Как православието е било утвърдено на Вселенските събори

Сред многото предизвикателства пред историческата християнска вяра, особено влиятелна в наши дни е една ревизионистична интерпретация върху връзката в ранната Църква между православието и ереста. В популярен формат, чрез документални филми по телевизията, видеа върху историята на Библията и сензационни статии в таблоидите, продавани по бакалиите, периодично се появява една „историческа реконструкция“ на православното християнство.

Този опит за реконструкция може да бъде проследен назад във времето, поне до научните занимания на Валтер Бауер от деветнадесетото столетие. Придвижен е напред днес от малка, ала влиятелна група учени, представени от Барт Ерман (нататък – теза на Бауер-Ерман). Учени, заявяващи, че така нареченото „православно християнство“ е една късно изфабрикувана ранна Църква, която трябва да бъде изоставена – на първо място, тъй като никога не е съществувала. „Православието“ е било просто победата на могъщи императори и епископи над групите, наричани „еретически“ – такива, като гностиците и монтанистите. Залогът в тази битка е голям. Едно „ново православие“ – евангелието на разнообразието – отправя предизвикателство пред претенцията на Църквата, че Иисус и апостолите са преподавали едно единствено и неизменно послание.

Опровержение на тезата на Бауер-Ерман беше предложено от изследователите на Новия Завет Андреас Йоханес Кьостенбергер и Майкъл Дж. Крюгер, в книгата им Ереста на православието: как разбирането ни за ранното християнство е променено от очарованието от разнообразието на съвременната култура.[1] Тази статия е опит да се допълни трудът им с епохата на великите Вселенски събори (325-787 г.) и с начина, по който двете сфери, на Църквата и на императора, работят заедно за установяване на християнското православие. Естествено, толкова кратка статия позволява само скициране на въпросите на дефинирането на православието в тези формиращи столетия, с надеждата да предостави на читателите надежден компас за ориентирането им в този сложен период от християнската история.

Характеристики на седемте вселенски събора (325-787 г.)

Вселенските събори са общо наследство на всички класически деноминации на християнството, били те източноправославната, римокатолическата или историческата протестантска. Древният термин вселенски не се е използвал в съвременния смисъл на неговата употреба в междуверския диалог или в Световния съвет на църквите. Той произлиза от гръцката дума οἰκουμένη, с която се е обозначавал „обитаемият свят“. Вселенските събори са били събирания на всички епископи от обитаемия свят на Римската империя, които са били свиквани по покана и за сметка на императора, така щото църковните водачи да могат да вземат решения по въпросите на вярата с цел единството колкото на Църквата, толкова и на Империята.

Резултатите, постигнати от седемте вселенски събора, са както следва:

1. Съборът в Никея (325 г.) осъжда еретика Арий и утвърждава Въплътения Син Божи като идентичен по същност (ὁμοούσιος[2]) с Отца.

2. Първият събор в Константинопол (381 г.) решава арианския спор и довършва Никейския символ, утвърждавайки по този начин догмата за Светата Троица.

3. Съборът в Ефес (431 г.) осъжда несторианството и провъзгласява, че в Христос не са съществували две личности, редом една с друга (Бог и човекът, наречен Иисус), а че божествената и човешката природи са били съединени в една Личност – на Въплътения Син Божи. Следователно, св. Дева Мария е Θεοτόκος – Божията майка.

4. Съборът в Халкидон (451 г.) осъжда монофизитството, тъй като монофизитите са отказвали да провеждат разлика между понятията личност и природа. Монофизитите са настоявали, че – след като в Христос е имало една личност – не е било възможно Той да има две природи, а една-единствена. Съборът отхвърля и несторианите – разделящи божествената природа на Христос от Неговата човешка природа. Вместо това този събор изповядва, че Въплъщението се е състояло в съединяването на двете природи на Христос (пълнотата на божествената и пълнотата на човешката[3]) в едната божествена Личност.

5. Вторият събор в Константинопол (553 г.) представлява опит на имп. Юстиниан да спечели обратно монофизитите, като им докаже, че Халкидонският събор не е паднал в ереста на несторианството.

6. Третият събор в Константинопол (680-681 г.) осъжда монотелитството – вярата, че, макар Христос да е имал две природи, Той обаче е имал една-единствена, божествена воля. Православните изповядват, че в Христос е имало две воли, като човешката Му воля е била свободно подчинена на божествената.

7. Вторият събор в Никея (787 г.) дефинира православното учение за образите (иконите): на Христос или на светците. Този събор провежда разлика между боготворене и почитане на иконите.[4] Иконите могат да бъдат почитани, но никога боготворени. Те са свидетелства за Въплъщението.

Започвайки в четвъртото и продължили през следващите столетия, Вселенските събори се отличават от дотогавашните поместни събори в две отношения: 1) те са свиквани от императорите и 2) техните решения се превръщат и в имперски закони. Юридическата употреба на учението на Църквата е била непосредствена цел на императорите. По този начин те искат да осигурят единството на Империята. Нито един от вселенските събори не е бил провеждан в присъствието на буквално всеки от епископите на територията на Империята, а техните резултати, отнасящи се до учението на вярата, почти никога не са били възприемани веднага. Посредством един процес на вникване под водителството на Светия Дух обаче, което тук нямаме възможност да обясним,[5] всеки един от тези събори е бил в края на краищата възприет от преобладаващата част от Църквата. Обсъжданията сред епископите на тези събори не са преследвали вота на мнозинството, а възприемането от всички на християнската истина. Еретически мнозинства като арианите, монофизитите и иконоборците понякога са успявали да наложат на събор своите възгледи, които обаче впоследствие са били преосмисляни като погрешни. Фактът, следователно, че те са били в мнозинство, сам по себе си не може да бъде смятан за критерий за истина. На практика понякога истината в Църквата е била удържана от отчетливо малцинство от герои – хора като св. Атанасий, който защитава пълнотата на божествената природа в Христос срещу противостоящите му ариани, или св. Максим Изповедник – защитаващ божествената и човешката воля на Христос против могъщия еретичестващ император.

Византия – едно християнство общество

Политически погледнато, всички вселенски събори са проведени на територията на Византийската империя. Самият термин византийски, съответно Византия, е роден от немските историци от деветнадесетото столетие, които го използват за да описват с него източната половина на Римската империя, която продължава да съществува след като през 476 г. нейната западна половина пада под ударите на варварите. Византийската империя продължава от 330 до 1453 г. – като продължение на старата Римска империя. Църквата и държавата формират в нея единен организъм, при което всяка от тях има своя сфера на влияние: клирът – за църквата; императорската власт – за държавата. Започвайки от имп. Константин, тази нова връзка между църква и държава прави неизбежна активната роля на византийските императори в църковните дела. Християнските императори, както и самите християни – граждани на Империята, възприемат ролята на императора като на такъв, който е провиденциално определен за нея от Бога.

Привържениците на тезата на Бауер-Ерман ползват някои модерни аргумента, с които подкрепят претенцията, че императорите са определяли православното учение. На Никейския събор (325 г.), например, Евсевий Кесарийски – един придворен епископ, охарактеризира имп. Константин като „епископ между епископите“. Трябва ли това да бъде взето буквално – като доказателство, че императорът е притежавал сакраментални качества на епископ, както защитниците на тезата на Бауер-Ерман поддържат? Не! Това е само един почтителен, ласкателен начин на говорене за благотворното ръководство на императора. Няма нито едно свидетелство Константин или който и да било от неговите приемници дори да са се опитвали да дават св. Причастие време на църковната литургия или да служат като светотайнствено ръкоположени клирици.

Друг пример за погрешно интерпретиране от съвременни учени на работата на императорите можем да забележим в начина, по който Евсевий описва Константин като „надзорник на външните“ (ἐπίσκοπος τῶν ἐκτός). Доказателство за цезаропапизъм ли е тази фраза? Цезаропапизъм е термин, който описва властта на римските императори, уж контролиращи църковното учение и, следователно, правещи „православието“. Само че, както ще видим по-долу, вярването в цезаропапизма е едно погрешно интерпретиране на историческите данни. Повечето от историците на ранното християнство днес схващат фразата „надзорник на външните“ като препратка към онези, които са вън от Църквата. Тя описва мисионерските задължения на императора да подпомага Църквата в процеса на евангелизирането на не-християните в границите на Империята. Тя не е описание на неговия контрол над църковното учение.

Очевидността на тази интерпретация се подкрепя от погребалните ритуали и от една специфична титла, дадена на имп. Константин. Когато се упокоява, той е погребан в храма „Св. Апостоли“ в Константинопол, редом до останките, които се е вярвало, че са на самите апостоли, и му е дадена титлата „равноапостолен“, свидетелстваща изцяло за неговата апостолска функция като „надзорник на външните“ на Църквата.

Когато се обърнем към по-късния имп. Юстиниан, ние разбираме, че той е имал едно прекалено дълбоко схващане за богословските принципи, за да вземе насериозно формалните претенции на цезаропапизма. Неговото отношение е показано в прочутия му едикт – неговата Новела 6, която е обнародвана през 535 г. и е повторена в много други византийски текстове. Този едикт описва идеалната теория на хармоничното управление от две взаимно зависими една от друга власти – на императора и на клира: „Има два велики дара, които в Своята любов към хората Бог е дал свише: свещенството и императорското достойнство. Първото служи на божествените неща, докато второто насочва и управлява човешките дела“.[6] Целта, която се преследва, е съгласие или „симфония“ между тези две институции, а не подчиняването на едната от тях от другата.

Ролята на императора

Вселенските събори са били едновременно както църковни, така и политически институции. Те са били църковни, защото са представяли ума на Църквата. И са били политически, защото тяхното свикване и външно ръководене са ставали възможни само чрез императорите, които са били в състояние да привеждат в действие (но не и сами да определят) богословските заключения от работата на епископите. Въпреки това, ролята на императора на вселенските събори е била комплексна, а понякога и мръсна. Няколко примера ще илюстрират как императори са се намесвали в делата на Църквата, но също така и как епископите са имали свое мнение и своя собствена воля.

Като пръв пример ще вземем дебатите по време на Никейския събор (от 325 г.), засягащи еретическите учения на Арий, отричал пълнотата на божествената природа на Сина. Епископите не са могли да решат кои точно думи да употребяват в описването на споделената между Бог Отец и Бог Син божественост, и така имп. Константин предлага прочутата днес гръцка дума ὁμοούσιος – ще рече „единосъщен“, „със същата природа“. Много е възможно този термин да му е бил подсказан от неговия богословски съветник Осий, епископ на Кордова в Испания, но почти тристате епископи, събрали се в Никея, възприемат предложението на императора. Терминът е употребен, за да може с него да се изключи богословието на Арий, но той не се е превърнал в значим термин в дебата до момента, когато св. Атанасий не го лансира ок. 345 г. – в своите писма Против Арий (книга трета), както и в История на съборите. Терминът става спорен заради асоциирането му с модализма – ерес, която свежда различията между трите Личности в Троицата до едно божествено същество, което се самопроявява в три различни модуса – на Отец, на Син и на Свети Дух. В края на краищата терминът е възприет от по-голямата част от Църквата на Събора в Константинопол от 381 г. като подходящо описание за равната божественост на Сина с Отца. Историческите перипетии, свързани с възприемането на ὁμοούσιος, ни показват, че крайното възприемане на термина идва не от императорите, а от Църквата, която упражнява духовната си отговорност да отхвърля изопачаванията на учението на вярата.

Друг случай на решително отхвърляне от Църквата на намесата на императора по въпросите на църковното учение имаме през осмото и през деветото столетие, когато императорите Лъв Трети (717-741) и Константин Пети (741-775) се противопоставят на употребата на иконите. От всичките византийски императори те са единствените двама, които са претендирали официално както за светска, така и за духовна власт. Повлиян от ислямските халифи, които не са правели никаква разлика между светската и духовната власт, Константин Пети е искал да бъде едновременно „свещеник и цар“. През 754 г. той свиква Йерийския събор, на който нарежда картите заедно с над триста епископи, които подкрепят иконоборческите му виждания. Временният триумф на противопоставянето срещу иконите, който в крайна сметка е отхвърлен от по-късния Седми вселенски събор (787 г.), е последван от ново активизиране против иконите, след което обаче през 843 г. е окончателно потвърден с документа, познат като Синодик (анатема на всичките сериозни ереси от предишните столетия). Съкратена версия на Синодика продължава да се чете от всички източноправославни църкви в Първата неделя на Великия пост, в последованието, което е известно като „Тържество на православието“.

Тържеството на православието

Тези кратка скица на църковно-държавните отношения в епохата на Вселенските събори изяснява сложностите, които са замесени във формулирането на православното богословие. Тя показва, че Църквата и нейната традиция никога не са отстъпвали докрай пред императорската воля, независимо от проведените в онова време вероломни събори и всички вътрешни борби. Дори и истинските събори обаче никога не са били приемани автоматично и рядко са успявали да бъдат възприети от цялата Църква изведнъж.

Нещо повече – на православието никога не е било гледано като на едно от много възможни „православия“, измежду които да се избира, нито то е било резултат от някакъв цезаропапизъм на римските императори, независимо от случайните опити в обратната посока, нито е било то победа на могъщи епископи над потисканите от тях богословски малцинства. По-точно би било да се каже, че тържеството на православието е било едно тържество на Духа на истината над заблудата. И че то се е състояло в тайнственото дело на Светия Дух в живота на едната, света, вселенска и апостолска Църква от Никейския символ.

Превод: Борис Маринов

* Nassif, B. „How was Orthodoxy established in the Ecumenical Councils?“ – In: Christian Research Institute, 40, 6, 2017 – тук (бел. прев.).