Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автокефалната система и упражняването на халкидонското предюрисдикционно право пред предизвикателството на етнофилетизма

Събота, 15 Октомври 2022 Написана от Перистерски митр. Григорий (Папатомас)

Metr Grigorios PapathomasВ контекста на преосмислянето и задълбоченото изследване на църковните канонични въпроси Четвъртият вселенски събор в Халкидон (451 г.), в своята библейска и есхатологична визия да събере в лоното на Църквата целия свят и цялото творение, разделя преди всичко евхаристийно  – а не само административно  – целия познат тогава свят на седем отделни църковни територии в седем отделни църковни юрисдикции. Целта е да допринесе за (а и да изпревари) християнизацията на народите и по-бързото развитие на местните църкви. Четвъртият вселенски събор всъщност описва една съществуваща тенденция и иска както социално и институционално да използва инерцията на все по-засилващата се християнизация на познатия дотогава свят, така и разширяването на поместните църкви не само на територията на Римската империя, но и извън нея.

1. Първо, във вътрешността на Римската империя съборът разпределя всички митрополитски области според съществуващата тогава митрополитска система (3-4 в.) към пет древнопросияли патриаршески градове, като с изключващо действие оставя извън петте патриаршески църковни формирования възникналата, също съборно, точно двадесет години преди това автокефална църква на Кипър.

Все пак останала е и седма част от територията на тогавашния познат свят, извън границите на Римската империя. Тази територия е била обширна, неопределена и неописана църковно и юрисдикционно. Динамиката на християнизацията на външните народи обаче е изисквала евхаристийна организация и съборно регулиране за всичко, което е възниквало там. Тази седма огромна територия на трите известни тогава континента, извън Римската империя и на останалите неизвестни и неописани територии на земята по онова време се е нуждаела от литургийна присъединеност към някой епископ по евхаристийно-богослужебни причини и по организационни църковни причини – към някой епископски събор, който да работи на територията на тази седма огромна църковна юрисдикция. С други думи, Четвъртият вселенски събор създава поместни териториални църкви в целия познат свят (ойкумена). Оттогава в църковноканонично отношение във вселената няма нищо друго освен  – в един или друг смисъл  – Църквата (църквите). Остава обаче тази седма огромна църковна юрисдикция да бъде църковноканонично проучена.

Еклисио-„логично“ тази седма територия е трябвало да бъде предоставена на първия в пентархията на патриарсите, т. е. на патриарха и папата на Рим. Той обаче е ръководел каноничната система на пентархията със съответната съгласуваща съборна роля, която това предполага, и по този начин е изключен по дефиниция от поемането на такава несъразмерна отговорност. Другите три халкидонски патриаршии на Изток би било подходящо от географска гледна точка да поемат такава мисия поради близостта си до тези територии, но техните граници са били несигурни, а и са били разположени далеч от имперските центрове за вземане на решения, които биха спомогнали за изпълнението на подобна мисия. Халкидонската патриаршия от тези пет, която е оставала, е била тази на Константинопол, която институционално е притежавала три основни характеристики: 1) отговаряла е на всички условия за подобно възложение; 2) до този момент е била развила огромна мисионерска активност за християнизирането на народите с несравними резултати в сравнение с останалите четири халкидонски патриаршии и 3) притежавала е териториална и политическа близост с императора, който, както е станало ясно по-късно, в продължение на векове ще подкрепя осъществяването на мисия с подобен мащаб. В резултат от това седмата неизследвана територия е придадена на халкидонската Константинополска патриаршия, а нейният патриарх е определен за епископа, който трябва да се споменава при отслужване на божествената Евхаристия в тези земи. Именно в този контекст по-късно (в края на 5 в.) той получава титлата вселенски (οικουμενικός), от която титла впоследствие Константинополската патриаршия започва да се нарича Вселенска, а не обратното. Понятието οικουμενικός επίσκοπος е тълкувателно предаване на Правило 28 на Четвъртия вселенски събор, който се отнася до поемането на юрисдикционна отговорност със съборната заповед на Вселенския събор за тази седма църковна територия. Това е съдържанието на многообсъжданото Правило 28 на Четвъртия вселенски събор в Халкидон. Следователно тази територия, известна на всички като „сред варвар(ск)ите (народи)“ (εν τοις βαρβαρικοίς), е църковна територия и изобщо, ама изобщо не е територия на „диаспора“ (sic!). Освен това двата исторически вида „диаспора“, познати в широкия средиземноморски регион, са били еврейската диаспора и другата етническа диаспора, които не съответстват на постановеното в църковноканонично отношение от Халкидонския събор, именно защото и двата вида „диаспори“ предполагат методична връзка на един изключителен център с пространства извън този единствен център.

Център: Йерусалим / национална държава;

пространство извън центъра: диаспора

Още от началото на 20 в. се проявява едно неусетно влияние от страна не само на библейското понятие за еврейската диаспора, но най-вече за националните диаспори, тъй като паствата на поместните национални църкви „в диаспора“ са действали аналогично и са оказвали влияние върху църковните събития, премествайки центъра на тежестта от халкидонската еклисиология към една „еклисиология“, приспособена и съответстваща на националната външна политика на всяка „православна“ държава. Имитирайки национални практики и усвоявайки външен (нецърковен) културен манталитет, ние въведохме етнофилетистки методологии, довели до църковните безизходици, пред които сме изправени днес. И това е така, защото критериите на немалко поместни църкви при разглеждането на проблема за т. нар. „диаспора“ са етнофилетистки, а не са халкидонски и еклисиологични. Но Халкидонският събор определи тази седма територия евхаристийно да бъде църковна територия с епископ – епископа на Константинопол и с епископски събор около него, който да му помага при изпълнението на необходимите дела.

Основната методологична грешка, правена през целия 20 в., е, че земите „сред варварите“ стават пространство на „диаспора“ и това се превръща в църковен стереотип, докато на практика е съвсем ясно, че става дума за църковна територия. Аналогична грешка е да смятаме например църковната територия на Патриаршията на Рим като земи на „диаспора“ (sic!), докато става дума за халкидонска патриаршеска територия.

Всъщност можем ли да определим като „място на диаспора“ територия, определена от вселенски събор като църква? Вследствие от това Вселенската патриаршия, отговаряща за седмата църковна територия, но приемаща институционалната „диаспора“, релативизира  – в първия случай  – абсолютната валидност на Правило 28 на Четвъртия вселенски събор, което днес оспорват почти всички – православни и инославни, напълно пренебрегвайки халкидонската църковноканонична реалност, която този канон отразява. Това оспорване придоби и институционален характер, което не трябваше да се случва поради факта, че на Светия и велик събор на о-в Крит (2016 г.) „диаспората“ беше поставена за първи път като тема на официално съборно равнище от цялата Вселенска църква. Така диаспората беше представена като de facto църковна ситуация, като факт от изключително значение и поради това – първостепенен въпрос за Православната църква по целия свят. За първи път беше въведено съборно и официално едно понятие и една несъществуваща в Църквата „църковна“ реалност, която халкидонската еклисиология преди векове изключи по определение, за да не съществува. Освен това каноничното предание на Църквата през първото хилядолетие не споменава никъде въпроса за „диаспората“ не защото, както погрешно се твърди, такава не е имало  – очевидно е съществувала  – а защото каноничната традиция я е изключила църковноканонически както като идея, така и като съборна реалност.

Тези църковноканонични характеристики се появяват извън шестте (пет плюс една) църковни територии, в земите „сред варварите“ (εν τοις βαρβαρικοίς).

2. А сега нека разгледаме накратко какви църковноканонични характеристики се появяват във вътрешността на територията на халкидонската Патриаршия на Константинопол. На първо място трябва да отбележим, че при всяко разглеждане на даден въпрос относно предоставянето на автокефалия е важно да се вземе предвид една особена характеристика, която отличава тази патриаршия от останалите халкидонски патриаршески градове. А именно, че Константинополската патриаршия е единствената халкидонска патриаршия, която е предоставяла автокефалия на своята територия през последните пет столетия (16-21 в.). Халкидонската Римска патриаршия исторически предшества в получаването на молба за автокефалия. Тя е получила такава през 16 в. от искащите автономия протестанти (срв. принципа cujus regio, ejus religio  – „чиято е властта, негова е религията“, т. е. „държавата следва религията на владетеля“), но категорично отказва да предостави църковни автономии, предизвиквайки разцепление в евхаристийното общуване, и така провокира възникването в своите среди на протестантската „схизма“.

Обратно на това, Константинополската патриаршия, за да запази единството на Църквата и изправена пред лицето на опасността от етнофилетистки разкол, подобен на протестантския разкол на Запад, предоставя свои територии, „отрязва ги от тялото си“, т. е. разделя територията, определена от Четвъртия вселенски събор, и удовлетворява молбите за църковна автокефалия. И така от 1589 до 2019 г., през тези пет столетия, Вселенската патриаршия доброволно отделя части от своята територия и ги предоставя не на нации, а на народите, поискали автокефално съществуване в Църквата.

В другите три халкидонски патриаршии на Изток такъв въпрос все още не е поставян, нито е възниквал. С други думи, само Вселенската патриаршия от всичките пет на съборната халкидонска пентархия изпълнява подобна кинонийна мисия както в рамките на своята патриаршеска територия (десет автокефални и две автономни поместни църкви), така и извън нея, в пространството на седмата църковна юрисдикция (автономна църква на Финландия). Така че всички десет новосъздадени автокефалии възникват само на територията на халкидонската Константинополска патриаршия и са църковен резултат изключително от нейната инициатива, а не от някаква уж съответна общоправославна инициатива.

И решаващият въпрос, който възниква в този момент, е: Константинополската патриаршия е създала тези автокефалии в своята територия като първа по ред (сред патриаршиите), или като имаща първоюрисдикционно право (πρωτοδικαιοδοσιακό δικαίωμα), т. е. въз основа на каноничното право на първия да предоставя автокефален или автономен статут, както и четирите други патриаршии имат или ще имат в бъдеще правото по собствена инициатива да създават църковни автокефалии на своя територия?

В областта на църковноканоничната практика, която Църквата следва, и в процеса на възникване на автокефалията, като изследовател лично аз различавам две положения:

- от една страна, е положението, когато Вселенската патриаршия действа като първенствуваща по ред (πρώτος τῇ τάξει  – първи по ред) и следователно тя предоставя всички възникнали църковни автокефалии (през 16-20 в.), възникващи (2019 г.) и тези, които ще възникнат занапред (21 в. и след това), независимо към коя халкидонска патриаршия принадлежи териториално бъдещата автокефална църква, или

- от друга страна, е положението, когато Константинополската патриаршия действа като халкидонска патриаршия изключително на своя територия, като упражнява първоюрисдикционно право (πρωτοδικαιοδοσιακά) – десет автокефални и две автономни църкви – и предюрисдикционно право, когато става дума за премахната автокефалия, както е в случая с автокефалията на Църквата в Албания (1991 г.) и на автономната Църква на Естония (1996 г.), или както се случва с появата на автокефалия във вътрешната територия на преди това съществувала автокефална църква – но винаги в предюрисдикционната територия на Константинополската патриаршия, какъвто беше на ранен етап случаят с автокефалната Църква на Украйна (2019 г.).

Нека илюстрираме двата принципа: първоюрисдикционно право означава, че една халкидонска патриаршия предоставя църковна автокефалия в гео-църковните граници на своята канонична територия (както са всички десет автокефални и две автономни църкви в периода 16-20 в.); а предюрисдикционно право (προδικαιοδοσιακό δικαίωμα) означава, че една халкидонска патриаршия възстановява дадена автокефалия, която е преустановила действието си в миналото поради външни фактори (геополитически и др.), и поема инициативата да я възстанови в предишното ѝ състояние, без това да предполага, разбира се, ретроспективно канонично право за намеса във вътрешните дела на възстановената автокефална църква (виж примера с Църквата в Албания през 1991 г.).

Анализирайки термина етимологично, предюрисдикционно означава, че всички автокефални църкви на халкидонската територия на Константинополската патриаршия, получили своята автокефалия от същата тази патриаршия, представляват предюрисдикционна нейна територия, докато същевременно самата патриаршия няма никаква юрисдикция върху тях. С други думи, предюрисдикционното право на патриаршията не повдига юрисдикционни права върху автокефалните църкви, които са еманципирани в църковноканонично отношение. Когато обаче възникне проблем както този, който се появи с Църквата на Албания (1967-1991 г.) или както се случи с Църквата в Украйна (1920 – 1940 – 1991 – 2009 – 2019 г.), някой трябва да поеме инициативата. Кой ще действа и как ще действа? Отговорът на въпроса кой ще действа е очевиден. Във втората част на въпроса бих казал, че (патриаршията) ще поеме инициативата не като първа по ред, а като упражняваща предюрисдикционно право. Съвсем не е очевидно обаче как ще реагират другите поместни териториални църкви, когато този въпрос не е изяснен, така че ще възникнат смущения, които ще доведат до църковноканонични хетеротопии и църковни етнофилетистки противоречия като тези, които наблюдаваме в наши дни…

Нека създадем една работна хипотеза, за да разберем какво означава предюрисдикционно право.

Ако през 1054 г. не се беше случило прекъсването на евхаристийното общение с Рим и днес имахме една нормална съборна пентархия, както е било през първото хилядолетие, кой щеше да има инициативата за църковното възстановяване на Албания? Римският патриарх, като първи по ред, или Константинополският, като имащ предюрисдикционно право? Повечето, ако не и всички, отговарят на този въпрос, че естествено първият по ред има инициативата… (нека тук подчертаем, че в лицето на Константинополския патриарх съществуват съвместно и двете църковноканонични характеристики и права). Следователно това е Рим! Но дали е така? Определено не! Константинопол е този, който действа като носител на предюрисдикционното право в Албания. Следователно в Естония и в Албания Константинополският патриарх не действа като първи (πρώτος), а като имащ предюрисдикционно право, което му дава каноничното право на Църквата, тъй като споменатите области спадат към неговата халкидонска юрисдикция и са под негова пастирска отговорност според определението на Четвъртия вселенски събор в Халкидон. От тази гледна точка Албания, както и Украйна, а също и Естония или Северна Македония днес представляват територия на Константинополската патриаршия, определена ѝ от Четвъртия вселенски събор, и поради това именно тя, Константинополската патриаршия, която упражнява предюрисдикционно право върху тези земи, действа в съответствие с него. Докато съществува църковната автокефалия на поместните църкви, каквито са Църквата на Гърция, Църквата на Сърбия, Църквата на България и т. н., тя няма никакво право да се намесва в предоставената автокефалия. Когато обаче автокефалията бъде премахната поради някакви външни причини (както беше в Албания) или геополитически възниква нова църковна единица (Украйна), или съществува неуреденост в общението (Северна Македония), тя има всяко църковноканонично право да действа като притежаваща абсолютно предюрисдикционно право, а не като първа по ред (сред патриаршиите), без да може обаче, упражнявайки това право, да премахва автокефалията.

Служението на първия е изключително съборно и никога еднолично или едноактово (т. е. да действа като съборен първи без другите съборни първи), както вече знаем от древната Църква и Апостолско правило 34, както и от всички нейни съборни прояви оттогава до последния Свят и велик събор на о-в Крит (2016 г.). Защото първият между равни[1] според църковноканоничното предание е съборен първи и следователно трябва  – ако иска да действа така (виж съборното решение на Светия и велик събор на Крит за автономията), да свиква всеправославен събор за един такъв акт или подобен на него, каквото е предоставянето на автокефалия. Докато в случаите, когато се упражнява предюрисдикционното право, не се предвижда изобщо свикването на такъв събор, тъй като това е вътрешно дело в рамките на халкидонската територия на халкидонската патриаршия.

Ще предложа още една работна хипотеза, за да разберем напълно Украинския църковен въпрос в светлината на предюрисдикционното право на Константинополската патриаршия. Нека допуснем, че Тесалия става независима държава и гражданите на тази „държава“ – тесалийците, поискат автокефалия. Кой ще бъде компетентен да я предостави: Атина или Константинопол? Отговорът изглежда на пръв поглед лесен и прост, и, вероятно  – очевиден: разбира се, че Гърция, след като Тесалия (1882 г.) е била църковна епархия на автокефалната църква на Гърция. Но! Константинополската патриаршия ще предостави автокефалията не защото е първенствуваща (първа по ред, πρώτος τῇ τάξει), а защото Тесалия веднага след обявяването си за независима „държава“ първоначално е предюрисдикционна територия, а после попада в категорията на първоюрисдикционната територия и се възвръща към предишната халкидонска юрисдикция на Константинополската патриаршия, поради което тя е тази, която ѝ дава автокефалия! Въз основа на новите автокефалии от 16 в. и нататък, от момента, когато една област стане независима държава, тя има правото да поиска църковна автокефалия. От момента на подаването на молбата за автокефалия автоматично се задейства онази патриаршия, която има предюрисдикционно право (προδικαιοδοσιακό δικαίωμα) върху тази териториална област. По този начин предюрисдикционното право на Константинополската патриаршия в „Тесалия“ или в пресния случай с Украйна е това, което ѝ дава правото на изключителна инициатива да задейства впоследствие първоюрисдикционното право (πρωτοδικαιοδοσιακό δικαίωμα) и да предостави сама по себе си (αυτό μόνο του) автокефалия. От тази гледна точка Вселенската патриаршия пое правилно инициативата и първоюрисдикционно предостави църковна автокефалия на Украйна (2019 г.) и следователно всички тези църковни спорове, възникнали след 2019 г., са излишни.

На това място нека също отбележим, че никоя автокефална църква не може да предоставя автокефалия в рамките на определената ѝ църковноканонична територия. Това е разликата между халкидонските патриаршески градове на Четвъртия вселенски събор и нововъзникналите автокефални поместни църкви. Например Църквата на Кипър или Църквата на Гърция, или автокефалната патриаршеска Църква на Сърбия, или съответно на Русия не могат да фрагментират своята територия и да „предоставят“ (sic!) автокефалия, а още по-малко извън своята територия. Ако има молба за автокефалия, дори ако причините са геополитически, тогава се задейства имащият предюрисдикционното право, а не съществувалата преди това там автокефална патриаршеска църква.

Послепис

Като богослови ние носим безусловна отговорност за думите, които изричаме. Не можем да казваме „диаспора“ през 20 и 21 в., когато Църквата през вековете не го е казвала. От епохата на съборите и канонотворчеството през първото хилядолетие до нас не е достигнал термин „църковна диаспора“. И трябва да отбележим това, за да не изкривяваме нищо от онова, което сме приели съборно. Такова понятие и реалност не е съществувало през вековете и не може да съществува в църковноканонично отношение.

Църквата през вековете е действала в целия свят като съществуваща в своята цялост Църква (църкви).

В заключение:

1) Смятам, че Вселенската патриаршия, постъпвайки в съответствие с църковните канони правилно, уместно и успешно, е действала не като първенствуваща (първа по ред), въпреки че беше представено по този начин и така възникнаха етнофилетистки противоречия, а като имаща предюрисдикционно право (в случая с Албания) и впоследствие за днешните проблеми, като упражняваща първоюрисдикционно право (в случая с Украйна, Северна Македония, а после може би и Молдова) на своята халкидонска патриаршеска територия.

2) От този различен и тенденциозно предлаган подход се обуславят различията и укорителното отношение по въпроса за предоставянето на автокефалия на Украйна от страна на Вселенската патриаршия и колебливото признаване на автокефалията от страна на някои православни поместни църкви.

3) Не е необходимо Константинополската патриаршия да действа в своята халкидонска територия като „първа по ред“, т. е. като Вселенска патриаршия, а да действа въз основа на църковноканоничното право, което ѝ принадлежи изключително като на халкидонска древнопросияла патриаршия и което се разделя на първоюрисдикционно право за предоставяне на автокефалия и предюрисдикционно право за възстановяване на някоя недействаща предоставена автокефалия (Албания), или за предоставяне на автокефалия на територията на новообразувана държава, която територия до предоставянето на нова автокефалия е била канонична територия на някоя друга автокефална поместна църква (Украйна и Северна Македония).

4) Затова поради всички горепосочени причини и поради много други, които не се изброяват тук, ще трябва да се свика още един, Втори по ред Свят и велик събор на Крит, този път с една-единствена тема, а именно автокефалията, по примера на Първо-втория събор (859 и 861 г.) в Константинопол, за да бъдат разрешени всички възникнали църковноканонични проблеми в тяхната цялост.

Солун, 28 май 2022 г.

Превод: Златина Иванова

* За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 6 (173), 2022, с. 108-116 (бел. ред.).

[1] Рrimus inter pares (в рамките на една автокефална църква) или по-точно, за нашия случай, съборният първи между съборните първи (primus inter primos [protos inter protoi]) в рамките на съборната пентархия или, както е в наши дни, на съборната декапентархия, т. е. петнадесет първи (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dpp9d 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме