Памет и спомен във Властелина на пръстените: една православна перспектива

Към края на класическата творба на Дж. Р. Р. Толкин Властелинът на пръстените Самуайз Гемджи е насред мрак и на крачка от смъртта. Враговете са пленили най-скъпия му приятел и той лежи сам, треперещ от студ, далече от дома си. Опитва се да проумее ситуацията, „… но дори и броя на дните бе изгубил окончателно. Попаднал бе в мрачна страна, където дните на света изглеждаха навеки забравени и който проникнеше там, потъваше в същата забрава. „Чудя се мислят ли изобщо за нас“ – промърмори той“.[1]

Забравата е ключово оръжие на злото във Властелина на пръстените. От началото и до края на тази книга героите биват изкушавани от страхливост, отчаяние и изнемога, но забравата – на дома и приятелите, на красотата, на нещата, заради които си заслужава да се бориш, – е онази мъглявина, в която подлостта расте най-застрашително. Паметта, на свой ред, във Властелина на пръстените притежава особена мощ. Тя подтиква героите към надежда пред лицето на препятствията, които ги объркват, укрепвайки ги в страха и в съмненията им. Отвъд този укрепяващ ефект, православните християнски писатели разпознават и ролята на паметта в обогатяването и разхубавяването на живота на човека, и дори в съединяването на човека с Бога. Във Властелина на пръстените паметта също ни е открита в поразителни сходства с тази идея. Братя Карамазови на Достоевски разгръща и двете тези концепции за паметта – като източник на мощ и като спасяваща сила, като обяснява централното положение на паметта и във Властелина на пръстените.

Като източник на мощ Братя Карамазови на Достоевски показва паметта в лицето на героя Дмитрий. Хвърлен в затвора по фалшиво обвинение в убийство, в даден момент той заявява: „… струва ми се, сега съм толкова изпълнен с тази сила, че всичко ще победя, всички страдания, само за да мога да изрека и да си казвам всеки миг: аз съм! В хилядите мъки – аз съм, гърча се в изтезанията – но съм! Стоя във вериги, но и аз съществувам, виждам слънцето, а и да не виждам слънцето, знам, че го има. А да знаеш, че има слънце – това е вече целият живот [курсивът мой – С. П.]“.[2]

Тези думи на Дмитрий непосредствено извикват в ума пътешествието на Самуайз и Фродо през мрачната земя на Мордор от Властелина на пръстените. Обкръжението на двамата спътници става все по-пусто и по-безжизнено с всяка педя, която те изминават в посока Съдбовния връх, с малкото останала им храна и все по-намаляващи шансове да разрушат пръстена. Една нощ обаче, втренчил погледа си в западното небе, „… там, сред разпокъсаните облаци над мрачен планински зъбер, Сам зърна за миг да надниква бяла звезда. Както гледаше нагоре от тая запустяла страна, красотата избухна в сърцето му и надеждата се завърна [курсивът мой – С. П.]. Като хладно лъскаво копие го прониза мисълта, че в крайна сметка Сянката е само дребна и мимолетна – никога нямаше да се добере до светлината и върховната красота“.[3]

Звездата в западното небе връща надеждата на Самуайз по същия начин, по който и слънцето – на Дмитрий. Споменът за тази висша красота, която вечно съществува вън от стените на клетката, вън от обсега на сенките на Мордор, окуражава героите, като ги издига високо над обгръщащия ги мрак. Паметта въоръжава Самуайз и Дмитрий с нова надежда, като мехлем за тяхната печал и потвърждаване на поставената им цел.

Във Властелина на пръстените обаче паметта прави и нещо повече от това да носи на героите надежда и утеха – често тя ги кара да се хвърлят в безразсъдно смели действия. На по-предишните страници на книгата Фродо и другите хобити лежат заловени в плен в хладната дупка на мъртвешката Могилна твар. Независимо от страха си обаче, той „… неволно се сети за Билбо Торбинс и разказите му, за дългите им разходки по пътеките на Графството и спомените на чичо му за пътешествия и приключения [курсивът мой – С. П.]… [Фродо] реши, че е стигнал до страшния край на приключението си, ала тази мисъл укрепи волята му. Откри, че се е стегнал като за последен скок, вече не бе отпуснат като безпомощна плячка [курсивът мой – С. П.]“.[4]

Изведнъж, спомнил си за Графството, Фродо усеща себе си въоръжен – също както и Дмитрий – с такава сила, че да се изправи срещу всичко. И когато ръката на Могилната твар се доближава до Самуайз, той „грабна късия меч край себе си“ и „съсече пъплещата ръка под китката“,[5] спасявайки живота на своите приятели. По-късно, когато Мери пита Фродо какво се е случило, Фродо отговаря: „Мислех, че съм загубен“.[6] Бихме казали, че Фродо намира себе си и своята смелост тогава, когато си спомня за дома.

Православните християнски писатели изследват и една втора сила на паметта – да обогатява и дори да избавя. В последната глава на Братя Карамазови Альоша подчертава спасяващата сила на паметта пред група младежи, скърбящи за своя починал приятел: „… Знайте, че няма нищо по-висше и по-силно, и по-здраво, … от някой добър спомен, особено останал още от детството, от бащината къща… Ако натрупа много такива спомени за предстоящия си живот, човек е спасен за цял живот. И дори ако само един такъв хубав спомен остане в нашето сърце – и той може да послужи някога за нашето спасение“.[7]

В друг пасаж Достоевски показва точно как паметта и споменът могат да спасяват, когато Альоша коленичи пред ковчега на своя починал наставник – стареца Зосима. Във видение той вижда Зосима на сватбата в Кана Галилейска – мястото на първото чудо на Христос, когато Той превръща водата във вино. Видението го докарва до плач и в душата си той чува думите: „Облей земята със сълзите на радостта си“. И той плаче: „… Сякаш нишките на всички тия безбройни Божи светове се бяха събрали отведнъж в душата му и тя цяла трепереше, „съприкосновена с други светове“… [Альоша] се беше свлякъл на земята като слаб юноша, а се изправи твърд боец за цял живот и осъзна, и почувства това изведнъж в същия миг на възторга си. И никога, никога през целия си по-нататъшен живот не забрави този миг“.[8]

В статията си „Достоевски и вечната памет: един източноправославен подход към Братя Карамазови“[9] литературоведът Доналд Шиън открива православния християнски характер на този пасаж. Той твърди, че за Альоша това е „момент на обòжение“ – момент, в който той, като поменава своя старец, „… участва изцяло в божествената живост, а това означава във вечната памет“. За Шиън паметта играе централна роля при съединяването на човека с Бога. Шиън пояснява, че идеята за вечната памет, уловена в пеенето по време на източноправославните възпоменателни служби, се състои в това, щото Бог и човекът „по решителен начин“ и „ярко присъстващи“ да се удържат заедно, във взаимна любов. В продължаващата памет на Църквата Бог и човекът „се срещат“ – един процес, за който православните християни използват термина обòжение. И ако човекът достига обòжение, покорявайки се на Христовата заповед за любов към Бога и към ближния, то ключовата характеристика на това веднъж осъществено срещане е взаимното помнене: човек и Бог, „държащи се взаимно в любов“ във вечността. Така, съгласно възгледа на Шиън, паметта има една мистична значимост и служи като индикатор за успеха на духовното пътуване. Альоша преживява обòжение – поне за момент – чрез паметта и спомена за своя възлюбен старец.

Кулминационната сцена от Властелина на пръстените – на полето на Кормален, е удивително сходна с видението на Альоша. Като рискуват живота си, Фродо и Самуайз унищожават пръстена и спасяват Средната земя от гибел. Когато две седмици по-късно хобитите се събуждат, Гандалф ги завежда на едно поле, изпълнено с голямо множество хора, елфи и джуджета, и всички им се покланят в знак на почит. Там кралят на Гондор поставя Фродо и Сам на тронове, а менестрелът пристъпва напред, за да запее за „Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата“ – едно величествено поменуване на изпитанията на хобитите, в песен, при което Самуайз „… гръмко се разсмя от върховна радост, стана и се провикна: – О, велика слава и блясък! Всичките ми желания се сбъднаха!“. И докато менестрелът пее за всичко, което е станало, „… цялата армия се разсмя и заплака, а сред веселието и сълзите ясният глас на менестрела се надигна като звън на злато и сребро и всички притихнаха. И той им пя, ту на елфически език, ту на 3ападния, докато наранени от сладките думи, сърцата им преляха и радостта бе остра като меч и мислите им отлетяха натам, где болка и наслада текат една до друга, а сълзите са благодатно вино“.[10]

Сходството с видението на Альоша е очевидно. И двата пасажа представят сълзите като по-скоро радостни, отколкото скръбни – както като „обливащи земята“, така и като „благодатно вино“. И на въпроса на Самуайз – „Нима е изчезнала всяка печал?“[11] – този спасителен образ на сълзите, превръщани в щастливи завършеци, символично отговаря с „Да“. По същия начин, и в двете сцени наблюдаваме смирени същества, въздигащи се до тържествуване – било то като „твърд боец“, или като почетени от „всички волни люде на Запада“.[12] „Великата слава и блясъкът“ заливат всичките тези герои, а носените от тях спомени са почетени подобаващо; както на полето на Кормален, така и на погребението, тежестта на миналото, лежала върху Самуайз и Альоша, е посрещната с тържественост, а раните им не са премахнати, а са почетени. И двете тези събития показват как от мъката на човека паметта и споменът могат да пожънат неговото спасение.

Накрая, и двете сцени разказват за срещи със свръхестественото. Альоша е бил в „съприкосновение с други светове“, душата му е била във връзка с „нишките на всички тия безбройни Божи светове“. Мислите пък на множеството на полето на Кормален „… отлетяха натам, где болка и наслада текат една до друга“. Съгласявайки се със задачата да унищожат Пръстена, Фродо и Самуайз се покоряват на една своеобразна заповед на любовта, което в православното учение е ключът за достигане до спасение или обòжение. И на полето на Кормален, по време на това величествено възпоменаване на техните дела, всички присъстващи влизат в контакт с друг свят – свят, който е спасен. Полагайки това събитие редом с видението на Альоша, читателят на Властелина на пръстените, който е православен християнин, може да стигне до заключението, че множеството на Кормален преживява нещо, доближаващо се до един общностен „момент на обòжение“ – така, както го схваща Шиън: пример за среща с божественото или трансцендентното. Къде другаде, ако не в спасеното и небесно Царство, биха могли болката и насладата да „текат една до друга“, или радостта да бъде „остра като меч“?

Ето такова е въздействието на паметта във Властелина на пръстените. Тя възвръща надеждата на изгубените, вдъхва смелост на отчаяните и увенчава с радост и чудо онези, които са страдали най-много. За цялото си препиране със злото, паметта – както в Братя Карамазови, така и във Властелина на пръстените, намира своето изпълнение в радостта. Във видението си Альоша вижда сватба, на която Христос осигурява достатъчно вино за празненството; във веселието си множеството на Кормален съзира земя, в която сълзите не са скръбни, а са „благодатно вино“. Клайв Ст. Луис пише, че „… на Небесата радостта е най-сериозно занимание“.[13] Толкин и Достоевски намират това достойно за помнене.

Превод: Борис Маринов

* Piperis, S. „Memory and Commemoration in The Lord of the Rings: An Orthodox Perspective“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).