Патристика след неопатристиката

Патристиката като православна самоидентичност

Дали по стечение на обстоятелствата, или като тенденция, но в последно време православните патристически изследвания показват засилен интерес към природата на патристиката – като такава, както и към въпроса как тя следва да се разгръща занапред. Показателна в този смисъл стана конференцията, организирана от Волоската академия за богословски изследвания през м. юни 2010 г. на тема „Неопатристичен синтез или постпатристично богословие: може ли богословието да бъде контекстуално?“. Тя отекна нашироко в православния свят и постави началото на дискусии – понякога разгорещени, върху патристиката, неопатристиката, постнеопатристиката и постпатристиката. Тези дискусии се разгорещиха особено много в Гърция, където мнозина – от митрополити до миряни-блогъри – започнаха да изразяват своите възгледи относно ролята на отците в живота на Църквата днес. Независимо, че някои от участниците в дискусиите завършиха с осъждане на „постпатристиката“ и дори на „неопатристичния синтез“,[1] тези дискусии показаха, че патристиката продължава да е от значение за православните и че те са силно загрижени за нейното бъдеще.

С други думи, връзката между православните и отците е сложна и има множество аспекти. Всички православни без изключение се отнасят към отците като към същностна идентичност на своята вяра. Сред богословските дисциплини патристиката е за тях най-любимата. В същото време малцина от православните наистина четат отците. При което това, което повечето от тези малцина предпочитат, са нравственопоучителни уроци или занимателни истории от типа на апофтегмите. Някои използват отците с идеологически цели или за онова, което беше наречено „патристичен фундаментализъм“. И едва малка група православни четат отците, за да познават тяхното богословие. Накрая, една съвсем микроскопична група православни са тези, които изучават отците по съответния академичен начин. Всичко това насочва вниманието ни към въпроса за метода на четене на отците.

Методът в патристиката

Въпросът за метода следва да бъде разглеждан като един от ключовите въпроси в патристиката. Можем ли да говорим изобщо за метод, който да би бил приложим към патристиката? Съществува ли специфичен метод за изучаването на отците на Църквата? Повечето съвременни гръцки богослови ще кажат, че методът като такъв е неприложим изобщо към богословието и в частност – към патристиката. Така ги обучават в гръцките университети. В гръцките богословски факултети съществува традицията да се говори с подозрение за метод в богословието. Изглежда, че това подозрение е било внесено от онези гръцки богослови, които са преминавали обучението си в Германия и които вероятно са били претъпквани там с методи. Завръщайки се в Гърция, те просто са захвърляли методите на основанието, че в богословието методът може да подмени самото богословие. Може и така да е. Възможно е също безметодният подход към богословието да се превърне сам в някакъв вид метод, което за богословието не е полезно. Богословие без метод е по-скоро илюзия, можеща да направи богословието уязвимо за злоупотреби и несистематически спекулации. То може да отвори пътя за превръщането на богословието в идеология. Ето защо методът е приложим към богословието, както и, в частност – към патристиката.

Неопатристичният синтез е един от възможните методи за изучаването на отците. Този метод получи поразителна популярност между православните учени. Той спечели надмощие над един друг метод, наричан от митрополита на Диоклия Калистос „руски религиозен ренесанс“. Един от бащите на „неопатристичния синтез“ е бил прот. Георги Флоровски. Той изковава самия термин и го вкарва в обръщение. В същото време той не предлага никакво ясно и изчерпателно определение за неопатристичния синтез. Нещо повече: няма определение, по което подписващите се под този метод, да са единодушно съгласни. Херменевтичният ключ към него е самото му наименование: „неопатристичен синтез“. Своеобразният пък лозунг, свързван с него, гласи: „Обратно към отците!“.

Неопатристичният синтез и персонализмът

Изглежда, че едно минималистично определение за неопатристичния синтез е допринесло този метод да спечели съгласието на изследователите. Това определение се оказва достатъчно всеобхватно, за да задоволи изследователи от различни школи и с различни убеждения. Поради това аз бих коригирал и своето собствено отношение към неопатристичния синтез като метод. Това е повече една сполучлива формула или дори едно очарование, отколкото метод в собствен смисъл на думата. Като такава, тя покрива множество методи и направления. В този смисъл неопатристичният синтез е подобен на персонализма. И наистина, персонализмът стана крайно популярен сред православните богослови от двадесетото столетие. Той бива характеризиран от следните отличителни черти:

- беше провъзгласен за традиционен, и все пак не е;

- беше използван за идентифициране на онова, което е истински православно – в сравнение със „западното“;

- беше една нашироко интерпретируема концепция, която покрива множество насоки на мисълта.

Същите отличителни черти биват откривани в концепцията за неопатристичния синтез:

- беше възприет като традиционен, макар че не е такъв, защото беше „нео-“ и беше „синтез“;

- изявяваше претенцията да бъде пример за освобождаване от „западния плен“ на православното богословие;

- позволява много, твърде много интерпретации, и може да покрие огромен брой идеи, методи и схващания.

Нито персонализмът, нито неопатристичният синтез се асоциират с каквото и да било специфично учение. И едното, и другото са били замислени като изчерпателни. И едното, и другото работят повече като байраци, отколкото като мисловни системи или вярвания. Накрая, и едното, и другото имитират неща, които са скъпи за отделни групи и техните последователи. Така православните традиционалисти виждат в персонализма едно „древно персоналистично понятие за личностността“. Либералните хуманисти пък виждат в него задоволителен антропоцентризъм. Същото е и с неопатристичния синтез. Традиционалистите виждат там вярност към Преданието на отците, докато либералите предпочитат думите „нео“ и „синтез“.

Персонализмът е диалектически. От една страна, посредством отъждествяването на личността с ипостаста, той претендира да бъде традиционен и патристичен. От друга страна, като резултат, той се разгръща около модерните идеи за човешката личностност. Същата диалектика е и формулата на неопатристичния синтез. От една страна, в него се включва един базисен идентификатор, който никой православен, бил той консервативен или либерален, не може да отрече – отците на Църквата. От друга страна, добавяйки към „синтез“ префикса „нео-“, неопатристичният синтез оставя достатъчно пространство за интерпретации, включвания и по-нататъшни разгръщания. Ясно е, че методологично неопатристичният синтез възниква от същия интелектуален климат, от който възниква и персонализмът. И единият, и другият показват поразителни сходства.

Между тях обаче съществуват и някои важни различия. Персонализмът изглежда повече способен да установява връзки между традиционното богословие и съвременната мисъл. Практически той представлява смесица от по-широки философски прозрения и традиционни за богословието аксиоми. Персонализмът е екстроверт. Противно на него, неопатристичният синтез е интроверт. Той не отива твърде далеч отвъд светоотеческите текстове и контексти, не показва отвореност към света на модерните идеи, не се открива към света – като такъв. Което обаче не означава, че първоначално той не е бил замислян като по-отворен. Най-малкото това подсказва думата „синтез“ в неговата формула. Ако това е така, то той просто не е успял да стане толкова открит, колкото неговият брат – персонализмът, е успял да стане.

Диалектиката на неопатристичния синтез и руския религиозен ренесанс

Както по-горе вече споменахме, неопатристичният синтез е движение, развивало се успоредно с руския религиозен ренесанс. За да го кажем по-точно, тези две движения са били антагонистични. О. Георги Флоровски, например, както е добре известно, е бил твърд опонент на о. Сергий Булгаков – една от ключовите фигури на руския религиозен ренесанс. О. Флоровски разгръща много от идеите на о. Булгаков – включително такива, които са били свързани с неопатристичния синтез – противно на мисленето на самия о. Сергий. Използването на отците на Църквата не е било специфична отличителна черта единствено на неопатристичния синтез. Привърженици на руския религиозен ренесанс, включително самият о. Сергий Булгаков, също активно използват отците. Следователно разграничаването на двете течения – на неопатристичния синтез и на руския религиозен ренесанс – лежи не в приемането или неприемането на отците. То е някъде другаде.

