Архимандрит Киприан

- Търси ви един монах.

Слязох във фоайето на хотела, където се бяхме настанили – руските писатели в емиграция, събрали се в Белград през есента на 1928 г. на литературен конгрес.

Срещу мен се изправи висок, слаб, с прекрасни големи очи, с изящни ръце млад монах. В ръцете си държеше книга.

- Киприан Керн – представи се той. – Извинете, че ви обезпокоих, но исках да ви видя по един малък въпрос.

Веднага много ми допадна. С красотата и изяществото си, с особената изтънченост на лицето и поведението си. С дългите си пръсти ми подаде своята книга Молитвени кринове с посвещение за мен и с подпис „Архимандрит Киприан“. Това беше сборник с негови текстове по литургическо богословие.

Много млад, но вече архимандрит. Заприказвахме се. Веднага стана ясно – не само архимандрит, но и почитател на литературата и изобщо на изкуствата. Всичко това много си отива с неговия образ, с прекрасните му очи, дългите изящни пръсти. Стана ясно, че той иска да отиде в Париж, в Богословския институт, при извора на руското богословстване (тогава все още беше жив о. Сергий Булгаков).

Тази първа среща беше кратка. По-късно животът ни сближи много повече. Митр. Евлогий го повика в Париж и той стана предстоятел на храма на ул. „Лурмел“, пътуваше до Сергиевото подворие да чете лекции.

Срещахме се и в храма на ул. „Лурмел“, и при майка Мария (Скобцова). Запознах го с моята съпруга, той започна да ни идва на гости. Скоро стана наш изповедник и се превърна в близък, скъп на сърцето ни човек.

Тогава беше изпълнен с енергия, склонен и към дълбока меланхолия, и към висок подем.

Спомням си една Пасхална утринна на ул. „Лурмел“. О. Киприан служеше в някакъв светъл екстаз. Той по принцип имаше лека походка, но сега неговата висока и тънка фигура в ослепително бели одежди на фона на златната светлина просто се рееше из храма почти в безтегловност. Очите му сияеха. Той излъчваше възторг. Това ми се отпечата в съзнанието като някакво видение от друг, просветлен свят.

След утринната Пасхалната литургия продължи до три и половина през нощта. Такава пасхална нощ никога повече не изживяхме – върнахме се у дома на разсъмване без никаква умора: лекота и радост.

*   *   *

Сложна и дълбока личност. Труден характер, противоречив, с неочаквани избухвания. Колебания от висок подем до меланхолия и тъга, непримиримост, понякога дори нетърпимост. Остро чувство за красивото и отвращение от посредственото. Мистик, самотник с аристократично излъчване, с някакво безпогрешно благородство на вкусовете. Особено ценеше самотните и неразбраните, недооценените. Константин Леонтиев, Леон Блоа бяха неговите любимци.

И науката, книгите! Той сравнително бързо се премести от майка Мария (негова пълна противоположност) в Сергиевото подворие. Там четеше лекции по патрология, затрупваше се с книги. В стаята му винаги ухаеше на тамян, висяха портретите на Александър Първи, митр. Филарет, Константин Леонтиев. Стара икона, кандило, стените целите в книжни рафтове, зеленината на кестените през прозореца. Усещане за килия на учен монах. В съседна кухничка вареше турско кафе за гостите си – много силно.

Получи енория в Кламар, почти на дванадесет километра от Сергиевото подворие. Но нищо не можеше да го спре, когато трябваше да отслужи Литургия, да изповяда или причастява. Мъничката църква в Кламар, изпълнена с аромата на тамян и изсъхнало дърво, простичка, но толкова изящна и с усещане за благодатно присъствие, потънала в зеленината на имението на Трубецкие… – ето къде о. Киприан сви своето гнездо. Тук го обичаха и уважаваха, а той, струва ми се, тук се чувстваше у дома си и се грижеше за Кламар неуморно. В Сергиевото подворие четеше лекции, пишеше учени съчинения (огромното изследване Антропологията на св. Григорий Паламà, заради което получи небесносин кръст на доктор по богословие, Евхаристията и др.) – а в Кламар служеше, изповядваше, причастяваше.

Немската окупация и двамата изкарахме в Париж. Няма да забравя една лятна вечер на 1944 г. – след всенощното бдение вече не можехме да се върнем от Кламар у дома. Останахме да пренощуваме у една приятелка на о. Киприан – О. А. Глебова. Към Париж напредваха съюзниците. Немците отчаяно се отбраняваха. Нямаше ток, седяхме в тъмната трапезария на Олга Александровна, в далечината от време на време дочувахме взривове и канонади, избухваше зарево, което с тайнствена трепкаща светлина ни осветяваше. О. Киприан беше в особен подем. В тази нервна полумъгла ни изнесе цяла лекция за св. Григорий Паламà. За пръв път му се налагаше в такава обстановка да изнася лекция, а на нас – да слушаме. И да възприемаме (под звуците на бомбардировките). Само че възприемахме. И още как!

През лятото на 1944 г. в Париж изобщо нямаше метро. Но това не можеше да спре о. Киприан – той вървеше пешком от Кламар до Сергиевото подворие и обратно. Ние тогава временно живеехме на ул. „Сен Ламбер“ в Петнадесети район на Париж. У нас пътешественикът се отбиваше в събота за кратък отдих, жена ми го гощаваше с нещичко, след което той продължаваше по пътя си. Вечерта служеше всенощно бдение в Кламар, нощуваше там, на сутринта – литургия, и пак обратно.

Незабравима остана една от съботите. Немците искаха да мобилизират моя зет за работа в Германия. Всички опити да го освободим се провалиха.

Сирените виеха, както си искаха. Дъщеря ни все пак успя да стигне вкъщи навреме. „Татко, лоши новини. Утре е Петдесетница, нямаме отговор, а във вторник трябва да замине“. Тя легна по гръб на леглото. Държеше се, но лицето ѝ потрепваше. „Много ще тъгувам, като остана сама. Не ме забравяйте“. Майка ѝ я целува, аз също.

О. Киприан се появи скоро. Казах му, че бих искал да отслужи молебен.

Чукане на вратата. Умореният Андрей. Весел. „Добри новини“. Стоял в работата си до един през нощта – в последния момент пристигнало известие: немците отменили решението. Жена ми прегръща Наташа. „Помниш ли, започнахме да ходатайстваме навръх празника на Николай Чудотворец? Той винаги ми е помагал“.

Архимандритът също е развълнуван. През сълзи участваме в молебена. И петимата сме обединени във вълнението и любовта. „Защото всеки, който иска, получава и който търси, намира и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“.

Архимандритът стоеше с кръст, висок, слаб, леко прегърбен. Силно и пламенно каза, обръщайки се към Андрей: „Всичко ще бъде добре. Всичко ще е както трябва. Уповавайте се на Бога. Чудесата Му не са в някой огнен стълб, който ще видите, а в това, че Неговият промисъл устройва всичко ето така, както трябва, за ваше добро“.

Закусвахме весело и леко. Отново сирени, отново стрелба. Но радостта не изчезва – тук вече мога да кажа: радостта от нашата братска трапеза. Да, някакво подобие на агапи, трапеза на любовта с „вкусване“ на салата, макарони, вино и истинско кафе, което жена ми беше запазила за ден като днешния. А след това о. Киприан разказваше за своите ученически години, просто някакви весели и забавни случки. Наташа се заливаше от детски смях.

*   *   *

В малкия ни приятелски кръг ние наричахме о. Киприан просто „авва“. Разбира се, този авва беше много непостоянен в настроенията си и от приповдигнатост изпадаше в мрачно състояние и меланхолия. Тогава изпадаше в мълчание и беше невъзможно да общуваш с него.

Две военни лета ние прекарвахме заедно с него в имението на покойния граф Еляшевич в Bussy-en-Othe, в прекрасна двуетажна къща с овощна градина в края на огромна гора. (В памет на покойната си съпруга Фаина Осиповна граф Еляшевич по-късно дари този свой имот заедно с къщата на руски монахини. Сега в стаите, където през лятото живеехме о. Киприан, аз и съпругата ми, Мочулски, Л. Лвов, Таганцев, Киселевски, е православен манастир. Графът също вече не е сред нас, но паметта му остана.)

Там, в Бюси, ние живеехме волно и спокойно. Зад стаята на о. Киприан имаше мъничък параклис, там той служеше, а аз от време на време му помагах като иподякон. Тези служби завинаги останаха в паметта ми – на тях присъстваха всички обитатели на къщата.

След това авва сядаше да работи върху своите книги, аз пък – върху моите, а в промеждутъците се разхождахме в гората, беряхме гъби (кой ще набере повече!) – о. Киприан беше голям познавач и на гъбите, и на всевъзможни растения, цветя, дървета, птици.

Беше изумителен разказвач, прекрасно имитираше всевъзможни хора, от най-простоватите до архиереите. У него се криеше един артист, художник. Напълно би могъл да играе в театъра на Станиславски. В църквата служението му беше високохудожествено – ако изобщо мога така да се изразя за свещенодействието. Прекрасен глас, музикалност, вкус. (Не понасям викането на протодякона, докато чете Евангелието. Защо се налага стъклата да вибрират?)

В Бюси той се чувстваше сред приятели, беше обикновен, ласкав и искрен. Понякога се забавлявахме като малки момченца: ходехме из огромния коридор, правейки се на дракони (авва повдигаше подрасника си, прикляквайки с дългите си крака), дразнехме кучето Дика, надничахме да видим какво ще има за закуска („какъв е пейзажът“).

След това него изведнъж го налягаше тъга. Стягаше си багажа.

- Какво става? Къде отивате, о. Киприан?

Измъчено, безпокойно лице. Прекрасни тъжни очи, все едно се е случила голяма беда.

- Не издържам повече. Трябва да се върна в Париж.

Не е възможно да го удържим. Нещо го обсебваше, подтикваше го към промяна на мястото и въпреки че изобщо не се налагаше да пътува до Париж, той неизменно заминаваше. А след това, все така неочаквано, можеше да се появи обратно.

Струва ми се, че това е симптом на болезнено нервно разстройство. Гогол в последните години от живота си също е бил обхванат от подобен порив за пътуване и промяна.

*   *   *

Имаше нещо от православния бенедиктинец в покойния авва. В мирните години, но дори и по време на войната ние често бродехме из парижките крайбрежни улици с вековни чинари, с вековните Сена и „Нотр Дам“ от другата страна на реката. Сергиите на букинистите… – това беше нашият свят – мирен и тих свят. Тук имахме и познанства; намери се някакъв почитател на Леон Блоа и сред търговците. Разглеждахме старите книги: аз – свързаните с Данте и Италия, той – с Леон Блоа, история, богословие. Това шляене, разговорите и разказите за Италия, Сърбия, Йерусалим, където той две години беше начело на Православната мисия (как само умееше да разказва за монасите, митрополитите, арабите, сърбите…) – тези разговори също ще останат незабравими, както и православно-източно-руският облик на самия архимандрит, неприличащ на никой друг.

Мисля си, че в църковното служение главното за него беше богослужението. Ако някой го лишеше от служенето на Литургията, той веднага би повяхнал. Литургията винаги го поддържаше, въодушевяваше: основната връзка за него с висшия свят – относно нашия, делнично-триизмерния, мнението му не беше никак весело. „Председател на обществото на песимистите“, на шега наричаше сам себе си. Но това не беше съвсем шега. Той действително трудно понасяше външния живот – вероятно тук своята роля играеха неговият естетизъм и уединеност.

Като изповедник той беше много милостив. На грешника винаги съчувстваше, винаги беше на негова страна. По време на изповед говореше много, винаги дълбоко и с доброта. Понякога очите му като че ли се разширяваха и започваха да светят. Огромно очарование сияеше в тях: знак за силно и светло душевно преживяване. (А когато изпадаше в раздразнение, в делничния живот – нерядко от видяната пошлост – същите тези очи ставаха хладни и мрачни). „Не беше от лесните, но завършен и истински“ – така за него неотдавна се изказа един негов близък. И добави: „Сега разбирам, че съм го обичал много повече, отколкото съм си давал сметка“. Цитирам тези думи, понеже ги намирам за верни и точни.

Може би греша, но ми се струва, че обикновено неговото служение в храма беше по-скоро прохладно-музикално, отколкото емоционално (или пък емоцията му беше дълбоко скрита). Само на една служба – изнасянето на Плащаницата – той не искаше или пък не можеше да скрие чувствата си.

Години наред имах щастието да участвам в изнасянето на Плащаницата на Велики петък в Кламар, да присъствам в олтара заедно с другите участници в литията, да виждам отблизо о. Киприан молещ се, благоговейно забърсващ Плащаницата, леко и ритмично падащ пред нея по лице, повдигащ я на главата си. А ние четиримата, държейки я по краищата, внимателно излизахме през страничната врата на църквата. Тя цялата сияеше от свещи, всички стояха на колене с тези свещи, възрастни и деца, по цялата църква протичаше ток от светлина и едва сдържани сълзи.

И тогава шествието на о. Киприан, прегърбен под този нетежък товар, дълбоко развълнуван, едва ли не с „кървави капки пот“ по слепоочията – всичко това се преживяваше като някаква тайнствена голготска процесия.

*   *   *

Мислех ли тогава, в Бюси, изчитайки криво-ляво в параклиса Шестопсалмието, че след седемнадесет години в Сергиевото подворие, в стаята на нашия скъп авва, ще ми се наложи да чета над неговото тяло Евангелието? (Над починалия свещеник Евангелието се чете от свещеници. Но те не достигаха, така че четохме и аз, и студентите.)

Толкова познатите ми рафтове с книги (стените почти не се виждат, само книги) и дългият смъртен одър по диагонал, с главата към иконите и кандилото, с краката към нас. Изнемощял, в тържествена мантия лежи прахът на нашия приятел. Лицето е покрито с покровец с избродирани надписи на гръцки, от дясната страна на гърдите му – Евангелието, ръцете са поставени симетрично. Нещо тържествено древно, манастирско и толкова благородно. Напълно в неговия дух.

Четохме над него без прекъсване. Последен четох аз и последното, което прочетох, беше любимата му притча за Блудния син. Той за всички нас и за себе си винаги казваше, че тя е за нас. От цялото Евангелие с особена любов се отнасяше към тази притча.

Когато приключих, дойде свещеник и започна службата за полагане в гроба.

1960 г.

Превод: Димитър Спасов

* „Архимандрит Киприан“ – В: Зайцев, Б. Далекое, Washington: „Inter-Language Literary Associates“, 1965, с. 70-78 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 9 (196), 2024, с. 96-102 (бел. ред.).