Пътят към човешката душа

Възпитанието предполага възможност за влияние върху детската душа, възможност тя да бъде направлявана и вдъхновявана. В една или друга мяра ние се стремим да овладеем детската душа, а това означава че знаем пътя към човешката душа, умеем да влезем във вътрешния ѝ свят. Това е основната предпоставка на всяко възпитателно въздействие, с която устоява или пропада всяка възпитателна система.

Какъв е обаче правилният, надлежният път към човешката душа? Веднага става ясно едно: този път не е един – те са много, твърде много. Едни пътища водят към едни или други частни страни на душата, други водят право в нейната сърцевина, но, разбира се, предварително е ясно, че има един път, който най-вярно води към целта. Или, може би, човешката душа, която ни се открива като една многостранна същност, предполага сложен и многостранен подход към себе си, за да бъде разгадана?

„Чуждата душа е дълбок кладенец“ – казва руската народна мъдрост. И това е убеждение не само на простия народ. Науката за човешката душа също не може да се похвали с проникването си в тайната на душата, независимо от това, че пред нея лежат огромни усилия и дълъг опит…

Независимо от натрупаното знание на експерименталната психология и от многовековния научен опит, човешката душа все още се явява онзи търсен „Хикс“, към който ние още дълго няма да успеем да се приближим, за да решим уравнението. Междувременно на нас ни е необходимо непременно да узнаем същността на човешката душа, за да можем, от една страна, да удовлетворим своя жив интерес към познаването на това, което е в нас, около нас и над нас, и, от друга страна – за да построим правилно и своите отношения към децата, за да ги възпитаваме и да им помогнем да бъдат творческата сила на живота.

В оценката на това какво е човекът и човешката душа, и по какви пътища и с какви средства трябва да се подхожда към тях за целите на възпитанието, възгледите на учените, психолозите и педагозите много често са се разминавали. Те се разминават и сега. Научната психология, като не си задава въпроса какво е човешката душа по своята същност, на практика много често е стигала до механизация на душевния живот, често е клоняла към материализма, т. е. отричала е своеобразието на психическия живот. В наше време са силни и други течения, отчитащи неизследимата дълбочина на душата (Фройд, Юнг, Адлер и др.). Не е учудващо и че проблемът за педагогическия подход към душата също се разрешава различно – особено се изостриха разногласията в тази област през последните десетилетия. Наистина, може да се констатира голямо разнообразие на основните принципи на педагогическия подход към душата на човека – разнообразие, дължащо се на нееднакво разбиране върху същността на душата, което води не само към още по-големи противоречия, но и – което е особено важно и отговорно – към създаване на враждебно разделение сред хора от една и съща среда. Така например, нашето време до голяма степен може да бъде наречено време на педагогическия интелектуализъм.[1] В школи от всички видове особено и главното внимание се обръща на развитието на ума, на достигането до възможно повече знания. На възпитанието, в собствения смисъл на тази дума, се обръща съвсем незначително внимание, а в някои школи то почти отсъства. Тук се държи на убеждението, че усвоеното знание само по себе си действа възпитателно, че учебният план, методически изпълняван, подготвя младежта за живота. Обучавайки се, ученикът се и възпитава. Получава способността да цени, да сравнява, да избира, а, следователно, и да постъпва според изработения вече идеал за живота…

Този едностранен интелектуализъм, това неправилно отношение към духовните търсения на човешката душа в нашето време съществуват и в средните, и във висшите училища. И малцина са, които са успели да избягат от този възглед и от всички видове специални школи, в които главното внимание се обръща на техническата подготовка на младежите и често се забравя душата с нейните висши търсения.

Разбира се, във всички отбелязани случаи не просто няма правилен подход към човешката душа, но и или пътищата към нея са задръстени от баласта на чисто теоретическите знания, или по тях шестват най-разнообразни – случайни и много често вредни идеи и настроения. Тези идеи и настроения нахлуват в душата и, намирайки я неподготвена, произвеждат смут, опустошават я и само много рядко възбуждат в нея творческо вдъхновение, творчески пориви. Съвременното общообразователно училище, построено в линиите на едностранния интелектуализъм, практически изпраща в живота хора, които често се люшкат във всички посоки, които – неспособни на здрав труд – често отричат всичко и не признават по пътя си никакви сдържащи начала. Развивайки ума, училището много често подготвя умни себелюбци, а не хора с висока нравственост. Достигнатите знания и умение се насочват и прилагат не за достигане на висшите цели на живота, а към удовлетворяване на егоистичните чувства и страсти.

Причината за подобно състояние на съвременната интелигенция се заключава в това, че сърцето и волята на човека са били лишавани от своевременно необходимата им храна, че младежта бива единствено обучавана, но не и възпитавана. И действително, съвременното образование не включва в себе си грижите за възпитанието, а това води до едностранно и даже невярно подхождане към душата. Важните процеси на духовното израстване биват или възпрепятствани, или оставяни на произвола на съдбата. Като се стреми към удовлетворяване на своите законни въпроси от неинтелектуален порядък, душата не намира подходяща духовна храна и се храни с всичко онова, което – макар и да възбужда сърцето и да го вълнува – не винаги носи върху себе си печата на надеждната оценка и избор. Процесът на възпитаването на сърцето на човека и на облагородяването на неговия ум не се извършва правилно, а поради това и резултатите от образованието не са достатъчно трайни, като често биват и напълно отрицателни.

Съществува, също така, и един такъв подход към душата, който напълно отрича необходимостта от възпитание в училището и ограничава задачата на училището само до едното обучение, предоставяйки на личността възможността свободно да изгражда своя духовен свят, своите идеали и планове. Този отказ на училището от възпитанието по същество е само едно фалшиво предоставяне на свобода на децата. На практика те се влияят от случайните срещи, от улицата и киното, и случайно прочетените литературни произведения. А някои образи, идеи, чувства или настроения така дълбоко проникват в душата, че дълго време я държат като че в плен. Всички ние сме изпитали върху си това пленяване от едни или от други образи и всички ние често сме насочвали дейността си, своето поведение към тази страна, към която ни е повиквало нашето увлечение. Можем ли обаче да кажем, че нашият идеал е бил тъкмо този, който е трябвало да бъде? Можем ли да твърдим, че нашето поведение, едни или други наши постъпки и дела са били на онази висота, на която е трябвало да се възвиси човешката душа? Колко неверни стъпки, колко необмислени движения и построения, колко дълбоки разочарования и особено колко много падения и вътрешни трудности се явяват в живота на хората като следствие от подобни увлечения, при едно мълчание от страна на възпитателите, при една пълна индиферентност от страна на училището към онова, с което живее душата, което ѝ дава един или друг материал, на който младата душа се нахвърля със свойствената ѝ жадност и разпаленост.

Отхвърлянето на задачите за възпитанието в училището е невъзможно. Разбира се обаче необходимо е, при това, съобразяване с всички особености на времето, отчитане на търсенията на нашата епоха, на различните веяния сред младежта и на склонността на младежта към увлечения, и – което е и най-главното – да се опитваме през всичкото това да се доближаваме до душата, да влизаме в нейния вътрешен свят. При това трябва да се помни, че, прилагайки най-добрите методи на преподаване, стремейки се в същото време да овладяваме младата душа и да ѝ помагаме в нейното движение към правдата, ние не можем да кажем, че разполагаме вече с всичко, което е необходимо за пълнота на влиянието върху вътрешния живот на младежта. Душата е по-дълбока, по-широка и по-многостранна, отколкото обичайно си мислим, и не може да бъде обхваната дори и чрез цялото онова съдържание, което ние внасяме в нея. Понякога в нея дремят – само рядко проявявайки се – най-разнообразни сили, най-разнообразни влечения и потребности, и пориви. За удовлетворяване на едни от тях е нужно да се намират най-кратките пътища и да се предоставят необходимите средства; от други душата трябва да се разтоварва или те да бъдат преобразявани така, че да бъде възможен процесът на вътрешно успокоение и гладък творчески подем на живота. А всичко това изисква от страната на възпитателя систематически обмислена дейност. Ако това го няма, вътрешният живот на младежта ще се развива самостоятелно, самоволно, без да пита когото и да било, пренебрегвайки преградите, разривайки пътищата, търсейки опора сам в себе си. Оставена сама на себе си, душата ще остава под влиянието на най-разнообразни въздействия. И този понякога стихиен процес на търсещата душа може да завърши с гибел или неизлечима развала…

Особено необходимо е да се подчертае, че дори при едно систематично, дълбоко премислено въздействие върху душата, нейните най-висши търсения не могат да бъдат удовлетворени само с тези чувства, настроения, образи и идеи, които тя би почерпила от историята, от изкуството или от философията, или от каквито и били други предмети на съществуващото общо хуманитарно образование. На човешката душа са ѝ присъщи стремления от друг порядък. Душата е религиозна и жадува за религиозен живот, жадува за приобщаване към висшия свят, нуждае се да ѝ бъде открито вечното в света и над света. Нека забележим обаче, че в оценката на факта на религиозността на душата в миналото са правили, че и сега правят фатални грешки. Първата се заключава в това, че не винаги ясно са били осъзнавани значението и важността на религията в делото на възпитанието. Там, където са признавали, че на религията може да се отдели известно място в учебния план на училището, не винаги са гледали правилно на възпитателното значение на едни или други религиозни фактори или принципи. В повечето случаи, правилно правейки подбора на задължителния материал в училище, педагозите и тук са се ръководили от чисто интелектуални подбуди. Материалът трябва да се оценява от гледна точка живота на човешкото сърце, което е и центърът, и източникът на тези именно сили, влечения и настроения, които хранят вътрешния свят на човека. Особено често обаче на религията и на религиозното възпитание са гледали и гледат твърде едностранчиво, не оценявайки напълно и правилно неговата същност и неговото огромно значение за изграждането на нравствения характер на човека. На Закона Божи се предоставя незначително място, при това в началното училище,[2] където неговото влияние бива убивано или от обикновения формализъм на неумелото преподаване, или със съзнателно отрицателното отношение към него от страна на случайни преподаватели в даденото училище, развиващи в децата материалистически и атеистичен мироглед.

В името на освобождението на човека от илюзорното знание, на формирането на научни концепции за света, материализмът се стреми към изгонване на Бога и религията от училището и живота. При положение, че жаждата за религиозен живот и религиозно творчество е съществен елемент от всяко възпитателно въздействие върху човека и важна отправна точка на това въздействие… А от този или онзи подход към човешката душа, възприет на основание признаването или отричането на първичността и елементарната необходимост от религиозно възпитание, зависи и решаването на проблема за това дали ще бъде създаден цялостен или уродлив човек.

При възпитаването на човека е нужно непременно съобразяване с религиозния живот на децата, с техните религиозни търсения, и да се помни, че религиозността храни и съгрява сърцето, като извиква в него такива чувства, които го възвисяват и го смекчават. Религията подхранва в душата светли пориви към висшите задачи на живота, към това, което е високо и геройско в живота. Заедно с това религията разтоварва душата както от наслоенията на греховността, натрупващи се в нея по силата на наследствеността и под влияние на средата, така и от чисто индивидуалните лоши склонности. И създава здрави устои на „цензурата“ в човешката душа – само тя е в състояние да разкрие тайниците на душата, да проникне в тях и да ги просветли, тъй както истинската и искрена религиозност задължава човека да е „на чисто“ и със самия себе си, и пред любящия Бог Отец – Творец и Промислител на света; само тя напълно разкрива движенията и поривите на душата, очиства я от смущаващите я идеи и настроения и я учи да дава отговори сама на себе си за всичко преживяно.

Ето защо и в построяването на възпитателната система не може да се подминава религиозната сфера от душата на детето. Религиозният живот на детето не е, разбира се, нещо изкуствено, засаждано в него изотвън. Това е най-интимната и дълбока, изначално присъща и неотнимаема същност на детската душа – нейна природа, елемент, без който се нарушава целостта ѝ, без който настъпва атрофия на духовната сфера, създава се една едностранност, нарушава се равновесието и хармоничността. Отсъствието на религиозен живот влияе не само върху личния, а и върху обществения живот, имайки най-пагубни последствия: подобно на всеки обикновен човек, лишен от религиозност, общественият деятел или реформатор също често се превръща в нравствено уродлив егоист или тесен фанатик…

Възпитаването вън от религията, в духа на утилитаризма или на материализма, още повече превръща човека в хладен, пресметлив егоист, който няма да съгрее никого с лъчите на безкористната любов към хората и който ще съобразява всичко от гледната точка на сухите правови отношения. Докато динамиката на високото, на възвишеното и благородното в нашата душа по най-интимен начин е свързана с религиозното чувство и се осъществява чрез устремяването на душата към Бога. Възпитанието извън религията може и да може да укроти звяра в човека, но не е в състояние да запали душата с ентусиазъм и вдъхновение, да въздигне до безкористната любов, да очиства душата от наслояванията на злото, да укрепва духовния живот върху началата на доброто. Разбира се, не може да се отрече, че в известна степен доброто може да бъде осъществено и при отсъствието на религиозност, при отсъствие на вяра в Бога. Внимателният анализ на тази нерелигиозна доброта обаче ни води до извода, че динамиката на религиозността тук все пак в известна степен се е съхранила, само дето нейното съдържание и енергия са се отклонили в друга посока, трансформирали са се в такава духовна енергия и в такова жизнено поведение, които са подменили висшите ценности с по-нисши… Много често тук се формират нови идеали, които също запалват хората – стремлението към тяхното достигане понякога се съпровожда от силна вяра и даже религиозен екстаз. Резултатите обаче и същността на този псевдорелигиозен живот винаги са се отличавали, отличават се и ще продължат да се отличават с насаждане на жестокост, насилие и обезличаване на хората. Това начало на живота не е творческо, а разрушително. И то става такова от това, че, както по-горе беше казано, е била нарушена душевната хармония, че религиозната сфера на проявлението на силите на душата е била отхвърлена, че душата е била обезобразена от атрофията на религиозния живот.

Най-рязко отрицателно отношение към религията и религиозното възпитание се наблюдава в съветска Русия. Материалистическата теория на Маркс – пречупена през призмата на Ленин и на други идеолози и вождове на болшевизма – отрича религията, смята я за „опиум“, който приспива хората и ги лишава от силите за съпротива против експлоатацията, и който особено им пречи да бъдат готови за борбата за едно по-добро бъдеще.

И ето че в името на такова освобождаване на човека от веригите на буржоазното наследство от миналото болшевизмът строи и своята нова теория на възпитанието. Това ново възпитание е противорелигиозно, то желае да издигне колективния принцип – в противовес на индивидуализма и анархизма, които, очевидно, по мнението на някои от идеолозите на болшевизма, се коренят в религията, и особено в християнството. И затова целият живот на новия човек се устройва върху началата на пълната колективизация.

Само че освобождаването на човека от религията, от така наречения буржоазен морал и от „анархическата“ – според някои от идеолозите на болшевизма – християнска свобода на практика се превръща в ново робство, което няма аналог в света – даже в най-горчивото минало на безправността и на онеправдаването на човешкия живот. Това не е освобождение на човешката душа, а закрепостяване – и то най-жестоко, – защото посяга на вътрешната свобода на творческия дух, като го убива – под знака на освобождаването му от илюзиите – и умъртвява творческите му права. Любопитното е, че ако отначало се е признавало за закон на историческото развитие това, че производствените отношения са ръководното начало на човешкия живот, то сега болшевизмът провъзгласява един нов принцип: че духът на пролетариата е новата творческа сила и той направлява, ръководи живота, в неговите сложни разнообразни проявления. Това ново „кредо“ на болшевизма е много важно и симптоматично. След като и за болшевизма духът има такъв приоритет в живота и се явява творческо начало, то още повече, разбира се, ние сме в правото си да защитаваме първенството на духовното начало.

„Освобождаването“ на душата при новия строй и това ново възпитание се оказва просто едно демоническо разрушаване на преградата пред злите начала в природата на човека – на тези прегради, които са сдържали зверските инстинкти и страсти.

Ние заявяваме: който търси правилния път към детската душа и иска да я запали със здрав и творчески ентусиазъм, който иска да извика към живот нейните скрити сили, да разкрие в пълнота присъщите ѝ даровете, който иска да развива душата хармонично, а не едностранчиво, той трябва да разбере, че самата сърцевина на душата, автентичният неин център, йерархически определящ процесите в останалите сфери на душата, това е религиозният живот на душата. А който не стига до тази дълбочина, може да даде знания, да съобщава навици, да организира поведение, ала не може да помогне на съзряващата душа да стане човек в пълнотата и дълбочината на своите сили. Ако често политиците и обществените дейци не разбират това, педагогът обаче е длъжен го да разбира. По друг начин, освен чрез развиването и укрепването на религиозните сили на душата, педагогът никога няма да успее да подходи правилно към нея и плодотворно да насочи живота ѝ.

Превод: Никола Владиков

* Пашев, Г. Ст. Путь к душе человеческой, Paris: Editions de la Commission de Jeunesse du Conseil Œcuménique du Christianisme Pratique (= Религиозно-Педагогическая Библиотека, 3), 1933 (бел. прев.).