Обща отличителна черта на онези, които биват асоциирани с руския религиозен ренесанс, е тяхната философска подготовка. Тази е отличителната черта, която вероятно обуславя и техния метод в богословието. В същото време мнозинството от онези, които ние отнасяме към неопатристичния синтез, са получили своята подготовка в областта на историята. Самият о. Флоровски е бил историк, който в своите патристични проучвания широко е прилагал методите на историческото изследване. Разбира се, тук не става дума за историческия позитивизъм на деветнадесетото столетие. Флоровски развива различен тип историцизъм, който той прилага към патристиката. Този тип историцизъм следва да бъде изучаван по-задълбочено. Това е синтетичен историцизъм от типа, който е бил развиван приблизително по същото това време от историци като Арнълд Тойнби и Лев Гумильов. Неопатристичният синтез на о. Георги Флоровски съдържа в себе си един нов синтез на историцизма и богословието. Грубо казано, разликата между тези два метода – руския религиозен ренесанс и неопатристичния синтез, е определена до голяма степен от две различни мисловни парадигми: философска и историческа. Разбира се, това не е единственото, което отличава двата метода. То обаче е една от ключовите разлики между тях.

Отношенията между руския религиозен ренесанс и неопатристичния синтез са диалектически. В този диалектически процес руският религиозен ренесанс е нещо като тезис. Неопатристичният синтез е антитезис. И наистина, отбелязвано е, че о. Флоровски е строял своя метод до голяма степен върху отричането на подходите на о. Булгаков. Той е бил в постоянен вътрешен диалог или, за да го кажем още по-точно – спор с о. Булгаков. В същото време самият неопатристичен синтез играе, поне частично, ролята на синтез в диалектическия процес, който е бил започнат от руския религиозен ренесанс. Наистина, той включва доста философски елементи, които са скъпи за руския религиозен ренесанс. Така например, в деконструирането на „ума на отците“ о. Флоровски в голяма степен се е облягал на интуицията. В това той както изглежда се е възползвал от интуитивизма на Николай Лоски, бащата на друга важна фигура на неопатристичния синтез – Владимир Лоски.

Неопатристичният синтез е бил само отчасти синтез в диалектическото развитие на патристиката. Оставал е по-скоро като една антитеза на руския религиозен ренесанс. Въпросът е следователно дали изобщо съществува някакъв подход, който да би могъл да се разглежда като синтетичен за двойката „руски религиозен ренесанс – неопатристичен синтез“? Следва ли един такъв синтез да бъде продължение на неопатристичния синтез? Или следва да обмисляме разгръщането на един нов синтетичен подход, който да би бил откъснат от неопатристичния синтез? Налице ли е действително нужда да отиваме отвъд неопатристичния синтез? Фактически тези въпроси имат отношение към самото бъдеще на патристичните изследвания.

Бъдещето на патристичните изследвания

Ако неопатристичният синтез не бъде заменен от напълно нов подход, той следва да бъде доразвит. Какви биха били принципите, върху които неопатристичният или нов синтез биха могли да се разгърнат? В случай че следваме концепцията за идентифицирането на различните основи, стоящи зад богословските методи, би следвало да имаме предвид, че при мнозина от съвременните православни богослови и патристи основата на тяхното обучение е в точните науки – главно в математиката и във физиката. А науката има своя мисловна матрица. Тази матрица изглежда универсално приложима и в други области. В нашето време тя играе ролята, която в Античността е играела философията. Ала философията вече не играе тази роля. Днес тя е играна от науката, а научните подходи са напълно приложими и към хуманитаристиката, социалните науки, и дори богословието. Днес хората на точните науки лесно се сдобиват с известност и в областта на богословието. Богословите, които идват от философията или от другите хуманитарни науки, не са много. Така матрицата на научното мислене – тази нова „мета-физика“ – ще определя и по-нататъшното развитие на богословието и на патристичните изследвания. Тя е „мета-физика“ в няколко аспекта. На първо място тя е метафизична, защото работи с проблеми, които не са физически. На второ място тя е и буквално метафизическа – при мнозина богослови техните богословски трудове следват проучванията им в областта на физиката.

Щом матрицата на точните науки е влязла в богословското мислене, патристиката притежава по-широки възможности да взаимодейства с тези науки. Тя може и следва да допринася към диалога, който върви отвъд противопоставянето религия-наука. Това ще отвори патристиката, ще я направи по-екстровертна. Казано по-общо, патристическите изследвания ще станат по-интердисциплинарни. Те определено изпитват необходимост от взаимодействия с други дисциплини, включително с етиката, със социалните учения, философията, точните науки и т. н.

Едно взаимодействие с теориите на аналитичната философия и модерния език би било от особен интерес за бъдещето на патристическите изследвания. Важността на тези теории бива обусловена от увеличаващите се транс-културни взаимодействия, в които е ангажирано и богословието. Тези взаимодействия ни подтикват към търсене на пътища за транслиране на традиционните богословия към различни съвременни контексти, сред които африкански, азиатски и т. н. Когато говорим за транслиране на богословието към различните контексти ние несъмнено следва да предположим и едно деконструиране на традиционните езици на богословското изразяване, и реконструиране на богословските значения в новите езици. Тези езици не са просто лингвистични явления. Те са също така и преобладаващо културни и контекстуални явления. Те включват една комплексност на персоналното мислене, изразяване и разбиране на другия.

За да „деконструираме“ езика на отците с цел да предадем неговото послание към други контексти, следва да различаваме истината, върху която отците са размишлявали, от езика, който те са използвали за изразяването на тази истина. Понятието за съгласието на отците (consensus patrum) би било от полза при такова различаване, но следва да бъде и същностно обновено. През втората половина на деветнадесетото столетие Василий В. Болотов (1954-1900) въвежда идеята за consensus patrum като инструмент, който да улесни сближаването с англиканите и старокатолиците. В разбирането на Болотов съгласието на отците може да бъде изчислено като аритметична средна стойност. В първоначалния си замисъл то е било нещо статично, твърде алгебрично. Съмнявам се, че то може да бъде използвано по същия начин и днес. Мисълта на отците на Църквата не може да се сведе до някакво „средно“ аритметично. Тя е твърде динамична, прекалено комплексна. За да опишем тази нейна комплексност, ние имаме нужда поне от инструментите на висшата математика.

Езикът на отците на Църквата

Различаването между език и смисъл в мисълта на отците на Църквата може да ни помогне да доразвием по-нататък идеята за синтеза, предложен от о. Георги Флоровски. Може ли езикът на отците да бъде използван за изразяването на идеи, които са дошли в богословието отвън? Със сигурност това е възможно и то е нещо, което е вече постигнато. Красноречив пример за това е гореспоменатият персонализъм, който е бил един набор от нови идеи, изразени на квази-патристически език. Може ли успехът на персонализма да бъде повторен (сега, разбира се, без претенцията, че това ще бъде една традиционна патристична доктрина)? Това е възможно и дори е необходимо, за да обезпечи жизнено важната връзка между сферата на светоотеческата мисъл и сферата на модерната мисъл. Модерните идеи, облечени в одеждите на традиционния светоотечески език, обогатяват православното богословие. В миналото това понякога е изглеждало като контрабанда. Сега ние можем свободно да изследваме и да приемем в православното богословие идеи, идващи отвън, правейки ги разбираеми и смилаеми в нашия контекст, като ги обновим чрез езика на традиционната патристика.

Възможен е и обратният подход – когато извличаме идеите на отците и след това ги обличаме в различни нови езици. Крайно необходимо е да предаваме тези идеи към различни контексти, които не са свързани с патристическия. Пример за казаното би бил Китай. Очарователна задача би било да облечем идеите на отците в езика, например, на традиционната китайска философия. Идеите на отците на Църквата могат и трябва да бъдат транслирани към множество различни контексти. Тази задача и други подобни на нея отвеждат патристическите изследвания далеч отвъд неопатристичния синтез и дори от самата патристика.

Комплексността на светоотеческите гласове

Занапред богословието и патристическите изследвания ще трябва да съдържат в себе си комплексност не само на езиците, на които отците на Църквата ще могат да бъдат ре-артикулирани. Бъдещата патристика ще се нуждае също и от сериозно възприемане на мисленето на отците и на техните съчинения. Днес е ясно, че отците не са говорили в съзвучие – от типа на онова, което ни представя византийската музика. В действителност техните гласове звучат полифонично. Понякога те не звучат по необходимост в съгласие. Дисонанси, подобни на тези, които се срещат при Монтеверди, или дори при Скрябин и Стравински, могат да бъдат установени и в съчиненията на отците. Което не отслабва хармонията и естетиката в светоотеческите съчинения, а само загатва за съществуването на тази хармония и естетика на различни равнища. Или, ако използваме друга аналогия, класическите патристически изследвания представят отците на Църквата в един стил на академично изкуство, запазващо такива пропорции и перспектива, при които фигурите са разположени в хармония и рафаелитски ред. Съвременната наука осъзнава, че отците могат да бъдат описвани и по прерафаелитски или по импресионистичен начин. Може дори да се настоява, че към отците са приложими и критериите на модерното изкуство. Така, отците на Църквата представят един вид естетика, която понякога не е очевидна и не носи незабавно визуално удовлетворение. Понякога се налага да гледаме внимателно през точките и редовете, за да видим смисъла и красотата, за които отците свидетелстват и които те искат да споделят с нас.

Превод: Борис Маринов

* Cyril (Hovorun), archim. „Patristics after Neo-Patristics“ – In: A Celebration of Living Theology: A Festschrift in Honour of Andrew Louth, ed. by Justin A. Mihoc & Leonard Aldea, London – New Delhi – New York – Sydney: „Bloomsbury“ 2014, p. 205-213 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (172), 2022, с. 67-74 (бел. ред.).

[1] На 15.2.2012 г. Пирейският митр. Серафим от Гръцката църква организира еднодневна конференция на темата „Патристично богословие и постпатристична ерес“ (Πατερική Θεολογία και μεταπατερική αίρεση). На тази конференция друг гръцки йерарх – Навпактският митр. Йеротей (Влахос) – изнесе доклад, който впоследствие беше широко разпространен из гръцките медии. В този доклад той каза: „Така аз вярвам, че термините неопатристика и постпатристика се родиха от този дух. Отначало се появи първият термин – неопатристика, изразявайки идеята, че текстовете на отците не трябва просто да бъдат преповтаряни. Че това, което следва да бъде установявано и предавано към нашата епоха, е техният дух. Което означава, че това, което следва да бъде изследвано, е как отците биха говорили по съвременните въпроси. Независимо от добрата воля на някои [които са предложили този подход], това е крайно опасно, защото като резултат то подкопава цялото патристично богословие… Сетне се появи и терминът постпатристично богословие. „Постпатристично“ богословие означава, че ние не се нуждаем повече от отците, тъй като те са живели в други епохи, разрешавали са други проблеми, изправяли са се пред други онтологични и космологични въпроси, имали са „напълно различно възприятие за света“. Ето защо те не могат да ни помагат в нашето време… Подобни възгледи са като мина, заложена в основите на православното богословие“. Този текст беше публикуван в множество блогове. Ето и един от тях: http://paterikakeimena.blogspot.com/2011/01/blog-post_5419.html (достъп на 23.6.2012 г.). В гръцката блогосфера има един специален блог, който е посветен конкретно на постпатристичното богословие – http://metapaterikiairesi.wordpress.com (достъп на 22.6.2012 г.).