Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Търновската патриаршия: духовни измерения

Петък, 01 Май 2015 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovНа пръв поглед въпросът за духовното значение на Търновската патриаршия за историята на нашия народ изглежда решен и сякаш към вече казаното и написаното няма какво да се добави. На практика обаче това не е така, защото реално досега този въпрос почти не е бил разглеждан в светлината на собствено църковната традиция. Тъй като обаче да се отговори изчерпателно в светлината на тази традиция не е никак лесна задача, изискваща колективните усилия на хора от различни области, тук по-скоро ще се опитаме само да очертаем рамките, в които е възможно този отговор да бъде даден.

1. Духовната ситуация

1.1. Духовна ситуация или културен модел?

Предпочитаме да говорим за духовна ситуация, а не за културен модел поради няколко причини. На първо място терминът „духовна ситуация” е натоварен с много повече семантично съдържание отколкото терминът „културен модел”. Това позволява при изследването на Средновековието вярата да се постави на полагащото ѝ се място на законодател в духовния живот, а и не само в него. Този термин не само позволява по-добро разбиране на средновековното време, но също и кореспондира със собствено църковната интерпретация на историята, където вярата не се възприема като културен феномен, а като основа, пораждаща определена култура. И така, можем да говорим за духовна ситуация и породени от нея множество, при това динамични културни модели.

Прекрасен пример е вече оформената в периода 12-14 в. Православна общност, т. е. има духовна ситуация, създадена от православната вяра,[1] пораждаща византийския, българския, сръбския, влашкия, руския и т. н. културни модели.[2] А определения като Славяновизантийска общност[3] са едностранчиви, понеже не изчерпват цялата палитра от живота на Православната общност, в чийто състав всички православни, а не славяни и гърци поотделно, живеят един и същ духовен живот. Като пример за това може да се посочи исихазмът, който представлява достояние на цялата православна общност, а не само на славяни или гърци. Същата ситуация съществува и на Запад при формиралата се там Римокатолическа общност.

1.2. Макро рамка и микро рамка на духовната ситуация

Подобно на всяко историческо явление, духовната ситуация също може да бъде описана в определени рамки. Макро рамката, в която тя се проявява, е Православната общност с център в Константинопол. При това Константинопол не е просто център, а и духовен извор, от който тази общност черпи своите сили. Да бъде такъв извор, именно Константинопол има много обективни и субективни причини, но авторитетът на града се дължи най-вече на вековната богословска традиция, запазена от Константинополска патриаршия и разпространявана чрез мисионерските ѝ усилия, преобразявайки така предстоятеля на тази патриаршия в приемник на благочестието.[4] Микро рамката пък са устройството, служението, животът на Православната църква и съответстващите им културни модели, които въплъщават духовната ситуация на местно ниво. Разбира се, макро рамката и микро рамката не могат да съществуват независимо. Макар и да не се покриват напълно, те взаимно се предполагат.

2. Търновската църква като елемент от макро и микро рамката на православната духовна ситуация

За да разберем изложението нататък, трябва отново да насочим вниманието към особеностите на църковната административна организация в Средните векове. Трябва добре да се разбере, че макар през следващите векове тази организация формално да не се е изменила съществено, в различно време в нея е влаган различен смисъл. Най-съществената разлика е в това, че в Средните векове Църквата се възприема като над-народностна и над-държавна духовна организация и богочовешки организъм, живеещ свой единен живот. Това позволява Църквата да се ръководи от едни и същи правила, независимо от поместните структури, т. е. едни канони са валидни в Константинопол и Охрид, в Киев и Търново и т. н. Самите канони са общовалидни, тъй като са дело на съборното църковно съзнание, а не на един или друг поместен център.

В края на 18 и началото на 19 в. тази ситуация се изменя. Това е времето, когато в Европа се ражда и се разпространява модерният национализъм.[5] Под негово влияние термините народ и църква се изпълват с политическо и националистично съдържание. На Църквата вече се гледа като на инструмент за укрепване на нацията и провеждане на тясно национална политика. Като следствие от всичко това църковната структура на практика се разкъсва и, макар теоретично Църквата да продължава да бъде една, de facto тя се разделя на поместните си структури (най-често по народностен принцип).[6] Тези части заживяват собствен живот – често ръководейки се от извън-църковни мотиви и обособени устави. Вече спокойно се говори за Гръцка, Сръбска, Руска и т. н. поместни православни църкви, които далеч не винаги са в единство.[7] А новата ситуация е много различна от Средните векове, когато често отделните административни центрове са във вътрешни противоречия. За дълбочината на разделението свидетелства абсурдната от канонична гледна точка съвременна ситуация в един и същи град да има по няколко епископи от различни църкви, както и десетилетните неуспешни опити за свикване на всеправославен събор. Поместното разделение оказва и продължава да оказва огромно отрицателно влияние върху интерпретацията на историческите събития, пренасяйки съвременните отношения в отминалите времена.[8] И е много важно тези факти да не се изплъзват от вниманието на изкушените да изучават църковната история.

Съществува и друг, до болка познат проблем – липсата на документи, излезли от патриаршеската или от митрополитските и епископските канцеларии. И нещо повече: много от известните ни днес църковни дейци познаваме само по име, най-често според кратките споменавания в различни приписки. Изключение правят само Синодикът на Неделя православна, безспорно излязъл от патриаршеската канцелария, и запазените части от кореспонденцията на св. Евтимий Търновски. Но Синодикът е литургически извор, носещ всички присъщи особености на този тип литература, а кореспонденцията на патриарха е лична.[9]

13 и 14 век са изпълнени с бурни събития от живота на Църквата. Литургичните реформи, исихастките спорове, новите литературни преводи и съставянето на жития, тенденциите в изкуството, феодалният сепаратизъм са все явления, които предполагат усилена интелектуална дейност, облечена в литературната си форма. С други думи, би трябвало да съществува обширна и разнообразна литература, но такава липсва. Факт, будещ недоумение сред учените. При това положение тук отново се налага да боравим повече с догадки, отколкото с конкретни данни, което крие риска, вместо действителни събития да опишем въображаеми.[10] За щастие, има разнообразни домашни и косвени чужди извори, отломки от цветуща духовна цивилизация, даващи информация по тук интересуващите ни проблеми.

Изследването на църковната история може да се облегне с по-голяма сигурност на аналогиите, тъй като, поради своята специфика, църковната структура и отношения са по-консервативни в сравнение със светските. Въпреки това, и тук е твърде рисковано аналогиите да се използват безусловно. Това състояние на изворовата база още повече изисква познаване на духа на Средновековието, което познаване ще е добър ориентир за достоверността на съответните изводи.

И така Търновската патриаршия, като неделима от едната, съборна и апостолска Църква, е призвана да проповядва вярата, да учи паството си, да се грижи за духовните му потребности и да го води към Царството Божие. С други думи да го вгражда все по-тясно в богочовешкият организъм, който е Църквата. И тази патриаршия – в лицето на своите предстоятели, митрополити, епископи, монаси, свещеници и миряни – усърдно се труди на Господната нива, постигайки, впрочем, много добри резултати.

Известен проблем представлява униатският период от историята на Търновската църква.[11] Въпросът трябва да се постави без заобикалки: Отстъпила ли е Търновската патриаршия от православната вяра? Също без заобикалки трябва и да се отговори: Не, не е! От гледна точка на вярата и въобще на Преданието на Църквата този въпрос има две измерения: административно и верово (догматическо).

От гледна точка административното устройство, Търновската църква нарушава установения ред, което налага по-късно да извърви път на канонично възстановяване на общението си с Православната църква. Както сме подчертавали и другаде,[12] уникалното на Унията се изразява в това, че тя не ревизира догматичното учение на Търновската църква. Административните промени не водят до изменение на догматиката и отстъпление от вярата. Макар и в уния,[13] Търновската патриаршия, никога не става еретическа.

Друга характерна особеност на Търновската църква е, че няма сведения за нейни висши клирици, изповядващи еретически учения. Напротив, има сведения за борци срещу ересите, канонисти, проповедници и житиеписци, чиято дейност е неразделна част от Православното предание и начин на живот.[14]

Понякога Търновската църква определят като мост, свързващ Константинопол с Атон и влашките и руските княжества.[15] Това определение не е съвсем точно, тъй като Търново живее в общата духовна ситуация и е един от тези мостове (доколкото изобщо такова определение е вярно), а не единствен.[16] Другите са самата Константинополска патриаршия, в лицето на своите митрополити, както и Атон, Сърбия и Охридската архиепископия. Този начин на разпространение и утвърждаване на духовност работи така: привържениците на определени идеи разпространяват тези идеи в пределите на Православната общност,[17] а ги утвърждават посредством литературата на използвания по места писмен език. В случая за православните славяни и влашките княжества това е старобългарският език (или, по-точно – среднобългарският). Църковнославянският по това време все още не е създаден.[18]

Впрочем с прискърбие трябва да отбележим, че мисията, както на Преславската, така и на Търновската църкви, а също и на Охридската архиепископия във Влашките княжества е незаслужено забравена от българските учени.

Интересен факт от историята на Търновската патриаршия е, че почти всички самостоятелни владетели, веднъж откъснали се от властта на Търново, бързат да се откъснат и от духовното попечение на Търновската църква и веднага да се подчинят на Константинополската. При което промените в статута на такива митрополии минават гладко, без противопоставяне от страна на центъра (независимо дали в Търново или в Константинопол). Може би до нас не са стигнали сведения за противопоставяне, но по-скоро е вярно предположението, че такова не е имало, защото, например, Видинската митрополия преминава няколко пъти между Търново и Константинопол и ако имаше противоречия, те поне някъде щяха да бъдат споменати. Но подобно положение не е характерно за Църквата и води до два извода: Търновската патриаршия няма нужните средства, за да задържи отцепилите се територии в своето лоно, а това е така, защото, второ, тя няма пълно патриаршеско достойнство и крайните решения принадлежат на Константинопол.

Поради историческите обстоятелства Търновската църква не може да притежава авторитета на Константинополската, че дори и на Охридската. Формално, Търновската катедра е новоучредена в края на 12 и началото на 13 в., а патриаршеско достойнство получава едва в 1235 г. и то, както личи от множество косвени свидетелства, непълно. Освен това не можем да очакваме в България да се появят богослови от ранга на преп. Максим Изповедник или еретици от ранга на Арий,[19] така че и Търновската църква си остава адепт на процесите в духовния живот, чийто извори са Константинопол и Атон. Част от тази адаптация е литературата на български език, изкуството и архитектурата, които по-късно спомагат за адаптацията на тази духовност и във влашките и в руските княжества.

Разбира се, така описаното положение не е трагедия! Това, че в България не се е родил Аристотел, не означава, че българите не могат да стигнат до Царството Божие, в което се влиза не с интелектуален багаж, а със сърце съкрушено и смирено. Достойнството на Църквата или, в случая, на една вековна катедра не се измерва с външни фактори, а с духовните плодове принесени от нея, а че такива плодове Търновската патриаршия е принесла, едва ли е нужно специално да бъде доказвано.[20]

Официалният език на Търновската патриаршия е българският, което обективно съдейства за интеграцията на българите, културното им и народностно обособяване.

Липсата на документи пречи да надникнем по-дълбоко в отношенията между Търновската църква и държавата. Тук могат отново да ни помогнат аналогиите, но те пак трябва да се ползват внимателно, тъй като има прецеденти, не характерни за този тип отношения в православния свят. Няма сведения за пряко участие на духовници в политическия живот (като изключим регентството при малолетни владетели, каквато практика има и във Византия). Мнението, че патриарх Евтимий се е опитвал да прокара папоцезаристки идеи в България и че ръководи отбраната на Търново, т. е. управлява града в отсъствието на царя, се гради върху превратно тълкуване на изворите или върху изводи, които не почиват на изворова база. Поне един, а вероятно и повече, от търновските предстоятели са екзекутирани по заповед на владетеля. Много е възможно екзекуцията да е била предшествана от съдебен процес. Едва ли цар би си позволил да екзекутира патриарх без да облече това действие в законова форма, макар такава да не съществува в православния свят. Сваляният от патриаршеския престол там бива изпращан на заточение в манастир, като официалните мотиви за заточението са потърпевшият да се покае.

Вероятно владетелите са намирали оправдания за своите действия във факта, че играят съществена роля както при учредяването на Търновската епископия, така и при сключването на Унията и възстановяването на Патриаршията. Тези факти обаче не са достатъчни, за да потвърдят наличието на цезаропапизъм. Напротив, в житието на св. патр. Йоаким І четем: „Бе милостив към сираците, даваше необходимото на бедните, посещаваше онези, що са в тъмница: и всекичасно въздаваше непрестанни молитви; и мнозина осъдени на смърт избави, и мнозина, които прибягваха към него, спаси от гнева на царя”.[21] Така че докато не се намерят допълнителни документи тези факти ще си останат неизяснени до край.

Освен тези негативни явления в отношенията между църквата и държавата има и позитивни. В ред случаи владетели подкрепят дейностите на патриарси и останалите клирици, а тези легитимират дейността на държавата. Накратко, осъществявала се е доктрината за симфония на двете власти, с всичките негативни и позитивни следствия от този модел на отношения.

3. Заключение

Нека сега се върнем към поставените в началото въпроси: Какво точно означава в историческа перспектива учредяването на автокефална църква върху територията на Българската държава през 12-14 в. – ново създаване или възстановяване на самостойна народностна църква, свободно развитие на народностна култура, промяна в административното устройство на едната, съборна и апостолска Църква с цел по-тясно вграждане на християни в Богочовешкия организъм или просто успех на владетелската политика в утвърждаването на държавата? Дали тези възможности не са компоненти от отговор, извиращ от дълбините на една по своему динамична епоха?

Днес гледаме историята от позицията на изминалото време, което ни позволява, от една страна, да разберем в определена степен хората живели в по-старите времена, а от друга – да видим обективните процеси, които не са били видими за древните.[22]

Много от популярните исторически изследвания остават за отминалите времена впечатлението като за общо взето статично време, в което като че ли мисълта за историческата перспектива е достояние само на отделни мислители, непобиращи се в интелектуалните рамки на обществото. В действителност това не е така. Всяко време е по своему динамично и напрегнато. Колкото и днес да изглежда невероятно, конникът-вестоносец през 14 в. играе същата роля, каквато днес електронното съобщение – да не говорим за светлинната сигнализация, предаваща информация на километри. В онова време държавници, духовници, търговци и обикновени хора чертаят планове (при това не само в близка перспектива[23]) и се стремят да ги изпълняват. Църквата, която според редица светски учени е била най-консервативната и неподвижна институция, всъщност не стои на едно място, а върви по своя път към Царството Божие, задавайки с това и голяма част от динамиката на Средновековието изобщо.

Държавната организация, административното църковно устройство, държавно-църковната симфония, литературата и изкуството: това са все средства за подпомагане на движението по този път.[24] Ето защо, промяната в административното устройство на Църквата с учредяването на Търновската патриаршия, която освещава реновиращата се империя (какъвто е замисълът на Петър и Асен) и води своите чеда към спасение, е призвана преди всичко да вгради по-тясно конкретни хора в Богочовешкото тяло. Във възгледите на човека от Средновековието Търновската патриаршия представлява нов център – приемник на по-древната Преславска патриаршия (Преславската катедра тук е определена като прототрон). Тази приемственост е чисто църковна и в известна степен политическа, но не е народностна в националистическия смисъл на тази дума. Заслуга за това възприятие има политическата доктрина, което не цели възстановяване на вече несъществуваща държава, а се опира върху възгледа на Църквата за историята, в който времето е линеално и не може да тече в обратна посока. Следователно всяко ново нещо се надгражда върху достиженията на по-старото, с цел – придвижване напред.

Освен това, в онези времена историческата оценка е аксиологична. Търновската патриаршия е ценна именно с църковното си предназначение, а не със своите народо-укрепващи функции. Последните са обективно следствие от историческия процес и са невидими за съвременниците на описваните събития. „Златният век” на Църквата е в есхатона,[25] а това не предполага взиране в миналото.[26] И така, в акта на учредяване на Търновската патриаршия ние не можем да видим някаква възстановена, самостойна, народностна и административно отделена от Богочовешкото тяло църква. Безспорно, важна роля при учредяването на новата катедра и издигането ѝ до патриаршия играе политиката на българските владетели. Но това не е самоцелна политика, а е подчинена на църковната традиция и на тогавашната държавна идеология, която изисква такива действия.

Събитията имат и още едно измерение, което съвременниците им не са могли да видят. Официалният език на Търновската патриаршия е българският[27] – факт, който обективно съдейства за развитието на българската култура, укрепването на българската народност и държавност. Това допринася и българският народ да посрещне успешно предизвикателствата на национализма и през 1878 г., в променената духовна ситуация, да излезе самостоятелно на историческата сцена. Идеята за теократичната държава на земята се оказва неосъществима. Нещо, което е трагично за древните, но не и за съвременните християни, които, облягайки се на историческия опит, възприемат симфонията на държавата с Църквата просто като етап от пътя на Църквата към все същото онова Царство Божие, което не е от този свят.[28]

В историята са отминали и Римската, и Руската и други империи, отминали са и Българското и Сръбското царства, но Църквата остава. По всичко личи, че е назряло и времето, когато може би тя ще отхвърли и продължаващите да ѝ тежат окови на национализма.[29] Какво пък ще дойде след тях, това само Бог знае.

Както можем да се убедим от така схематично представените проблеми, времето от 12 до 14 в. притежава своя динамика, определяща случилите се събития и духовните достижения. Изхождайки от тази динамика и отчитайки съответните особености на историческия поглед, можем още веднъж да потвърдим, че отговорът на поставените въпроси е комплексен. И в този комплексен отговор всеки от тези въпроси, стига да бъде разположен правилно в светогледа на средновековното общество, ще получи своето положително разрешение.



 

Текстът е продължение на „Търновската патриаршия: църковната традиция и домашните извори”, който вече беше публикуван в Живо Предание – виж тук (бел. ред.).

[1] Подчертаваме: Духовна ситуация създадена от православната вяра, а не от Православната църква, тъй като вярата създава Църквата, а не обратно. Това е нещо изключително важно за разбирането изобщо на Средновековната история.
[2] Подробно за българският културен модел виж в: Полывянный, Д. Культурное своеобразие средневековой Болгарии в контексте византийско-славянской общности ІХ–ХV веков, Иваново 2000. Цитираното съчинение е най-добрият, известен ни труд по тази тема, ала и тук е пропусната основата – Духовната ситуация, което е повлияло и върху изводите на автора.
[3] За тези определения и съдържанието на термина „културен модел”: Пак там, с. 10-15.
[4] Разказ за възстановяването на Българската и Сръбската патриаршия – В: Стара българска литература, т. 3. Исторически съчинения, С. 1983, с. 85. Трябва да напомним, че в Православната традиция с термина благочестие се означава правилна вяра, а не личен праведен живот.
[5] Това е и границата между Средновековната духовна ситуация и породените от нея културни модели, и Модерната духовна ситуация и породените от нея културни модели. Двете ситуации, както и моделите са коренно различни. Различни са и обществата на Средновековието и Модерното време.
[6] Тук имаме предвид административното, а не във вярата разделение, каквото не може да има.
[7] Достатъчно е да припомним продължилата повече от 70 години Българската схизма.
[8] В интерес на истината трябва да отбележим, че след 1989 г. в научните среди (не само в България) се надига идеята за преодоляване на напластената под влияние на национализма митология, вследствие на което са публикувани вече множество трудове. Виж сборниците: Балканският ХІХ в. Други прочити, С. 2006; История, митология, политика, С. 2010; Преплетените истории на Балканите, т. 1. Национални идеологии и езикови политики, С. 2013; т. 2. Пренос на политически идеологии и институции, С. 2014 и др. Тези изследвания допринасят не само за това да бъде видяно миналото по-обективно, но и да не се сътворява нова митология, тъй като опити за такова творчество има достатъчно.
[9] Тази кореспонденция досега не е била подлагана на сериозно и многостранно изследване. Ако това се направи, в образа на св. Евтимий ще можем да открием един същински български канонист от 14 в. По-подробно за това виж: Мончева, Л. „Епистолографията на патриарх Евтимий” – В: Патриарх Евтимий Търновски и неговото време, ВТ. 1998; Петров, П. „Щрихи към портрета на св. Евтимий Търновски като пастир” – В: Духовна култура, 6, 2004.
[10] Повече за това в: Божилов, И. Българското общество през 14 век. Структура и просопография, Пловдив 2014, с. 79 сл.
[11] Че периодът на Унията е проблематичен за Търновската патриаршия свидетелства фактът, че той дори не е споменат в нито един домашен извор от по-късно време.
[12] Петров, П. „Търновският събор от 1211 г. – проблеми и интерпретации” – В: Богословска мисъл, 3, 2002, с. 118-130.
[13] Тълкуването на Унията е пример за пренасяне на съвременни разбирания върху по-ранни времена.
[14] За съжаление липсата на изворова база не позволява да очертаем точно обемите на тяхната дейност.
[15] В интересуващия ни период не съществува единна руска държава, а митрополиите са част от диоцеза на Константинопол. И това трябва да се има предвид когато се говори за влияние на Търновската църква в тези княжества.
[16] Обикновено духовните процеси започват от Атон (както и новите преводи от гръцки на български) и Константинопол и сетне се разпространяват в цялата православна общност.
[17] Такъв е случаят с манастира в Парория, основан от св. Григорий Синаит, в който се подвизават монаси от различни народности, разпространили сетне исихазма из цялата общност. Най-известният българин сред учениците на св. Григорий е св. Теодосий Търновски, който е наставник на св. Евтимий Търновски.
[18] Под църковнославянски език имаме предвид формирания по-късно в Русия литургичен език, който се използва и до днес в богослужението.
[19] В България липсва както античната интелектуална традиция, така и опитът от богословските спорове от периода на вселенските събори.
[20] Повече за измеренията на църковното достойнство в: Петров, П. „Поместната църква и измеренията на нейното достойнство” – В: Живо Предание.
[21] Стара българска литература, т. 4, Житиеписни творби, С. 1986, с. 88.
[22] Във всяко време протичат невидими за съвременниците процеси. Днес, например, колкото и някои либерални историци да се напрягат, като обикновени граждани, да са творци на съвременната история, това не е възможно – не само защото те не могат докрай да вникнат в Божия промисъл, а и защото не участват пряко в политическото управление на съответните държави.
[23] Ако това не беше така, то не би съществувала нито една империя. Не би успяла нито една църковна мисия. Сам Христос изпраща своите ученици да научат всички народи (Мат. 28:19).
[24] Друг въпрос е доколко ефективни са те!
[25] При това есхатонът не е възстановяване на първоначалното блаженство, а ново творение!
[26] Тази перспектива се обръща с утвърждаването на национализма, макар че не се дължи единствено на него.
[27] Което за тогавашното време не е проблем! Всъщност по това време има православна и неправославна култура! Гръцката, българската, сръбската и пр. култури са всъщност местни адаптации на едната и съща православна култура! Така че съществува православна писмена култура на български език, която не е в противоборство с гръцката!
[28] Идеята за теократична империя намира своеобразно развитие в Русия, където се преобразява в част от националната идентичност на руснаците.
[29] Обикновено се забравя, особено сред националистическите кръгове, че съвременните държави, в които преобладава православно население, отдавна са светски. В този смисъл и клетвата на депутатите пред патриарха може да се възприеме в най-добрия случай като носталгия по отминали времена. В противен случай е фарс. Каква ли сила има клетвата пред патриарха за депутатите мюсюлмани или атеисти!?



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/94hpw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме