Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Нов прочит на Паисиевата история

Написана от Свещ. Петър Петров

PaisiyПоявилото се неотдавна ново критично издание на История славянобългарска на св. Паисий Хилендарски, отговарящо на всички изисквания за издаването на извори, е безспорно събитие за българската църковна историография. Зад прецизното научно и полиграфично изпълнение се крие методология, несвойствена за българската модерна историография – както светската, така и църковната. Наличието на тази методология, позволяваща известното на всички българи произведение на Хилендарския монах да се види в нова светлина, не може да не провокира адмирациите на църковната общност.

Принципите, ръководили издателите на История славянобългарска, са изложени в обширен предговор, сполучливо озаглавен „Историята между времето и вечността”:

Кои бяха основните мотиви на братството ни да пристъпи към това издание? Добре известно е, че черновата на История славянобългарска се съхранява в манастирската библиотека, че авторът ѝ е монах светогорец (както и ние) и е завършил написването ѝ именно в нашата света Обител, ползвайки извори от манастирския архив. Разбира се, всичко това има някакво значение, но по-дълбокият и същностен мотив беше желанието да предложим на мислещите и търсещите читатели един по-различен поглед към История славянобългарска, както и въобще към историята – българска и световна. В досегашната научна традиция трудът на светогорския монах се разглежда предимно в светлината на настъпващото Българско възраждане и се подчертава ролята му на първоначален тласък за утвърждаване ценностите на Новото време в народностното самосъзнание. Бихме искали в следващите редове да покажем според силите си, че този труд има стойност именно като история и историческа концепция за миналото на народа ни и че тази концепция е изградена изцяло в християнски дух. Въпреки допуснатите анахронизми и грешки в повествованието, Историята според нас действително би могла да се смята за „програмен” документ, макар че в своя най-съществен аспект тя остава една непоследвана програма.[1]

По своята същност тази мотивировка е заявка за строго богословски подход към проблематиката – използване на традиционната православна църковна методология, позволяваща да се разкрие преди всичко светогледът на автора, а от тук и идеите, на които е подчинил своята работа. Освен това, богословският подход дава възможност да се разбере времето, живяно от преп. Паисий, да бъде видян историографът в реалната обстановка, в която пише.

Съзнавайки непопулярността на тази методология сред съвременните българи, издателите, позовавайки се на авторитетни учени, са изложили накратко църковния възглед за историята и са го съпоставили със съвременните модерни идеи. Този подход показва както високото ниво на подготовка на издателите, така и отношението им към поетите отговорности по критичното издаване на такъв емблематичен за нас текст.

Вярна е също така и констатацията, че историятав своя най-съществен аспектостава една непоследвана програма. Ала нали Светогорският монах пише, ръководейки се от християнските принципи, съгласно които историята се твори в съ-работничеството между Бога и човека. Следователно в нея трябва да търсим Божия промисъл и пътя на човека към Царството Божие. Тъкмо това позволява на преподобния да не се подаде на националистическите тенденции, вече проявяващи се по негово време. Внимателният прочит показва, че той никъде не възвеличава прекомерно своите българи за сметка на останалите народи, нито пък подминава достойнствата на другите, а ако спори с тях, то е заради неоправданите им претенции. Въобще Паисий, при оценката на събитията, не се ръководи от никаква „социална поръчка” или национална идеализация, а само от собствената си съвест на християнин, монах и българин. При това, макар и изкушен от обучението в чужди исторически школи, той създава труд, вкоренен в православната традиция – факт, който сам по себе си свидетелства, че е живял дейно в тази традиция. Въобще новият църковен и богословски поглед към История славянобългарска разкрива нейния автор като монах, доближаващ се до онези високи образци на монашеството, които са останали в историята на Православната църква като гаранция за православие и завинаги са спечелили на монасите славата на ревностни защитници на църковната истина. В този смисъл особено трябва да бъде подчертана ценността именно на текста, въвеждащ в новия прочит на Историята – богословски трактат от най-високо ниво.

Печално известно е, че във времената след Паисий историците изцяло изоставят неговите и на самата Църква ръководни принципи, а повечето политици и обществени дейци от ново и най-ново време използват История славянобългарска единствено с целта да обосновават идеи, чужди на скромния Хилендарски монах. И едва днес, две столетия и половина след написването си, История славянобългарска в своето ново, така да се каже „църковно-критично издание”, ни представя истинския образ на християнина, монаха и родолюбеца Паисий, чиито идеи, въпреки изминалото време, не са загубили значение и биха били отлична основа за работата на съвременния църковен историк.

Трудът на новите издатели на св. Паисий поставя началото на нова и до голяма степен непозната за родната историография дейност, каквато е православната църковна интерпретация на богочовешката история.

Освен в чисто богословския си и църковно-исторически план новото издание на Историята има и два други важни аспекта, да ги наречем социален и филологически. Първият, по всичко личи, произлиза от желание, очевидно зародило се вътре в самото братство, да се обърне към академичната ни общност. Да бъдат спечелени за „каузата” хора от младото и средно поколение, с вече изградени позиции и тежест в сферата на своите научни занимания, и най-вече филолози. Няма да кажем нищо ново, ако отново повторим, че в продължение на дълги години Църквата и академичната общност у нас бяха умишлено разделяни и държани на страна една от друга. За жалост тази инерция (с малки изключения) продължи и в последните две десетилетия. Преодоляването на тази разделеност, изглаждането и съчетаването на възгледите за научност и църковност, насочени към един и същи предмет, няма как да е било лек и гладък процес. В крайна сметка обаче, както по всичко личи, познанието на Истина и академичните изисквания са се срещнали, за да разберат важността и на двата подхода и да постигнат нужната симбиоза, отразена в новото Паисиево издание. Този факт сам по себе си би трябвало ясно да ни говори – нещо, което отдавна трябваше да се случи, – че повече няма какво да пречи църковната ни наука да стане отново по-академична, общувайки пълноценно с останалите учени, а и светската наука – на свой ред – да потърси диалог с църковните богослови и духовниците, особено когато предметът на изследване има непосредствена връзка с Църквата и нейните вечни истини.

В този смисъл би трябвало дебело да подчертаем, че филологическата ценност на новия прочит на История славянобългарска е както в педантичността на преводача, така и в желанието на поръчителя, този толкова известен, но и толкова слабо познат в същността си текст да бъде максимално понятен за грамотния читател. Популярният до сега превод все пак е правен през 1955 г. и носи духа на онази епоха в нашата наука, доминирана от определена идеология и чужд на оригиналния текст национализъм. В новия превод очевидно са вложени много усилия и внимание да се схване мисленето на преподобния Паисий, а и настроенията в неговата епоха (безспорно, все още чужди на новопросвещенските идеи в цялост). С радост констатираме, че именно този синтез е предаден максимално адекватно на съвременен български език. Към високата стойност на новото издание допринася и фактът, че всички споменати в текста на преподобния Паисий понятия, личности, топоси и т. н. стройно и подробно са обяснени в бележки към текста. Всичко това е само в интерес на съвременния читател, който отдавна живее в твърде различен социален и културен етос.

След всичко изтъкнато със задоволство можем да обобщим, че с новия превод на История славянобългарска не само се представя адекватно един от най-важните текстове на българското църковно минало, но и се поставя основа и се дава нагледен пример за правилен и задълбочен подход в интерпретирането на извори, свързани едновременно с историята, духовността и Църквата.

Съвременното богословско-критично издание ни вдъхва надеждата, че чрез него Зографското издателство напуска своята младенческа възраст и основателните критики към него безвъзвратно ще останат единствено като лош спомен от минало време.



[1] Паисий Хилендарски История Славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар, Света Гора Атон: „Славянобългарска Зографска Света Обител”, Второ допълнено издание 2013, с. 9-10.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xyqua 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме