Св. Йоан Златоуст: християнският епископ между благополучието, пророческата непреклонност и мъченичеството

В нашия век на празно преследване на успехи и на отсъствието на такива, мисълта за противопоставяне на системата, улесняваща постигането на обществено положение, е дълбоко смущаваща. Много по-лесно е да бъдат потиснати всякакви мисли, които биха попречили на социалния ни успех, – точно както пропъждаме досадна муха, – отколкото да упражняваме предназначението си на питащи същества. Така ние никога не успяваме и да се запитваме дали в бръмченето на мухата изобщо има някакъв смисъл. Инстинктът за самосъхранение следва да ни учи, че борбата за успех и старанието да го удържаме са вредни за нашето благополучие и безопасност. Както говори визионерът Айзък Азимов, „положението в обществото няма да стои кротко под вас; трябва постоянно да се борите да не потънете“ (Прелюдия към Фондацията).[1] Ако това е така, защо тогава инстинктът ни за самосъхранение заглъхва пред себеразрушителното преследване на успеха на всяка цена?

Вярвам, че отговорът на този въпрос се крие в естествено присъщите характерни черти на човешкия род, а именно – нашето любознателно желание и способността ни да надскачаме самите себе си, пречките и границите. Оставена необуздана, тази наша черта е в състояние да ни разруши. Историята ни учи, че когато се вслушваме в този вътрешен призив, ние постигаме много, но също и че когато преследваме успеха на всяка цена, ние завършваме като самоубийци. Преследването на успех е просто едно от глупавите неща, които ние вършим и които ние продължаваме да вършим, за да поддържаме звяра вътре в нас жив и задоволен. Самосъхранението и мъдростта вече нямат никакво значение. На този фон става все по-слабо вероятно изобщо някога да осъзнаем напълно творческия си потенциал. Слабо вероятно е също и когато и да било да достигнем мярата на истинския героизъм, включително капацитета да се противопоставяме на потискащите ни системи – особено когато тези системи правят възможно постигането на обществено положение, власт, авторитет, пари и т. н. – все това, което ние желаем повече от всичко.

Не така бива в християнството. Всякога извличано от саможертвата на Бога Слово, истинското християнство не е „спокойствието на дадено място“, както пише Хоря-Роман Патапиевичи в Съвременният човек.[2] Истинско християнство се гради геройски и мъдро, против тенденциите, против утопиите – включително собствените, против егоистичните импулси, против инстинкта за самосъхранение, против конформизма. Осъзнавайки, че никакви системи, колкото и пригодни да биха били те от гледна точна на личността или на обществото, не могат да гарантират едно холистично и здраво развитие на човечеството, истинското християнство възприема едно критично отношение към всички социални системи. Неговото призвание не е да канонизира и боготвори определена обществена, политическа или друга формула – била тя дясна или лява. Призванието на истинското християнство е да подпомага благоприятните и съзидателни неравновесия, моменти на криза, времена за оценка – съзнателно, обмислено и мъдро. Истинското християнство е предизвикателство, отправено към всяка тенденция към вкаменяване. То отказва да стои безучастно на фона на цикличните ритми на инертността. Не е учудващо, следователно, че всички онези, които с християнството са се отнасяли сериозно – не в неговите лесни и конформистки версии, – са разбрали, че им се налага да приемат върху себе си игото на пророческото или критично отношение към обществените и политическите системи на времето, в което живеят – независимо дали се намират зад собствено църковната ограда, или вън от нея. Наричаме тези хора мъченици и изповедници, само че нито успяваме да улавяме посланието им, нито следваме техните завети.

Св. Йоан Златоуст († 407 г.) е бил провиденциално повишен на Архиепископския трон на Константинопол при обстоятелства, в които християнството се е превръщало в камък за препъване за обществено амбициозните, за тези, които са били лишени – тогава не по-малко, отколкото и днес – от духовен критерий, истинска мъдрост, морални скрупули и здрав разум. Било е време, когато Империята несръчно и неуспешно се е опитвала да се облече в стандартите на Благовестието, което никога е нямало да успее да схване. Все същата тази империя, „която никога не свършва“, ако парафразираме Филип К. Дик.[3] Погледнато от обратната страна на монетата, било е време, когато многото вселенски църкви по целия свят – които са били една без да са се нуждаели от центрове на властта, събори и символи на вярата – са били премоделирани по имперски образец, като пирамида от власт. Било е време, когато – вътре в църковния микрокосмос – златни хора и потири от дърво са били за една нощ замествани от дървени хора и потири от злато.

Златоуст геройски устоява на изкушенията, свойствени на йерархичния му статус. Плува срещу течението. Наясно е, че терминът, обозначаващ църковната му функция, а именно епископ или надзорник, носи със себе си и една пророческа компонента. Знае, че не би могъл да надзорва църковния живот – благосъстоянието на Божия народ – без една духовна прозорливост. Знае също, че не би могъл да упражнява тази харизма без за това да заплати лична цена. Златоуст обаче е бил истински християнин. Поел е рисковете без каквито и да било уговорки. Преобърнал е епископския си дворец на убежище за такива, които в този свят са били неудачници, за потиснатите, за бедните, за болните – за всички онези, които обществото на неприлично успешните било маргинализирало, забравило и презряло. Смирил се е, живеейки просто, в мълчаливо противостоене на трагическата трансформация на църковните пастири в имперски сановници, в успешни хора, дарени със социален статус, пари и власт. Противно на толкова многото църковни князе в своето време – както и в нашето собствено време – е отказал да бъде част от системата. Отказал е безполезната компания на светската власт, на богатите, на властните. Полагал е усилия – със слово и с дело – да напомня на църквата и на света за нещата, които наистина имат значение, а именно: състраданието, добротата и праведността в Христа. И е заплатил за това своята лична цена. Бил е заточен и е починал в заточение. В очите на успешните той се бил провалил. Не обаче и в очите на Господа. Не и в паметта на Божия народ. Може и да не го помним с много, но го помним с това, че е бил истински християнин, истинско човешко същество.

Ходейки по стъпките на Господа, Когото е обичал, Златоуст и тогава, и днес остава един чудат епископ. В подражанието на Самия Христа, – Който е знаел за Своята мисия и я е преследвал докрай, – и Златоуст е знаел защо е бил въздигнат в епископство и каква е била цената, която е трябвало да заплати, за да упражнява своята пророческа харизма: от любов към Божия народ и не по начина, по който го прави светът. Бил е съвсем наясно с това, че този, който проповядва божествената мъдрост против лукавството на света, не може да избегне единствено възможната участ, очакваща всички като него: повтарянето – отново и отново – на θεοδράμα-та на Агнеца, Който е заклан още от създание мира. И смирено е приел тази участ. Той не е бил ранен от копието на обществения успех. Също като множество други християни преди и след него, той на свой ред е потъпкал смъртта със смърт, изричайки: „Слава на Бога за всичко“. Заради което, макар и недостойно, ние го почитаме.

Благодарности. Това е адаптиран превод на английски език на есе, първоначално публикувано на румънски в Bărăganul ortodox (периодика на Епископията на Слобозия и Кълъраш), 54 (2007) 3. На този ден, когато си припомняме св. Йоан Златоуст, посвещавам неговото преиздаване на паметта на великия пастир – епископа на Слобозия и Кълъраш проф. д-р Дамаскин (Кораву; † 2009 г.). Нему оставам признателен – като на един от само двамата румънски епископи, показали както духовна разсъдителност, така и пророческо мъжество, публикувайки труда ми в тежките дни, в които аз вкусвах от отровния хляб на „братската любов“. Да бъде вечна паметта ти, отче мой.

На изображението: Св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст – Палатинска капела, Палермо, Италия, 12 век (източник).

27 януари 2019 г.

Превод: Борис Маринов

* Costache, D. „Saint John Chrysostom: The Christian Bishop between Successfulness, Prophetic Militantism, and Martyrdom“ – In: The Australian Institute for Orthodox Christian Studies (бел. прев.).