския диоцез с втората си грамота: „Прочее, заповядваме, щото епископът на Дристра да има в градовете на своята епархия и в другите градове около нея 40 клирици и 40 парици... Самият Охрид да има архиепископ, а за Дристра да бъде ръкополаган епископ” (Гръцки извори за българската история, т. 6, С. 1965, с. 45).
Скоро обаче, най-късно след въстанието на Петър Делян (1040 г.) Доростолската епархия е била откъсната от Охридска архиепископия и въздигната в митрополия на Цариградската патриаршия. Това се вижда от запазени два епархийски списъка от времето на имп. Алексий Комнин (1081-1118), както и от епархийския списък на Нил Доксопатър, съставен от него по нареждане на сицилийския крал Рожер I (1191-1154).
Според Нил, в Доксопатъровия епархийски списък под ведомството на Доростолския митрополит се числели пет епископии (Гръцки извори за българската история, т. 7, С. 1968, с. 105, 106, 109).
По време на Втората българска държава (1186-1393) Доростолската епархия е била с ранг на митрополия, което се вижда от Бориловия синодик, където са посочени поименно някои от дръстърските митрополити: Кирил, Аверкий, Теодул, Йосиф, Дионисий и Калиник (виж: Български старини, кн. 8 – Попруженко, М. Г. Синодик Царя Борила, С.: БАН 1928, с. 92).
През османотурската епоха Доростолската епархия продължила да се развива като митрополия и се простряла почти на цяла Добруджа, почти до Тулча. Турците назовавали града Силистра (от гръцкото му произношение Дристрия). И „понеже – пише известният турски пътешественик Хаджи Калфа – този град е най-добрият от всички разположени край Дунав, избран е бил за главен град на санджака. Тук е седалището на беглербея на околния санджак, който защитава ислямските граници” (виж: „Румелия и Босна, географски описал Мустафа бей… хаджи Калфа” – В: Архив за поселищни проучвания, т. 1, кн. 1, 1938, с. 79). Тя съществувала самостоятелно до 1871 г., когато се сляла с Червенската епархия.
Развитието на Червенската епархия не може да се проследи изцяло. Отначало епископският център е бил в Сексагинта Приста и знаем името на епископ Поликарп от края на 4 век или началото на 5 век, както и на епископ Марциан (средата на 5 век), споменати по-горе. След покръстването ни (865 г.) епископският център се изместил в крепостта Червен, в чиито развалини бе намерена надгробната плоча на архидякон Октавиус (?), племеник на епископ Николай, по всяка вероятност местния епископ. Архидяконът бил починал през 871 г. Ако тази надгробна плоча с надпис е един сигурен източник, бихме могли да предположим, че Червен е станал епископски център още при първото административно деление на българския църковен диоцез веднага след основаване на Българската църква през пролетта на 870 г. Векове обаче липсват исторически сведения за Червенската епархия. Едва през Втората българска държава тя израства в митрополия. В Бориловия синодик (по Палаузовския списък) са изброени имената на няколко червенски митрополити: Неофит, Калиник и Захария (виж посоченото академично издание на Бориловия синодик, с. 92).
През османско-турската епоха (15-19 в.) Червенската епархия станала една от епископиите на Търновската митрополия с центрове: Шумен, Ловеч, Враца, от 1781 г. и Червен, като епископското седалище на Червенския епископ се изместило от разрушения Червен в новоиздигащия се Русчук. С това си име град Русчук за първи път се споменава в един мирен договор между маджари и турци в 1503 г. Кога точно е станало това, не се знае. През турско време първият известен червенски епископ, резидиращ в Русчук, е Йеремия. Той е споменат в мемоара на дубровнишкия търговец Павел Джорджич от 22 февруари 1597 г. до австрийския археолог Максимилиан. Павел Джорджич му съобщил, че в подготовката на Първото търновско въстание бил въведен и „преосвещенският Йеремия, русенски владика”, наред с Търновския митр. Дионисий (Рали), Ловчанския еп. Теофан, Преславския еп. Спиридон, който резидирал в Шумен, и епископа на Романия (Тракия), назован Методий. Споменатите епископи, „всички заедно с архиепископа, отишли в черква, гдето с голямо благоговение положили клетва пред Евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая работа и че ще се стараят да я изкарват на добър край с помощта, която ще им се даде от християнските владетели” (Милев, Н. „Един неиздаден документ за българската история (1597 г.)” – В: Известия на историческото дружество, 4, 1915, с. 96-98).
През 1594 г. в Русчук архиеп. Петър Богдан пише в своята релация (донесение, доклад) до Конгрегацията за разпространение на вярата (Congregatio de Propaganda Fide) в Рим следното: „Къщи на турци има 3000, което прави около 15 хиляди души. Има около десет джамии, направени от бял камък. Има мощни господа (но) техните къщи относно градивото не са много ценни, както и по цяла Турция, защото турците не обичат да строят големи къщи” (Дуйчев, И. „Описанието на България от 1640 година на архиепископ Петър Богдан” – В: Архив за поселищни проучвания, 2, 1939-1940, с. 184).
У архиепископ Петър Богдан не намираме нито дума за резидиращ православен епископ в Русчук, когато той не пропуска да стори това за други наши градове.
Пълен списък на червенските епископи през османотурската епоха до сега не е могло да се състави поради липса на документи и на исторически данни. Тяхната поредица от втората половина на 18 век нататък може да се проследи в известен хронологичен ред по стария Търновски църковен кодекс, на който проф. Иван Снегаров е посветил специално научно изследване (ГСУ, Бф, т. 11, 1934, т. 12, 1935 и т. 13 – 1936 г.). От този църковен кодекс узнаваме имената на следните червенски епископи:
Епископ Неофит – свален през пролетта на 1780 г. (т. 11, с. 2, 3);
Епископ Кирил – избран през март 1780 г. Изборът му станал в Цариград в патриаршеската катедрала „Св. Георги” от Търновския митрополит Калиник с други пет патриаршески владения (т. 11, с. 2, 3);
Епископ Неофит – избран през 1804 г. след смъртта на еп. Кирил (т. 11, с. 13);
Епископ Яков – избран през 1813 г. на мястото на еп. Неофит, който избягал след разгрома на Русе по време на Руско-турската война (1806-1812). Епископ Яков си дал оставката през април 1818 (т. 11, с. 18, 19, 21);
Епископ Теоклит – избран през април 1818 г. Преди това бил епископ Диоклейски. Дал си оставката на 24 февруари 1828 г. поради дълбока старост (т. 11, с. 21, 29, 31);
Епископ Неофит – избран на 21 октомври 1832 г. (т. 11, с. 41);
Епископ Кирил – дал си оставката на 1 септември 1845 г. (т. 12, с. 5);
Епископ Синесий – на 27 март 1857 г. оставен с протоколно решение за наместник на Търновския митрополит Неофит, повикан в Цариград (отзован) от патриаршията (т. 13, с. 26, 27) и преназначен за Солунски митрополит.
Старият и иначе добър последен патриаршески владика Синесий бил изолиран от русенци след тяхното солидаризиране с Българската община в Цариград, която на Великден (април 1860 г.) скъсала връзките си с Цариградската патриаршия. Със заплашително обявление, разлепено по улиците на града, русенци забранявали на епископ Синесий да посещава по-нататък българска църква. Русенци напълно скъсали с Патриаршията и нейния поставеник епископ Синесий след заточението на тримата български владици – Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. На 23 октомври 1861 г. била сформирана Българска църковна община, начело със свещеник Нил Изворов, която да нарежда и управлява народните работи в Русе и в Червенската епархия. Епископ Синесий живял няколко години в конака под покровителството на управителя Ариф паша. Той напуснал града след идването на новия валия Мидхат паша (1864 г.), комуто станали известни прежните безредици, предизвикани от владиковото присъствие в града; затова и не се заангажирал с него. През 1865 г. Българската църковна община била реорганизирана и управлявала Русенската (Червенската) епархия до идването на първия екзархийски владика през 1872 г. (виж: Ников, П. Възраждане на българския народ – църковно-национални борби и постижения, С. 1829, с. 199-201).
Червенската епархия се превърнала в митрополия през 1871 г., когато Църковно-народният събор взел решение и внесъл в Екзархийския устав положение, че всички епархийски архиереи имат митрополитска степен (виж: Протоколи на Българския-тъ народенъ съборъ въ Цариградъ презъ 1871 г., издава Св. Синод на Българската Църква, С. 1911, с. 118 – 19-то заседание, 13 април 1871 г.)
4. Бил ли е Доростол (Дръстър, Дристра) патриаршеско седалище, резиденция на българските патриарси през 10 век?
Историческите източници по този въпрос са съвсем малко, при това – много лаконични, непълни и неясни, даващи простор за най-различни и противоречиви тълкувания. Единият от тях представлява грамота на византийския имп. Василий II Българоубиец от 1020 г., а другият е един списък на Охридския архиеп. Йоан Комнин от средата на 12 в. (т. нар. Дюканжов списък).
В грамотата на Василий II от 1020 г., като се изброяват епархиите, които се поставят под юрисдикцията на Охридския престол, за Доростолската епархия се казва следното: „При царуването на Петър в България тази епархия е блестяла с архиепископско достойнство, а след това архиепископите са се преместили от едно място на друго – единият в Триадица, другият във Воден и в Мъглен и след това намерихме сегашния архиепископ в Охрид. Затова (заповядваме) самият Охрид да има архиепископ, а за Дристра да бъде ръкополаган епископ” (Гръцки извори за българската история, т. 6, с. 45).
В списъка пък на архиепископ Йоан Комнин (т. нар. Дюканжов списък), където се изброяват имена на български църковни представители, четем кратко, но много важно в случая за нас сведение: „Дамян (светителствал) в Доростол сега (наричан) Дристра. При него и България била посветена за автокефална. Той по заповед на имп. Роман Лакапин бил провъзгласен за патриарх от императорския съвет, а после бил свален от Йоан Цимисхий” (Гръцки извори за българската история”, т. 7, с. 109).
Още през 1864 г., само въз основа на Дюканжовия каталог, Цахирие фон Лингентал писал, че по времето на византийския имп. Роман Лакапин Българската църква била призната за автокефална, а нейният архиепископ, чието седалище, което било Доростол, където може би е била и царската резиденция, бил провъзгласен за патриарх (Beiträge zur Geschichte der Bulgarischen Kirch, St. Peterburg 1864, p. 10).
През 1869 г., в разгара на църковно-народната борба, Марин Дринов отпечатал във Виена своя труд Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало до днес. Там четем, че Цариградският патриарх, заедно със съвета на Роман Лакапин, признал българския предстоятел за патриарх, „който в онова време е седял не в Преслав, но в Дриста (Силистра)” (с. 30). По-долу обаче Марин Дринов твърди, че „столицата на Българский патриарх во времето на Симеона и в първите години на Петровото царуване е бил Преслава, … но когато руский княз Святослав превзе този град и се задържа в него няколко време, то патриаршеский престол, както (и) царский, трябваше да се пренесе в Дриста или Доростол… Не много време Дриста биде столица царска и патриаршеска”. След завоюването на Източна България от Йоан Цимисхий „патриаршеский стол трябваше тогава да остави Дриста и да се пренесе в Западна България и Македония, гдето се съсредоточи тогава и политический живот на българите”. Дринов заключава: „И тъй столицата на първата Блъгарска патриаршия се менува няколко пъти заедно със столицата на Блъгарский цар” (с. 33, 34).
В средата на 19 в. Спиридон Палаузов имал щастието да открие препис от Бориловия синодик със списък на четирима преславски патриарси, който обнародвал през 1855 г. във Временник Императорского общества истории древностей, кн. 12. Този негов труд се появил и на български в нашето цариградско списание Български книжици (1858 г.). Естествено, занимавал го въпросът и за патриаршеското седалище. „И къде освен във Велики Преслав, столицата на силното тогава българско царство, може да бъде този партиаршески престол?”. По времето на Симеон е светителствал първият всебългарски патриарх Леонтий. Останалите трима преславски патриарси пък (Димитрий, Сергий и Григорий), според Палаузов, са светителствали в Преслав и при Симеон, и при цар Петър. А след това идел по ред Дамян. „Не можем – пише Палаузов – да премълчим името на Дамян, доростолския (силистренски) архиепископ, който бил също и патриарх на България”. „Доростолското архиепископство започнало да се издига при Петър Симеонович, който се решил чрез родствения си съюз с Роман Лакапин да закрепи мира с империята. При тези обстоятелства Доростолският архиеп. Дамян бил признат за патриарх и от страна на императорския съвет”.
През 1871 г. излязъл знаменитият труд на Евгений Евсигиневич Голубинский Краткий очерк истории православньх церквей: Болгарской , Сербской и Румьнской, където – въз основа на известните вече източници – ученият твърди, че при царуването на Петър „катедралата на българските патриарси действително се намира в Доростол” (с. 39).
Как пък вижда нещата в България след смъртта на цар Симеон Димитър Цухлев в обемистата си История на Българската църква, т. 1, С. 1911?
Димитър Цухлев направо съчинителства и е дал неограничен простор на своето въображение. При възцаряването на Петър в 927 г. Византия признала създаването на Българската патриаршия в център Доростол, защото Преславската патриаршия била учредена от Симеон едностранно и припозната от Рим. Дотогавашният преславски патриаршески престол се опразвал. Патриаршеската катедрала се преместила в Дриста и на нея се възкачвал новопосветеният Дамян, по народност грък, който да управлява Преславската епархия чрез свой викарий. Преславският патриархат се ликвидирвал като създаден без съгласието на Цариград в новопостроения град. Дръстър пък бил стара епископска катедра, от първите християнски векове, прославен с мъченици. Освен това, тогавашният преславски патриарх (може би Григорий, ако е бил още жив), като Симеонов сподвижник, ще да е бил против сближаване с Византия, против сродяването с императорския двор. Цухлев без задръжки продължава да съчинява. Той си представя гърка Дамян в Доростол, обграден „с всичките церемонии и автократически наредби на съвременната нему Константинополска патриаршия и духовенство”. „С това (Дамян) дал широк простор за пресаждане на византизма с всичките му отрицателни качества и направления в йерархическия състав на Българската църква и нейния живот”. И тъй, началото на Доростолската епархия, според Цухлев, е сложено в 927 г., когато се образувала Западнобългарската държава с център Триадица, патриарх Дамян имал при двора на цар Никола Шишман (Самуиловия баща) свой представител, вероятно Триадицкия митрополит като свой викарий. Значи, Доростол бил духовният център на двете български царства. През 972 г. патриарх Дамян бил низложен от Йоан Цимисхий и патриаршеският престол се преместил от Доростол в Триадица, където бил избран друг патриарх. Според Цухлев, Йоан Цимисхий свалил патриарх Дамяна, задето по време на тримесечната обсада на Дръстър, „както изглежда, той държал пасивно и ожидателно поведение… Елинствующата партия в града е била твърде силна, и тази сила главно е зависела от пребиваването в града на патриарх Дамяна, който… е бил един от главните нейни подражатели и вдъхновители”. Днес никой историк не поддържа, нито споменава дори като куриоз тези странни предположения, твърдения и изводи на Д. Цухлев.
През 1924 г. в Известия на Историческото духовенство в София (кн. 6) проф. Васил Н. Златарски отпечатал своята студия „Българските архиепископи – патриарси през Първото царство”. Какво ни казва той за Доростол като патриаршеско седалище? Как разбира той израза от Втората грамота на Василий II: „При царуването на Петър тая (Дръстърската) епархия е блестяла с архиепископско достойнство”?
Осланяйки се, изглежда, на Теофилакт Охридски, който загатва за построени от св. княз Борис седем съборни храма, Златарски смята за установено наличието на седем митрополии у нас при началното църковно-административно деление. При учредяването на патриаршеския институт у нас митрополитските центрове са превърнати в архиепископства. Това били: Доростол (Дръстър), Сердика (Средец), Филипопол, Охрид, Тивериопол (Брегалница), Маргус (Морава) и Проват (Овеч). При преговорите за признаване на Българската партиаршия, византийската страна държала патриаршеското седалище да бъде в град със старохристиянска катедра. Така византийците целели, като не бъдел патриархът на политическия център на държавата епископ, да се принизяло достойнството му пред цариградския патриарх. След редица други разсъждения и предложения, проф. Златарски заключава:
„Българският патриарх при цар Петър е носил титла „епископ или митрополит на град Дръстър и патриарх на цяла България” – титла, която по-сетне била пренесена и върху охридския архиепископ като негов приемник; а понеже Преслав влизал в дръстърската епархия, то нейният кириарх като бългаски патриарх имал своята резиденция по образеца на Византия, в престолния град на Българската държава”.
Това според Златарски било „един компромис, който съществено не нарушавал каноническите правила и поради това и византийците са се съгласили с него” (Пос. съч., с. 274-276).
Въз основа на Дюканжовия списък, Златарски смята, че „последен патриарх бил Дамян Дръстърски, когото Иван Цимисхий свалил, т. е. лишил задочно от патриаршеската му титла, а чрез това унищожил и автокефалността на Българската църква”. В „побягването на българския патриарх Дамяна в Западна свободна България” Златарски вижда и патриотична цел: „Да продължи там съществуването на Българската църква”. Той бил избягал в Средец в 972 г. (Златарски, В. История…, т. 1, ч. 2, с. 632, 639).
И проф. Петър Мутафчиев не е могъл да отмине разглеждания от нас въпрос. На него той се спира в своята научна студия „Съдбините на средновековния Дръстър”, поместена в сборника Силистра и Добруджа, кн. 2, С. 1927, с. 101, 195). Той разглежда критично всички изказани до негово време мнения и намира, че предлаганите невъзприемливи комбинации за съгласуване на оскъдните противоречиви изворни данни трябва да се изоставят. Той пренебрегва в случая Бориловия синодик (запазения спомен за четиримата преславски патриарси) и изгражда свой възглед, като се домогва до историческата истина главно въз основа на Дюканжовия списък и на грамотата на Василий II. Ето изводът на Мутафчиев: „Невъзможността на всички тия комбинации и явната несъвместимост на известието в Синодика с тия в Дюканжовия (Охридския) и грамотата на Василий II водят до заключението, че от покръщението, та дори до падането на Източна България под византийска власт катедрата на българските свещеноначалници винаги била и си остава в Дръстър” (с. 129). Като идва до това заключение, Мутафчиев се впуска в дълги обяснения защо именно Дръстър, а не Преслав, Плиска или някой от другите български градове е бил избран за църковен център на България. „С прогласяването на Дръстърския митрополит за патриарх, тоя последният е могъл да бъде обвинен прочее, че си е присвоил ранг, за който Вселенската черква не е дала съгласието си, но никой не е могъл да издигне срещу му възражението, че неговата черква дължи значението си само на светската власт и е лишена от всички ония вътрешни основания, които произтичат от дълбоко християнско предание” (с. 1).
Най-сетне, нека видим какво е становището на нашия най-виден църковен историк акад. Иван Снегаров, изложено в студията му „Първата българска патриаршия” (Годишник на Духовната академия, т. 1 (27), С. 1950-1951 г.). Според него, „няма ясно известие в кой град е била катедралата на българския архиепископ” (с. 5). Не може да се приеме, че седалището на българския църковен началник (архиепископ, после – патриарх) било в Дръстър, нито още от основаването на Българската църква (870 г.), нито пък от 927 г. У нас е била следвана византийската традиция – църковният предстоятел да резидира в държавния център – Преслав се е развивал и като център на умствения и духовно-културен живот, който трябвало да се ръководи и от самия български патриарх. Патриарх Дамян наистина не се споменавал в Бориловия синодик при изброяване на преславските патриарси. За нас обаче е важно, че през XIII век в България смятали учредяването на Търновската патриаршия за възстановяване на Българската патриаршия, която съществувала в Преслав”. Това показва, според Снегаров, че българският патриарх не ще да се е титулувал дръстърски митрополит, както мисли Златарски.
Но все пак в Дръстър е пребивавал българският патриарх. В Дюканжовия списък е ясно казано: „Дамян в Доростол” – не фиктивно, а действително пребиваване, означаващо, че седалището на българските патриарси не било затвърдено в един град и се местело по политически причини от едно място в друго.
По каква причина патриарх Дамян се е намерил в Дръстър към 971-972 г. – се пита академик Снегаров. Преместването на българския патриарх в Дръстър било предизвикано от политически събития. По времето на цар Петър патриарх Дамян се е преместил в Дръстър – или при нашествията на маджарите (958 г., 962 г.), или при нашествията на руския княз Светослав (968 г., 969 г.). В Северна България Дръстър бил добре укрепен град и българският патриарх преминал там за по-голяма сигурност. Княз Светослав бил езичник. Бил вече опустошил Добруджа. Опасността станала още по-реална след смъртта на цар Петър (30.1.969 г.) До завръщането на Борис и Роман от Цариград, дето били заложници цар Петровите синове, държавното управление може да е било ръководено от българския патриарх Дамян, който и решил – според Снегаров – да се премести, заедно с българското правителство в по-защитения град Дръстър. Синовете на цар Петър обаче, след завръщането им останали в Преслав, където киевският княз Светослав ги заварил и пленил. Снегаров не възприема мнението на Марин Дринов, че преместването на царския и патриаршеския престол е станало след превземането на Преслав от русите (969 г.).
Снегаров предлага и друга версия – че българският патриарх Дамян се е бил преместил в Дръстър, още докато бил жив цар Петър, и то заедно с него. Във втората грамота на Василий II се казва, че при Петра Дръстърската епископия блестяла с достойнството на „архиепископия”. Ще рече: патриарх Дамян е пребивавал в Доростол заедно с цар Петър, дошъл или доведен временно в Дръстър, при нахлуването на русите в Североизточна България. Когато Светослав се оттеглил през 968 г., болният цар Петър се завърнал в Преслав с близките си и живял в някой крайстоличен манастир, където приел монашество и скоро умрял. Снегаров предполага, че патриарх Дамян не е преместил седалището си в Преслав или пък е придружавал цар Петър, но след смъртта му отново се бил завърнал в Дръстър от съображения за сигурност. Снегаров изтъква и други съображения – раздвоеността сред българското общество при започналите военни действия от страна и на византийците. Мнозина българи съзнавали, че византийците са причина за идването на русите в България, за да предизвикат по-скорошното ѝ разпадане. В Преслав се оформила партия, която била за общи военни действия срещу нахлулия император Йоан Цимисхий. Преслав бил отбраняван заедно от българи и руси. Българският патриарх Дамян ще да се е ориентирал към онази част от обществото, която била с противовизантийски настроения. Сам той ще е съзнавал, че при византийска победа ще бъдела накърнена независимостта и на Българската църква. След като Дръстър паднал в руски ръце през лятото на 969 г., патриарх Дамян ще да е потърсил покровителството на княз Светослав. Тук, в Дръстър, го е заварило византийското настъпление през 972 г. (месец април) срещу дунавската крепост. Патриархът се е ползвал, изглежда, с доверието на княз Светослав, затова и не е пострадал с тристата българи заедно, заподозрени в сътрудничество с византийците. Затова пък Йоан Цимисхий, като влязъл в Дръстър, е обявил патриарха за свален навярно и за сътрудничеството му с русите. Като развива тази хипотеза, Снегаров пише: „Нямайки ясни известия, ние се движим в предположения, повече или по-малко вероятни, но все пак трябва да приемем, че патриарх Дамян е имал седалището си в Дръстър не по канонически причини, а поради външни обстоятелства, вероятно смутните исторически събития, които настанали в България през 60-те години на IX век” (с. 17).
Превзетият от Йоан Цимисхий град Дристър (края на юли 972 г.) бил преименуван в Теодоропол, в чест на военния св. Теодор Стратилат, и превърнат във военноадминистративен център на Дунавската област, образувана от окупираната земя. Преслав в гражданско и църковно отношение бил подчинен на Дръстър. В Дръстър бил създаден епископски център под патриаршеско ведомство (на Цариград). За Дръстърската епархия, съчетана с българския царски престол, обхващаща Добруджа и Преславската област, Охридският архиеп. Йоан настоял пред имп. Василий II да бъде включена в църковния му диоцез в неговите стари граници (с. 18).
Нищо не се знае за съдбата на патриарх Дамян, след като Йоан Цимисхий го обявил за свален от патриаршеската катедра. Византийският император поставил в Дръстър митрополит или архиепископ с ведомство върху Североизточна България, под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Цимисхий не е могъл да унищожи Българската патриаршия, понеже не е могъл да завладее западната половина на Българската държава, дето управлявали четиримата братя Давид, Моисей, Аарон и Самуил. Втората Василиева грамота ясно свидетелства, как след цар Петър седалището на българския църковен предстоятел се местило от едно място на друго – от Дръстър в Триадица, Воден, Преспа и Охрид. „Поради това, може да се предполага, че българският архиепископ (патриарх) в Средец бил един и същ с патриарх Дамян, който ще да е избягал в Средец или по време на византийската обсада на Дръстър, или след низложението му. В Дюканжовия списък не е посочено името на българския архиепископ (патриарх) в Средец (Триадица). Непосредният приемник на патриарх Дамян бил Герман-Гавриил, с резиденция във Воден и Преспа. Това обстоятелство, казва акад. Снегаров, дава основание да се мисли, че именно патриарх Дамян е пребивавал и в Средец” (с. 19).
Анализът, който акад. Снегаров прави на събитията от онази отдалечена епоха, при съобразяване с оскъдните извори и изказаните преди него мнения и становища, заслужава голямо внимание и доверие.
5. Как е станало съединяването на Силистренската митрополия и Червенската епископия в една Доростоло-Червенска епария?
След Кримската война и в духа на Хатихумаюна (фревруари 1856 г.) българският народ изразил ясно своето желание за църковна автономия. Напразни били надеждите му в Патриаршеския събор (народен събор), който заседавал 1858-1860. Тогава дошъл и Великденският акт (3 април 1860 г.), когато българската община в Цариград се отцепила от Цариградската патриаршия и дала пример на революционното действие за осъществяване чрез Църквата на националното ни разграничаване от елинизма. След десетилетна борба, в която не останали безучастни българите от Силистренска и Червенска епархии, най-после султан Абдул Азис издал на 27 февруари 1870 г. ферман за учредяване на Българска екзархия като автономна област в границите на Цариградския патриарх. В чл. 10 на фермана е очертан екзархийският диоцез, в който влизат и Силистренската, и Червенската епархии.
На 23 февруари 1871 г. в Цариград бил открит Първият църковно-народен събор, който трябвало да изработи екзархийския устав. Един от трудните въпроси бил уточняването на епархиалните граници, които трябвало да бъдат съобразени с новото административно деление на Османската империя, както и с някои вътрешно-църковни икономически проблеми. Ние днес имаме под ръка и издадените още през 1911 г. в София Протоколи на Българскиятъ Народенъ Съборъ въ Цариградъ презъ 1871 г. От тях узнаваме, че съборът в 19-то си заседание на 13 април 1871 г. „след много разговори и соразисквания”, взел следното решение: „Русенската Епархия Се Соединява Със Силистренската И Архиереят Ще Носи Титла Дристренский И Червенский. А Ще Има И Хорепископи” (с. 118).
Така обединената епархия на 20-то заседание на събора (4 май 1871 г.) била призната за първостепенна в екзархийския диоцез, наред с Търновската и Пловдивската епархии. Архиереите им щели да получават 72 хиляди гроша, докато архиереите на второстепенните епархии – по 54 хиляди гроша, а архиереите на третостепенните – по 42 хиляди гроша (с. 126).
Някои интересни подробности около обединяването на епархиите, различните мнения и становища за изказваните съображения съдим по запазени писма, разменени между Силистренската българска община и нейния представител на събора – видния възрожденец Сава Доброплодни. Те са отпечатани от Димитър Мишев („Документи по пробудата на българите в град Силистра” – В: Силистра и Добруджа, кн. 1, С. 1927, с. 108-323).
На 22 февруари (4 март) 1871 г. Сава Доброплодни писал на силистренци: „Аз ще постоянствувам, за да ся увеличи нашата епархия и да заемем и Варненската епархия, а чи да станат двете една. А пък Русчушката да ся съедини с Преславската. Русчуклиите май им ся иска, защото Силистренската каза зависвала политически от Русчук, да ся съедини с Русенската епархия, да ся развали нашата митрополия, а да стане Русчук митрополия, а пък на място Силистренската епархия да се направи Тулченска епархия и Тулчия да бъде митрополия с Варна заедно, което и аресва на тулчулиити: нь аз постоянствувам да си остане Силистра митрополия, както що е била в старо време”. Според Доброплодни, добре ще е да възприемат това негово мнение и да му изпратят писмо от страна на цялата кааза, с печатите до него като силистренски представител. В писмото, което, ако стане нужда да го прочетете, се казвало, че те не вярват Народният събор да иска „съвсем да уничтожи и премести едно толкози старо митрополитско и даже патриаршеско седалище”. Напротив, „без да ся развали тази митрополия”, би могла Силистренската епархия „да ся увеличи чрез прибавлението на Варненската епархия”.
Сава Доброплодни съветвал силистренци да пишат в писмото си до събора също, че „владиката може да пребивава в Силистра четири месеца, в Тулча също, във Варна два и в Кюстенджа два, или на всеки от тези градове по три месеца, щото да стои равно време за удовлетворение на сичките, и чи от Силистра ту с параход, ту с железни пътища може лесно да посещава сичките места от епархиите”. Доброплодни ги съветва зрело да помислят върху това, да изложат писмено мнението си, което той ще съобщи в събора, дето всичко се решавало с вишегласие, според приетия правилник. (виж: Мишев, Д. Пос. съч., с. 308, 309).
На 22 април 1871 г. Сава Доброплодни писал на силистренци, че протестирал в църковно-народния събор; „Никога не приемам да ся слива Силистренската митрополия с друга и да ся унищожава”. „Народните представители Силистренската епархия да не бутат, тя няма да си остане тъй”. Гавриил Кръстевич подкрепил мнението му. „И тъй развалихми онзи план за сливание на митрополии и тъй нашата си остана пак, както си е, тъй и Шуменската”. Предвиждало се уголемяване на Русенската, където Русе е седалище на валията. „Русчушката… ся увеличи с Свищов и Никопол и други”. Варненци също желаели да си остане отделна тяхна епархия (виж: Мишев, Д. Пос. съч., с. 312, 313). Междувременно заинтересовани отстрани продължавали да правят нови предложения, да предлагат нови комбинации. На 30 април 1871 г. Сава Доброплодни уведомил силистренци, че „Търновската епархия иска да ся съедини с Русчюшката да си нарича владиката им Търновский и Червену и да живее повече в Русчюк… Предложиха и на нас да съединим нашата епархия с Русчюшката и да ся нарича Силистрас и Червену, а владиката ни да стои повече в Русчюк, а Търновската да си остане, както си е”. Но, според получените от Силистра инструкции, Сава Доброплодни настоявал в събора Силистренската митрополия да си остане отделна епархия. Тулченският представител Димитраки Тодоров искал „някак да преместят митрополията в Тулча”. Доброплодни иска от силистренци по-скоро писмено или графически да изразят своето становище. Зряло да обсъдят. „Сетне да не ви е криво”.
Най-сетне решението е взето. Силистренската и Русенската епархии се съединиха. Ето и мотивите:
„Писал ви бях, че за да стане Русенската епархия голяма, за да може тамкашний митрополит да посреща големите разноски и защото там седи валията, за да бъде тая епархия от първостепенните и за да стане по-малка владищината, за да остане повече за училищата и прочия, реши съборът, щото да ся присъедини Русенската епархия със Силистренската, митрополитът да седи в Русе, а митрополията да ся нарича Силистренско-Русенска, а управлението да си бъде и на двете епархии пак отделно, т. е. Русенската да си управлява своята, а Силистренската – своята, и всяка да си знае границите, щото ако поиска някогаш да може и пак да ся отдели, а и двете епархиални управления да бъдат под управлението на митрополитът, но без да ся меси той на нищо, нь ще бъде като един председател той, или наместникът му, на всяка кааза, и всяка кааза ся управлява за себе си отделно, ще си има и своят съвет (мензлиш) от 7 мирски и 3 духовни лица, ще си имат писарът, и тя ще разхвърля владищината на два гроша пак до състояние на секиго за разноските на Екзархията и тя ще разхвърля още по два гроша на венчило за разноските на казалийския съвет и прочия: та тъй няма една кааза да ся меси на друга с нищо. Само ако ся породи някой важен въпрос черковен, той ще се отнася до митрополитът, ако не може да го реши казалийский съвет” (с. 314).
Сава Доброплодни уведомил силистренци, че на 14 май 1871 г. Тулчанският представител Димитраки Тодоров внесъл в заседание на събора прошение от Тулчанската община за хорепископ, който ще бъде за сметка на владиката, от него ще получава своята издръжка, своите командировъчни. Тулчанската община искала обикновеното (обичайното) седалище на хорепископа да бъдел град Тулча. Там имало повече работа, повече народности и консули. Тулча бил център на санджак, седалище на мютесариф. Ако пък силистренци не одобрели и не приемели, тулчанци заплашвали с отделяне и издействуване епископ на тяхна издръжка, от техния санджак. Сава Доброплодни се противопоставил на това и настоявал да се впише в съборните протоколи, че хорепископът трябва еднакво да обикаля цялата епархия. Направил и други бележки за запазване правата на силистренци. Изказал се по въпроса и Гавриил Кръстевич, отправяики апел към силистренци, „че трябва да гледами да посрещами и днешните нужди на народът и прочия”. Съборът решил с вишегласие обикновеното седалище на хорепископа да бъде в Тулча, дето ще председателствува тамошния съвет. Силистренци пък при нужда ще се отнасят направо да самия митрополит, титуляр на митрополията. Хорепископът е само негов наместник, предприемащ обиколки из всички градове и села на епархията. Доброплодни уведомявал силистренци, че нищо не губели в случая. И признава: „Аз от това повече не можех да направя”. Щяло да последва по-нататък официално писмо от Синода до епархистите дали са съгласни с това решение, което „не може да стане насила”. Тулчанци обяснили, че държат за хорепископ, задържащ се повече там, за да не ходят толкова далеч в Русе при митрополита за някоя важна черковна работа. А пък за силистренци митрополитското седалище в Русе е близо. А и митрополитът също ще ги посещава през годината. Като разсъждава за тулчанските домогвания, Доброплодни пише: „И ний ако бяхми на тяхно място (да са център на санджак или мютесарифлък), щехме да искаме и повече отколкото искат той сега”. Съборът го задължил да им пише, че се надява „както той заварди името на митрополията ни, и вий ще бъдете справедливи в това негово решение, което не можеше друго яче да стане, според днешните нужди и политическото (административно, б. м.) разделение на епархиярта ни”. В 1871 г. Силистра е била кааза към русчукския санджак, а Тулча (влизаща в досегашната Силистренска епархия) бил също център на санджак (мютесарифлък). Виж: Мишев, Д. Пос. съч., с. 315, 316.
Сава Доброплодни изпратил на силистренци писмо от 25 май 1871 г., съдържащо и преписи от протоколите, засягащи бъдещето на Силистренската епархия. Силистренската и Русенската епархии се съединявали, но не се сливали. В този смисъл Гавриил Кръстевич направил ясно изказване: „Всяка една епархия с определените си граници ще да ся счита всякога като особена епархия, имаща свой особений епархийски смесен съвет”. Доброплодни е предложил в събора това предложение да се фиксира в Екзархийския устав с особен член. Кръстевич обаче казал, че „по-добре е да ся положи само в протоколът, а сетне да ся пише окружно тамо на епархиите за това” (с. 317, 318).
В 23-то заседание на събора на 14 май 1871 г. били разменени реплики между тулчанския представител Димитраки Тодоров и силистренския представител Сава Доброплодни за седалището на хорепископа. Ако силистренци не склонели на тяхното предложение, тулчанци щели да излязат с искане за особен, отделен епископ, подчинен на митрополита и на тяхна издръжка. Съборът най-сетне одобрил: хорепископът на бъдещия Доростоло-Червенски митрополит да резидира обичайно в Тулча (с. 318).
Сава Доброплодни запитал силистренци съгласни ли са с това съборно решение: тулчанци да управляват духовно каазите в техния санджак, но ако не са съгласни, тулчанци ще настоят за особен хорепископ, ще му плащат и пак ще бъдат отделно. В такъв случай силистренци могат да използват русенския митрополитски викарий (хорепископ). Нека пишат – ще представи желанието им пред събора. И им обяснява: „Което сега ся реши, то не може засега да влезе в действие; всички тези работи ще ся наредят когато ся определят владици и додат на епархиите, и ако не ся съгласят, то тогава пак ще му ся тарси цярът и средството”.
В изготвената листа за достоизбираемите за екзархийски епархийски архиереи Сава Доброплодни издигнал кандидатурата на архимандрит Кирил, който по това време бил председател на Силистренската община.
На 10 юли силистренци писали до Църковно-народния събор и изразили радостта си от интересуващото ги решение: „Всяка една епархия с определение с граници ще да ся счита всякога като особена епархия, имеющи свой особений Епархийский съвет…”. „Това въистина много ни зарадва, защото видяхми, чи делата на народний събор са управляват само от здравий разум, без частни и лични предложения и със строга правдина”, макар да били забелязани някои противоречия. Доброплодни се мъчел да ги склони да има и в Тулча особен епископ. „За това второ решение, на което доста се мъчи да ни убеди г. Доброплодни, като е съвсем противно на първото, защото първото не уничтожаваше някоя митрополия, което и сте имали за начало и са задържава правото митрополията да си има и Екзархийски смесен съвет, а второто изеднаж като премести митрополитът в Русе, което и приехме с благодарение, ету чи прави на хорепископът седалището в Тулча, за да ся премести тъй и епархийски силистренский съвет и следова – митрополията Силистренска ся уничтожава от корен, и остава едно голо име, дори е била с време и патриаршия… Хорепископът може да пребивава колкото ще в Тулча и да председателствува на техниит казалийский съвет, който, надявами ся, ще може да има достойни хоре да го управляват (посегателство върху нашата митрополия) и ако е за нуждити на тулчянци, защо да ся не каже пребивание, но седалище? И дали може да има хорепископът седалище, когато целта за определението му е обикалянето на Епархията и нищо друго? Дали и на другити епархии по такива благословни причини ще унищожите митрополиите, и ще определите на хорепископи седалища? Ний не вярваме това” (с. 322).
Когато това писмо се получило в Цариград и там почувствали огорчението на силистренци, счело се за необходимо да им се изпрати от името на Св. Синод разяснително и успокоително послание (№ 195 от 26 юли 1871 г.). В него се казвало:
„В Съборът ся каза наистина, че хорепископът на тойзи митрополит може да има обикновеното си местопребивавание в Тулча, но ся приложи тождевременно, че ако силистранчинити не одобряват това пребивание в тойзи град, жителити на тулчанската кааза могат да поддържат чрез свои собствени разноски един друг от митрополитът определен за каазата им хорепископ. И това ся каза, защото тъй ся изразиха чрез представителя си г. Тодоров жителити на тулчанската кааза. А това като няма никакво неудобство и като не лишава от никакво право Силистра, който град ще да ся счита и занапред като столичен град на Силистренска епархия, съединена управително с Русенската, вий не трябва никак да се обезпокоявате” (Мишев, Д. Пос. съч., с. 323).
Така съединението на двете съседни епархии станало факт.
Следващата година (1872) бил избран и ръкоположен първият Доростоло-Червенски митрополит Григорий (1872-1898). През 1874 г. бил ръкоположен първият хорепископ – Браницкият еп. Климент (Васил Друмев), чийто главни грижи били до Освободителната война църквите и училищата на Добруджа, задържайки се в Тулча.
* Машинопис из архива на преподавателя по История на Църквата в Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски” Ганчо Велев Ганчев (1921-1998), предоставен на Русенска митрополия чрез ставрофорен свещеноиконом Минко Казаков, а за Живо Предание – от г-н Ангел Младенов, секретар на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит (и бивш Русенски митрополит) Неофит. Редакционният екип на сайта изказва своята дълбока благодарност на всички споменати – за възможността да се публикува още един неизвестен текст от богатия, но в огромната си част непознат, личен архив на автора! Текстът се публикува с минимални редакторски намеси (главно по отношение на пунктуацията и цитирането), при запазване на характерния за автора стил и език. След „За титлите на архиереите без епархии в Българската църква” този текст е вторият от архива на г-н Г. Велев, който става достъпен за широката аудитория на страниците на проекта Живо Предание (бел. ред.).
Редакционни
Нашите издания
Християнство и култура
Полезни връзки
- Православная Энциклопедия
- Богослов.ру
- Издателство „Омофор“
- Monachos.net
- Библиотека Халкидон
- Киевская Русь
- Christian Classics Eternal Library
- Библиотека Якова Кротова
- Руслан Хазарзар – Сын Человеческий
- Православно богословско общество в Америка
- Философия.бг
- Култура.бг
- Православная беседа
- Богословские труды
- В. Живов. Святость. Краткий словарь агиографических терминов
- Patrologia Latina, Graeca & Orientalis
- Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon
- Anemi. Digital Library of Modern Greek Studies
- Агнец Божий
- Славянска енциклопедия на светците
- Византийский временник
- Богословский вестник
- Orientalia Christiana Periodica
- Вестник РХД
- Институт за източно-християнски изследвания Митрополит Андрей (Шептицки)
- Списание за религиозни изследванияAxis Mundi
- Анотирана библиография Исихазм
- Архив на списанието Христианское Чтение
- Библиотека Orthodoxia
- Гръцки ръководства и наръчници по православно догматическо богословие
- Зографска електронна научно-изследователска библиотека
- Богоносци
- Road to Emmaus (A Journal of Orthodox Faith and Culture)
- Библиотека на Тверска епархия, Московска патриаршия
- Сайт, посветен на дяконското служение в Църквата
- Византия за начинаещи
- Уранополитизм (Небесное гражданство) – сайт, посветен на паметта на свещ. Даниил Сисоев
- The Wheel (списание за съвременно православно богословие)
- First Things (американско месечно надденоминационно религиозно списание)
- Церковный вестник (издаван от Московска патриаршия)
- Страницы: богословие, культура, образование (списание, издавано от руския Библейско-богословски институт Св. Андрей)
- Orthodox Reality (изследвания върху православните християнски общности в САЩ)
- Изихазм.ру – Света Гора Атон
- Предание.ру
- Православие и мир
- Руски образователен портал Слово, раздел Богословие
- Библиотека на религиознанието и руската религиозна философия. Издания от 18 – началото на 20 век
- Pages Orthodoxes La Transfiguration
- Orthodoxie. L'information orthodoxe sur Internet
- Христианская психология и антропология
- Альфа и Омега (електронен архив на списанието)
- Монастырский вестник. Синодальный отдел по монастырям и монашеству Русской Православной Церкви
- Православен мисионерско-апологетичен център „Ставрос”
- Православна библиотека „Золотой корабль”
- Вестник на Православния Свето-Тихоновски Хуманитарен университет (ПСТГУ) – архив
- Православна енциклопедия „Азбука на вярата” (на руски)
- Електронна еврейска енциклопедия (на руски)
- Австралийски институт за православни християнски изследвания
- Θεολογία (пълен електронен архив на списанието)
- Енисейский благовест
- Public Orthodoxy (многоезична страница за общодостъпен дебат, инициатива на Центъра за православни християнски изследвания на университета Фордъм)
- Orthodox Times
- Orthodoxy in Dialogue
- Християнство.бг
- Вера 21. О православии сегодня
- Сретенский сборник (периодично издание на Сретенската духовна семинария и академия)
Книжарници
- Електронна книжарница на семинарията „Св. Владимир“, Ню Йорк
- Александър прес
- Джон Хопкинс Юнивърсити прес
- Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали“
- Онлайн книжарница „Къща за птици“
- Български книжици
- Електронна книжарница „Православное“
- Издателство на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт
- Издателство „Русский путь“
- Light & Life Publishing
- Holy Trinity Bookstore
- Интернет магазин „Благовест“
- Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ – раздел „Книгоиздаване“
Био-библиография
- Прот. Алексей Петрович Князев
- Борис Петрович Вишеславцев
- Георги Петрович Федотов
- Митрофан Дмитриевич Муретов
- Павел Николаевич Евдокимов
- Антон Владимирович Карташов
- Прот. Томас Хопко
- Прот. Василий Василиевич Зенковски
- Веселин Кесич
- Прот. Стефан Станчев Цанков
- Прот. Николай Николаевич Афанасиев
- Прот. Георгиос Металинос
- Славчо Вълчанов Славов
- Свещ. Андрю Лаут
- Николай Никанорович Глубоковски
- Оливие-Морис Клеман
- Архимандрит Киприан (Керн)
- Архимандрит Лев (Жиле)
- Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
- Прот. Александър Дмитриевич Шмеман
- Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Йевтич)
- Прот. Георги (Джордж) Дион Драгас
- Прот. Йоан Сава Романидис
- Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
- Прот. Йоан Теофилович Майендорф
Препоръчваме
- Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
- Прот. Александър Шмеман, страница на руски
- Прот. Александър Шмеман, страница на английски
- Прот. Йоан Романидис
- Прот. Александър Мен
- Свмчца Мария (Скобцова)
- Сурожки митр. Антоний
- Архим. Софроний (Сахаров)
- Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
- Протод. Андрей Кураев
- Архим. Кирил (Говорун)
- Олга Седакова
- Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)
- Свещ. Андрю Лаут
- Свещ. Михаил Желтов
- Архим. Григорий (Папатомас)
- Прот. Джон Ериксън
- Венцислав Каравълчев
- Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)
- Архим. Йов (Геча)
- Алексей Осипов
- Иг. Пьотр (Мешчеринов)
- Прот. Сергий Булгаков
- Ярослав Пеликан
- Архим. Пласид (Дьосеи)
- Прот. Николай Ким
- Владислав Аркадиевич Бачинин
- Прот. Томас Хопко (лекции из фонда на Ancient Faith Radio)
- Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) (лекции по догматическо богословие)
- Христос Янарас
- Прот. Павел Флоренски
- Петрос Василиадис
- Андрей Десницки
- Михаил Михайлович Дунаев
- Алексей Георгиевич Дунаев
- Свещ. Георгий Петрович Чистяков
- Сергей Чапнин
- Булгаковиана (сайт на изследователите и почитателите на творчеството на о. Сергий Булгаков)
- Електронна библиотека „Сурожки митр. Антоний”
- Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)
- David Bentley Harticles (статии от Дейвид Бентли Харт)
- Оливие-Морис Клеман (страница на френски език)
- Лев Карсавин (страница на руски език)
- Антон Карташов (страница на руски език)
- Георгиос Мандзаридис (статии на гръцки език)
- Свещеномъченик Иларион (Троицки), архиеп. Верейски
- Лична страница на Сергей Худиев
- Лична страница на Ренета Трифонова
- Кафе със сестра Васа (Ларина)
- Лична страница на Владимир Бибихин