Търновската патриаршия, църковната традиция и домашните извори

Какво точно означава, в историческа перспектива, учредяването на автокефална поместна църква на територията на Българската държава през 12-14 в. – създаване или възстановяване на самостойна народностна църква, свободно развитие на народностна култура, промяна в административното устройство на едната, съборна и апостолска Църква с цел по-тясно вграждане на християни в Богочовешкия организъм или просто успех на владетелска политика в утвърждаването на държавата? Дали тези възможности не са компоненти от отговор, извиращ от дълбините на по своему динамична епоха?

В модерната българска историография почти до края на 20 век интересуващият ни въпрос е намерил различни интерпретации, но винаги е бил разглеждан в сянката на политическите събития, т. е. в сянката на владетелската политика или от позицията на идеологически предпоставки – довело до едностранчивост на отговорите. От края на миналото и началото на нашето столетие отношението на историците към проблемите на църковната история се променя, вследствие от което се появяват нови изследвания, големият принос на които се състои в това, че преоценяват някогашното отношение към събития, теми, институти и личности, несправедливо забравени в стари времена.[1] В същото време отношението към историята се променя и в световен план. Историците все по-често се обръщат към душевността на миналото, като изоставят кабинетни теории и предпоставени идеи.

Вследствие от тези тенденции все повече се налага обединяващата идея, че за да се разбере дадено събитие, то трябва да се разглежда в контекста на времето, в което се случва и едва сетне да се преведе на езика на съвремието. Това макар и културологично направление в съвременната хуманитаристика, станало популярно с името разбираща историография[2] оказва влияние върху историческите изследвания и кореспондира с църковната методология за проучването на миналото. Тъй като и двете направления акцентират върху светогледа, менталността и емоционалността на хората от миналото, то и историята за тях има предимно аксиологични измерения.

Опирайки се на съвременните тенденции, ще се опитаме да намерим отговор на интересуващия ни въпрос, поставяйки го в естествената му среда, т. е. във времето от 12 до 14 век. Тази ситуация изисква кратко описание на средновековното време и по-специално на неговата емоционалност, а след това и на повествователната проекция на събитията в него, изразено за повече прегледност в две части: Учредяване на Търновската патриаршия и Духовни измерения на поместната Търновска църква.

Учредяването на Търновската патриаршия

Преди всичко трябва да отбележим, че Средновековието има своя динамика – в много отношения несвойствена за нас. Много от действията на хората от онова време и мотивировката им, погледнати от съвременна перспектива, изглеждат – меко казано – странни. Но за средновековния човек те са логични и дори съдбоносни. Добър пример са религиозните спорове – събития, превратни за тогавашното общество и достатъчно отдалечени от проблемите на съвременното, за да бъдат лесно разбрани живеещите в него хора. И тази, чужда за съвремието, динамика налага необходимостта събитията от Средновековието да бъдат разглеждани в контекста на съответното време.

Тъй като събитията, предмет на тази работа, са се случили в Православния изток ще приведем характерните особености предимно за този регион.

Едва ли трябва да се доказва, че средновековното европейско общество е било традиционно християнско. Че съставляващите го хора, се стремят да въплътят в своето битие християнските принципи за живота. В историческа перспектива те се стремят да вървят по зададения им от Бога и явѐн им в Църквата път към Царството Божие, което не е от този свят, от където следва и определящият за това време възглед, че Златният век е в есхатона, където се осъществява предназначението на земното съществуване, т. е. там е краят на историята. Изхождайки от тази позиция, средновековните хора възприемат историята като разказ, от една страна, за грехопадението, а от друга – за спасението, т. е. за съработничеството между Бога и човека. Има добри събития, които подпомагат движението по пътя към спасението, и лоши – които го препятстват. При което първите се отдават на Божия промисъл, благодатта и усилията на хората да живеят праведно, а вторите – на допусната от Бога намеса на сатаната, на греховността и на последващите ги педагогически Божи наказания. В онези времена всичко случващо се се възприема през призмата на тези разбирания. Категориите случайност и обективност (в съвременното разбиране на този термин), и антиномията светско-църковно, за средновековния човек са нещо непознато.

Средновековието е време на авторитетите, – духовни и светски – чиито решения определят деянията на останалите. Авторитетът обаче е пряко свързан с църковното благословение[3] (освен при еретиците, разглеждани като изключени от обществото) и така формира общественото мнение. Народността не играе ролята, която има днес и не е обект на политическа дейност. От човека (независимо от ранга) се изисква лоялност първо към Църквата и след това – към монарха, феодала, към отделните чиновници и т. н. Ето защо, в Средните векове не може да се говори за целенасочена народностна асимилация или някакво народностно противопоставяне. Средновековните държави и феодални владения са космополитни политически образования, които не се изграждат на народностен принцип. Наличието на християнско общество и негови благословени авторитети не означава, че държавата и Църквата са се слели в едно. Популярният днес възглед за доминиращи една над друга институции, – изразени с известните термини цезаропапизъм и папоцезаризъм – са рожба на съвременната историография. Реално това са просто тенденции, които никога не са били възприемани в завършен вид. Колкото на Запад папите се утвърждават като еднолични светски господари, толкова и на Изток императорите налагат над Църквата каквато и да било власт. С други думи, нито на Запад папите са успявали да превърнат държавата в собствен инструмент за налагане на власт, нито на Изток Църквата в онова време се е превръщала в държавна институция.

Както знаем, официалната доктрина (прокламирана от имп. Юстиниан І в 6 век) определя отношенията между Църквата и държавата като симфония на двете власти с една и съща цел – достигането до Царството Божие. С други думи, държава и Църква изразяват общия стремеж на обществото и взаимно се подпомагат: Църквата освещава държавата, а държавата подпомага църковната мисия. А от тук и необходимостта от каноничен автокефален (независим) предстоятел, който да венчае монарха за неговото царство. Владетелите се асоциират със старозаветните царе,[4] т. е. те са свети не поради своя произход или поради личната си божественост, а поради получената благодат да управляват. Когато пък се отдалечават от предназначението на царската власт, те губят и дарената им благодат и могат да бъдат сменени – особено ако изповядват еретически идеи. Много претенденти за императорския трон са се възползвали от това положение, за да регламентират своите претенции.

В разглеждания период европейското общество църковно вече е разделено. Вече съществуват две църкви, – семейството на православните църкви и това на Римокатолическата – при което всеки върви по собствен път.[5] Съответно и влизането в лоното на православието или на римокатолицизма е съдбоносно решение – особено когато бива предприемано от монарх.

През 11-12 век във Византия се засилват сепаратистките тенденции, което оказва голямо влияние върху историята на Балканския полуостров чак до завладяването му от османските турци.[6] България – като част от Византийската империя – не е подмината от този повсеместен процес. Задълбочаването на сепаратизма и появата на големите феодални владения (представляващи в действителност отделни държави) влияе върху църковното административно устройство[7] и държавно-църковните отношения.

Към началото на 12 век – на основата на споменатата по-горе симфония – вече съществува богословски утвърдена и канонично регламентирана традиция,[8] уреждаща административното устройство на Църквата и взаимоотношенията между църковната и светската власт.[9] И тук отново ще подчертаем, че през Средновековието Църквата се възприема като над-народностна и над-държавна общност, което на свой ред позволява тя да се ръководи от едно законодателство, действащо върху цялата ѝ юрисдикционна територия, независимо от държавните граници[10].

Самото административно устройство е осъществено постепенно и е подчинено на идеята да спомогне за по-добро функциониране на църковния организъм с цел по-добро изпълнение на църковната мисия. С термина пък поместна църква се обозначава специфичното административно устройство и църковното действие на дадено място. Предимно административен смисъл съдържа в себе си и терминът автокефалия, като не предполага никакви административни, а още по-малко догматични своеволия.

Друга специфична черта на църковното устройство е неговият полисен характер, следващ реда в Римската империя и топографията на апостолската проповед.[11] Оттук и неизменното включване на името на съответния град в титлата на местния епископ. На територията на една държава може да има повече от една автокефална област, както и една църковна област може да обхваща териториите на повече от една държава. Затова и не е коректно да се говори общо за Византийска или за Гръцка църква. Също така не е коректно да се говори и за Българска църква в периода от края на 12 до края на 14 век – не само защото българските автокефални църкви са две, а и поради подчертания вече факт, че църковните области не се формират на народностен принцип. Много по-коректно и повече отговарящо на църковната традиция е отделните области да се обозначават с името на престолния град: Константинополска патриаршия, Търновска патриаршия, Охридска архиепископия и т. н.

Съгласно Преданието, предстоятелите на автокефалните църкви, отговарящи на определени условия, се избират от събора на епископите и се утвърждават от монарха. Това е една от проявите на синхрона между двете власти. Утвърждаването от монарха не означава намеса в живота на Църквата и обратното – благословението на нов монарх не означава намеса на Църквата в дейността на държавата. И България1 както ще видим, не прави изключение от това правило.

От друга страна нов диоцез не може да бъде учреден изведнъж. Такъв се основава на конкретна територия, където има успешна мисия, и при определени условия получава автономия, а предстоятелят му се ръкополага и се интронизира от предстоятеля на областта. Така, казано на църковен език, се ражда духовната дъщеря на осъществилия мисията диоцез. След това той се удостоява с автокефалия, а неговият предстоятел се избира, ръкополага и интронизира от местния епископат. И това е вече съборно дело, – дело на цялата Църква – т. е. автокефален статут може да даде единствено вселенски събор. Доколкото пък през 1054 г. Римокатолическата църква изпада в схизма, то такъв статут вече дава съборът само на православните патриарси. По този начин са учредени всички православни автокефални диоцези след 11 век. Безспорно, създаването на нов диоцез има и политически и културни измерения, но те са второстепенни в сравнение с църковните.

Вече споменахме, че Средновековието има своя собствена динамика. Неизменна част от нея са и различните опити да се заобикалят правилата. Известни са случаи, когато владетели са се опитвали да налагат волята си и в много случаи са успявали, но дори когато това им се е удавало, те не са могли да не облекат действията си в одеждите на Преданието.[12] Макар и малко, на Изток също има опити за налагане на църковната над светската власт, ала и тук е достатъчно трудно пренебрегването на традицията на Църквата.[13] А и всички тези опити са били отхвърляни като изкривяване на правилата и неподобаващи на православния начин на живот.

След този кратък анонс за душевността на Средните векове можем да преминем към повествованието за събитията, довели до каноничното учредяване на Търновската патриаршия, както и към начина, по който са избирани нейните предстоятели.

Учредяване на Търновската патриаршия

Отправна точка при анализа на събитията около учредяването на Търновската църква са ръководните за Асен и Петър идеи. Какво възнамеряват да правят братята: да освободят българите от чуждата власт, да възстановят Българската държава и църква, или друго? В духа на тогавашното време и фактическото административно устройство на българските земи преди и след 1185 г. трябва да приемем, че ръководна за двамата братя е идеята за реновация на империята. Тази идея не е нещо изключително, което да е било присъщо само на тях двамата. Всички новообразувани държави на територията на Римската империя, в една или друга степен, се опитват да я приложат, а в България пръв цар Симеон възприема renovatio imperii като цел на своята политика.[14] Оттук става ясно защо, наред с политическото обособяване, братята се стремят и към църковно.

В навечерието на учредяването на Търновския диоцез на византийска територия съществуват три автокефални диоцеза: Константинопол, Кипър и Охрид. Макар и на една държавна територия обаче, те не винаги са в единство. Колкото до българските земи, част от тях е в диоцеза на Охридската архиепископия, а друга – на територията на Константинополската патриаршия.[15]

Трудно може да се приеме, че братята Асен и Петър – като хора на своето време – са действали спонтанно при учредяването на Търновската църква. Те не са и могли да постъпят така, съзнавайки всички отрицателни последствия от евентуалния разкол, какъвто биха предизвикали спонтанни и необмислени действия! Няма да е пресилено, ако кажем, че такава мисъл дори не им е и хрумвала! С най-голяма вероятност, много време преди фактическото учредяване на Търновската църква, наред с политическите мероприятия, те са предприели и съответните действия за нейното създаване и то – както го изискват намеренията на българите – преди обявяването на въстанието.[16]

Макар и да липсват конкретни данни, на основата на църковната традиция и на някои косвени свидетелства, можем да реконструираме действията на Асен и Петър по обособяването на новата църковна област. Центровете, от които са можели да дойдат съответните решения, са Охрид и Константинопол. И тъй като Търново се е намирал в границите на Охридския диоцез, логично е братята да са търсили там необходимите им решения, но също вероятно е да са търсили подкрепа и в Константинопол, където пък е политическият център на Империята. Накрая исканията им са удовлетворени, т. е. чрез съответните решения е обособена нова административна област.

Нека сега видим и аргументите в подкрепа на тази теза. Преди всичко, въпреки бурните политико-църковни събития, няма сведения за оспорване законността на Търновската църква. По-късните възражения и спорове в Охрид относно поставените от българите епископи, засягат самите назначения, а не Търновската църква изобщо. Не се оспорва законността на Търново и от Патриарх Калист – в известното му послание. Не са съвсем ясни и причините за убийството на Видинския епископ, – участвал в ръкоположението на Василий, – но със сигурност те не са свързани с негов протест против законността на Търновската църква. Съвсем различно реагира Охрид спрямо отцепването на сърбите, въпреки че последните намират подкрепа в Никея[17] и на присъединяването на част от диоцеза на Охридската архиепископия към Търновската патриаршия след 1235 г.

Българските извори пазят спомена за каноничната връзка, съществувала между Охридската архиепископия, Константинополската патриаршия и Търновската църква при учредяването на последната.

„Разказ за възстановяването на Българската и Сръбската патриаршия”[18] повествува, че българите, макар и да не са били под властта на гръцкото царство,[19] от там са искали да им се постави митрополит, „тъй като тук бе на благочестието приемникът”. Известието, че българите искат митрополит означава съществуването на вече учредена митрополия, чиито престол той трябва да заеме.[20] Освен това известието потвърждава и мнението, че българите не действат спонтанно, а се стремят да спазват каноничните изисквания. Гърците удовлетворяват исканията на българите, но митрополитите, които изпращат се оказват сребролюбци, т. е. нарушители на каноните, ненаставляващи по апостолски. Нарушенията на гърците принуждават българския цар да издигне в гр. Търново свои епископи, което, на свой ред, навежда и на мисълта, че вече е постигната автономия за Търновския диоцез.

Следващата крачка е изборът и интронизацията[21] на Търновски патриарх, което е вече свидетелство за автокефалията на Търновската църква. Тук неизвестният автор не споменава за никакви противодействия от страна на Охрид или Константинопол, което навежда на мисълта, че те са признали съществуващото положение по надлежния ред. По-нататък четем, че: „В Търново града много от патриарсите като слънце блестяха. От тях са светият отец наш Теофилакт, сказател на Евангелието, Йоан и Евтимий, и много други… И на това царство [т. е. българското – П. П.] принадлежеше Охридската земя… И там, с благословията на Търновския патриарх, архиепископът на града Охрид свои епископи постави”. Споменаването на охридски архиепископи в реда на търновските патриарси безспорно свидетелства за приемственост между двете църкви или по-точно за това, че Търновският диоцез се създава с благословението на Охрид и първоначално се намира под неговата юрисдикция. Колкото до обратната връзка, то възможност за такава съществува по времето на цар Калоян, който назначавал български епископи в диоцеза на Охрид, и на цар Йоан Асен ІІ – поставил под своя контрол територията на Охридската архиепископия.[22] Непосредствено потвърждение на тезата за подчинение – първоначално – на Търновската катедра спрямо Охрид намираме и в гръцките извори. Никифор Григора, например, отбелязва: „… По онова време и епископът на Търново получил независимост за вечни времена, след като дотогава се подчинявал на архиепископа на Първа Юстиниана заради древното родство на тамошния народ”.[23]

Всъщност с подчертаването на приемствеността между Търново и Охрид има и друга, не по-малко важна, цел. Изтъкването на тази приемственост цели да подчертае не толкова връзката с Българската патриаршия от преди 1018 г., колкото с учредената от имп. Юстиниан І архиепископия Първа Юстиниана, получила санкция на вселенски събор и специално потвърдена от папа Вигилий (537-555 г.),[24] т. е. според каноничните изисквания.[25]

Днес трудно можем да кажем какви територии заема първоначално Търновският диоцез, но е сигурно, че такива са били обособени. Нямаме сведения за териториални спорове между трите диоцеза (поне до 1235 г.), което навежда на мисълта, че в първите години няма нарушения на териториалното устройство. Битуващото сред историците мнение, че с уголемяване на държавната територия нараства и църковният диоцезът на Търново[26] не намира почва нито в изворите, нито в църковната традиция.[27] Според нас българските царе не са възнамерявали унищожаване на Охридската архиепископия.[28] Издигането на епископи по волята на царя не означава премахване на автокефалията. Както вече споменахме, съществуването на два автокефални диоцеза на една държавна територия не противоречи на традицията. Преминаването на една епархия от една юрисдикция към друга може да стане и по мирен път, и чрез споразумение между съответните центрове. Съвсем друг въпрос е този дали в определен момент Охридският архиепископ е трябвало да урежда назначаването на епископи с Търновския патриарх? Накрая, църковното устройство и отношенията между две поместни църкви, – както на Запад така и на Изток – не са в непосредствена зависимост от военните действия и от политическите противоречия.[29]

Не е съвсем ясно и точно кога Търновската църква е получила онази автономия, без която е невъзможно предстоятелят ѝ законно да коронова българския цар. Липсват каквито и да било сведения короноването му да е било незаконно от канонична гледна точка и, съответно, да е било оспорвано. Липсват и каквито и да било податки този акт да е извършен по пълномощие от Охрид или от Константинопол. При това положение не ни остава нищо друго, освен да допуснем, че автономията е била договорена още с учредяването на Търновската катедра.[30] Не е съвсем ясно също така и кога епископията е повишена в ранг на архиепископия. В съвременните изследвания битуват основно две тези за времето, в което Търновската църква е била повишена в ранг на архиепископия. Според едната от тях, това е станало малко след учредяването на Търновската катедра, а според другата – в навечерието на падането на Константинопол под латинска власт и с благословението на намиращия се тогава в България Константинополски патриарх Йоан Каматир. Първата теза е лансирана и аргументирана въз основа както на изворите, така и на църковната традиция, от Тодор Събев[31] и, според нас, е по-вероятната. Втората е лансирана от Бистра Николова, която отива и по-далеч, твърдейки, че

Византийската църква в лицето на своя патриарх признала автокефалността на българската си посестрима [и че] … при срещата византийският патриарх прехвърлил част от своите прерогативи по отношение на вдовстващите епископии върху Българската църква, което той можел да стори само ако признавал легитимността и правата ѝ на автокефална църква с правомощия да ръкополага епископи.[32]

Това мнение търпи критика, тъй като в автономна църква също могат да бъдат ръкополагани епископи. Освен това, дори и патриархът да е предлагал автокефалия, то българите едва ли са приели това сериозно, защото те едва ли не са знаели, че такъв статут патриархът не може да даде сам и в бъдеще автокефалията би била твърде лесно оспорима. По-скоро става въпрос само за отстъпване на административни права вътре в Константинополския диоцез поради изключителната политическа обстановка.

Така, в края на 12 век Търновската поместна автономна църква е вече факт и то с ранг на архиепископия. В църковно отношение това означава, че

Константинополската патриаршия е признавала Търновската църква за канонична, давала ѝ св. миро и я считала за своя автономна дъщеря.[33]

Следващият епизод от живота на Търновската църква – времето на унията с Рим – също е разглеждан многократно от българските историци, но и тук винаги водещи са основно политическите аспекти на въпроса. С малки изключения всички изследвания омаловажават, в различна степен, унията. Често дори твърдят, че тя е ту действаща, ту замразена, ту формална – нещо невъзможно за онези времена! Всъщност объркването е предизвикано от смесването на двата аспекта на този акт – политическия и църковния.

Нужно е обаче, преди да говорим за унията между Рим и Търново, да напомним, че в началото на 12 век в Европа вече има две църкви, вървящи по различен път. Тук не става дума само за догматическите разлики, но и за административното устройство на тези две църкви и за отношенията им със светските владетели. На Запад по това време тенденцията към папоцезаризъм е в зенита си,[34] докато на Изток Православната църква продължава да изповядва и да въплъщава в административното си устройство старото съборно начало. Това прави много различно времето на цар Калоян от това на св. княз Борис І, тъй като, за разлика от 9 век, през 12 век става дума не просто за обръщане към един от съществуващите църковни центрове, а към друга, различна църква – с всички произтичащи от това догматични и административни последствия. Отчитайки всички тези особености на времето, според нас, в разглеждането на църковния аспект, – който, нека припомним – ни интересува най-вече тук, като отправна точка трябва да бъде взет въпросът в какви отношения поставя унията Търновската църква и Римската курия?

Подобно на всичко останало, и този съюз е бил продиктуван както от църковни, така и от политически фактори, но е безспорно, че изключителна роля за сключването му са изиграли дипломатическите качества на папа Инокентий ІІІ, на цар Калоян и на архиепископ Василий. Както папата, така и българите, не са могли да не си дават сметка за последствията от унията, поради което и двете страни са подходили към преговорите с необходимото внимание и с разбиране за всички последствия от това действие. Казано с други думи, както папата добре е разбирал, че не може да накара една традиционна поместна православна църква изведнъж да промени вярата и устройството си, поради което и не е поставял изисквания за промяна в догматиката или в административното устройство, така и българите не изоставят традиционното учение на своята църква, но, целейки официалното ѝ признаване от страна на Курията и въобще на западния свят, в контекста на историческия момент, правят опит да заобиколят каноните на Източната църква. Тези разбирания и практическото им приложение правят унията възможна. В същото време тя предизвиква промени в каноничното право и литургическия живот на Търновската църква, поставяйки я в зависимост от Римския престол.

Унията е факт, само че и двете страни се опитват да усвояват права, каквито не са изрично предвидени в договора, т. е. тълкуват го по своему[35]. Така, съюзът между Рим и Търново не дава желаните резултати нито за едната, нито за другата страна. Папата не намира в лицето на българския цар предан съюзник, нито в лицето на примас Василий – радетел за приобщаване към обособилата се вече римска традиция. На свой ред, и българите не получават желаната промяна в статута на своята църква, нито съответния ранг за българския владетел. Съответно, и в политически аспект можем да твърдим, че унията не е действала пълноценно през цялото време на съществуването си. В духовен смисъл обаче тя е действала с пълна сила от сключването до прекратяването ѝ.

Може да се каже, че унията донася повече отрицателни, отколкото положителни резултати. На първо място тя успява да отклони българите от православната традиция. Въпреки увещанията на папата, че титлите патриарх и примас означават почти едно и също, това изобщо не е така.[36] Всъщност, невъзможно е в лоното на Рим да съществува автокефална църква (в православното измерение на термина) и Инокентий – радетелят за папското главенство – няма намерение да признава такъв статут. Колкото и широка да е била автономията, получена от Търновската църква (дори и правото да приготвя миро), това не е автокефалия – особено през измеренията на западното християнство. В крайна сметка България се оказва в периферията както на православния, така и на римокатолическия свят – нещо, което възпрепятства осъществяването на възприетата от българските владетели програма. В стремежа си да реализират своята програма и да се опират на собственият си опит българите нямат друг избор, освен да поемат по пътя на православното канонично признание, което в крайна сметка довежда до съборното утвърждаване на автокефалния статут на Търновската църква през 1235 г.

Изборът на търновските предстоятели

В традицията в Православната църква съборът на епископите от даден диоцез избира двама или трима кандидати, след което техните кандидатури се представят на монарха, които трябва да утвърди един от избраните. Не е задължително кандидатите да са епископи, което означава, че преди интронизацията си определеният трябва да бъде ръкоположен в епископски сан. Във Византия има случаи до патриаршеския трон да достигат дори миряни – след съответното ръкоположение и интронизация.

Въпреки липсата на подробни данни, имаме всички основания да смятаме, че в Търновската църква посочената традиция е била спазвана. Трябва обаче и да обърнем внимание на факта, че родните извори премълчават униатския период от историята на Търновската църква. Това най-вероятно се дължи на две причини: първо, на желанието на българите да игнорират униатското си минало и, второ – на желанието да изтъкнат, че автокефалният статут е бил получен по надлежния ред, което го прави неоспорим, а църквата им – съответно авторитетна в православния свят.[37]

От всички предстоятели на Търновската църква, с конкретни данни разполагаме за избора само на двама от тях – патриарсите св. Йоаким І и св. Евтимий. За избора и за интронизацията на архиепископ Василий можем да съдим само по косвени данни.

Приели, че Търновската катедра не е дело на спонтанен акт, трябва да приемем и че нейният предстоятел е избран по надлежния ред. Трябва да имаме предвид, че тук става въпрос за автономна катедра, а не за автокефална, т. е. изборът е принадлежал на съответния автокефален архиерей. Тъй като обаче епископията е получила автономен статут още в самото начало, трябва да приемем, че глас в избора за неин предстоятел са имали местните епископи и светските господари – Асен и Петър. Но дори автономията да не е получена веднага, едва ли по избора не са се произнесли и двамата братя. Днес не можем да кажем защо изборът е паднал точно върху Василий, но в случая това не е най-важното. Същественото е, че тук се търси каноничното решение на въпроса. Както вече казахме, това, че Василий е свещеник не е пречка за неговото въздигане, но изисква ръкоположение в епископски сан, каквото – в съгласие с каноничните изисквания – се е и състояло от трима епископи. Така Василий става първият интронизиран архиерей на Търновската катедра със сан епископ, а по-късно и архиепископ.

Титлата примас, получена по установеният ред в Римската църква и възприета в България като патриаршеска, не повлиява на статута на Търновската църква в бъдеще. Не е много ясно защо архиепископ Василий[38] се оттегля на Света Гора. Причините за това могат да бъдат много и най-различни. Така или иначе обаче, той отказва да се завърне на своята Търновска катедра, което, от своя страна, отваря пътя за процедура по избор на нов предстоятел.[39]

Новият избор[40] съвпада със завръщането на Търновската църква в православната традиция, поради което добавя и нов нюанс в отношенията между българите и Никея. Патриаршеският екзарх Христофор, който е натоварен с отговорности по преговорите с българите, изпраща до Йоан Асен ІІ писмо, с което уведомява какви са изискванията на Герман ІІ за интронизацията на новия предстоятел. В писмото е подчертано, че

… ако ти си готов да пратиш на Изток тогова, който трябва да бъде ръкоположен и от там да приеме хиротония, то благодарност към Бога и към благочестивото ти царство. Ако пък някакви световни пречки израстват по средата и бъркат на това предприятие, то нека твоето царство избере когото иска и нека си дадат гласа архиереите, които са подчинени под престола на Търновската архиепископия и нека така избраният да бъде изпратен при мене и приеме от нас хиротония пристойно и канонически, като че ли от патриарховата и божествена ръка. И ще бъде ръкоположен правилно и непредосъдително. Затова нека твоето царство избере едно от двете и никакъв друг план да не му дохожда на ум, както например, че от които той е избран, от тях да бъде и ръкоположен; никакво друго неблагоприлично разсъждение да не се опитва да ослаби силата на твоята вяра и да поведе към нарушение на договора с Църквата, защото върховната правда въздава всекиму въздаяние, достойно за делата, които той извършва.[41]

Виждаме патриархът да изисква ръкоположението и интронизацията на новия архиепископ да се извършат по каноничния ред. В България приемат тези условия. Не могат да постъпят по друг начин, независимо от военната и политическа мощ, които Българската държава по това време притежава.

Сведенията за съпътствалите избора събития откриваме в два домашни извора: „Летописен разказ от времето на цар Иван Асен ІІ” и „Проложно житие на патриарх Йоаким І”. И според двата разказа изборът на нов предстоятел на Търновската църква протича според каноничните изисквания. В Търново, четем в Житието на патриарха,

се събраха архиереите на цялата българска земя, та направиха събор. Те търсеха подходящ за архиерейския сан и намериха…[42]

Архиереите избират известния с благочестието си монах Йоаким, който до този момент се подвизава в построения от него манастир някъде около днешното с. Красен. Явно царят е одобрил този избор, тъй като е познавал лично Йоаким. Нещо повече – Йоаким е духовен отец на царя,[43] т. е. негов изповедник. След това

благоверният цар изпрати своя многосмирен и преподобен в методичното учение духовен отец монаха Йоаким да премине от Цариград във Велика Никея, за да бъде благословен за архиерей.[44]

С други думи, за да бъде ръкоположен за епископ и интронизиран за Търновски архиепископ. С това действие е възстановено общението между Търновската църква и православните църкви и официално е потвърден статутът на Търновската църква като автономна архиепископия. Така, в канонично отношение тя ставала отново подчинена на Константинополския патриарх.

Също по каноничния ред е извършено и удостояването на Търновската църква с патриаршеско достойнство, както това съобщават Бориловият синодик[45], Проложното житие на св. Йоаким І и Хроника на Георги Акрополит.[46] Архиепископ Йоаким е бил интронизиран със съгласието на източните патриарси, за което получава и специална за случая грамота.[47] В житието на св. патриарх Йоаким І, както и в Синодика е подчертана съборната интронизация на новия патриарх, която придава законност на извършеното.

За разлика от домашните извори пък, Георги Акрополит съобщава подробност, представяща събитията в по-различна светлина. Неговото известие като че ли поставя под съмнение автокефалния статут на Търновската патриаршия. Според Акрополит,

Тогава бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като автономен и бе постановено да се нарича патриарх…[48]

Следващият патриарх, за чийто избор имаме запазени сведения, е св. Евтимий. Известието за избора намираме в „Похвално словото за Евтимий”, излязло под перото на Григорий Цамблак, където четем, че

Докато Евтимий живееше така, пастирът на людете[49] достигна блажената си и достойна за светците смърт, като остави тяло на земята, а с душа литна към небесните. С това редно беше за епископите и за целия народ грижата не за нещо друго, а за пастир. И сякаш по някакво съгласие всички вкупом бяха една уста и един глас, молещи Евтимий. И понеже подхождаше на свещта не да бъде скрита под крина, а на свещник да се постави, принуден от епископите, които Светият Дух беше свикал за това, макар че не желаеше, той седна на църковното кормило.[50]

Както виждаме от този откъс, с ораторското си майсторство Цамблак е отразил традицията по избора на нов патриарх. Липсва само един елемент от интронизацията, който подтиква към размисъл, а именно – отсъствието на царската санкция.

С превземането на България и заточаването на св. Евтимий от новите господари на Търновското царство постепенно приключва и животът на Търновската църква като патриаршия и тя безпроблемно е понижена в ранг от Константинополския патриарх – факт, който, заедно с известието на Акрополит и с още няколко косвени свидетелства, оповестени от съвременните български учени, ни навежда на мисълта, че Търновската патриаршия не е притежавала автокефалия в пълния смисъл на думата.[51]

Такава е историята на институционализирането на Търновската църква – процес, преминал през всички етапи, дори и през униатството, за да я утвърди накрая в събора на едната Православна църква. Такава е формата, чрез която българският владетел, а от там и Българското царство получават в онези времена своята легитимност.