Видения и откровения Господни (неиздадена проповед)

„… ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“

(2 Кор. 12:1-4)

Ето какво ни е разказал светият и велик Павел. Звучи ли обаче то за нас, възприема ли се от нашия вътрешен слух? Естествено е, че с този разказ в нас се възбужда удивление и преклонение пред великия апостол, пред таѝнника Божи. Достатъчен отклик на него ли е обаче това, може ли на него да се спре ответното движение на нашата душа, или по необходимост трябва да продължи и нататък, и надалеч, но къде и в каква посока? Дали ще се засегнем в нашата немощ, или ще бъдем призовани към мощ? Изпитваме ли ние уплаха и смущение, или пък изпитваме вдъхновението на възторга? И осъзнаваме, че в нас първото движение на нашата душа е желанието да се скрием от разказаното ни, по някакъв начин да се защитим от него в своя ленив покой и духовна празнота, да останем както сме си били. Такива са били и първите думи на Симон Петър към Господа пред лицето на чудесния улов на риба: „иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8), защото го е обзел ужас, заедно с всички, които са били с него, от този улов на риба. Неговото първо движение е било да се защити от призоваващото знамение, да не върви подир Христос (ст. 10-11) за новия лов – вече не на риби, а на човеци. Такива сме и всички ние в нашата човешка немощ, за същото свидетелства по отношение на себе си и самият ап. Павел: „… със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи“, макар и в тях да се извършва силата Божия, и „да се всели в мене силата Христова“ (2 Кор. 12:5, 9).

На този немощен човек в самия себе си апостолът противопоставя онзи възнесен в рая Божи избраник. В самия себе си апостолът с удивление съзерцава делата Божии, и към същото призовава и нас, на които е разказал за тях. Защо и поради каква причина той е направил това – не само поради своите апостолски трудове и болести (2 Кор. 11 гл.), но и поради тази своя съкровена тайна, и не само на коринтяните го е разказал, но чрез тях и на всички нас. Заради това ли само, щото да потресе нашето въображение с величието на своето избраничество, да ни смути, или за да призове и нас да го последваме – и вече не само в немощ, но и в мощ.

Не звучат ли обаче като безумие такива думи за дивните Божии дела, отнесени към нашето убожество, което ние сами в себе си знаем? Да, това наистина е безумие за човека в немощ, само че точно в него се извършва силата Божия, пред която винаги и неизменно изнемогва и се изтощава човешката мощ – била тя на Павел, на Аполос или на Кифа (1 Кор. 1:12), „… защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците“ (ст. 25) и „… Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните“ (ст. 27). Ще тръгнем ли ние да измерваме себе си с мярката на великия апостол и собствените си докосвания до другия свят – с неговите видения и неговите откровения, които не можем да постигнем и до които дори и не дръзваме да се приближим! Разбира се, че няма да тръгнем. И все пак, в цялата наша малкост не ни ли е дадено и на нас знание за божественото, което така се и нарича – благодат, благодатен дар. Тези докосвания до божественото не са ли и за нас неизречени думи, наше „грабване до трето небе и до рая“, когато ние духовно превиваме колене и разкриваме светилището на сърцето си? Защото Небето е отворено за нас от Христос и неизречените думи звучат в Неговата Църква, за да бъдат чути от имащите уши да слушат.

Та нали и в Църквата се извършва грабване в рая и на трето небе – ела и виж. Нима в Църквата не се извършват св. тайнства? Нима на трапезата Господня не биваме и ние призовавани към съвършено съединяване с Христа? Нима в Миропомазването на всекиго от нас не се съобщава силата на Петдесетница, също както и в другите църковни тайнства? И не е ли всичко това сила Божия, която се извършва в нашата немощ? За всичко това ние научаваме в уроците на учението на вярата, макар че често ги възприемаме само с ума и паметта, когато всичко това е не само мисъл и учение, а същинска жива действителност, към която ни призовава днес и апостолът чрез повествованието си за своите видения и откровения. И нима те са дадени единствено на този велик апостол, като свидетелство за истинността на неговото апостолство (1 Кор. 9:1)? Не, не единствено на него, и той не е единствен дори при цялото свое величие.

Та нима възлюбеният ученик, тайнозрителят, не е наблюдавал отвореното небе и престола Божи, и седящия на него Агнец? Та нима и църковните летописи не са изпълнени с видения и откровения на свети човеци за горния свят, за явявания на Самия Христос, както Той се е явил и на ап. Павел по пътя за Дамаск, за явявания на Пречистата Негова майка заедно с апостолите и светците? Това, което е било явено на св. ап. Павел, е било дадено не само на него, а на Църквата, на тези, които насилват и грабят Царството небесно (Мат. 11:12). И тук остава да повторим думите на апостола: „На вънкашност ли гледате? Който е уверен в себе си, че е Христов, нека пак от себе си съди, че, както той е Христов, тъй и ние сме Христови“ (2 Кор. 10:7). Не за да се дели от нас, за да се превъзнася над нас ни е разказал апостолът за дадената му апостолска благодат, която даже и в него самия се е извършвала в немощта човешка, в която и обитава силата Христова, а за да се доближи до нас и да ни призове да го последваме: „… моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа“ (1 Кор. 4:16; срв. Фил. 3:17; 2 Сол. 3:7). При това св. ап. Павел ни призовава да следваме не само него, а и всички наставници, каквито за нас са светците, и, „… като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7). Към това духовно дръзновение ни призовава той.

Няма ли обаче това да се яви в нас само като безплодна дързост, ако започнем да се мерим с тяхната мяра, безмерно превишаваща нашата собствена мяра, и своята малкост, своето нищожество да съпоставяме с извършвалите подвига на вярата, „… имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса“ (Евр. 12:2)? Няма ли нас да ни обземе страх и да се прояви в нас и законното смирение, знаенето на самите себе си, каквито сме ние в нашия грях? Не трябва обаче и чрез мнимата или дори чрез истинската добродетел да скриваме своя същински грях на духовната леност, на хладността и безразличието си. Затова защото всички ние, като християни, сме призвани да се стремим „… към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“ (Фил. 3:14), и защото „Бог не с мярка… дава Духа“ (Иоан 3:34). Бог дава дара на благодатта, но само на такива, които го търсят – с вяра, с молитва, с труд, с всяко усилие: „търсете, и ще намерите“ (Мат. 7:7). И прилагаме ли ние тази умереност и благоразумие към тези, които са явили безумие и безмерност в своето духовно дръзновение?

Какво обаче да търсим? Знаем ли това и можем ли да търсим нещо, което не знаем? Не е ли обаче и това сякаш искрено недоумение също само едно увъртане, с помощта на което да можем да си съхраним покоя на нашата духовна неподвижност и бездействие? Толкова ли сме бедни, толкова лишени от Даятеля, – от Бога на милостта и щедростите, и човеколюбието, – на духовни дарове, колкото сами изглеждаме на себе си? Или и тук нас ни поразява бичът на забвението, на отсъствието на духовно внимание? Истина ли е, че сред вярващите няма поне малцина, които по своя път да не са срещнали Бога, да не са били докоснати от повея на Божия Дух? Нека всеки от нас, в тайниците на своята душа, пред лицето на собствената си съвест, сам да си отговори на това и неговият отговор да не бъде – защото той и не може да бъде – отрицателен.

Разглеждайки живота, в неговите радости и печали, в благополучията и потресенията, в скърбите и в изпитанията, когато сърцето се разсича и душата се отваря, когато човекът бива призоваван пред лицето Божие, няма ли да намерим и в собствения си живот „грабвания“ в Небесата и чуване на „неизречени думи“, пък ако ще и това да е ставало смътно и глухо? В това обаче ние и сами на себе си не вярваме, и сами от себе си бягаме, забравяме и задрямваме, а междувременно трябва да пазим в душата съкровището, да помним, че тя има своя бисер. И тази памет е свещен залог при „заграбването“ на Царството Божие, котва на спасението от гибелта… И днес, в дни на бедствени изпитания, следва двойно повече да съхраняваме тази памет за това как на нас ни е била явявана милостта Божия и как тя ни е била дадена като лична среща с Христа, както това е било и с Павел в навечерието на неговото обръщане: „Савле, Савле, що Ме гониш? … Мъчно е за тебе да риташ против ръжен“ (Деян. 9:4-5).

А и нужно ли е да търсим някакви особени произшествия в живота, за да почувстваме близостта Божия, да опознаем с душата си докосването, благодатта Божия. Защото Господ се явява не само в бурята, огъня и земетресението, но и в лъха от тих вятър (3 Цар. 19:12), в тишината на душата, в нейното мълчание. Не е ли „грабване“ в рая благоговейното доближаване към светинята – в тайнството или горещата молитва, и особено в най-великия Дар на любовта Божия: вкусването на Тялото и Кръвта Христови, към което ние биваме призовавани да пристъпваме със страх Божи, вяра и любов. И това, което ни се дава в този дар, е „грабване“ не просто в „трето небе“, а в самото Небе на небесата, при престола Господен…

Затова да вникнем в думите на ап. Павел не с разсеян и хладен слух, като в разказ за нещо далечно за нас, чуждо и високо, но и страшно, а като най-скъпо и нужно, и близко за всекиго от нас, което той ни е доверил за наша полза, ободряване и утешение. Защото, макар ние да сме немощни, силата Божия обаче се в немощ проявява. От нея няма да се крием в немощ, но и със собствени наши усилия ще се преобличаме в нея (2 Кор. 5:4).

Превод: Борис Маринов

* Булкагов, С. „Видения и откровения Господни (Неизданная проповедь)“ – В: Вестник РСХД, 37, 1955, с. 2-5 (бел. прев.).