Проповед на празника Успение Богородично

Началото на Църковната нова година започва на 1 септември, а първият празник от нея е Рождество Богородично. Ето че сега, през август, годината завършва с празника на Богородичното успение. Думата успение има особено значение и се отнася за всички, които заспиват в Господа, за всички, които не умират. Разбираме смъртта като разплата за греха. Нямаше да има смърт в човешката природа, ако го нямаше грехът. Всичко щеше да бъде в състояние на жертва и възкресение.

В днешното Евангелие (Лука 10:38-42) четем: „И както вървяха, Той влезе в едно село; една жена, на име Марта, Го прие у дома си. Тя имаше сестра, на име Мария, която седна при нозете на Иисуса и слушаше речта Му. А Марта се улиса в голяма шетня и, като пристъпи, рече: Господи, небрежиш ли, дето сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи ѝ, прочее, да ми помогне. Иисус ѝ отговори и рече: Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да ѝ се отнеме“.

Кое няма да ѝ се отнеме? Което не може да бъде унищожено. Което е божествено. Защото има два свята: на Бога, на вечността, която не може да бъде заличена, и нашият свят, творението, което е ограничено във времето и идва от нищото. Така ни казва Писанието – от нищото Бог сътвори света и, бидейки Негово творение, то се държи на ръцете Му. И доколкото Той ме държи, аз съществувам и присъствам в Божията вечност.

Затова и нека видим какъв тип слова слуша Мария. Как в Светото Писание са определени думите на Спасителя? „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63). Някои от Христовите ученици, чувайки от Него – „… който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки“ (Иоан 6:57-58) – си казали : „… тежки са тия думи! кой може да ги слуша?“ (Иоан 6:60). Не ги разбрали и се оттеглили. А какво казал апостол Петър след това, след като Христос попитал останалите ученици: „Да не искате и вие да си отидете?“ (Иоан 6:67). Св. апостол Петър Му казал: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот…“ (Иоан 6:68). И пак Господ ни казва: „… не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“ (Мат. 4:4). Мария слуша Неговото слово, което носи силата на вечния живот. Така тя получава своя дял, своето участие във вечния живот. Затова и Спасителят ѝ казва, че е избрала „добрата част, която няма да ѝ се отнеме“. Това е тайната на вечния живот. Участието в нетварното, а не в тварното, което се променя и прехожда…

В степента, в която аз – създаденият от земна пръст, който чрез Адам съм получил диханието на божествения живот (макар Адам да не му остана верен, нито аз, нито някой измежду нас) – отново получавам дара на Неговата благодат в св. Кръщение и в другите тайнства. Тогава в мен, във всеки смъртен, идва частицата безсмъртие, тогава вкусваме от Божията вечност. И нека в този момент всеки от нас се почувства като Мария, стояща пред Спасителя, и като Пречистата Му майка, нека да приемем думите за вечен живот, които не може да ни бъдат отнети, нито пък някой може да унищожи. Нека те ни бъдат храна, с която да станем причастни на Божията вечност.

Да проследим и да изтълкуваме казаното по-нататък: „… когато Той говореше това, една жена издигна глас от народа и Му рече: блажена е утробата, която Те е носила, и гърдите, от които си сукал! А Той рече: да, но блажени са и тия, които слушат словото Божие и го пазят“ (Лука 11:27-28). Св. Богородица е тази, която е носила в утробата си тялото на Спасителя, и от нейната гръд Той е закърмен с млякото на този свят, за да го освети. Защото едно нещо трябва да бъде насадено в нас, непоклатимо и неизменно, а именно мисълта, че затова дойде Божият Син в света – отново да даде на творението, на тварните, преходни и смъртни неща от Неговата вечност. Това е великата тайна, тайната на Боговъплъщението. Обичайно догматическото богословие акцентира повече върху Кръста и Възкресението, по-малко върху Въплъщението. Въплъщението обаче, раждането на Божия Син, е началото както на Кръста, така и на Възкресението. Защото чрез Въплъщението Божият Син прие тяло от Дева Мария (но заченато от Светия Дух, Който я осени), която е с тленно тяло като нашето (макар и Божията майка да е чиста и свята, и никога да не е извършвала личен грях); взе плът от нейната плът; взе от творението (подчинено на времето и пространството) и го обòжи. Затова е дошъл Божият Син в плът: божественото да проникне в нас; да имаме и ние дял в Божията вечност. В противен случай, сътворени от нищото, сме подвластни на преходността и смъртта.

Има един особен феномен, наречен апоптоза,[1] който ни разкрива, че живите организми носят в себе си програмирана смърт. Но това е нещо различно от некрозата, която е патологично явление. Апоптозата – това всъщност не е смърт, а саможертва, т. е. един живот се жертва, за да направи място за друг; един стар свят си отива доброволно, за да се направи път за новия свят. Така че наистина не говорим за смърт, защото смъртта е свързана с греха. Говорим за Жертва и Възкресение. Какво ни е казано в самото Писание – че Христос е Божият Агнец. Светците го знаят. Как го разбраха? „Заклан от създание-мира“ (Откр. 13:8) – ни казва отново Писанието. Така че светът е основан върху жертвата. Нека никога не объркваме смъртта с жертвата, никога вече да не слагаме тъждество между тях. Саможертвата е от любов към Бога, а смъртта е любов към греха.

И тогава, възлюбени, Спасителят взе от Богородица тяло като нашето и го обòжи. И тялото ѝ, защото за това говорим днес – на празника Успение Богородично – не вкуси смърт… Какво всъщност означава това?

Нека проследим две места от Писанието, които ни дават яснота за разликата между смъртта и успението. Първият пример е за смъртта, в чийто корен е грехът. Спомнете си за греха, който са извършили Анания и жена му Сапфира.[2] В началото на Благовестието всички християни поставят цялото си притежание в нозете на апостолите, за да бъдат всички заедно едно сърце и една душа. Анания и Сапфира обаче продават имот и решават да скрият това от своите събратя, да излъжат Светия Дух. Заставайки пред св. апостол Петър, той видял в Духа тяхната лъжа, и тъй като „излъгали не човеци, а Бога“ – както ни казва Писанието (Деян. 5:4), внезапно паднали и издъхнали – първо Анания, а след това и Сапфира. Това е смърт в състояние на греховност. Затова е много важно как ще ни завари смъртта – в каквото състояние е душата ни в този момент, такива сме. Както те завари смъртта, според това духовно състояние ще бъдеш и съден. Защо разбойникът на Кръста беше спасен? Защото, макар и в последния момент, той се покая.

Смъртта на Анания и на Сапфира ги заварва в състояние на грях. Другият пример от Писанието е за св. Стефан, който вижда Божия Син да стои отдясно на Отца и който казва за онези, които го убиват с камъни: „Господи, не зачитай им тоя грях!“ (Деян. 7:60). За него смъртта е успение, затова и в Писанието е употребена думата „почина“ вместо „умря“, т. е. с края на тукашния му живот той намира своя покой, своята почивка.[3]

При успението на Пресвета Богородица обòженото ѝ тяло се издига заедно с нейния дух. Душата вече не се отделя от тялото, както при нас. Духът ѝ напуска земния свят в състояние на вяра, надежда и любов. Това е и нашата молитва – всеки от нас да си отиде оттук с вяра и надежда за вечен живот, и в още една заупокойна молитва се казва, че Ти си възкресението, животът и покоят на починалите Твои раби… Успението е преминаване отвъд в състояние на вяра, надежда, любов и помирение с всички ближни. Свобода от всякаква ненавист. И в Патерика е казано: Бог не приема вашата молитва, ако сте във вражда с някого. Когато сте във вражда с някого, помнете: душата ви е като смразена. А ако сте отворени към божественото, Божията светлина прониква във вас; и тази светлина е вечна светлина, помнете!

Позволете ми да цитирам едни думи на йеросхим. Василий от Пояна Мърулуй (скит над Ръмнику Сърат). Той познавал действието на Божията благодат в човека. Толкова бил отдаден на Бога, бил е свят човек!… Когато излизал от килията си и отивал към храма, ята птици кръжели около главата му и го придружавали до църквата. И кацали като на бдение над централния купол. И когато излизал от храма, след като се причастял, ятото птици отново го заобикаляло и го придружавало обратно до килията му. Той бил толкова благословен, че и тези създания също усещали аромата на Божията благодат, който се излъчвал от него. Ето какво казва той:

„Когато човек прекарва време в молитва, особено в Иисусовата молитва, в сърцето възраства благоговеен страх, но и неизказана сладост. Голяма утеха се спуска над душата. Това е от святото дело. Тогава сърцето подскача и от него извират сълзи, пълни със сладост. Това е тъга, изпълнена с радост. И тогава сърцето кипи, цялото тяло пламва, а умът в благочестив страх вика: „Господи, помилуй“. И както маслото в пълен съд, като се нагрее силно, се разлива по ръбовете, така става и в сърцето, когато се стопля от благодатното дело: то излива топлина и върху тялото, а след това този, който преживява тази благодат, има усещането, сякаш всичките му вътрешности са готови да изскочат от него. С този човек се случват и други чудни тайни: понякога се появява светлина, благодарение на която сякаш ставаш прозрачен, ставаш сякаш свещ, която свети като слънце. Извира светлина от сърцето му; и други мистерии се случват вътре в сърцето, които не мога да опиша. Умът вижда цялото здание и се удивлява на движенията, които предизвикват светите неща, удивлява се на божествените тайни. Целият човек тогава става обòжен от това неземно движение… Сякаш е обхванат от неудържима радост, подобно на някой, който усеща, че нещо го издига нагоре. Затова умът се увлича и подслажда от красотите на рая“.

Това се случва със светите хора, с издигналите се нагоре. Нека никой обаче да не остава безутешен: йеросхим. Василий казва още, че ако не си достигнал такива висоти, но усещаш в себе си присъствието на любов и вътрешен мир, това е толкова живо свидетелство, че нямаш нужда от повече доказателства… Господи! Многократно е бил поставян въпросът дали Бог съществува, излагани са били всякакви рационални аргументи. Бедните рационални съждения са оставяли мнозина далеч от Него. Да чувстваш Бога в сърцето си – това е тайната. Да усещаш как Неговата любов и светлина те променят. Две ясни, осезаеми доказателства: първо, да усещаш преображението в себе си, благодатта, светлината, мира, вярата; да усещаш, че тази сила не идва от теб. И също, че тя не идва винаги, това не го решаваш ти, не можеш да я имаш когато си поискаш, както контролираш телесните, материалните неща. Това е доказателството, с което придобиваш жив опит във вярата, така че нищо да не може да те разклати в нея. И второто доказателство: околните да го усетят. Ако в теб има мир, светлина, любов…

Богородица заспа и беше въздигната телесно на небето. Дано и ти, придобил божествените дарове, да преминеш отвъд, заспивайки в Господа, и да не вкусиш смъртта. И ето я разликата между умирането в грях, в отделеност от Бога, и успението – във вяра в Него. Това е една от големите истини, които споделя с нас Божията майка. Това е, ако щете, една от великите истини, които Богородица споделя с нас чрез своето свето заспиване. Затова и днес я възпяваме: „При раждането си съхранила девството, при успението си не си изоставила света, Богородице. Преминала си към живота (вечен), бидейки майка на Живота (Христос), и с твоите молитви избавяш от смърт нашите души“.[4] Амин.

15 август 1998 г.

Превод: Сандра Керелезова

* Със съкращения от: https://parintelegaleriu.ro (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (193), 2024, с. 55-60 (бел. ред.).