Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Трагизъм и надежда в „Книга на Йова“. Опит за драматично богословие

Написана от Живо Предание

Cover M Koev Book of JobВ началото на 2021 г. беше отпечатана още една от книгите, публикувани отначало само онлайн на страниците на Живо Предание: Трагизъм и надежда в „Книга на Йова“. Опит за драматично богословие от Марио Коев. Нейното първо и така да се каже „работно“ заглавие беше друго – просто Размишления върху „Книга на Йова“, а съдържанието ѝ се появяваше бавно и постепенно, глава по глава, в проекта Живо Предание (тук). С радост днес посрещаме тази книга вече и на книжния пазар, с нейното ново и прецизирано от автора заглавие. Книгата излиза с предговор от проф. д.ф.н. Георги Каприев и под редакцията на Борис Маринов.

В предговора на проф. Каприев, озаглавен „Богословие от бездната и фундамента на човека“, четем:

Трагизъм и надежда в „Книга на Иова“. Опит за драматично богословие е същински драматичен текст и то на няколко нива. Най-напред следва да се види една характеристика на мотивиращото го действие, която във философията бива описвана като „практическа метафизика“ (Тео Кобуш). При нея „философстващият субект“ не е неизменен и невъзмутим изследовател или съзерцател. Тъкмо напротив, във философския процес той сам се променя, самонадмогва и преобразява себе си. Марио Коев осъществява такъв ход в пространствата на богословието. На кое богословие?

Още в началото той фиксира различните нива на теологията, в които вписва себе си. В основата е богословието par excellence. То е самоизричането на Бога, ἡ θεο-λογία, гледана като Божие словене, словото Божие в genitivus subiectivus. Бог изрича Себе си в сърцата на светците. Дава им сърдечен и умствен опит, който не може да бъде придобит по силата на естествена познавателна способност. Върху този опит се гради всичко, което вярата дръзва да заяви за Бога, цялото наше богоучение. Но сам по себе си той е труден и даже невъзможен за словесно изричане, защото е опит от уникалното и сам е уникален. А човешкият език няма адекватни думи за уникалното. Ние обаче сме длъжни да прогласяваме истината за Бога.

Св. патриарх Фотий най-безкомпромисно заговаря за καθ᾽ ἡμᾶς θεολογία. Кападокийците ползват израза само по отношение на философията: καθ᾽ ἡμᾶς φιλοσοφία – за да бъде различена „нашата“, християнската философия от „външната“, елинската. За тях има само една теология: теологията, а собствените си размисли за Божествеността именуват философия (особено настойчиво св. Григорий Назиански в богословските си слова). Св. Фотий обаче различава „нашата теология“ не от някакво външно богословие, а от богопознанието по благодат. „Нашата теология“ е резултат от християнска мисловна активност, основана върху свидетелствата на изпълнените с богословския опит. Тя е резултат от природните действия на разума (φυσικοὶ λογοί, респ. φυσικοὶ λογισμοί), за които говори св. Григорий Синаит, следващи свръхприродните (ὑπέρ φύσιν) помисли.

Марио Коев с основание прокарва и разликата между догматичната и спекулативната теология. Дори догматите да са изготвени с усилията на рационалното богословие, след утвърждаването си те имат статут на негови аксиоми. Богословската размисъл, спекулативната теология, се основава на тях. Καθ᾽ ἡμᾶς θεολογία е сферата, в която образованият вярващ човек упражнява дарения от Бога разум, а не го зарива в земята, вървейки по пътя на общението с Бога. Казвам това с поглед към свода от съвременни инструктажи за противното. Един свод, призван да сплеска човешката богообразност. Богословски размишляващият е заедно с това съвършено наясно докъде се простират компетенциите на мисълта, дори когато се движи в светлината на същинската теология. Затова той по-скоро задава въпроси, отколкото да заявява отговори, а изводите му имат характера най-вече на хипотези, на достоверни и убедителни – в оптималния вариант – хипотези, нямащи претенцията за императивна валидност.

Коев черпи ресурс от тази теология, ала се и дистанцира от нея. Няма как да му се възрази, че в някои от своите модуси тя отива до чисто абстрактно, формулаторно говорене за Бога, до „трансцендентално идолопоклонничество“, превръщащо своите формални понятия в „идоли от втора степен“ (Жан-Люк Марион). Тя обаче има и други начини на съществуване. Тъкмо последните около тридесет години дават, и то в световен мащаб, блестящи примери за креативно православно богословстване, системно разгръщащо системното мислене на отците и завещаното ни от него. Творчеството в тази сфера е ефикасна имунизация срещу богословското невежество, услужливо готово да споделя разрушителните си сили. Но богословският формат на Марио Коев действително е от друг порядък.

Той основателно обръща внимание, че практикуваното от него „драматично богословие“ има най-вече екзистенциален характер: в него рационалното е един елемент от цялостната екзистенция. Личната размисъл тук клони по-скоро към проповедта, а защо не и към изповедта: изповядването на собствения си път с Бога, на личното си богообщение, с присъщия на всеки такъв път драматизъм. Излишно ми се струва, но все пак ще напомня, че подобно говорене е радикално лишено от сантиментализъм: сантименталното е тъкмо онова, чрез което вертикалът бива превръщан в плоскост – включително вертикалът на Кръста.

Сантименталното е обратното на дръзкото, а мисълта и езикът тук необходимо са заредени с дързост (иначе щяха да са умозалъгване и шекерен брътвеж). Затова словото в този модус на богословстване е неизбежно творческо. Негов дълг е не просто да обговаря онова, което може да се изрича, но да заговори и за онова, което обичайно не може да бъде изказано. То е и неизбежно лично: екзистенцията има задължително персонален, сиреч уникален характер. По самата си същина „драматичното богословие“ е при това диалог, съществен разговор на заговорилия от най-дълбокото си с дълбинното на отворилите се за този диалог човеци – с всеки един от тях в неговата дълбина.

От този хоризонт Марио Коев се обръща към „Книга на Иова“ – един сам по себе си високо драматичен, всъщност трагичен и на това отгоре драматургично изграден текст. Той е солидният му „повод“ да заговори за страданието, гледано като сърцевина на човека в тропоса на сегашното му съществуване, но заедно с това или даже поради това съпътстващо богоосиновението. В неговия контекст Коев ще проблематизира по съвършено небанален начин отчаянието и истината, идеите за Божественото и вярата в Бога, любовта и спасението, собствено човешкия живот в неговата profunditas – в неговия Abgrund, който обаче е и неговият Urgrund (позволявам си да посегна към понятията на Йохан Екхарт – един от първомайсторите на този тип богословстване). Човешката бездна е и фундаментът на човека, открие ли се по своята истина.

Можем да се съгласяваме или дистанцираме от едно или друго конкретно размишление на Марио Коев в тази книга. В последна сметка такава е направата на диалога. Едно е обаче несъмнено. С Трагизъм и надежда в „Книга на Иова“. Опит за драматично богословие имаме в българската култура пореден – слава Богу, пореден – образец на мощно промислен и преживян, автентичен и съзидателен богословски текст“.

Новата книга от 215 страници и с цена от 15 лв. се разпространява от книжарница „Български книжици“.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6fqhp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме