Фалшивият идеализъм

Притчата за добрия самарянин (Лука 10:25-37), посветена на милостта и загрижеността към нуждите и неволите на ближния ни, ни насочва към образа на онези лъжливи идеалисти, които неуморно ни повтарят: „Защо продължавате да се оплаквате и да хленчите, че нямате достатъчно хляб?“. И настоятелно продължават с упреците: „Вие сте материалисти, роби на корема и твърде малко християни. Не спирате да мрънкате! Но човече, хлябът не е най-важното и той няма да те спаси; нима не знаеш, че не само с хляб се живее?!“.

Тези проповедници на идеализма най-често извират измежду лакомниците и галениците на света. Съвсем ясно е, че те не са чели притчата за добрия самарянин и че не знаят как да разграничат необходимото от излишното. Едното е алчност, другото е базисна необходимост на живота. Прави са – що се отнася до лакомствата и удоволствията, но не и когато става въпрос за хляба. Напомнят ни за въздържание и аскетизъм, но губят от погледа си факта, че аскетизмът е доброволно дело. Когато е наложен не от вътрешен импулс, а от външни, обективни обстоятелства, той губи сотириологичната си стойност. Не на последно място, онези, които бих нарекъл лъжеидеалисти, така показват, че не познават учението на Христос.

Какво направи Христос, какво осигури? Той умножи хлябовете и рибите, Той превърна водата във вино. Господ винаги показва загрижеността Си за нуждата на човека от хляба насъщен. Той защити апостолите, когато, тъй като бяха гладни, късаха класове пшеница в събота (Мат. 12:1 сл.). Той посочи за правилно, че Давид и неговите спътници са постъпили добре, когато гладни са влезли в Божия дом и са яли от хлябовете на предложението, което не е било позволено на никого освен на първосвещениците (Марк 2:25-26). Той нахрани четири хиляди мъже с хляб веднъж и пет хиляди – следващ път, мотивирайки чудото така: „… жалко Ми е за народа, че три дни вече стоят при Мене и нямат какво да ядат; пък да ги разпусна гладни, не искам, да не би да им премалее по пътя“ (Мат. 15:32).

Ето как говори и действа автентичният Иисус: не като смъмря хората, че са роби на стомасите си и мислят само за храна, не като им дава идеалистични съвети и ги призовава да се задоволят с духовна храна (и би било лесно за Него да ги помоли да не забравят, че току-що са слушали божествени слова), не като ги оставя да се справят както могат, а като ги дарява с изобилие (веднъж останаха седем, а друг път дванадесет кошници с хлябове). Грижи се никой от тях да не припадне от глад по пътя. Но в края на Глава 25 от Евангелието според св. апостол Матей, където става дума за Страшния съд, ни се казва, че Синът Човешки ще продължи в Своята слава, и ще различи овцете от козите, добрите от лошите, блажените от проклетите, казва ни се и според какъв критерий ще направи това разделение! Според това дали Му е дадена храна, когато е бил гладен, или не Му е дадена храна, когато е бил гладен (критерий, разбира се, тривиален в очите на идеалистите).

При случая с дъщерята на Иаир, началника на синагогата в Капернаум, след като заповядва на момичето: „Талита куми“ и я възкреси от мъртвите, каква заръка дава там на място и без бавене: да му се даде да яде (Марк 5:43). Към безплодната смокиня, която, когато беше гладен и тя не беше дала плод, как се отнесе Господ? Прокле я (Марк 11:14)! И как Иисус се самохарактеризира? Като „многоядец и винопиец“ (Мат. 11:19; Лука 7:34). Господ винаги е готов и с желание приема покани на трапезата: вечеря в къщата на Закхей, на Матей (Левий) и дори в тази на фарисея Симон Прокажения (и вероятно не само в тази на Симон, защото фарисеите, шпионирайки Го, ще Го поканят в домовете си и на трапезите си, за да Го хванат по-лесно в словото Му).

Как още нарича Себе Си Господ? „Хлябът на живота“ и добавя: „… който дохожда при Мене, няма да огладнее…“ (Иоан 6:35 и 48). Как Господ назовава Сам Себе Си? „Аз съм хлябът, който слезе от небето“ (Иоан 6:41). Иисус решително не изпитва свян да говори в светлината на глада, на жаждата и храната, дори и Той да не яде. С какво сравнява небесното царство? С вечеря. А на този, който ще отвори вратата, какво обещава? Че ще влезе и ще вечеря с него (Откр. 3:20). След Възкресението как убеждава апостолите, които са се уплашили, че виждат призрак, че Той не е привидение? Като яде парче риба и вощен мед в тяхно присъствие (Лука 24:41-43).

Не, Господ, благословено да е името Му, не е това, което в съвременния език наричаме „идеалист“, а е материалист, тъй като е бил особено внимателен и открито участващ в разрешаването на въпроса за хляба. Дали тази грижа за хляба – която е и наша – е признание за робство на стомаха, за низка животинска тревога, за груб материализъм?

Проблемът е окончателно решен, вярвам, при Николай Бердяев. Проблемът за хляба, казва големият мислител, за мен като човек, който, не крия, е алчен и познава склонността да се оплаква и да бъде недоволен, е, да, материален проблем. Но хлябът на моя ближен, продължава Бердяев, вече не е материален проблем, а духовен дълг. Нека обърнем внимание, застивайки в почтителен трепет, на промяната в тоналния регистър: когато залогът е „аз“, моят ненаситен „аз“ – на мрънкащия и алчен индивид, хлябът е проблем. Когато обаче съм загрижен за хляба на ближния си, проблемът се превръща в дълг, той прескача от материалната в духовната сфера. Ето най-добрия отговор, даден на лъжливите идеалисти. Ако вместо да оплаквам себе си, оплаквам лишените, мрънкането се превръща в състрадание и приема съвсем различен вид. И напомня на така наречените идеалисти, че Господ не ни е даден за консумация в идеалност и абстракция, а в материална форма: като хляб и вино. И какво са те, ако не двата единосъщни елемента на живота; хлябът (пречистото Тяло) – за поддържане на живота, и виното (скъпоценната Кръв) – за неговата радост и подслаждане? Защото човешкото същество не е създадено само да съществува (животински) и да се труди, но и да се наслаждава съзнателно на живота, да го вкусва и прославя в часове на почивка и духовно издигане. Виното символизира тази последна характеристика на съществото, надарено с дух и с дар слово. Хлябът и виното, заедно и двойствени, формират баланса на нашия живот, метафоризират го и същевременно го обясняват, обуславят го.

Как италианският писател Иняцио Силоне озаглавява красивия си роман? Точно така: „Хляб и вино“. И какво е показано на блудния син, завърнал се в бащиното огнище в стихотворението на Тракл? Хляб и вино – блестящи в чиста светлина на трапезата. И как Господ ни учи да се молим в молитвата „Отче наш“ (толкова синтетична, толкова концентрирана по същество)? Не е ли чрез молба да ни се даде хлябът за нашето съществуване? Фалшивият идеализъм ми се струва нищо повече от лицемерие, нелюбов към ближния, суетна високомерност и нехристиянство. Добрият самарянин се приближил до страдащия човек, превързал раните му, помазал ги с елей и ги поръсил с вино, качил го на добичето си и го завел в странноприемницата, за да може да се погрижи за него, да бъде нахранен. Ето го идеализма в действие. Фалшивият идеализъм не е нищо друго освен фарисейство и се отъждествява с поведението на свещеника и левита, които подминават човека в голяма беда, без да им пука. (Ще да са му били дадени идеалистични утешения: щеше да е по-добре, ако си беше останал вкъщи, вместо да тичаш наоколо като проповедник по телевизията.)

Христос ни учи да не презираме хляба, да не парадираме с фарисейския идеализъм и да не бъдем безразлични – както са били безразлични свещеникът и левитът – към глада, жаждата, борбите и проблемите на нашия брат. Хлябът, според Господнето учение, е свят. И той е бил свят от древни времена за целия народ, както за хората от градовете, така и за хората в селата. Особено в нашите красиви села, където християнските ценности и обичаите на предците ни са запазени непокътнати; където приемствеността на националния характер се вижда толкова ясно. Ако парче хляб падне на пода, то веднага се вдига; хлябът се поставя само на чисто, почетно място; предлага се заедно със сол на скъпи гости; само главата на семейството го разчупва, като винаги внимава да изреже знака на светия Кръст на него с върха на ножа. Хлябът е животворящ и животоподдържащ. Чрез неговото посредничество, претворено, Тялото Господне ни се дава за консумиране. Човекът няма да живее само с хляб, разбира се, но не може без него, докато душата не се освободи от глината. Христос не е проповядвал „идеализъм“ (безплодния и лъжлив идеализъм на лицемерите), а напротив, изразявал е загрижеността Си (внимателна, сериозна, бащинска) за хляба, защото той е ежедневната насъщност на Неговите творения.

Превод: Сандра Керелезова

* Из сборника есета Дарявайки, получаваш, Рохия: Манастир „Св. Анна“, 2006 г. (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (206), 2025, с. 41-44 (бел. ред.).