Апостолската мисия на епископите: кратък размисъл

Целта на това кратко и непълно размишление е да се съсредоточи върху централното място на Евангелието в служението на епископа. То няма намерението да насърчава предубедени гледни точки по който и да е проблем, стоящ пред съвременните православни църкви – Антиохийската, Гръцката или Православната църква в Америка. То просто осветлява какво следва да бъде призванието на епископа.

Искам да съм ясен, че тази статия не е отговор на неотдавнашните дискусии сред антиохийските епископи или в Св. Синод. Тя е извънвремево размишление – позитивно изложение относно това каква следва да бъде първостепенната работа на епископа, независимо от географското му местоположение или историческия момент, в който той живее. Жизненоважно е да разберем призванието на епископа, защото Евангелието на Иисус Христос лежи в самия център на неговото служение сред нас.

Апостолската мисия на епископа

Апостолската мисия на епископа в Източноправославната църква може да се сведе до пет точки.

1. Да проповяда Евангелието.

Всички епископи са призвани да оповестяват и тълкуват Евангелието на Христос – пред Църквата и пред света.

Епископите трябва да се избират до голяма степен въз основа на техните познания и способности умело да предават Св. Писание. Ярък пример за такъв епископ е св. Йоан Златоуст.

Всички епископи следва вярно да пазят Евангелието – да бъде то ясно и на централно място в техните служения.

Какво е Евангелието? Евангелието е благата вест, че Бог стана човек в Иисус Христос и възприе нашата паднала в греха човешка природа, за да я възстанови в общение с Бога, да надделее над греха и да победи смъртта. Това Той стори главно чрез живота, смъртта, Възкресението и Възнасянето на небето на Христос. Тази блага вест следва да лежи в основата на всяко животворно действие в Църквата – в тайнствата и всеки богослужебен период на пост и молитва.

Епископите следва да проповядват и да преподават това послание на всички свои свещеници и енориаши. Необходимо е те смело да призовават хората към покаяние и към вяра, като не позволяват гибелното допускане, че всеки християнин е такъв, просто защото се е случило така, че се намира зад стените на православната църква.

Говорил съм това през последните четири десетилетия и ще продължа да го говоря докато съм жив: най-неотложната нужда в православния свят днес – това е необходимостта от настойчива вътрешна мисия за обръщането на нашите номинални православни към лична вяра в Иисус Христос. Епископите следва да бъдат на първо място и най-вече учители, проповедници и евангелизатори. Това е тяхната основна апостолска дейност (виж по-долу – точка втора).

Казаното изисква от нас, миряните, да им предоставяме голяма степен на свобода от административни и управленски функции. Управленските задължения трябва да се изпълняват от тях, но всеки път, когато тези задължения завладяват вниманието повече от проповядването на Евангелието, ние, хората, извършваме голям грях срещу нашите епископи. Наш дълг е да подкрепяме нашите епископи в тяхното апостолско призвание, като ги освобождаваме, за да се съсредоточават те върху проповядването, поучаването и евангелизирането на другите със Словото Божие.

2. Да преподава тайнствата на Евангелието.

Епископите следва да съблюдават отслужването на Евхаристията и да са гаранти за светотайнствената цялостност на своите енории. Тази тема е сериозна, поради което ще се въздържа от обширен богословски коментар върху нея. Достатъчно е да се каже, че всички православни тайнства са тайнства на Евангелието.

За Евхаристията ние говорим много (и с право), само че понякога забравяме, че тя е вкоренена в Евангелието. „Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1 Кор. 11:26; курсивът е на автора – бел. прев.). В самото сърце на това тайнство са смъртта, Възкресението и Второто пришествие на Иисус Христос, и това е, което епископът е призован да проповядва и да служи. Той трябва да бъде вестител на благата вест за Божията любов, дарувана ни във висша степен чрез Неговия Син Иисус Христос. По един или друг начин всяко животворно тайнство на Църквата съобщава тази блага вест и дълг на епископа е вярно да разяснява това Евангелие и да го прави централно за своето паство.

Провалът в целенасоченото запазване на разбираемостта и на централното място на Евангелието е основната причина толкова много наши млади хора да са „религиозни, но изгубени“. Те знаят за Бога, само че рядко са били призовавани да превърнат вярата на Църквата в своя вяра – независимо от това, че са посещавали църква през целия си живот. Епископите (също както и свещениците, и миряните) трябва да вършат работата на евангелизатори.

3. Да пази вярата, единството и дисциплината на Църквата.

Поддържането на единството на Църквата днес изисква смели действия и поемане на риск. Пазенето на Евангелието не означава само „спазване на традиционната линия“. Означава още и предотвратяване на духовното загниване и невежеството.

Тъкмо онзи ден един православен християнин, неместен, ме попита дали Послание до ефесяни е в Библията. Бях натъжен, че изобщо ми се задава подобен въпрос. Всичко, което този човек трябваше да направи, беше да отвори Библията и да погледне в нейното съдържание. Това обаче е равнището, на което се намират толкова много от нашите хора в православния свят днес. Не е учудващо, че св. Йоан Златоуст казва: „Липсата на знание за Писанието е източникът на всички злини в Църквата“.

4. Да бъде морален пример за святост и благоразумност.

Това предполага обичайното образцово лично поведение и лична духовност, което е и призванието на всички кръстени християни – епископи, свещеници и миряни.

Друг аспект на епископския модел би бил епископите да изоставят работохолизма. Натрапчивите работни навици съсипват духовното и психическото здраве, а това просто не е християнско.

5. Да скъси разстоянието между епископите и тяхното паство.

След падането на Константинопол (в 1453 г.) светските ценности на Византийската империя започват да се промъкват в епископското служение. Под властта на османските турци епископите започват да носят короната на падналите византийски императори – в буквалния смисъл на думата – като едновременно и политически, и духовни водачи на своя милет (християнски субкултури). Започват да се използват почетни звания от типа на „деспот“ и „господар“. Поставянето на епископ на определена катедра започва да се описва като „интронизация“. И всичко това е обвързано с наследството на византийската политика.

Днес сме в затруднение. Имаме силното желание да почитаме и уважаваме нашите епископи и същевременно не желаем несъзнателно да увековечаваме едно осветскостено и политизирано Евангелие. Какво би казал Иисус относно подобни практики, ако беше сред нас днес? Някога Той е казал (Мат. 23:11): „По-големият между вас да ви бъде слуга“ (а не интронизиран деспот или господар). Нима съществува по-християнски начин да изразим желанието си високо да почитаме епископите?

Истинското призвание на епископското служение изисква запазване на яснотата и на централното място на Евангелието в живота на Църквата. Вероятно ние трябва да изследваме онези исторически натрупвания, които са се прикрепили към епископската длъжност и които вкарват в заблуждение паството относно природата на християнското водачество, която природа по своя характер представлява служение.

Петте точки, които очертах по-горе и които несъмнено са непълни, бяха споделени с идеята да се държи вярната посока. Тази посока не е нищо по-малко от Благата вест на Евангелието на Иисус Христос в живота на Църквата. Ако посоката е Евангелието, тогава жизненоважно средство за достигане до тази цел е съхраняването на разбираемостта и удържането на централното място на Евангелието по отношение на апостолската мисия на православния епископ.

Превод: Георги Пърликов

* Nassif, B. „The Apostolic Mission of Bishops: A Short Reflection“ – In: Antiochian Orthodox Christian Archdiocese of North America (бел. прев.).