Краят на „консервативния икуменизъм“

Не всички критици на секуларния либерализъм през последните петдесет години са се замесвали във флиртове с фашизма, но в апокалипсиса (буквално – демаскирането[1]), който войната на Путин срещу Украйна представлява, можем да видим повече от всякога ужасяващите последствия от неясното разграничаване на двете.

През януари 1975 г. о. Александър Шмеман, по онова време декан на Семинарията „Св. Владимир“, подписва „Хартфордския призив“,[2] иницииран от бъдещия основател и редактор на First Things Ричард Джон Нюхаус.[3] Декларацията назовава тринадесет на брой „широко разпространени, неверни и отслабващи“ тенденции, които подписалите я разглеждат като характерни за епохата, сред които е идеята, че „съвременната мисъл е превъзхождаща“ и е „нормативна за християнската вяра и живот“ в сравнение с „всички минали форми на разбиране на реалността“. Хартфордският призив е ранен пример за това, което Андрей Шишков нарече „консервативен икуменизъм“.[4] Той е едно съвместно изявление на римокатолици, православни християни и протестанти, които са критично настроени към либералните, секуларизиращи тенденции в обществото и в религията.

През 1975 г. „Моралното мнозинство“ на Джери Фолуел[5] все още не е формирано. Сред двадесет и петимата религиозни лидери, подписали този призив, са Питър Бъргър и Стенли Хауървас – хора, които слабо, ако въобще, биват свързвани днес с християнския консерватизъм. Забележителна – в светлината на преобладаващите в последните години сред християнските консерватори антидемократични тенденции – е признателността на Шмеман за свободите, предоставяни от либералното демократично общество. В това той се различава от Александър Солженицин, чийто светоглед описва в своите Дневници след тяхната първа среща през 1974 г. така: „[Солженицин] Абсолютно отрича демокрацията. Признава монархията“.[6]

Както е добре известно, беседите на о. Александър Шмеман, излъчвани от руската редакция на Радио „Свобода“ за Съветска Русия, са вълнували дълбоко Солженицин. За тях припомня с дълбоко чувство и един човек от по-късното поколение, също израснал в условията на съветския гнет, който от първите години на новото хилядолетие е острие на още по-провокативен и мускулест „консервативен икуменизъм“, свързвайки руското православие с консервативните римокатолици и протестанти в Европа и САЩ. Говорим за Волоколамския митрополит Иларион – председателя на Отдела за външни връзки на Московска патриаршия. В новия каталог на издателството на „Св. Владимир“ за периода на Великия пост през настоящата година, който получих в средата на март, на първа страница е изведена препоръка на митр. Иларион за новоотпечатания втори том от A Voice for Our Time: Radio Liberty Talks[7] – събраните обръщения на о. Шмеман за СССР. Думи на митр. Иларион, прочитането на които е странно на фона на неговото мълчание относно войната в Украйна още от самото нейно начало:

За всички нас, които живеехме в страна, полагала всяко усилие за изтриване на Бога от паметта на хората, беседите на отец Александър по Радио „Свобода“ бяха глътка свеж въздух. Винаги ясен и силен, дълбок и верен на истината на Евангелието, неговият глас пронизваше желязната завеса и променяше разбирането на хората за човешките и божествените реалности.

Всеки ясен и силен глас, верен на истината за войната, който прояви дързостта да пожелае да бъде чут в днешна Русия – независимо дали ще става дума за репортаж, за проповед или за протест – е глас, излагащ своя носител на сериозен риск. Нито дума на подкрепа или похвала за такива гласове не е дошла досега нито от митр. Иларион, нито от патр. Кирил, който позорно оправда войната като необходимост – да се противостои на западния упадък, въплъщаван от гей-парадите.[8] Миналата година митр. Иларион се изказа пренебрежително за протестите срещу ареста на политическия опозиционен лидер Алексей Навални,[9] и не каза нищо срещу закриването на „Мемориал“, правозащитната организация, посветила се на съхраняването на паметта за сталинските зверства.[10] Неговото публично мълчание за войната в Украйна остана непроменено и в началото на март, когато той посети Сирия, за среща с патр. Йоан Десети, който също не излезе с никаква критика по отношение на руската инвазия.[11]

Православният автор и блогър Род Дреър неотдавна характеризира решението на Университета на Фрибург, Швейцария, да прекъсне отношения с митр. Иларион заради неговото нежелание да осъди тази война като едно от „безумията“, които хората вършат, като „лудост“ и функция на „морална паника“.[12] Можем само да се надяваме, че скоро и Семинарията „Св. Владимир“ ще успее да намери начин да „полудее“ достатъчно, за да престане да се равнява както по патр. Кирил, на чието име тя неотдавна нарече дарение в подкрепа на библеистичните изследвания,[13] така и по митр. Иларион, чието име и книги се появяват не веднъж, а според моите изчисления седем пъти в последния каталог на издателството ѝ (брой, надвишаван единствено от имената на о. Шмеман и на св. Софроний), и ще спре да се идентифицира толкова тясно с тях. Вчерашното окуражаващо изявление от синода на Православната църква в Америка за Неделя кръстопоклонна[14] дава подобна надежда. Към момента обаче „Св. Владимир“ остава дотолкова далеч от натискането на моралния паник-бутон, че не излезе с нито едно собствено изявление по повод на войната, а просто препрати интересуващите се от нейната позиция, към изявлението на митр. Тихон от 24 февруари, правейки това едва на 11 март.[15] На същия ден, 11 март, о. Чад Хатфийлд, декан на семинарията „Св. Владимир“, публикува видеообръщение към възпитаниците на това училище, от което отсъстваше каквото и да било споменаване на войната.[16]

През 2021 г. Дреър беше поканен в „Св. Владимир“, за да изнесе годишната лекция в памет на о. Александър Шмеман. Също така, той беше избран да напише и предговора към първия том от беседите на Шмеман за Радио „Свобода“. Така значителен сегмент от православното християнство беше насърчен – от страна на най-прочутата православна образователна институция в Северна Америка – да допусне съществуването на някакво сходство между световъзприятието на Шмеман и това на Дреър. Всъщност манихейската интерпретация на Дреър на християнското отношение към секуларния либерализъм е безкрайно далече от разбирането на о. Шмеман по същия въпрос. За разлика от Дреър, о. Шмеман е можел да критикува либералния Запад, правейки това разсъдливо, без ни най-малко да бъде привличан от автократични алтернативи.

През тези дни, когато всички в САЩ – с изключение на политици като Медисън Которн[17] и Марджъри Тейлър Грийнс[18] – застанаха на страната на украинската западно-ориентирана демокрация и против руската автокрация, Дреър и други упорити критици на западния либерализъм като Патрик Динийн промениха своите възгледи, без обаче да се отказват от своите безразсъдни удари по продължаващите разрушителни въздействия на либерализма. Само два дни след началото на войната Динийн, професор по политология в „Нотр Дам“[19] и консервативен римокатолик, публикува в Туитър взета от друго място фотография с чисто обяснителния към нея текст „Украински мъже съпровождат своите жени и деца до Полша, преди да се завърнат на изток, на фронта“[20], но не се въздържа да добави собствения си коментар (да не би въпросите на културната война около джендър-теорията да бъдат изпуснати от внимание дори само за миг): „Местоименията са луксозна стока“. Дреър, от своя страна, по-миналата седмица написа стеснително: „Никога не съм бил за Путин, по смисъла да виждам в него и неговото управление какъвто и да било образец за американците, макар че, когато той кажеше нещо, което одобрявам, аз го възхвалявах“.

За да илюстрираме високата оценка, давана съответно от Дреър и от Динийн в подкрепа на одобряващите Путин руски интелектуалци и религиозни лидери отпреди разгарянето на настоящия ад, е достатъчен по един кратък цитат от всеки от двамата. В свой текст от август 2019 г., посветен на московската схизма с Константинопол вследствие предоставянето на автокефалия на Православната църква на Украйна Дреър[21] се оправдава с незнанието си, описвайки детайлите, довели до тази схизма, като „толкова византийски, че честно казано изобщо не знам какво да мисля“, след като междувременно е отбелязал, че „… като общо правило съм склонен да симпатизирам на Руската църква по вътрешноправославни проблеми и съм особено признателен на водачите на Руската църква, задето говорят ясно по такива морални въпроси, за които водачите на Западната църква, както изглежда, нямат какво да кажат“. А личността на Вселенския патриарх Вартоломей вътре в православието Дреър описва като една „либерализираща, озападняваща сила“, на която „сегашният Московски патриарх Кирил се противопостави“.

Патрик Динийн, от своя страна, в интервю, дадено през 2020 г. заявява: „Допускам, че Русия ще остане „плашило“ и за администрацията на Байдън, удобен враг, който да бъде представян пред американците“. Попитан дали диалогът между руските и американски консерватори би бил плодотворен, той отбелязва, че Русия „… след като е изпробвала… западния либерализъм… и е познала неговите капани, … сега работи върху това как той да бъде придвижен към посткомунистически, нелиберален политически и социален ред. За онези от нас на Запад, които също работим върху това как да се мине към постлиберален политически ред, съществуват плодотворни теми за обсъждане“.[22]

Сохраб Амари изразява недоволство, че от избухването на войната „либералният истъблишмънт вижда удобна възможност да се възползва от нещастието с цел печелене на точки срещу домашните си политически опоненти“.[23] В християнски контекст – нима милосърдието не изисква, щото на нашите многобройни братя и сестри – православни, римокатолици и протестанти, които дълго време са били увлечени от Путин и днешната Московска патриаршия (МП) – да се позволи да признаят грешката си и да продължат напред – една благосклонност, която всички ние се надяваме да бъде оказана по въпроси, които не сме били достатъчно съобразителни, за да забележим? Да, в случай че те наистина признават грешката, и то чрез нещо повече от едно „съжалявам“, изречено набързо докато поведението им остава същото. Наистина, Дреър сега казва, че „… цялата риторика на Путин през годините относно величието на руската християнска цивилизация… е била една измислена история за прикриване на груба сила“.[24] Сега той с голямо закъснение пита „как е възможно [патр. Кирил] да мълчи?“ и отбелязва: „Освен ако, разбира се, цялата негова християнска проповед и поучение не са били просто прикритие на готовността за защита на грубата сила?“. Това, което той не прави, е да каже, че значение има и собственият му продължителен във времето провал да види всичко това. Всъщност той продължава гордо да се позовава на своята книга от 2020 г.[25] – сякаш че тя е пророческа, – в която, макар цялата тази книга да е посветена на героичната християнска съпротива спрямо тоталитарните лъжи в Източна Европа, той нито веднъж не посочва по име Путин, нито критикува Кирил или Иларион, а това представлява един немислим пропуск, освен в случай че той не разглежда споменатите като защитници на християнството, а западния либерализъм – като най-страховитата глобална заплаха за самото християнство.

Църквата следва да бъде такова пространство, в което реалните въпроси могат да се решават в условията на истинска свобода. За да се случи пък това, следва да има строги критики на онези форми на секуларен либерализъм, които биха направили невъзможни добросъвестните несъгласия и биха наложили идеологически конформизъм. В момента обаче, когато свободата на Евангелието – без съмнение включваща в себе си и елементи, които не винаги звучат като блага вест в нашия секуларен свят днес, – бъде представена като нещо, което може да бъде утвърждавано или налагано с принудителни средства, тя вече се е самоунищожила отвътре. Както атаката срещу Украйна потвърждава и както сам Дреър признава, това довежда единствено до „самоубийството на [нечия] репутация като защитник на християнството“.

Архим. Кирил (Говорун) вече се изказа за необходимостта от „депутинизация“ на православното християнство.[26] Очевидно, такава „депутинизация“ ще предполага още и „декириловизация“ и „деиларионовизация“. Естествено това говори за съществуването на проблем и необходимост, простиращи се далеч отвъд православието, както ни показа траекторията на предвождания от Московската патриаршия през последните петнадесет години „консервативен икуменизъм“. Следователно колкото е възможно по-скорошното ангажиране на Семинарията „Св. Владимир“ с този процес на преоценка и на преориентиране придобива още по-голяма важност. Колкото по-скоро тя стори това, толкова по-бързо ще бъде в състояние да помогне и за възстановяване на пространството за такива критики на секуларния либерализъм, на чиято свобода от всякакъв фашизъм ще може да се вярва и които ще бъдат вкоренени в една автентична християнска визия – достоен наследник на духа на Александър Шмеман.

Превод: Борис Маринов

*Cohen, W. The end of „Conservative Ecumenism“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 4 (171), 2022, с. 15-20 (бел. ред.).