За титлите на архиереите без епархии в Българската църква

„За титлите на архиереите без епархии в Българската църква” – ръкопис из архива на църковния историк Ганчо Велев Ганчев

Забележителен богослов и великолепен познавач на историята на Църквата, учител на няколко поколения наши богослови и църковници, приснопаметният г-н Велев, уви, не остави след себе си много публикации. От него обаче остана богат личен архив, достъпен след смъртта му през 1998 г. Сред материалите в този архив фигурират и 14-те ръкописни листа, формат А4, изписани от двете страни (последният само от едната страна) и озаглавени „За титлите на архиереите без епархии в Българската църква” – обзор на историческите сведения за т. нар. древлепросияли епархии на Българската православна църква, придружени с имената на по-изтъкнатите архиереи, носили ги преди и след учредяването на Екзархията и в по-ново време.

Текстът, подписан „София, 10 септември 1985 г.”, е бил предназначен за сведение на Българския патриарх Максим с оглед бъдещо даване на тези титли при нови епископски хиротонии в БПЦ. Придружен е от лично писмо до Негово Светейшество, в което авторът обяснява повода за изготвянето на тази справка и апелира към целенасочени усилия за съхраняване на историческата памет сред българския клир и миряни и посредством титулуването на нашите епископи.[1]

Изложените сведения не са нови, нито неизвестни. За изготвянето на публикуваната тук справка авторът е ползвал познати и достъпни източници. Това обаче не омаловажава положеното усилие. По две причини. На първо място, самият факт на подбора на цялата тази информация и излагането ѝ в систематичен вид са нещо, което, поне доколкото ми е известно, досега не е правено.[2] В този смисъл написаното от Г. Велев би могло да залегне в основата на изследване, в което – при привличането на още изворов и изследователски материал – не само да се изложи историята на древните епархии на Българската църква, но и да се обясни смисълът на титулуването с техните названия в ново и най-ново време. Подробните пък биографични справки за епископите, носили всяка от тези титли в миналото и днес, биха илюстрирали още по-добре идеята на тази – на пръв поглед странна и еклисиологично неиздържана – практика на епископско титулуване.

На второ място, трудът на историка Ганчо Велев е ценен и като още едно свидетелство за известната на мнозина и действително пословична негова отдаденост не само на миналото, но и на настоящето и на бъдещето на Българската православна църква. Всички онези, които са имали щастието да го познават поне малко, добре си спомнят особената ревност, която той проявяваше към църковно-просветното дело, и помнят колко тежко той преживяваше недъзите, изпълващи църковния ни живот. С тази ревност по Христос и Неговата Църква г-н Велев обаче не парадираше. Вместо това ги оделотворяваше в непрекъснати беседи с колеги и ученици, а, както виждаме от публикувания тук ръкопис – и в уважително, но и задължаващо отправяни към висшия ни клир исторически ретроспекции, напомняния и внушения.

Да се надяваме, че днес, когато от всевъзможни посоки и по всевъзможни начини се спекулира с църковното минало на територията, който обитаваме, двоякото свидетелство на църковника и родолюбеца Ганчо Велев няма да остане неоценено и ще успее най-сетне да провокира написването на пространната история на древлепросиялите ни епархии.

При разчитането на ръкописа съм се придържал максимално точно към текста на автора, който на места звучи архаично, потапяйки ни в атмосферата на други поколения българи, за които въпросите на стила и езика са имали не по-малко значение, отколкото и самото съдържание на написаното. Корекциите, които съм си позволил, са нищожни и нямат отношение нито към съдържанието, нито към стила на автора – приснопаметния наш учител и наставник Ганчо Велев Ганчев.

Борис Маринов

 

За титлите на архиереите без епархии в Българската църква

Още преди създаването на Българската църква Вселенската патриаршия допускала някои епархийски архиереи у нас да имат викарни епископи. Например Пловдивският митрополит Неофит ръкоположил в 1849 г. за свой викарий Аксиополския епископ Иларион, после му предоставил Ловчанската катердра (1852-1868). Древният Аксиопол бил на р. Дунав, близо до Силистра.

Пловдивските митрополити през първата половина на ХІХ век имали дори двама викарни епископи. Единият неизменно носел титула „Левкийски” като спомен за една от 10-те древлепросияли епископии в обширната Пловдивска епархия. Някогашната Левкийска епископия била най-западната в епархията и нейното седалище било при днешния град Белово (Левка). Първият неин известен епископ бил Симеон Левкийски, който е участвувал в заседанията на Цариградския църковен събор (879 г.), на който събор в присъствието на папски легати е бил реабилитиран патриарх Фотий при второто му патриаршестване. За Левкийски епископи (викарни на Пловдивския митрополит) през първата половина ХІХ в. споменават в книгите си Стефан Захариев, иконом поп Константин и Георги Цукала. Левкийският епископ Иларион, който служил при митрополитите Никифор, Хрисант и Паисий, бил българин, но гъркоман. Титулували го още „Тополовски”, защото тогава се предполагало, че древната Левка била при Асеновградското село Тополово.

Другият викарен епископ носел титлата Агатоникийски (Агатоникия – една от 10-те епископии) била търсена в западните поли на Сакар планина. Агатоникийските епископи резидирали в Татар-Пазарджик. Там починал в 1827 г. последният известен Агатоникийски епископ Дионсий (българин, с добри прояви). Когато митрополит Паисий бил преместен от Смирна в Пловдив (1858 г.), довел със себе си викарния си епископ Антим Еритронски, без да освободи от длъжност споменатия Иларион Левкийски. В ново време титлата Агатоникийски получи епископ Иона като главен секретар на Св. Синод (1951 г.), а и сегашният (към 1985 г. – бел. ред.) игумен на Троянския манастир епископ Наум.

Знае се от приписка, че в 1565 г. в гр. Радомир резидирал епископ Мардарий, помощник на Софийския митрополит Диомид.

Викарен епископ имал и Кюстендилският митрополит поради обширността на епархията – от двете страни на Осоговската планина. Викарният обикновено пребивавал в град Щип (квартал Ново село) и носел титлата „Стовийски”, защото погрешно Щип (древният Стипион) бивал отъждествяван с някогашния епископски град Стоби. Развалините на Стоби бяха по-късно открити и проучени при вливането на р. Черна в р. Вардар.

Викарният на Кюстендилския митрополит не винаги носел титлата „Стовийски”. В 1832 г. Кюстендилският митрополит Артемий хиротонисал за свой викарий рилския монах Авксентий и му дал титлата „Диополски”. Това е бъдещият Авксентий, митрополит Велешки.

Вселенската патриаршия ръкополагала и епископи без епархии за предстоятели на по-големи храмове и енории в Цариград. Въз основа на тази практика и българската църква „Св. Стефан” в Цариград след откриването ѝ през есента на 1849 г. се сдобила със свой предстоятел-владика, най-напред Лаодикийски Стефан, после Патаро-Ликийски Поликарп и от 1858 г. Макариополски епископ Иларион (Михайловски). Някогашната Макариополска епископия се намирала по долното течение на р. Марица, близо до устието ѝ.

След учредяването на Българската екзархия (1870-1872) в някои епархии веднага се почувствувала остра нужда от викарии. Постоянното пребиваване на Екзарх Антим в Цариград (Ортакьой) налагало той да има викарен епископ във Видин. Спрял се на архимандрит Кирил от Берковица, възпитаник на Софийския митрополит Доротей, който го бил изучил в Белградската богословия (семинария – бел. ред.). Председател бил на Силистренската църковна община. Доротей, който живеел тогава в Берковица, част от Софийската епархия, ръкоположил архимандрита Кирил през януари 1873 г. в този планински градец заедно със Самоковския митр. Доситей. Кирил получил титлата „Белоградчишки”, въпреки че Белоградчик никога не е бивал епископско седалище. Белоградчишкият епископ Кирил в 1875 г. заел Скопската митрополитска катедра и стоял в Скопие до 1877 г. Починал като Видински митрополит (1891-1914).

През Априлското въстание (1876) и Освободителната война викарий във Видин бил Величкият епископ Партений. Пръв носител на титула „Велички епископ” е бил св. Климент Охридски, многократно засвидетелствано в писмените паметници; например, в месецослова на Асемановото евангелие под 27 юли – „Климента епископа Величскаго”. През цялото средновековие никой не е бил носил титлата „Велички” до хиротонията на Серафим, митрополит Сливенски (1873 г.). След него за Велички епископ е бил ръкоположен Партений (септември 1875), по-късно Софийски митрополит (1892-1918). С титлата „Велички” са били хиротонисани Методий Старозагорски (1894 г.), Неофит Видински (1909 г.), Иларион Сливенски (1917 г.), Михаил Доростоло-Червенски (1924 г.), Андрей Ню-Йоркски (1929 г.), Старозагорски Панкратий, Филарет Видински, Калиник Врачански, Йоаникий Сливенски, а днес епископ Йосиф, управляващ Акронска епархия.

Първият църковно-народен събор в Цариград (1871 г.) слял за икономии Русенската и Силистренската епархии в една Доростоло-Червенска епархия. Наложило се ръкополагането на викарен епископ. Митрополит Григорий и Търновският митр. Иларион (Макариополски) хиротонисали на 16.VІ.1873 г. в църквата „Св. Троица” Васил Друмев за Браницки епископ Климент, по-късно Търновски митрополит (1884-1901). Титлата Браницки [по-правилно би било Браничевски] епископ получил през ноември 1894 г. отказалият се от унията Саталски епископ Лазар Младенов. Той бил ръкоположен за униатски епископ още през 1883 г. от епископ Нил Изворов (преминал в унията още през 1874 г.) и от още други двама униатски епископи. След шестмесечно пребиваване в Екзархията Лазар Младенов отново се върнал в унията [подробно за него пише покойният патриарх Кирил в книгата си „Принос към униатството в Македония”…].

През 1902 г. бил хиротонисан за Браницки епископ архимандрит Неофит, ректор на Българската духовна семинария в Цариград, възпитаник на Атинския университет (богословие и право), родом от Одринско. Проф. протопрезв. Стефан Цанков, изглежда съзнателно, изпуска да даде биографични бележки за него в „Българската православна църква от Освобождението до днес” (1939 г.). Но Димитър Мишев помества за него некролог в „Църковен вестник”, написан с уважение към личността на Браницки Неофит († 1910 г.?). Той починал от болни бъбреци в Хисаря или в Пловдив и бил погребан в двора на Пловдивската катедрала „Св. Богородица”. Там почиват и до днес тленните му останки в безкръстен гроб!!! Данаил Ласков при ученическа екскурзия до Пловдив и Бачковския манастир скоро след смъртта на Браницки епископ Неофит води софийските семинаристи на поклонение на гроба му! Има дописка за тази екскурзия в „Църковен вестник”.

После титлата „Браницки” са носили двама управляващи Ловчанската епархия – Врачански Климент (хиротонисан през 1909 г.) и Браницки Максим (хиротонисан 1924 г. в Пловдив), Светейшият Патриарх Максим, като главен секретар на Св. Синод, и Епископ Герасим като игумен на Бачковския манастир (1968 г.).

Възрастният Пловдивски митрополит Панарет († 1883 г.) също се нуждаел от викарий. Пловдивските първенци му препоръчали игумена на Араповския манастир „Св. Неделя” край Станимака (Асеновград) Гервасий, хилендарски монах, голям патриот. Търновският митрополит Иларион (Макариополски) бил тържествено посрещнат в Пловдив и заедно с митр. Панарет хиротонисали в катедралата „Св. Богородица” Гервасий с титлата „Левкийски”, според установената традиция в Пловдивска епархия. После тази титла носили Левкийски епископ Варлаам (от 1909 г.) като софийски викарий; Старозагорски митр. Климент (от 1939 г.) като ректор на Пастирско-богословския институт в Черепиш; и Левкийски еп. Партений (от 1945 г.) като софийски викарий.

Престарелият Кюстендилски митрополит Иларион също получил помощник по настояване на Св. Синод от Цариград. За негов викарий бил ръкоположен в Цариград (1875 г.) рилският монах Синесий с титул „Стовийски”. Спазена била традицията – викарният епископ на Кюстендилския митрополит да носи титула „Стовийски”. По-късно титлата „Стобийски” получили Неврокопският митрополит Борис (1930 г.), покойният патриарх Кирил (1936), Сливенски митр. Никодим (1939 г.), Неврокопски митр. Пимен (1947), Пловдивски Варлаам (1953 г.), сегашният пловдивски викарий епископ Арсений като помощник на покойния Врачански митрополит Паисий.

След като Доростоло-Червенският митрополит Григорий заел катедрата си, дотогавашният председател на Русенската църковна община архимандрит Нил Изворов бил ръкоположен в Цариград (1873 г., месец юли) за Смоленски епископ от митрополитите Доротей Софийски, Натанаил Охридски и Дионисий Ловчански. Поставен бил за предстоятел на църквата „Св. Стефан”. Екзарх Антим го изпратил с противоуниатска мисия в Македония през 1974 г. В Солун обаче Смоленският епископ Нил попаднал под отрицателното влияние на Мидхат паша (тогава солунски валия), с когото се познавали още от Русе, дето Мидхат паша е бил дунавски валия (валия на Дунавския вилает) от 1864-1868 гг. Под влияние на Мидхат еп. Нил прегърнал униатската идея с надежда да защити македонобългарското население от елинизма. Понеже се явил като препятствие за проникване на римокатолически нововъведения всред униатите-българи, отстранили го от Кукуш (1882 г.) и го „повишили” за униатски архиепископ в Цариград. Починал в София на 14 март 1905 г., примирен с Православната църква. Гробът, вечно занемарен, е при олтарната апсида на църквата „Св. Седмочисленици”.

По-късно титлата Смоленски била дадена на ректора на Пловдивската духовна семинария, хиротонисан през 1930 г. – бъдещия Сливенски митрополит Евлогий (1940-1947). Неговият духовен син архимандрит Тихон получил титлата Смоленски (1946 г., май) като Варненски викарий, после ректор на СДС (1946-1971 г.). Днешният Смоленски епископ Нестор беше хиротонисан като игумен на Бачковския манастир (на 6.12.1980 г. – бел. ред.).

Престарелият Пловдивски митрополит Натанаил (1891-1906) също имал викарий – Брегалничкия епископ Антим, ръкоположен през 1893 г. и задържал се в Пловдив до избирането му за Великотърновски митрополит (1901-1914 г.). Титлата Брегалнички получил епископ Панарет (1925 г.) като ректор на Пловдивската духовна семинария, хиротонисан в Пловдив от наместник-председателя на Св. Синод Пловдивски митр. Максим с други архиереи.

Брегалнич(ш)ката епископия е била основана от св. княз Борис. Тя се споменава в Теофилактовото житие на 15-те Тивериополски мъченици. Епископията е носела името на р. Брегалница, дето е съществувал до VІ в. и гр. Баргала – епископски център на Баргалска = Брегалнич(ш)ка епископия. Баргалският епископ Дарданий е участвувал в заседанията на Четвъртия вселенски събор (Халкидонския), 451 г. Самото название „Брегалничка епископия” не е траяло много, защото още при св. кн. Борис тамошната епископия се е красяла и с друго име Проватска (Овчеполска, Προβάτου) и трябва да се различава от Проватската (= Провадийска, Προβάτων) – епископите и на двете епископии са участвували в църковни събори. Според Йордан Иванов Брегалнич(ш)ката епископия и по-нататък е съществувала, като се именувала ту Моровиздка, ту Малешевска, ту Злетовска или Лесновска, докато в началото на турското робство не попаднала под Кюстендилската епархия. Освен в Теофилакт, другаде не се среща названието „Брегалничка епископия”. Няма обаче закриване на Брегалничката епископия, а само преименуване, казва акад. Йордан Иванов (в книгата „Северна Македония”, с. 75-76).

Видният екзархийски владика – Пелагонийският (Битолски) митрополит Григорий (1897-1906) при епископската си хиротония (1891 г.) получил титул Макариополски, но го титулували и „Блаженоградски” (т. е. в превод – бел. ред.). Носил този титул до 1894 г., когато станал Охридски митрополит (1894-1897 г.). Десетилетия след това тази титла не е била давана, – и справедливо!, – защото нашият народ и Църква свързват титлата „Макариополски” с колоса на нашето възраждане Иларион Стоянович Михайловски; и кой би могъл да се равни с него!? Дори титлата му Търновски митрополит била доукрасявана с епископския му титул (като негово презиме!). И досега четем и пишем Търновски митрополит Иларион (Макариополски)! Така е и в трудовете на академик Михаил Арнаудов.

Въпреки това през декември 1953 г., не се знае по чие предложение, назначеният за ректор на Духовната академия архимандрит Николай биде хиротонисан за „Макариополски” епископ. Разбира се, образованият и даровит български духовник се стремеше с чест да носи този тъй задължаващ титул.

През 1908 г. Скопският митрополит Синесий получил също викарий – епископ Неофит (не ми е известен неговият титул) (титулът е Брегалнишки – бел. ред.). На следващата година митр. Синесий си дал оставката поради старост и доживял в Кюстендил до 1917 г. От 1910 г. еп. Неофит заел скопската митрополитска катедра до 1918 г.

Пак преди Балканската война Охридският митрополит Борис, за кратко време, от август до декември 1910 г., носил (единствен в българския епископат в ново време) титлата „Моравски епископ”. Градът Морава е бил на р. Дунав, при устието на р. Морава, между Белград и Браничево. На църковния събор в Цариград (в 879 г.) присъствувал Моравският епископ Агатон. Моравската епископия е изброена в грамотите на Василий ІІ. После тя се слива с Браничевската епархия.

През 1911 г. застаряващият екзархийски митрополит Козма Дебърски, привлечен при това в Цариград за синодален член, получил викарен епископ – Нишавският епископ Иларион, възпитаник на Московската духовна академия. Трябвало противопоставяне на сръбската пропаганда, която получила пък решителен отпор в лицето на сръбския националист Епископ Варнава, бъдещ сръбски патриарх; тъкмо в предната 1910 г. Цариградската патриаршия го назначила под дипломатически натиск за патриаршески Велешко-Дебърски епископ. След Балканската война, Нишавският Епископ Иларион бил управляващ Ксантийската епископия, викарий на Софийската митрополия, управляващ гюмюрджинската епархия, управляващ Лозенградската епархия. Доживял в Кюстендил и починал след Втората световна война. Неговият епископски титул – Нишавски напомня за унищожената от сърбите Пиротска епархия (1878 г.).

През април 1920 г. е бил ръкоположен Тивериополският епископ Никодим, управляващ Одринската българска епархия до смъртта си (1932 г.). Епископската му титла е трябвало да напомня за току-що изгубената Струмишка епархия (по Ньойския договор, 27.ХІ.1919 г.), да напомня още и за първия ѝ първосветител – св. Климент Охридски. Нали в Дюканжевия каталог (списък на Охридските архиепископи, съставен от Охридския архиепископ Иоан Комнин, средата на ХІІ в.) се казва: „Климент, като станал епископ на Тивериупол [дн. Струмица – б. м.] или (и) Велика, сетне бил натоварен от Бориса, цар на българите, да надзирава и третия дял на българското царство, т. е. от Солун до Йерихо и Канина или (и) Тасития”. Този трети дял е Драговития (земята на славянското племе драговити).

Старозагорският митрополит Методий (Кусев), при кризисен момент в своето епархийско служение, получил викарен епископ-администратор с титлата „Драговитийски” (1909 г.). Това бил младият и образован епископ Йосиф, който рано починал като Великотърновски митрополит (1914-1918). Титлата „Драговитийски” са получили при епископската си хиротония още Старозагорският митрополит Павел (1921 г.) и Епископ Харитон (1924 г. в Пловдив), а днес я има епископ Иоан, предстоятел на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”.

Кой ли е подсказал в онова време, пред Балканската война, този епископски титул? Драговити са живеели някога, през Ранното средновековие, и в Солунско, и в днешно Пазарджишко-Пловдивско поле. Когато се освещавала копривщенската втора църква „Св. Николай” (1846 г.), известният възрожденски учител и добър църковен певец Христо Пулеков се бил подготвил усърдно, като записал в гръцката си псалтикия многолетие на църковно-славянски език за Пловдивския митрополит Никифор († 1850 г.): „Никифору, преосвещеннейшаго и Богопроизвѐденнаго Митрополита Святейшия Митрополии Филиппуполския, пречестному и екзарху Тракии Драговитийския, нашего же Господаря и владики, многая лета” [проф. прот. Ив. Гошев, Пловдивските архиереи от турско робство, в: Сборник в честъ на Пловд. митр. Максим, София 1931, с. 121].

В последно време в нашия учен славистичен свят се смята като за решен въпросът за епископията на драговитите, основана в Южна Македония (Солунско) за покръстените драговити от Цариградската патриаршия през първата половина на ІХ век с мисионерски задачи. Неин епископ Петър е участвувал в Цариградския църковен събор в 879 год. [Сведения за това у Mansi]. Според изследователя П. Готие, наш съвременник, епархията на драговитите, както и други епархии от тази епоха в земите, населени със славяни, били без определени граници и средище. Павел Шафарик допускал, че Дрембица (Дебрица) е бил районът на българското славянско племе драговити, но действителната връзка с тях била доказана от П. Готие, откривателя на най-стария известен досега препис от ХІІІ в. на Пространното Климентово житие, където се съдържа формата Драгвистас (Δραγβίστας).Затова Дрембица (Дебрица) се преценява като деформация на точното име Драгвиста, Драговития [Вж. Кирило-Методиевска енциклопедия, т. І, статията на П. Коледаров за Епархията на св. Климент Охридски и посочената там обилна литература].

Покойният екзарх Стефан, преди за заеме Софийската митрополитска катедра (23 март 1922), бил ръкоположен за Маркианополски епископ (7.ІІІ.1921). И повече този титул не е бил даден никому, въпреки че Марцианополската (на гръцки Маркианополска) епископска катедра е била една от най-древните в нашата земя и заслужава възпоминание. Нейният епископ Мартирий е участвувал във Втория вселенски събор (381 г.) в Цариград. Препоръчано било на духовенството в днешна Североизточна България (Мизия и Малка Скития) да сверява своето правомислие по догматическите въпроси с Марцианополския епископ Мартирий, както и с неговия единомисленик Теренций, епископ на Томи (дн. Кюстенджа). За това ни съобщава църковният историк Созомен (V в.) [вж. Извори за бълг. история, т. І, с. 65].

Едва стъпил на столичната катедра, Софийският митрополит Стефан си извоювал правото да има викарий. За такъв бил ръкоположен младият и образован духовник Паисий с титлата Знеполски епископ, въпреки че в Знеполе (Трънския край), за пръв път споменато от Константин Костенечки (първ. пол. ХV в.), никога не е имало там епископско седалище. Пропуснат е бил моментът да бъде възобновен споменът за опразнената в 1884 г. Кюстендилска епархия чрез използуване на някое от старинните ѝ названия Пауталийска, Велбуждска (Велбъждска) или Коласийска. Титлата „Знеполски епископ” са носили митрополитите Софроний Великотърновски († 1961 г.), Йосиф Варненско-Преславски, Филарет Ловчански († 1960 г.), Йосиф Нюйоркски, епископ Флавиан, а днес я притежава епископ Дометиан.

За нуждите на нашето екзархийско наместничество в Цариград, няколко месеца след смъртта на Тивериополския епископ Никодим (пролетта 1932 г.) бил ръкоположен Главиницкият епископ Климент (на 21 септ. 1932) за викарий на екзархийския наместник митрополит Борис Охридски. Името на Кефалонийската (Главиницката) епархия се чете между оцелелите надписи в апсидата на Самуиловата „велика църква” на остров „Св. Ахил” в Преспанското езеро (единственото съвременно известие за тази епархия от Х век, която се считала от първостепенните). Намирала се е около Авлонския залив на Адриатическо море. Не е запазено името на нито един Главиницки епископ от Средновековието. В наше време титлата Главиницки (Снегаров пише Главеницки) носиха днешният Великотърновски митрополит Стефан (от 1950 г.), покойният главен секретар на Св. Синод епископ Стефан († 1970), а днес епископ Симеон, патриаршески викарий за Западна Европа със седалище Будапеща.

Споменът за Проватската епархия със седалище средновековния Овеч (Провадия) бе възобновен през 1941 г. (?), когато тогавашният наместник-председател Видинският митрополит Неофит пожелава викарий. След избирането на Проватския епископ Софроний за Доростоло-Червенски митрополит (1961 г.), титлата „Проватски” получи епископ Антоний, викарий във Видин до смъртта на дядо Неофит (март 1971 г.), днес викарий в Русе.

На 19 юни 1931 г. в църквата „Св. Александър Невски” става хиротонията на новия ректор на Софийската духовна семинария Траянополския епископ Антим (Шивачев), починал като Ловчански митрополит († 1939 г.). През декември 1953 г. бива ръкоположен Траянополският епископ Симеон като игумен на Бачковския манастир. Днес титлата носи Преосвещенний Иларион, чиято хиротония бе извършена в пловдивската църква „Св. Марина” от Светейшия патриарх Максим. Тогава дядо Иларион бе игумен на Бачковския манастир. Траянополската епархия с център Траянопол (северно от Дедеагач, днес несъществуващ) не е свързана пряко с нашата църковна история.

През 60-те години много оправдано Св. Синод припомни съществуването на някогашната Крупнишка епархия, чието продължение бе Самоковската митрополия, опразнена в 1907 г. При хиротонисването му за епископ сегашният Ловчански митрополит Григорий получава пръв титлата „Крупнишки”. Сега тази титла носи Епископ Геласий, главен секретар на Св. Синод. При получаването ѝ бе игумен на Троянския манастир.

Крупнишката епископия (митрополия) се обособява през ХV в., откъсвайки от Кюстендилската епархия при-рилската област (Разложко, Горноджумайско, Дупнишко и Самоковско). Знае се името на Крупнишкия епископ Яков († 2.Х.1448 г.) от с. Граница, Кюстендилско, чиито синове Давид, Теофан и Иоасаф възстановяват Рилската света обител и се възвръщат мощите на Св. Иван Рилски от Търново в манастира му (1469 г.). През 1577 г. Крупнишкият митрополит Иоасаф подарил на Рилския манастир известното обковано Крупнишко евангелие, запазено и до днес в Риломанастирския национален музей. На следващата година (1578 г.), поради насилственото помохамеданчване на Крупник, намиращ се на военния път от Пловдив (Тракия) към Черна гора и Босна, митрополит Иоасаф преместил седалището си в Самоков и е първият известен Самоковски владика. В книгата на Хр. Семерджиев („Самоков и околността му”, издадена 1913 г.) са изброени някои самоковски архиереи, между които и мъченически загиналия Митрополит Симеон (обесен в София на 21.VІІІ.1737 г.). По приспособения към княжество България Екзархийски устав (1883 г.) Самоковската епархия се закривала, защото била загубила голяма част от своята територия, според Берлинския договор (1878 г.). Тя престанала да съществува след смъртта на нейния пръв и последен екзархийски владика Доситей († 1907 г.). Така в титула на Крупнишкия епископ живее спомена за Крупнишката епископия (митрополия) и нейното продължение – Самоковската епархия.

От направения бегъл и кратък преглед се вижда, че Св. Синод на Българската църква се е стремял в титлите на епископите, служещи в църковната администрация, да възкреси спомена за древлепросияли епископски катедри в нашата земя; да въздействува върху църковно-патриотичното съзнание на младите църковни кадри и въобще на вярващите православни българи; да подчертава и поддържа желаната приемственост в хилядолетната ни църковна и държавна история; да внушава и на новото поколение висши духовници, че трябва да пламенеят във вяра и светост, в родолюбие и благочестие, в християнска социално-патриотична дейност като преждебившите носители на техния титул. Ето например, титлите „Велички”, „Драговитийски” и „Тивериополски” напомнят за първият им носител св. Климент Охридски!

Би трябвало да не се пренебрегва и споменът за други древлепросияли епископски катедри в християнската древност и Българското средновековие, например Анхиалската, Девелтската, Ремисианската, Деволската и Кюстендилската.

Ако от Апостолския век знаем за основаването на първите три в нашите земи епископски катедри: във Филипопол (Пловдив) от св. ап. Ерм, в Бероя Тракийска (Стара Загора) от св. ап. Карп (един от 70-те Христови ученици) и в Одесос (Варна) от св. ап. Амплий, вторият християнски век ни е завещал още две известни епископски катедри в Анхиало и Девелт. Знаем имената на Анхиалския епископ Сотас и на Девелтския епископ Елий Публий Юлий, участници в съпротивата срещу проникващия откъм Мала Азия по нашето Черноморие монтанизъм. Еп. Елий Публий Юлий подписал посланието на Антиохийския епископ Серапион до Корика и Понтия относно разкола на монтанистите. А Анхиалският епископ Сотас „искал да изгони демона от Прискила, спътница на Монтан, но не успял”, т. е. не успял да я освободи от нейното фанатично увлечение в учението на Монтан и неговите екзалтации. Тези сведения намираме в Църковната история на еп. Евсевий Кесарийски.

Анхиало (днес Поморие) е основан през VІ в. пр. Хр. като филиал на пренаселената йонийска колония Аполония (днешния Созопол), създадена също през VІ в. пр. Хр. от малоазийски гърци. През втората половина на ХІХ век Анхиалски митрополит бил българинът Василий, по произход от Югозападна Македония (Костурско). Марко Балабанов, негов съученик от Халкинското богословско училище, го представя като високообразован и неодобряващ схизмата. Преместен бил на друга катедра.

А град Девелт, основан от римляните в християнската епоха, бил наречен от тях Девелт (Develtum). Името Develtum се транскрибира на гръцки Δεβελτουμ и се произнасяло през цялото византийско средновековие Девелт. Следователно, съвсем неправилно днес се чете и произнася според Еразмовото произношение Дебелт (?). Девелтската епископска катедра в началото на ІХ век е била заемана и от мъченик – епископ Георги Девелтски. Сега в Девелт се правят много сериозни разкопки, за да се разграничи и запази археологическият резерват Девелт от строящия се в негово съседство огромен металургичен завод. Открити са основите на голяма средновековна базилика. Намерен е печат на св. княз Борис. На Цариградския църковен събор (879 г.), от клира на автономната Българска църква присъствувал и Девелтският епископ Симеон.

Ремисианската епархия, с катедра между Сердика и Ниш в гр. Ремисиана (днес Бяла Паланка), станала известна с един свой бележит епископ – св. Никита (края на ІV в.). Св. Никита Ремисиански развил голяма евангелизаторска дейност, за която знаели мнозина (блажени Иероним и други). Мисионерската му дейност протекла в нашите земи, всред бесите – тракийско племе в пазарджишко-пловдивското поле, както и всред други езичествуващи племена. Неговият мисионерски подвиг е възпят в дивна поема от св. Павлин, епископ Нолански, който се запознал с епископ Никита на тържествата в гр. Нола (Италия) за св. Феликс. Поемите (carmina) са отпечатани в Латински извори за българската история (т. І) на латински и български. Не е ли възпитателно да се изтъква за образец св. Никита, епископ Ремисиански, когато всякога е нужно да се разпалва мисионерският дух всред клирици и миряни, за да се осъществи и повторната евангелизация на обезверени и индиферентни към вярата наши съвременници?

Деволската епархия се е намирала в днешна Южна Албания в басейна на р. Девол и е била основана от св. Климент Охридски. Според най-старото житие на св. Наум Охридски, един от св. Климентовите ученици Марко е бил поставен от цар Симеон за „четвртiй епископъ въ словенскiй езыкъ бы῟ Дѣволы”. Снегаров пише, че под останалите трима словенски епископи житиеписецът разбира наверно Методия, Климента и Константина” (История на Охридската архиепископия, І, с. 167, бел. 8).

В Девол била издигната от св. княз Борис една от седемте съборни църкви в България, за което е знаел в началото на ХІІ в. и образованият Охридски архиепископ Теофилакт.

За да се обезличи Девол като българско средище, император Василий ІІ Българоубиец унищожил Деволската епископия и я присъединил към Костурската, както това личи от неговите грамоти, дадени на Охридския архиепископ Иоан. През втората половина на ХІ в. обаче я виждаме възстановена. В 1078 г. Деволската катедра заемал епископ Теодосий, а Деволският епископ Михаил през 1118 г. направил ценна добавка към хрониката на Йоан Скилица.

Академик Стефан Младенов, изтъкнат наш езиковед, извежда названието на епископския център гр. Девол (около днешния албански град Корча) и р. Девол от тракийски корен, който означава „тека”, „тичам”, и смята, че то няма нищо общо с гръцкото съществително διάβολος – „враг”, „дявол”. Същият произход имат и имената на гр. Девин (Смолянско), гр. Девня и едноименното езеро (Варненско), селата Девене (Врачанско) и Девенци (Плевенско), р. Девица, приток на р. Българска Морава – все от тракийската дума „девина” = „извор”, „поток”, „течение”, или от „девула” = „поток” [Петър Коледаров, Девол, в: Кирилометодиевска енциклопедия, І, стр. 576-579].

През ХІІ в. висшата йерархия на Охридската архиепископия била до голяма степен елинизирана. Тогава на всички градове в Македония били дадени старогръцки имена. Преименувана била и Деволската епископия в Селасфорска, което е станало, според Снегаров, за литературен евфонизъм [История на Охридската архиепископия, І, с. 339, бел. 3].

И тъй, Деволската епископия, за която все пак имаме някои сведения и знаем имената на не един неин епископ, заслужава възпоминание в нашата епоха на засилен интерес към славянската древност и към кирило-методиевската традиция в българското средновековие.

Не бива да изчезва и споменът за древлепросиялата Кюстендилска (Пауталийска, Велбуждска, или Коласийска) епархия. Тази епархия, с близо 1500 годишна история, престава да съществува със смъртта на последния ѝ митрополит Иларион († 2 февруари 1884 г.), който е бил председател на Първия църковно-народен събор в Цариград (1871 г.) и първият четверодневен български екзарх (12-16.ІІ.1872 г.). Според приспособения към княжество България Екзархийски устав от 1883 г., Кюстендилската епархия се закривала след смъртта на митрополита, защото по-голямата ѝ част, отвъд Осоговската планина (Крива паланка, Кратово, Щип, Кочани) били останали в Османската империя, според Берлинския договор, и турските власти не разрешавали на кюстендилския митрополит да изпълнява функциите си на турска територия. Останалата в княжеството част от Кюстендилската епархия се придавала на Софийската епархия. От нея пък се отнемал Берковския край и включвал във Видинската епархия, защото тя пък през 1833 г. изгубила Тимошкия край, отстъпен от султан Махмуд ІІ на Сърбия.

Най-ранното споменаване на Кюстендилската епархия е от началото на VІ век. В 516 г. монофизитствуващият император Анастасий направил неуспешен опит да застави православното илирийско духовенство, което било под юрисдикцита на Рим, да признае ведомството на цариградския патриарх. Между повиканите в Константинопол илирийски епископи бил и Евангел Пауталийски. Въпреки че епископ Евангел не възприел императорското становище, позволено му било да се завърне в епископското си седалище Пауталия.

През 535 г. император Юстиниан І Велики учредил Архиепископия Първа Юстиниана и Пауталийското епископство влязло в нейния диоцез. Пауталийският епископ Фока участвувал в заседанията на Петия вселенски събор в Цариград (553 г.).

Кюстендилският край влязъл в границите на славянобългарската държава по времето на хан Пресиян (836-852), когато станало възсъединението на македонските славяни с България (838 г.). И град Пауталия добил ново име Велбужд. С това ново наименование срещаме и древната Пауталийска епископия в първата грамота на Василий ІІ (1019 г.), който включил Велбуждското епископство в диоцеза на Охридската архиепископия. В 1072 г. Велбуждски епископ бил Никифор. Намерен е оловен печат на Велбуждския епископ Иоан.

В Калояновата кореспонденция с папа Инокентий ІІІ в началото на ХІІІ в. са запазени разменени официални писма между папата и Велбуждския митрополит Анастасий (1203 г.), който е споменат и в Бориловия синодик. Папа Инокентий ІІІ, преценявайки положението на Велбуждския митрополит Анастасий, като втора личност след Търновския архиепископ Василий в българската йерархия, му изпраща „палиум, сиреч знак на пълнота на първосвещеническата власт, взет от тялото на блажения Петър” [Латински извори за бълг. история, т. ІІІ, с. 337, 340-341].

Кюстендилският край е бил окупиран от османските нашественици в 1372 г. През Османската епоха (ХV-ХVІІІ в.) отначало Велбуждската епархия е била под ведомството на Охридската архиепископия. През 1557 г. била учредена Ипекската архиепископия и Велбуждската епархия преминала под нейна юрисдикция и останала в нейния диоцез до унищожението на архиепископията (1766 г.). Поради тези обстоятелства, във Велбуждската архиепископия се запазила непокътната славянската богослужебна и книжовна традиция. Страшните удари върху църковния живот в тази епархия били от турска (мохаменадска) страна. Велбужд се превърнал изцяло в турски град с много джамии и с ново име Кюстендил [= „Константинова земя”], по името на последния владетел на Велбуждското княжество Константин, който след разгрома на християнските войски, водени от крал Вълкашин и Иван Углеша, при Чирмен (1371 г.), близо до Одрин, се бил признал за турски васал; загинал в 1394 г., заедно с крали Марко, в битката при Ровине (до Крайова) срещу влашкия войвода Мирчо. Окончанието „-ил” (в Кюстенд-ил) означава на турски „земя”, „страна”.

В града не оцеляла нито една средновековна църква. Митрополитите живеели в християнските селца Слокощица и с предпочитание в Колуша (сега предградия на Кюстендил), където (в Колуша) и досега се е запазила стара църква „Св. Георги”. Но и в с. Колуша не се задържали много. Пребивавали повече в Щип и Кратово. Източната част от епархията, както вече се каза, се обособила в отделна епископия със седалище Крупник.

Кюстендилските митрополити не приемали да се титулуват според турското наименование на престолния им град, който и без това бил загубил християнския си облик. Наричали се Бански (според народното именование на града), Щипски и Кратовски (по името на големите селища в епархията, а в чужбина (Русия) станали известни и като Коласийски митрополити.

Пръв Константин Костенечки нарича Велбужд (Велбъжд) Коласия в граматическото си съчинение „Сказание изявлено о писменех” („Разяснено изложение на буквите”). (първата половина на ХV в.). Видял бил „в Коласаiех” миниатюрен псалтир, в който на много малки листа бил вместен текста с помощта на титли съкращения. Книжарят Яков Крайков печатил часослов във Венеция (1566 г.) и съобщава, че бил роден в с. Камена река при полите на Осоговската планина до „Коласийски град”.

През 1586 г. в Московската държава пристигнал „Коласийският митрополит Висарион”, придружен от игумена Гервасий, да измоли помощи за възстановяване на пострадалия от земетръс манастир „Св. Иоаким Осоговски”. Черниговските войводи на граничния пункт отбелязали в официалните книжа, че този митрополит идва „от българска земя”. Той е първият южнославянски архиерей, който се отправял за помощи в Русия след прекъсване на духовно-културните връзки с нея поради турското нашествие на Балканите.

В средата на ХVІІ век, по времето на Московския цар Алексей Михайлович, е посещавал не веднаж Московската държава друг виден кюстендилски владика – Михаил, който се титулувал „митрополит Бански, Коласийски, Кратовски и Щипски”. За неговата духовно-културна и църковно-политическа дейност, за неговата политическа мисия и роля от всеправославен мащаб е запазена книжовна диря, проследена от нашия известен славист и литературен историк проф. Боню Ангелов в книгата му „Руско-южнославянски книжовни връзки”, София, изд. БАН, 1980.

През 1757 г. Коласийски митрополит станал българинът Серапион, рилски монах, хиротонисан в Рилския манастир от Ипекския патриарх Кирил и проводен да резидира в Щип; после станал Босненски митрополит с име Серафим.

Последен коласийски митрополит бил Гавриил [Йорд. Иванов, Северна Македония, с. 269-270].

За Коласийската архиепископия (с каквото име е била известна Кюстендилската епархия през ХV-ХVІІІ вв.) проф. Йордан Иванов пише специална отделна глава в споменатото му бележито съчинение.

Защо Кюстендилската епархия за дадения период се е наричала Коласийска митрополия? Как се обяснява произхода на това наименование – Коласийска?

Според Константин Иречек, името Колоса (Коласия) за Кюстендил е било пренесено от малоазийския град Колоса (Colossae, Κολοσσαι) чрез легендата за чудото на Св. Архангел Михаил с агиазмото в този град, до чиято църковна община св. ап. Павел бе отправил някога специално послание. Това пренасяне Иречек нарича една куриозност в историческата география. „Не се съмнявам, пише той, че и това чудно име е от Мала Азия, че то е познатият античен Colossae (Κολοσσαι) при р. Горни Меандър, по-късния византийски Хонаи, днес Хонас. Кюстендил и Colossae имат една обща особеност: силни топли извори. Пренасянето е могло да стане само посредством позната легенда за чудото на архангел Михаил (6 септември). Старият Colossae е бил изходната точка на култа към св. Михаил. В легендата се казва, че езичниците искали да развалят пазената от един християнски свещеник ἁγίασμα на светията с едно изкуствено наводнение, та прекарали реката в един нарочно за това изкопан трап; обаче архангелът с едно земетресение откарал събраната вода в дълбока пропаст. Навярно Кюстендил в средните векове имал при топлите си извори също тъй църква „Св. Михаил”, която се е намирала в известни отношения с преданията за аязмите” [Вж. К. Иречек, Християнският елемент в топографическата номенклатура на Балканските земи. Периодическо списание на Бълг. книжовно д-во в Средец, г. ХІ, кн. 55-56, 1898, стр. 240-243; Акад. Константин Иречек, Пътувания по България, София – Наука изкуство, 1974, стр. 611-612].

Академик Иван Снегаров не споделя мнението на Иречек. Той изтъква, цитирайки Люба Стоянович, че град Колоса не е бил известен на южнославянските книжовници под това име, а под новото му име – Хона. Снегаров сочи и Троянския дамаскин от ХVІІ век, пазен в Научния архив на БАН, дето на 8 ноември – деня на св. архангели Михаил и Гавриил имало разказ за чудото на архистратиг Михаил с водата в град Хωнѣ (не е казано Колоса). „Дори храм на негово име не е положително да е имало. Така че официалното име Колосия на Кюстендил ще да е имало друг произход. Кюстендил бил наречен с името на древно-християнския град може би поради съзвучие. Може би името на с. Колуша, сега предградие на Кюстендил, е дало основание да се сближи то с името Коласия и да се пренесе последното име върху целия град Кюстендил, толкова повече, че кюстендилските митрополити са пребивавали и в с. Колуша” [Снегаров, Културни и политически връзки между България и Русия през ХVІ-ХVІІІ в., Син. издателство, София 1953, стр. 45, бел. 4].

Името Коласия ще е излязло от официална употреба след унищожаването на Ипекската архиепископия-патриаршия (есента 1766 г.) и преминаването на Кюстендилска епархия под юрисдикцията на Цариградската патриаршия за времето 1766-1870 гг. Гърците усвоили турското название на града (Кюстендил) и го произнасяли Кестентѝлион (Κεστεντίλιον).

И под ведомството на Цариградската патриаршия (1766-1870) в Кюстендилската епархия била запазена славянската традиция, за което имат заслуги и рило-манастирските духовници-таксидиоти. През този период се построява кюстендилската катедрала „Св. Богородица – Успение” (1816 г.) и църквата „Св. Мина” (1859 г.), до която днес величествено се издига новата църква „Св. Мина”.

Двама Кюстендилски митрополити Константий и Артемий стигат до патриаршеския трон.

Митрополит Константий (1819-1827 г.) първоначално бил преместен на Търновската митрополитска катедра. После избран бил за патриарх на 18 август 1834 г. и заемал патриаршеския престол до 26 септември 1835 г. под името Константий ІІ. Доживял в Цариград и починал на 17 юни 1859 г. в частната си къща почти столетник (И. И. Соколов, Константинопольская церковь в ХІХ вѣкѣ, СПб. 1904, с. 537-539).

Кюстендилският митрополит Артемий (1829-1858 г.) е бил избран за Александрийски патриарх през септември 1845, всъщност посочен от Цариградския патриарх Мелетий ІІІ, който скоро бил заел патриаршеската катедра (на 18 април 1845 г.). Той се стремял да наложи Артемия на Александрийската катедра. Със синодално писмо от 25 септември 1845 год. патриарх Мелетий ІІІ убеждавал настоятелите на Александрийската гръцка община, че поради липса на епископ в Египет, още от старо време и по право на цариградския престол, александрийските патриарси винаги са били избирани от Синода на Цариградската патриаршия. Мелетий Цариградски писал отделно писмо до влиятелния църковен настоятел Михаил Тошица да действува, за да бъде приет Артемий. Православните в Египет, поддържани от египетския управител (хедив) Мехмед Али, не приемали Артемия, който чакал в Цариград уреждането на разпрата. Междувременно Мелетий ІІІ починал (28 ноември 1845 год.). Тогава александрийци изпратили до новия Цариградски патриарх Антим ІV, който заел престола на 4 декември 1845 г., заявление с 450 подписи, като го молели да не им натрапва Артемия, а да признае техния избраник, когото покойният им патриарх Иеротей назначил за свой приемник, опирайки се на вековните права на независимия александрийски престол и със съгласието на клира и народа. Тъй като и египетският хедив Мехмед Али бил против Артемия, Цариградската патриаршия го поканила да се откаже от престола. След двегодишно номинално патриаршество (1845-1847) Артемий подал оставка (30 януари 1847 г.) и пак бил назначен за Кюстендилски митрополит [И. И. Соколов, Константинопольская церковь в ХІХ вѣкѣ, СПб. 1904, с. 570-571, 632; Ив. Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, т. І, София, 1944, стр. 316, 353].

Митрополит Артемий останал на Кюстендилската катедра до смъртта си († 1858 г.), но повече пребивавал в Цариград. Администрирането на епархията извършвали неговите викарии. Изредили са се Диополски епископ Авксентий (Велешки митрополит впоследствие), Еритронският епископ Захарий и еп. Дионисий, който и заел катедрата след смъртта на Артемий).

Артемий Кюстендилски е оставил спомен и със своето меценатство. Изучил д-р Струмски, известен възрожденски деятел в Цариград. Най-голяма заслуга представлява неговото покровителство над Авксентий Велешки, откриване на възможност за издигането му в йерархията и превръщането му впоследствие на авторитетен водач за независима Българска църква.

Епархиотите тачели Артемия като александрийски патриарх. В Ново село до Щип била издигната нова (или по-добре обновена) църква „Св. Богородица” (1850 г.), на която бил сложен следният надпис: „Во 1850 – лѣто месеца юния 29 Вѣдомо буди обновлением сего с(вя)таго храма Успение пре-тыя Богородици во время на Блажѣнейшего патриарха Артемия Александрийскаго и архипастиря нашего и епископа господина Захария Еритрон и епитропа х. Анастаса сос общим православних християн ктитором и приложником с-таго храма сего да помянет Г-д Б-гъ въ Царствое своемъ всегда нинѣ, присно и во вѣки вѣковъ аминъ” [Г. Баждаров, Из Македонската земя (впечатления и бележки), София 1926, стр. 80].

Пръв и последен екзархийски владика в Кюстендил бил приснопаметният митрополит Иларион (1872-1884), чийто мраморен саркофаг е до северния вход на кюстендилската катедрала „Успение Богородично”.

Вековното минало на Кюстендилската епархия трябва ли да остане в забвение? Нищо ли не трябва да напомня за нейната достойна за възпоминание богата история? Поне в титула на викарен епископ при катедрата на Софийския митрополит и при престола на българския патриарх!

София, 10 септември 1985 г.