Евхаристия и освобождение

Литургичното събрание ни превръща в Тяло Христово, в Невеста Господня

Далеч сме от времето, когато се е говорило за „плодовете на причастието“ в личностен план: за нарастващото благочестие и пречистване, когато център на тайнството е бил индивидът, причастяващ се на Велики четвъртък, ту тук, ту там, без да е толкова загрижен за самата Литургия… С развитието на литургичното богословие ние по-дълбоко осъзнаваме общностния аспект на Литургията, целта на това тайнство, а именно – конституирането на общността от вярващи като Тяло Христово. В Литургията се формира народът Божи, светият народ, както се казва в анафората на св. Василий: „Спаси, Господи, люди Твоя, и благослови достояние Твое“.

Това благословение, давано в края на Литургията на св. Йоан Златоуст, както и в Литургията на св. Василий Велики, идва да покаже, че вярващите, разделени през седмицата, сега очевидно биват обединени в качеството си на народ Божи или, ако използваме един друг образ – в качеството на Невеста Господня.

Кръвта Христова, пролята веднъж и завинаги, се вкусва при отпразнуването на тази божествена Сватба. Тялото Господне, към което са съпричастни всички вярващи, заличава техните различия и разногласия, прави ги свое тяло и ги поглъща в своето тяло, което пребивава отдясно на Отца. Това е снизхождането на Светия Дух в събранието и възнасянето на събранието в Духа. Учение, което не привнася нищо ново към казаното от св. апостол Павел: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“ (1 Кор. 10:17).

Кръщава се отделната личност и когато излиза от купела, както е било в ранната Църква и както продължаваме да пеем на Литургията на Велика събота, тя се присъединява към събранието, защото е облечена в Христа – „всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Гал. 3:27); интегрира се в Църквата, в евхаристийното общение по един много по-дълбок и по-видим начин.

Разпределението на благата и хлеболомението са тясно свързани

Казаното от мен се потвърждава от книга Деяния на светите апостоли, в която за християните се изтъква следното: „И постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (2:42). Тъкмо тези четири елемента спояват живота на вярващите и това е събранието, доколкото изразът братска общност означава общо ползване на благата на вярващите, а хлеболомението очевидно обозначава евхаристийния обред. Тук ние откриваме, че разпределението на благата и хлеболомението са тясно свързани. Споделянето на небесния и на земния хляб се е извършвало на събранията под ръководството на пастирите на тези събрания.

Нямаме никакво указание в историята, което да ни казва, че отстранените за известен период от Чашата са били приемани отново в лоното на Църквата чрез тайнството на Покаянието. Всичко ни кара да мислим, че по решение на епископа им се е позволявало наново да влязат в общение, сиреч да се завърнат в събранието на светците. Християнинът, следователно, е имал два статуса: единия – на грешник, изключен от общение, а втория – на покаял се, наново приет в общение. Не разбирам настоящето поведение на повечето от нашите автокефални църкви, където част от вярващите се задоволяват с това да гледат Чашата, без да се приближат до нея, все едно че се изключват по своя воля от единството на вярващите, връщайки се към състоянието на оглашени.

Също така не разбирам как благотворителната дейност в Църквата може да се осъществява от миряни, които крайно рядко се причастяват, което предполага, че можеш да обичаш братята си, раздавайки им земни блага, без да приемаш небесния хляб, от който се лишаваш, евентуално с изключение на Пасха. Благотворителната дейност по този начин се превръща в нещо като социално действие, вместо да бъде израз на братска любов, подхранена от св. Чаша. Това въздържане от причастяване идва да покаже, че само свещеникът, който служи, има отношение към Тялото и Кръвта Господни и така неявно се установява делението между ръкоположените и неръкоположените личности.

„За да бъдат езичниците сънаследници, съставящи едно тяло“

Кой е този народ, за който говори Писанието? Св. апостол Павел – в Послание до ефесяни – говори за езичниците като за „… сънаследници, съставящи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса чрез благовестието“ (Еф. 3:6). Единство, което трябва да бъде консумирано чрез подчинението на цялото човечество на Христа, защото така неговото Тяло се изпълва. Единството на евхаристийното събрание пък ни подготвя за мисията и намирането на всички в сетния ден в лоното на Отца.

Важно за малкото стадо е да бъде събрано „в единомислие заедно“ (Деян. 2:1). И апостол Павел го коментира с думите: „Но тъй, както се събирате заедно, това не значи, че ядете Господня вечеря“ (1 Кор. 11:20) – той има предвид разногласията. Всички сърца трябва да се обърнат към вярата, за да се превърнат, чрез Тялото и Кръвта Христови, в единно събрание. Вярващите стават едно цяло вследствие от Божието милосърдие, за което благодарят, вкусвайки евхаристийния хляб. Именно евхаристийното събрание води до едно първо възкресение на мъртвите. То е вече по някакъв начин новият Йерусалим, „… стъкмен като невеста, пременена за своя мъж“ (Откр. 21:2).

Реализирането на новото човечество

Вярващите, преобразени от тайнството, бдят заедно, за да посрещнат Второто пришествие. Ние го казваме в края на Литургията. Второто пришествие, което ние очакваме, реализира новото човечество, в което, по думите на св. Максим Изповедник, обитава Светият Дух. Нашата любов към нехристияните призовава Духа и върху тях. Така се извършва срещата на всички хора в Христа и се формира окончателното събрание… Отец призовава – когото иска – с благодатта на Светия Дух. И те заедно ще бъдат „славна църква, която няма петно, или порок“ (Еф. 5:27).

Ние сме пред неизречима тайна: всяка спасена личност е невеста. И човечеството обаче, обединено в съзерцанието си на лика на Отца, благодарение на любовта, която го обединява, ще се превърне в невеста. Това е тайната на разграничението и единението на възкръсналите същества, приети в Царството. Има небесна Евхаристия, без знак, за която говори Иисус. Любовта не се нуждае от знак. Ала реалността, която го съдържа, образува събранието.

Преходът от Евхаристия към освобождение е продиктуван от самата Евхаристия

Според св. Йоан Златоуст съществува истински олтар, върху който вярващите трябва да принесат духовната жертва на милостинята и милосърдието: „… Този олтар е по-страшен от издигнатия в тази църква. Ала не бойте се. Този олтар е свят поради жертвата, принесена на него; а онзи на милостинята е удивителен и поради това, че е издигнат от Самата Жертва. Първият олтар е свят, защото е направен от камък и е осветен от съприкосновението с Тялото Христово; а другият – защото той е Самото Тяло Христово. Ето защо е по-почитан от олтара, пред който стоиш ти, братко мой. Този олтар ти можеш да видиш издигнат навсякъде – и по улиците, и на площадите, и във всеки миг ти можеш да принесеш на него жертва, защото това е мястото за приношението. И както свещеникът, изправен пред олтара, призовава Духа, така и ти призоваваш Духа, подобно на елея, излян в преизобилие“ (Беседи върху Евангелие според Матей, 82 – PG 58, 744).

Защитата на бедняците не може да се обвързва с каквато и да било идеология. Следвайки изложеното в Евангелие според Матей за съда Божи (25:31-46), св. Йоан Златоуст умишлено отъждествява Самия Христос с бедняка, странника, скитника и гонения, с хвърления в тъмница, със страдащия и изнурения. Прегръщането на каузата на бедните, болните и преследваните започва в Христа и ето защо не би могла да се обвързва с каквато и да било идеология.

Имп. Юлиан Отстъпник свидетелства, че по негово време – през четвъртото столетие – при разпределянето на благата християните не са правили никаква разлика между езичници и християни. Всички са били обект на една и съща любов.

И това очевидно се основава на Евангелието за Страшния съд, където е казано, че Господ ще съди всички народи и ще се обърне към тези, които са нахранили бедните и други нуждаещи се с „благословените на Отца Ми“ (Мат. 25:34). Така ние сме призвани да въплътим в живота евангелската любов (срв. Гал. 6:10). Същото е казано и в Първо послание до солуняни: „… а винаги желайте доброто и един другиму, и на всички” (5:15). Библейското учение противостои на подчинението, бедността и нищетата.

Духът на мир и справедливост, който не е явно зависим от Евангелието

След 19 в. хората са увлечени от социалното. Ала социалното у нас е свързано с пастирското служение, сиреч с любовта. Ето защо е невъзможно да се формира свободно човечество само чрез реформата на социални и политически структури. „Човешкото съществуване – пише Бердяев – има смисъл единствено при премахване на всяко поробване на човека и на личността от света, държавата, нацията, абстрактното мислене и абстрактната идея, което е възможно само при нейна вътрешна съподчиненост на Бога“. И ако се установи някакво понятие за свобода, общо за нас и за невярващите, тогава бихме могли да говорим за сътрудничество в социален план и от наша гледа точка именно Духът Господен е творец на свободата.

Вярно е, че ние се стремим към единството на човешкия род, но пътят към това единство не се състои само от групирането на повече или по-малко близки народи. Ако това групиране трябва да се извърши чрез революция, отново Бердяев ни напомня, че всяка революция е омерзителна. Даже при мирно преустройство обаче единството си остава доста крехко, ако няма подчинение на Бога или на ценностите на християнството. Единството в което и да е религиозно пространство, за да бъде истинно, трябва да се стреми да се превърне в междуличностно единство, вдъхновено от духовен идеал – без фанатизъм, без стадно чувство, без агресивност.

Частичните единства, осъществени на един или друг континент, не биха могли да бъдат истински без дух на мир и сътрудничество между всички народи, движени от дух на справедливост. За нас, ако нехристиянските народи могат да получат енергии, сътворени и вложени в тях от Светия Дух, така би могъл да се формира дух на мир и справедливост, дори и той да не е явно зависим от Евангелието.

Църквата обича света, оставайки си свободна във всичко

Това следва от факта, че Църквата не действа само в храма, защото няма никаква разделителна стена между олтара и космоса. Евхаристията си остава знак за времето, което подготвя Второто пришествие и което действа и извън храма. Спомнете си анафората, в която, обръщайки се към Бога, ние казваме: покланяме се пред всяко място на Твоето владичество. И така, светлината Господня е разсеяна в творческата дейност на нехристияните, във всички области на мисълта и изкуството и навсякъде, където се проповядва справедливост.

Тъкмо в Църквата узнаваме смисъла на нещата и на всички реални и прекрасни преображения, извършващи се във всички хора. Църквата обича света, оставайки си свободна във всичко. Тя може да бъде във всички култури, възприемайки ги отвътре, но си остава свободна по отношение на всяка човешка дейност. Църквата е свободна дори спрямо собствената си социална реалност, спрямо конституиращите я народи, както и по отношение на техните културни структури. Тъкмо тази свобода превръща Църквата в „царствено свещенство, народ свет“ (1 Петр. 2:9), в икона на Пресветата Троица.

Да кръсти всички народи, без да ги кара да учат старогръцки

Познавате по-добре от мен вътрешната връзка между елинизма и християнското послание. Елинизмът, въпреки своето величие и чудо, е човешко творение. Евангелието и Отците са дело на Светия Дух. Платон в много отношения може и да е стигнал до прага на Откровението, но трябва да правим разлика между притвора, който той би могъл да достигне, и прага на Църквата, прага на храма. Нали сме призвани да покръстим всички народи (срв. Мат. 28:19), без да ги караме да учат старогръцки.

Арабоезичните християни: ислямска култура и християнска вяра

Християните-елини са наследили гръцката култура. Ето обаче друг пример – християните-араби, сред които арабският език се е установил още преди идването на исляма. Те не са се присъединили към предложения им ислям. В „арабскостта“ те пребивават като култура, сиреч в нейните литературни и художествени аспекти, както и в социалното съжителство. Арабският език е възприел исляма като източник на вдъхновение в порядъка на човешкото творчество и никой не би могъл в съвършенство да овладее този език, ако не е добре запознат с Корана. Както обаче на Запад можеш да бъдеш агностик по отношение на християнската култура, така можеш да бъдеш и образован арабоезичен християнин, който прекрасно знае Корана, без обаче да вярва в неговия божествен произход, тъй като смята, че канонът на Новия Завет приключва с Апокалипсиса.

Фактът, че си чужд на исляма в догматичен смисъл, не е попречил на християните да присъстват във всички области на арабо-мюсюлманската култура, да бъдат изявени творци в някои области на културата, особено в поезията. Ще ви дам един такъв пример на взаимодействие между ислямската култура и християнската вяра: изтъкнат архитект от моя диоцез построи джамии в Саудитска Арабия, които са сред най-красивите в тази страна.

Покрай срещата между Църквата и културата в някои автокефални църкви, най-вече в тези, които са били под османско иго, се извършва огромно освобождение в отношенията между видните миряни и епископата. Смятам, че със създаването на християнските меджлис милети (съвети на общностите), Османската империя е искала да покаже на западните сили, че Танзиматът („Реформите“, предприети по онова време) установява светско законодателство, което би следвало да доведе до известна автономия на православните миряни спрямо патриарха и епископите, да отслаби положението на клира в Църквата, а миряните да не са вече чак толкова вкоренени във вътрешноцърковния живот, разбран като литургия. По такъв начин, редом до св. Църква се заражда един вид православно тяло, което, силно секуларизирано, съхранява православието само като етикет.

Съборността: истинско сътрудничество между клира и миряните

На Московския събор през 1917 г. особено се акцентира върху ролята на миряните при определяне на понятието съборност – богословско понятие, силно повлияло на руското богословие след Алексей Хомяков. Ала от гледна точка на пастирската практика по-скоро става дума за сътрудничество между клира и миряните в избора на патриарх и на епископи.

В тази връзка едва ли има друго такова тяло – частично или изцяло секуларизирано – какъвто е случаят на страните под османско владичество. И все пак, струва ми се, че трябва да освободим Църквата от дихотомията между клира и миряните. Това символично се осъществява в хиротонията. Има ли канонична възможност за същинско сътрудничество между тези две групи, където нито една от тях да не бъде смачкана или пренебрегната? Не знам такава възможност. Ала това си остава нещо много съществено в съвременното православие.

Ключът на обновлението: да освободим Църквата от някои номинални християни

И днес, под различни форми, съществува православно християнство от социологическа гледна точка, и вярващо, молещо се, евхаристийно, сиреч есхатологично православие. Да участваш в тайнствата, без да си загрижен какво те означават, предполага да ги приемаш „недостойно“ – както казва апостолът в Първо послание до коринтяни (11:27). Уви, Православната църква не практикува вече отлъчването, така че плевелите и зърното си остават на едно и също поле чак до деня на Страшния съд.

А всъщност избавянето на Църквата от някои християни се явява съществена част от каноничното право, възприемано като отживелица от църковните власти. Очевидно ние ще бъдем съдени според нашата любов. И ако разделението се извършва с любов, то води до възстановяването на Христовото братство между номиналните православни и тези, които са открити към възприемането на тайнството.

Светият Дух вдъхва живот на „малкото стадо“, което преобразява социологическата реалност в Неизгаряща къпина

Освобождението на Църквата отвътре си остава ключът към нейното обновление. Как да „евхаристизираме“ тази форма на социално тяло, освобождавайки я от всяко националистическо, културно и времево поробване, със съзнанието, че въпреки някои наши исторически връзки и дори в тях ние носим Църквата? Светостта, дори хвърлена в човешката история, дължи своето съществуване и силата на своя апостолат само на Бога.

Историята на Църквата, във всички свои етапи, е познавала упадъка. Ето защо, дори когато се намира в това хаотично разнообразие на малкото стадо, Светият Дух го съхранява, вдъхва му живот и го просветлява, за да може да разкрие на Божия народ порива, способен да преобрази социологическата ситуация в Неизгаряща къпина.

Окончателното освобождение е освобождение на целия космос

Това преображение на космоса е назовано от св. Симеон Нови Богослов ново рождение. Очевидно става дума за факта, че нашите тела и творението като цяло – всички съставящи го елементи – ще бъдат причастни заедно с нас в просияването на отвъдното. И доколкото светът ще бъде духовен, смята св. Симеон, той ще бъде абсолютно непостижим и по някакъв начин неопределим от самите нас.

Въпросът за индивидуалната собственост: това, което вземате, ви притежава, а онова, което давате, ви освобождава

В очакване на Второто пришествие на Христа, целият живот на човека е свързан с прехраната, облеклото, жилището, т. е. с парите. Кому принадлежат тези неща? Писанието казва: „Господня е земята и онова, що я изпълня“ (Пс.23:1). Това поставя въпроса за индивидуалната собственост. Римокатолическата мисъл приема, че собствеността е социална функция. Това налага понятието за общо благо. На Изток най-видният учител по въпросите на собствеността е св. Василий Велики, следван от св. Йоан Златоуст, бл. Августин и неколцина други. Въпреки някои изследвания, предприети на Запад с цел да превърнат св. Василий в екзегет на собствеността като социална функция, известно е неговото изказване: Кажи ми какво ти принадлежи и от кого си го взел, за да бъдеш негов собственик цял живот? И продължава: Кой е човекът, когото наричат крадец на общността? Не е ли този, който запазва за себе си онова, което принадлежи на всички? Хлябът, който имаш при себе си, е собственост на гладните, а одеждата в дрешниците ти е собственост на голите.

Множество пасажи при св. Василий Велики са в този смисъл. Цитираният от мен означава, че собствеността принадлежи само на Бога и че, попаднала в човешки ръце, се разбира само като управление.

Какъвто и да е източникът на парите, озовали се в ръцете ви (наследство, индустриално производство или нещо друго), вие сте само техен управител. Писанието казва, че трябва преди всичко да се грижите за ближните, очевидно тъкмо в духа на управлението. Редом с тях са и всички хора, които съставляват семейството на Отца. В Новия Завет вече го няма задължението на десятъка, защото любовта няма предели и не може да се подлага на математическия порядък на нещата. Това, което вземате, ви притежава. Онова, което давате, ви освобождава. Псалмопевецът го е изразил със следните думи: „Той пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно“ (Пс. 111:9).

Политическата власт: Христос подчинява кесаря на Бога; нито една държава не е благотворителна общност

Какво да кажем за освобождението в политически смисъл? Въпросът е изключително сложен, още повече че в политиката има по-скоро манипулиране на хората, отколкото порядъчност в политическата борба. Желанието да се задържиш на власт и победата на всяка цена надделяват. Не знам кой сред хората на власт или тези, които се стремят към властта, би отстъпил място на Бога. Човекът, ангажиран в политическата борба, може да бъде убеден и ангажиран християнин, но много често той принадлежи към две сфери едновременно – на Бога и на света, които не са в никаква комуникация помежду си. Когато Господ казва: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21), Той не разделя тези две области. А подчинява кесаря на Бога.

Нито една държава не е благотворителна общност. Великите сили обосновават вмешателството си в една или друга част на света в съответствие със собствените си интереси. Властта си остава, дори повече от парите, едно голямо въжделение. Впрочем много държави са познати като полицейски държави, т. е. извършители на насилие. Кой би могъл да ги пречисти от насилието и да позволи на хората да живеят в свобода?

Войната: висша степен на насилие

Същинската сфера на насилието е войната. Времето, в което живеем, е ознаменувано от войната, която се води на много континенти. И този живот във война е бил дефиниран от ген. Фон Клаузевиц, починал през 1831 г. Според него належащо е постигането на максимална острота във военните действия, да не би противникът да ви изпревари. В съответствие с логиката на нещата, двете армии трябва да се самоунищожават непрестанно, така както огънят и водата никога не могат да се окажат в състояние на равновесие.

Войната има за своя цел победата, каквито и да са загубите на противника. Според прословутата фраза на Клаузевиц, „войната е продължение на мира с други средства“. Така светът се разделя на победители и победени. Между началото на бойните действия и мира, големите и малките, материалното или духовното са вече трупове. Робството, упражнявано от силните на този свят, се корени в суетата.

Независимостта не означава неминуемо свобода

Що се отнася до слабите държави, сдобили се с независимост, те би трябвало да проумеят, че тя не означава неминуемо свобода. Над слабите господстват чрез икономиката. И до днес слабите получават само трохи от най-индустриално развитите държави. Тези, които са били унижавани и потискани, ще си останат вечно зависими под една или друга форма, защото достъпът до високите технологии им е забранен.

А и правото на вето в Съвета за сигурност на Организацията на обединените нации съществува, за да запази трудните деца достатъчно послушни. Всяка технология е свързана с алчността на властта. Става ясно, че нямаме право на свобода пред лицето на Великите сили. Къде тогава между големите и малките е разделителната линия, която символизира Евхаристията?

Основата на геноцида

Знам, че – въпреки позоваването на Евхаристията – силните са безчувствени към участта или устойчивото развитие на слабите. А и грехът – по своята същност – представлява безчувственост. Силните не признават, че слабите са създадени по образ Божи, свидетелство за което е, че някои от испанските управници, които са ръководили Латинска Америка, са се питали дали индианците имат душа. И е трябвало свещениците да им го напомнят. Основата на геноцида – това е насилственото самоотъждествяване на себе си с всичко. Другите, при упражняване на насилие, са нищо. Жаждата за кръв превръща другия в несъществуващ.

Структурите на насилието вътре в страната: власт, която обезчовечава гражданите

В гръцката патристика няма никакво оправдание на войната, защото войната, това е смъртта. Може би е допустимо понятието отбранителна война. Но аз няма да се спирам на това. Разбирам, че хората искат да живеят в свобода и да защитават съгражданите си.

Вярно е, че извън вътрешния враг има тиранични и разрушителни общества. Има и структури на насилието вътре в една държава. Трябва да протестираме срещу властта, която обезчовечава гражданите. Не откривам нищо в нашето учение, което да оправдава кръвопролитието.

Мирният бунт против потисничеството е разбираем. Там, където всичко е ненадеждно, трябва да се потърсят най-хуманните средства, за да се освободим от вътрешното потисничество. Трябва да се опитаме да преобразим нацията в съпричастна общност. Победата над потисничеството може да се превърне в основа на свидетелство, въвеждащо огъня на Духа в ситуацията на смърт.

Божият град, макар и земен, какъвто е Църквата

В очакване на Небесния Йерусалим, където единението ни ще стане напълно прозрачно, в мирно време ние живеем тук, в Божия град, макар и земен, какъвто е Църквата; ала и тук, и там, ние сме реални личности, обединени, без да сме слети в образа на единното Тяло, чието формиране започва с Главата, която е Христос. Гръцкият полис е бил формиран от свободни хора, обединени от властта, основаваща се на правосъдието, което на свой ред се е основавало на властта, подчиняваща се на логоса (умопостижим ред). Ето защо всичко, което не е било λογικός (съответно на този ред), е било хаос и следователно не е водело към единство.

Според св. апостол Павел гърци и варвари са били едно, защото, бидейки лоялни на своите институции, те са зависели единствено от властта на полиса. Те са живеели в гръко-римския полис, следвайки неговите жизнени правила, които са били еднакви за всички. И са се различавали единствено по чистотата на своя живот, както е било казано по-късно в Послание до Диогнет.

Всъщност те са формирали невидимо събрание – това на Евхаристията. И са били обединени в дълбинен план. Те са се отличавали от Платоновия град по това, че – макар и да са придавали на силата значението, което ѝ отдават свободните хора, стремящи се към власт, – те обаче са действали и като слаби хора, роби (мъже и жени), вътрешно укрепени от явяването на един Човек, донесъл им спасение чрез Своята слабост и победа чрез пролятата Си кръв.

Предвкусването на Царството в неделното събрание

Те са черпели своята мощ, – а не своята власт, – събирайки се през първия ден на седмицата, преобразявайки се в Негово Тяло и Негова Кръв, чрез които са ставали едно, освобождавайки се от своите грехове и страсти. Бог, а не понятието за силата на Града, ги превръща в нов град вътре в полиса. Те се стремят да се организират не по модела на Атина, Спарта или Йерусалим, а по модела на идния град, управляван от Този, Който е умрял на Кръста и носи стигматите на Своята смърт върху възкръсналото Си тяло и Чиято слава се съобщава чрез страданията на нашия живот.

Слабите, бедните, обезправените и неграмотните са се сбрали край Чашата, съдържаща Кръвта на Бога, Който прави всички тях силни, налични и свидетели пред лицето на богатствата и властта на този свят, отвеждаща ги към идващия Господ. Ако „маран-атà“ (1 Кор. 16:22) се чете не като твърдение за събитието, случило се на Голгота, а като зов към Този, Който трябва да дойде, тогава можем да твърдим, че сме на път да съградим Небесния Йерусалим заедно с идното Царство, имайки предвкусването на това Царство в неделното събиране.

Царството се подготвя в настоящето, но Второто пришествие си остава абсолютна тайна

Има ли връзка между социално-политическото и културното освобождение и пришествието на Царството? Прот. Сергий Булгаков смята, че есхатологичният факт е подготвен от историята. Есхатологията – пише той – е нарушение на непрекъснатостта; в това се състои идеята за края на света. Той смята също, че светът трябва да съзрее за края. Има Христово дело в света… Не може – твърди той – да се съсредоточаваме поотделно в различните моменти от трагедията на Христа, на дестабилизацията и световната развала. Личното спасение се вписва в общото дело на човечеството, което е установяването на Царството Христово в света. Второто пришествие става теандричен (богочовешки) акт.

Царството се подготвя в настоящето, в съпричастната общност, в свещенодействието, което съпреживяваме извън времето, ала нищо в Писанието не указва на това, че окончателната свобода, дадена ни от идващия Господ, е общо дело на човека и Троицата.

Божественият край не е среща на възшествието на човека и снизхождането на Бога. Второто пришествие си остава абсолютно тайнство, ала трябва да стане така, че човекът да разгърне енергията си, за да прочете замисъла Божи, да разшифрова знаците на времената. Бог се разкрива в силата и любовта Си чрез подготвянето на човека за възприемане на светлината.

Това не означава, че можем да очакваме Бога, без да положим усилия, което би означавало да възтържествува абсолютната леност. Тъкмо чрез творческата енергия можем да видим Бога, ако тази енергия е форма на чистотата на сърцето. Мистичният брак е даруван от Бога в подготовката на сърцето на човечеството, което страда и се труди.

Разводът между конституираната Църква и културата

Въпреки изключителната важност на Литургията и невероятната ѝ притегателна сила върху човешкото сърце, ако то я усвои наистина, катастрофата на нашата историческа действителност – която е факт почти във всички страни, независимо от различието на отделните политически ситуации, – е това, което ни отделя от света на културата. Познавах свещеници, получили образованието си в духовните академии на стара Русия, които никога не бяха чели дори една страница от Достоевски – все едно че културата принадлежи единствено на света и е зависима само от него. По същия начин и някои образовани люде в нашите страни никога не са и помисляли, че нашето богослужение би могло да бъде впечатляващ източник за интелектуално развитие. Има като че ли развод между конституираната Църква и човешкия дух, вкоренен във всички живи литератури на столетието.

Освен това съм убеден, че антиклерикалите или твърде светските люде с всички сили съдействат за това радикално отделяне на културата от Словото Божие. А то е Дух, който се носи, където иска (Иоан 3:8). Ето защо голям брой свещенослужители действат срещу укрепването на вярата, когато не съзират нейните следи в историческия път на нашите народи или не се стремят да открият православието за всяко вдъхновение, което съдържа светът на културата.

Ако светът сметне някои форми на църковния живот за толкова остарели, че ни отдалечават от наследството на модерното светоусещане, тогава наистина ще настъпи разрив в общността между нас и света. И не е тук мястото да предложим една или друга реформа. Въпросът как да различим това, което трябва да изчезне, от онова, което трябва да се запази, е за мен наистина твърде сложен. Аз възприемам себе си по-скоро като консерватор в най-същественото от нашите литургични служения, но не и в езика.

Дали сме закостеняла църква?

Добре известно ви е, че Западът, или поне някои среди на Запад, които не познават добре нашата духовна дълбочина, ни обвиняват, че сме закостеняла църква. Според тях това вероятно означава, че ние не придаваме значение на историята и на културата. Аз съзнавам, че нашата вярност към традицията скрива от тях духовната ни реалност.

Трябва обаче да признаем известна искреност в твърденията на тези, които не ни познават добре. Вярно е, че ние не сме много чувствителни към случващото се в секуларния свят. Така наречената закостенялост идва не само от факта, че сме духовният Изток на Църквата Христова, но се дължи и на факта, че сме жертви на нашето затворничество в историческия Изток, без да минем през епохите на Ренесанса или Просвещението, сиреч през известна позитивна рационалност.

Разбира се, развитието на разсъдъчния разум на Запад ни е оставило чужди, например, на библейската критика и на известна податливост в прочита на историята. Смятам, че ние се страхуваме от променящото се поради едно фалшиво схващане за верността. Ала ние знаем отвътре, че изначално сме съпроводени от Светия Дух. Очевидно доказателство за ефикасността на Духа е това, че, въпреки необразоваността на голяма част от духовенството, в продължение на векове сме останали жива църква, макар и частично парализирана в свидетелството си пред света. Ние обаче сме съхранили „освобождението на синовете Божии“ (Рим. 8:21).

Днес има несравнима динамика, която вдъхва живот на цялата Църква

Като оценявам слабостта на нашата култура в Близкия изток, аз съм дълбоко убеден, чие ние сме били пряко ръководени от Пресветата Троица чак до деня, когато Духът е вдъхновил младежта на Антиохийската църква, привнасяйки там една несравнима динамика. Любовта Христова, любовта към Църквата и нейното духовно наследство, вътрешният огън, обновлението на задълбоченото православно мислене ни върнаха свободата – свобода, основаваща се на верността, противостояща на всеки религиозен фанатизъм и движена от изключителна привързаност към православието.

Дори да не сме осъществили всички наши мечти, ние си оставаме в творческо упование и всички около нас разбраха, че не само не сме закостенели, но и че сме възпламенени от любов. Всичко, което сега е живо в различните църкви от региона, беше докоснато от жизнен порив, който продължава да ни възпламенява. Свободата пред лицето на упадъка стана видима, ефикасна. Констатирам, че във всички православни църкви огнените езици попаднаха върху живи свидетели, които сформираха групи, вдъхнали живот на цялата Църква.

Евангелието, Евхаристията и свободата имат един център – Господа на Славата

Благодатта, дадена на Движението на православната младеж в Антиохийската църква, ѝ откри Евангелието като живот, като източник и като светлина. Бяхме зажаднели за тази живителна сила, която се озарява от само себе си и от ден на ден ни озарява все повече. Това е свободата в нейната пълнота и пътят към самото битие на Господа. Тя ни отведе до Евхаристията – като среща с Господа в събранието, устремено към Второто пришествие в търсене на Лицето на Отца. И този възглед не е плод на индивидуално благочестие, а на причастяване в Любовта.

Приемането на евангелската любов ни отвежда към бедните, обезправените и болните. Отначало ние мислехме само за Евангелието и Евхаристията. Няколко години по-късно открихме страдалците, които също са част от Тялото Христово. Чрез духовния си опит ние осъзнахме единението на нещата в Самия Христос и се почувствахме свободни, но свързани с бедните и потиснати страни на Изток, вечно поробени както от чужденци, така и от собствените си епидемични духовни заболявания.

Кои бяхме ние? Какво можехме? Впуснахме се във вярата в Иисуса Христа, Когото възприемахме като цялостното съществуване, като Освободителя, Комуто не липсва нищо, за да ни направи живи. Евхаристията и свободата имат един център – Господа на Славата.

Превод: Тони Николов

* Предложеният тук текст е на проповед, изнесена в края на 2009 г. и достъпна в своя онлайн-вариант: „Eucharistie et libération: une conférence du métropolite George (Khodr)“ – http://www.orthodoxpress.com/index.php?group=display&action=page&page=36 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (64), 2011, с. 107-120; в оригинал текстът е публикуван в сп. Contacts, 266, 2019, p. 133-149 (бел. ред.).